Историята на песните, музиката и революционната поетика на френския пролетариат от Революцията до Пънка

  март 2009 |  Принтирай |  Изпрати на приятел

Crass

В периода след 1894 се появяват и други автори на песни – сред тях е Мадлен Верне. Тя се занимава с безвластническото сиропиталище „L’Avenir Social“ (Социално бъдеще) и пише много антивоенни песни. Продължава тази работа през Първата световна война до 20-те години на ХХ век. Знаменитият поет и автор на песни Гастон Куте също живее и твори през този период. Считан от някои за един от най-великите френски поети, неговите песни отново стават популярни във Франция. Роден е през 1880 г. в района на Лоаре, започва да пише на 18 години. Преселва се в Париж, води трудно, бохемско съществуване там и пее в кабаретата на Монтмартър. Той е поет преди всичко на любовта към селото, примесена със силна доза бунтарство. В своята песен „Le Gâs qui a mal tourné“ (Непрокопсаникът) и още много други творби напада духовнеството и местните сановници, като прославя своята собствена съпротива срещу цялата прогнила система. Започва да сътрудничи на анархистки вестници под редакцията на Себастиан Фор, там се появяват много от неговите текстове. От сподвижник на анархизма се превръща в „заклет“ певец, който поддържа „бунтарското“ течение около вестника „La Guerre Sociale“ (Социалната война). През 1910 година там са публикувани 60 от неговите творби, свързани със злободневни обществени и политически събития. Сред най-силните му работи е „Les Conscrits“ (Наборниците). Умира от туберколоза година по-късно на 30-годишна възраст.

Освен Куте, друга значителна личност е Шарл д’Аврей, който стига до анархизма след делото Драйфус. Според него „пропагандата чрез песен дава най-сигурни и ефективни резултати“. Той организира турнета по цялата страна – първото през 1907, заедно с анархиста Маурицио, който също пише песни, след това самостоятелно. В своите „спектакли-събрания“ тълкува своя репертоар и обсъжда възгледите си с публиката. Темите са патриотизъм, парламент, свободна любов, бъдещото общество. Непрестанно е тормозен от властите, които му забраняват да стъпва в Гренобъл. Успява да напише около 1200 произведения, песните му стават неделима част от анархисткия музикален репертоар. Вълнуващата песен „Le Triomphe de l’Anarchie“ (Триумфът на Анархията) остава популярна до днес. Индивидуалистът Ланоф е друг известен певец по това време.

Годината 1889 бележи знаменателно завръщане на гогетите, поддържани от хора, които искат да защитят „добрия шансон“ на социално-политическа тематика. През 1901 се създава „La Muse Rouge“ (Червената муза). Тя обединява повечето шансонери социалисти и анархисти, сред тях са Констан Мари и Пейет. Те създават гогети и участват във фестивали, организирани от работнически асоциации и политически групи, издават списанието „La Chanson Ouvrière“ (Работническа песен) на Шарл д’Аврей. Подкрепят стари шансонери и насърчават нови като Йожен Бизо. Започнал като земеделски работник, по-късно става винар и остава такъв до края на живота си. Самоук, той се абонира от 14-годишна възраст за анархисткия вестник „Le Père Peinard“. Неговите анархистки песни стават много популярни в гогетите. Остава верен на безвластническите идеи чак до смъртта си на 106 години през 1989 г.!

Световната война носи много неприятности за „La Muse Rouge“. Двама от нейните автори-изпълнители на песни са изпратени на фронта и умират в окопите. След войната културната и политическата сцена се променя коренно и има сериозен отлив от анархистката песен. Комунистическата партия се опитва да превземе „La Muse Rouge“. Не успява, но последвалото разцепление и пренебрежителното отношение на Комунистическата партия водят до бързото ѝ западане.

В следвоенните години един от най-известните и популярни френски певци, Жорж Брасенс, е активен член на френската федерация на анархистите (ФА), пише първата си статия за вестника на федерацията – „Le Libertairein“ – през 1946 г., по-късно помага при редактирането му. Макар че неговите възгледи са ясно представени в песните му, подривните му намерения там са изразени с насмешлив и сатиричен подход. След като става известен, той се отдава на кариерата си, но продължава щедро да помага на каузата, да изнася безплатно концерти за събиране на средства за анархисткото движение и доколкото е известно, не изневерява на идеите до смъртта си.

Сред левичарските интелектуалци и бохеми ярко се откроява фигурата на Борис Виан – джазов тромпетист, автор на 10 романа и над 400 песни, много от които изпълнява сам. В най-известната му песен Le Déserteur (Дезертьорът) ясно личи антимилитаризмът, често засягана тема в творчеството му, наред с омразата към религията и бюрокрацията – ключови елементи в неговия анархизъм.

Жак Брел, белгиец, който живее във Франция, е друг изтъкнат певец и текстописец от този период, в чиито песни също за застъпени отявлен антимилитаризъм, агресивен атеизъм и свирепа сатира на буржоазията. Той обаче внимава да не разкрива публично своите политически възгледи за разлика от Лео Фере, който често редовно споменава анархизма в своите песни, и Жорж Мустаки, роден в Египет грък, който прекарва по-голямата част от живота си във Франция. И двамата помагат на анархисткото движение и участват в концерти за набиране на средства.

