Куциян – Богданов дол – Белене

  ноември 2007 | |  Изпрати на приятел

„Като „фашист” изкарах 5-6 месеца в концлагер, а като анархист – 4-5 години” – спомня си Христо Колев

Изминаха две години откакто бях завършил гимназия, а все още никъде не бях успял да се запиша за следване. Не ми вървеше и в казармата – къде по болест, къде по нежелание отлагах службата. Бях на село, занимавах се със земеделски труд, ергенувахме с група приятели. Вечерно време до късно скитахме по улиците и постоянно спорехме по различни въпроси. Често влизахме в конфликт със селските управници – те постоянно се оплакваха от нас в града. Така прекарвах на село до октомври-ноември 1947.

На 21 ноември 1947 вратата на кауша се отвори и милиционерът нареди да излезем с багажа си. Взехме каквото имахме и тръгнахме пред него. Минахме през канцеларията, милиционерът взе някакви книжа, в които предположих, че сме обрисувани като престъпници. Отидохме на гарата и там за нас опразниха първото купе на вагона, като за официални лица. На гара Баня влакът спря. Родителите ми бяха донесли от село багаж, който ми подадоха, а във влака се качи и съпругата на Христо Францията – Лалка.

Пристигнахме в Пловдив, тръгнахме по улиците на града. Далеч зад нас жената на Христо ни следваше като сянка. Предния ден в Пловдив беше гостувал Тито. Досетихме се, че нашето задържане е един вид превантивна мярка за сигурността на големия гост. Там ни събраха с доста голяма група, натовариха ни на следващия ден на софийския влак, от който ни прехвърлиха за Перник.

Концлагер “Куциян”

Дъсчени бараки, телени мрежи, милиционерски вишки, секретни постове. Постоянна охрана на района и за началник охраната – капитан Гершанов, въоръжен с пищов и тояга, само търси претекст за побоища. Помещенията са с два реда нарове на два етажа. Лагеристите са облечени в какви ли не “униформи” – стари войнишки панталони и шинели, изпокъсани полицейски дрехи, раирани затворнически парцали. Стригани глави със затворнически кепета.

Работихме на открития рудник “Куциян”, който в миналото е бил държавният резерв на страната. До рудника имаше два километра разстояние, което изминавахме за повече от час. Погледнато отстрани не се забелязваше дали колоната се движи.

Най-страшното в този лагер беше големият глад. Накрая на двора имаше една планина от зеле, покрито със сняг. От него се готвеше цяла зима. Хлябът беше много малко и ние като млади едва се въздържахме да не го изядем, когато го получим още същата вечер. След това целия ден караш без хляб. Притеснени от тормоз, глад, работа, студ, младите хора, които за пръв път попадат в такава ситуация, се подават на отчаянието. Промени се и външността ни. Небръснати, непрани, нямахме възможност и очите си да мием, а на всичко отгоре и въшки. Пълна занемареност!

В лагера тогава имаше около 30 души анархисти, които ние заварихме. Между тях беше и Манол Васев. Девети септември го завари нелегален и със смъртна присъда. Гледа ни един ден този човек – млади хора, пък се запуснали – събра ни в помещението, пък ни тегли една кавга:

– Засрамете се! Вземете за пример аристокрацията по време на Великата френска революция. Преди да ги изкарат на гилотината, те стават сутрин, изкъпват се, напарфюмират се и с изправени глави отиват под ножа. Вие огладняхте и се разкапахте! Главите горе, не може борците за свобода да служат за посмешище на враговете си!

Наприказва ни и още много неща, но и тези бяха достатъчни да ни въздействат. От този момент бяхме нови хора. За разлика от другите лагеристи, ние винаги си помагахме. Бяхме разделени на няколко “столчета” и котелките си разпределяхме по равно. На болните се обръщаше по-голямо внимание. Затова жертвите между нас бяха изключение, за разлика от другите групи лагеристи.

За новата 1948 година беше разрешено свиждане. Ние, новопристигналите, обаче нямахме право на посещения. Въпреки това аз писах на домашните, като мислех, че като дойдат, ще им разрешат да се видим. Срещата се състоя по една щастлива случайност. Връщахме се от работа в рудника и в това време видях, че в същата посока се движи един човек с две торби на рамо. Когато се загледах, разпознах баща си. Той също ме видя и ускори крачка. Изравни се с мен и проведохме кратък разговор. Казах му да предаде багажа на някой, който има свиждане с анархист и аз ще го получа. Храната, получена отвън, се разпределяше между всички анархисти.

Групата на анархистите работеше отделно, строяваше се отделно, имахме си свой бакар. Това беше Михаил Миндов, наречен Мулю. Тръгвахме на работа под строй, обезателно с песен. Нашият марш беше трудовата Марсилеза, която имаше коригиран текст – вместо „комунизмът” пеехме така:

“Анархизмът е нашето знаме,

наш лозунг в борбата свещен.”

За наказание и унижение управлението ни бе измислило една друга “служба” след завършване на работа – пазачи на лагера, заедно с милицията. Охрана от милиция имаше толкова много, че нашето присъствие бе не просто излишно, а опасно, защото милиционерът до теб можеше спокойно всеки момент да те застреля под претекста, че си хукнал да бягаш.

От лагерния живот съм запомнил много неща, които няма да забравя, докато съм жив. Спомням си една вечерна проверка – студена зимна вечер, снегът е събран на купчина на плаца. Наказаният – не помня точно кой беше – трябваше да седи на купчината сняг и да държи зелката, която е дръзнал да открадне, с вдигнати ръце, докато припадне. Така едва не загина този “престъпник”, дръзнал да посегне на “социалистическата собственост”.

В лагера имаше много турци и помаци. Тяхното положение беше окаяно, безнадеждно. Отникъде нищо – нито пари, нито колет. Живееха само от лагерната дажба. Това значеше бавна смърт, смърт от глад. Ние не бяхме безразлични към това престъпление, извършвано пред очите ни, но какво можехме да направим? Всеки, който е преминал през “Куциян”, няма да го забрави. Жесток режим с много глад. На мене ми беше писано да прекарам там 5-6 месеца, но в началната история на лагерите това се смяташе за много време.

При излизането ми се случи нещо, което помрачи радостта ми от досега със свободата. И до сега имам угризения за това. Измених на солидарността с приятелите, с които изтърпяхме толкова мъки. Случаят е следният – научихме, че ние, анархистите, ще бъдем освободени на следващия ден. Практиката на лагерната управа беше всеки освободен да подпише декларация, че се отказва от фашистка дейност. Това се правеше за показ навън – за да докажат властите, че в лагерите има само фашисти – и беше чиста формалност, на която решихме да се противопоставим. Сутринта, строени пред канцеларията, минаваме един по един пред управата. Всички се отказват да подпишат и се връщат в помещенията. Влиза обаче Христо Францията и се подписва, така и Иван Колев, и Данчо Младенов. Аз също се подписах. Желанието ни за свобода се оказа по-силно от унижението пред приятелите. Няма да забравя как четиримата излязохме на свобода, а останалите – не. След ден-два останалите също ги освободиха. Не съм се интересувал дали са подписали, или не. Това донякъде успокои съвестта ми, но постъпката ми беше за порицание.

На село приятелите ми ме посрещнаха радушно, но за някои си останах черната овца. След само 8 месеца на свобода на 16 декември отново ме затвориха в “Богданов дол”, а след това в “Белене”.

Като “фашист” в “Куциян” изкарах 5-6 месеца, а като анархист – 4-5 години. Кажете ми сега, кои ли са по опасни за болшевиките – фашистите или анархистите? •

22 октомври, Карлово

Христо Колев