януари 2010 | |  Изпрати на приятел

Болката е толкова силна, че не може да се изправи. Не може да се обади по телефона, защото е спрян от месеци поради неплатени сметки. След 3 дни мъки, със сетни сили успява да повика линейка. Още на приемането лекарите го питат дали има пари.
„Парите или живота!“ – допреди години това навяваше мисли за апаши с ножове в тъмни улички или романтични разбойнически романи от времената на фустите и каляските. Днес обаче, след окрупняването на апашкия бизнес и издигането му на европейско равнище, за повечето от нас „парите или живота!“ поражда кошмари свързани най-вече с доктори и здравни каси – било то черни или НЗОКави.
Най-силно го усещат обаче най-слабите.
Случаят с пенсионера Р. прилича много на съдбата на пенсионера Х.Х., представена в предишния ни брой. Общото е, че отново държавата с нейните институции си играе с човешките съдби, разликата този път е, че не става въпрос за Топлофикация, а за родното здравеопазване, което си играе със съдбата на един човек, на чието място може и сигурно ще се окаже всеки един от нас.
Р. е на около 55 години, живее в София. Абсолютно сам е. Няма жена, деца, братя, сестри, родителите му са починали. Няма абсолютно никакви близки. Единственото, което притежава е боксониера в мизерно състояние. Работи като пазач за заплата близка до минималната и тъй като парите не му стигат, се налага да рови по кофите с надеждата, че нещо може да изпадне. Виждали сме ги – дори добре изглеждащи хора, които, като минат покрай някоя кофа, хвърлят по един поглед вътре.
Както повечето българи, държавата и капиталът са го направили смирен и апатичен. През свободното си време Р. гледа телевизия и пак като голяма част от самотните и бедни хора – които са голяма част от хората изобщо – посяга към чашката, за да удави в алкохол безрадостните си разсъждения.
За съжаление една вечер Р. гледа мач, мачът свършва, той става от стола, залита и пада. Изпукване придружено със силна болка пронизва крака му в областта на бедрото. Р. чупи бедрена кост. Болката е толкова силна, че не може да се изправи. Не може да се обади по телефона, защото му е спрян от месеци поради неплатени сметки. Няма кого да извика за помощ. След 3 дни мъки, със сетни сили Р. успява да повика линейка и е откаран в болницата. Лекуващите лекари го питат още в момента на приемането дали има пари. Ако няма, гипсират го и го връщат в къщи – ако има късмет, костта ще зарасне както трябва. Ако няма – няма. Ако има пари, ще остане в болницата, ще му направят операция и ще му сложат пирон, с който да закрепят костта, докато зарасне. Въпреки че няма пари, изправен пред избора да се върне сакат и самотен в собствения си дом, където няма да може да се обслужва, Р. прави логичното, като казва, че има пари, за да си плати лечението и така е приет в болницата. След като му правят операцията и лежи 2 седмици идва време да бъде изписан. За престоя и труда на лекарите не плаща, защото е здравно осигурен, но за „консумативите“ по лечението дължи 400 лв, които човекът просто няма откъде да извади. Същите тези „консумативи“, които лекарите тези дни казаха, че щели да дават на болните с фактура само срещу заплащане, а болните после трябвало да си търсят парите от държавата, защото на лекарите им писнало да се занимават с бюрократи, вместо да си гледат лекарските работи.
Пред Р. обаче не остава дори незавидната възможност да се занимава с бюрократи. Има някакъв мъгляв шанс да получи допълнителна помощ от държавата, ако добие степен на инвалидност, но затова трябва да представи епикриза от болницата, която същата отказва да му даде, докато не плати парите.
Р. е в безизходица. Няма пари, не му дават епикризата. Не може да ходи като хората, камо ли да работи – поредният „излишен“ човек, от когото държавата иска да се отърве, за да се занимава с любимата си дейност  – да обира парите ни под предлог, че с тях ще се грижи за хора като Р., хора като Х.Х., хора като нас след още няколко петилетки или още няколко кризи.
А. Пешунски и А. Ванчев