За разлика от деликатния подход на Брасенс, песните на Лео Фере понякога подстрекават към бунт. През 60-те години на ХХ век забраняват излъчването на негови изпълнения по държавната френска телевизия ORTF заради анархистките му възгледи и съпротивата му срещу войната в Алжир. В една от своите песни, „Complainte de la Télé“ (Телевизионна жалба), той сравнява френската телевизия с проститутка, която открито се предлага, и говори за телекрация, власт чрез телевизия. В други песни напада бозата, която се лее от телевизията и в която той вижда морфин за масите.

Мустаки възхвалява духа на Революцията в „Sans La Nommer“ (Без да изричам името ѝ) и своята почит към Май ’68 в написаната по време на събитията „Temps de Vivre“ (Време да живеем).

От 1981 г. радиостанцията на френската Федерация на анархистите Radio Libertaire, която покрива района на Париж, дава ефир на ангажирани шансониери. Това води до възраждане на старите песни като тези на д’Аврей и Куте. Изпълнители като Серж Утге-Ройо и Ваня Адриан Сенс, открито ангажирани с анархизма, често се изявяват от ефира на Radio Libertaire.

Ситуационистите

Френските ситуационисти дават своя неповторим принос към подривния френски шансон. През 1974 се появява албумът „Chansons du Prolétariat Révolutionnaire — pour en finir avec le travail“ (Шансони на революционния пролетариат – за края на наемния труд). На него е написано „Част 1“, но втора част така и не се появява. Наред с автентичен анархистки шансон от 1890 г., там са включени песни, за които се твърди, че са писани от Бандата на Бонµ, от украински махновисти и испански анархисти. Псевдоними крият истинските извършители – Ги Дебор, Алис Бекер-Хо и Раул Ванегем, изтъкнати ситуационисти. Бекер-Хо пише песен, написана първоначално през 1968 за Комитета за поддържане на работническите окупации, но всъщност ситуационистите използват своя „детурнаман“ (тактика за подривно преобразуване на образ и звук) – използват познати френски мелодии, в които заменят текстовете с революционни.

Пънковете

Една от песните, „Махновщина“ (която се счита, че е нещо като химн на махновците в Украйна, вдъхновена от анархиста Нестор Махно), е тотално преработена в пънк през 80-те години на XX век. Bérurier Noir (Черните Берюриевци – от героя Берю в романите на Сан Антонио) се появяват в музикалната култура в мрежата от окупирани сгради (скуоти) в Париж в края на 70-те години на ХХ век. Те приличат на истинска циркова трупа и започват през 1978, с остроумни саркастични песни, които нападат военната индустрия, затворите и са особено агресивни срещу расизма и фашистката партия Front National (Национален фронт). Те също критикуват обществения ред като цяло, песните им носят откровени анархистки послания. Всъщност Bérurier Noir са доста по-революционни от британските пънк банди по това време, от които черпят своето вдъхновение. Осъзнали заплахата от комерсиализирането, те се разпадат през 1989 г., когато забелязват първите признаци за това.

След Bérurier Noir се появяват други анархо-пънк банди, които не им отстъпват по радикалност и дори копират от тях използването на дръм-машина вместо истински барабанист. Най-известната такава банда е Metal Urbain, които обаче, вместо да приличат на циркова трупа като Bérurier Noir, се появяват на сцената облечени изцяло в черно, по традицията на британския анархо-пънк колектив CRASS. Лоран от Bérurier Noir създава групата Tromatism, които също използват дръм-машина, вместо истински барабани. Други известни банди са Trotskids и Haine Brigade, а някои от по-новите френски анархо-пънк банди са Kochise, Attentat Sonore, Phase Terminal, Pekatralatak, Foetus Party, Varlin, Brigada Flores Magon, Ludwig Von 88, La Fraction, Gasmask Terror, Vomit For Breakfast, Affliction и др., лейбъли и дистрибутори като Maloka, Fight For Your Mind, WeeWee, Darbouka, FZM, La France Pue! и др., списания и зинове като Barricata, Apatride, BRA, Vendetta и др. В момента има дори анархистка хип-хоп сцена с изпълнители като Collectif Mary Read, Singe Des Rues, Trauma, Golem Of Flesh, La K-Bine, Piloophaz и др. René Binamé пък е част от анархо-пънк сцената, но продължава да пее автентични революционни шансони. Концертите се провеждат изключително в автономни центрове (скуот пространства, далеч от музикалния бизнес и поп културата. В последните години, при засиления натиск от страна на полицията и властите срещу скуотинга във Франция, се наблюдава изместване на анархо-пънк сцената от градовете към извънградските райони и планините. Организират се пънк концерти и политически мероприятия в окупирани хижи в планините и в малките села около градовете – по този начин се предпазват от проблеми с полицията и закона или от нео-нацистки атаки.

За разлика от други западноевропейски пънк сцени, анархо-пънк сцената във Франция практически се появява паралелно с появата на пънк-рока изобщо. Създават се Анархопънк федерацията (Fédération Anarchopunk), парижкият анархо-пънк инфошоп Le Kiosk и Международният център за народна култура (CICP). Всички те продължават да функционират и до днес.

по материали от Ник Хийт, libcom.org и „Бакуниста!“

с помощта на

www.diy.aresistance.net

Четете още:

• 06 февруари 2009 -- [Френската революционна музика (1789 - 2009)]
• 01 юни 2006 -- Пънк и автономия