Есперанто – намереният общ език

  октомври 2011 | |  Изпрати на приятел

Всички ние, като изключим малцина гении, мислим с думи. Думите изграждат езика. Езикът и мисълта са свързани. Не можем мислено да си представим нещо, което не можем да назовем, а ако успеем, много трудно го споделяме, без да го обозначим с дума. А даже когато изковем подходяща дума, не сме сигурни дали отсреща слушателите ни разбират точно така, както искаме. Въпреки че използваме едни и същи познати думи, недоразуменията са наш неизменен спътник в общуването. Дребни и големи недоразумения, от незначителни до такива, които ни препъват, скарват, лишават от спокойствие, правят ни нещастни. Може би чудното е че изобщо се разбираме помежду си?

При все това, когато говорим един и същ език с горе-долу определен набор от думи, свързани според определени граматически правила, вероятността да се погодим с един или повече хора е значителна. Ами ако се налага да общуваме с чужденци? Чуждият език не е просто заместване на познати ни думи с непознати. Чуждият език има непреводими изрази, различна логика, сравнения и връзки извън нашите навици. Българската дума „разбирам“ на английски и немски звучи като „стоя под“, но в руския, уж близък ни език, произлиза от понятието „поемам“.

Всеки език е носител на определена култура, на определен начин на мислене, различен от другите, дори езиците да си приличат като звучене. Културата – това са навици, традиции, обичаи, подход към проблемите, методите за вземане на решения. В славянските езици изразът „законно, но несправедливо“ лесно се връзва, но в някои западни тази фраза звучи като абсурд, защото думите „законност“ и „справедливост“ са превърнати почти в синоними. Именно „превърнати“, а не „превърнали се“, защото това е целенасочен процес за подмяна на понятия. Езикът е начин на мислене. Неназованото сякаш не съществува. Щом в един език не може да се изрече мнение, че един юридически закон е несправедлив, това значи, че и мисленето е променено, станало е по-законопослушно, по-малко свободно.

Можем да преодоляваме спънките в общуването, като учим чужди езици. Сигурно идеалният вариант би бил при среща с чужденец ние да говорим на неговия роден език, а той – на нашия. Сигурно подобна беседа би била забавна и за двете страни, а и недоразуменията ще са веднага видими и бързо ще се уточняват, преди разговорът да се е изродил в кавга или да е затънал в блатото на пълното взаимно неразбиране.

Проблемът тук е, че човешките езици са много. Редки умове са способни да научат повече от десетина, още по-рядко – десетки, но никога всички говорими днес, а има и множество мъртви езици, само част от тях се съхраняват в писмени източници, още по-малко – в звукозаписи.

На човечеството му е нужен език-посредник. Такъв език, който няма да натрапва свой културен модел на ползващите го страни, няма да ограничава изказа, няма да сковава мисълта. Език, който е едновременно и чужд, и близък на всички хора.

Правени са много опити да се създаде такъв език. Най-успешният се нарича есперанто. За него има достатъчно информация във виртуалната енциклопедия „Уикипедия“. В предшественика на ООН – Лигата на нациите, дори се е обсъждало признаването му за международен език. Предложението не минало през гласуване, правителствата на големите държави не били съгласни. Всяка се мъчела да натрапи своя език, а значи и своето културно влияние, което влияние да бъде лост за осъществяване на напълно материални интереси – стопански, политически, военни. В крайна сметка така и станало – най-развитите икономически държави наложили своите езици като международни. И използват – къде съзнателно, къде неволно – инструмента за общуване като оръжие за разширяване на своето влияние, обеднявайки останалите култури и начини на възприемане на света, стандартизирайки мисловните модели на човечеството.

Разбира се, есперанто не е съвършен. Носи доста основателни критики към структурата, звученето, формата и писмеността си. Той обаче остава инструмент за общуване, код за търсене на съгласие между хората, приобщаване на всички човеци към една пъстра и разнообразна глобална култура, а не на интеграция само в една от всички култури, която все повече и повече става придатък на комерсиалното, империалистическото, несвободното. •

Николай Теллалов