Социология на „социализма“

  ноември 2011 | |  Изпрати на приятел

(продължава от предния брой)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО

ХIV. ПРИЧИНИ ЗА ИЗОСТАНАЛОСТТА НИ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕЯ
Ще започнем разглеждането на тези въпроси от изключителна важност (без всякакви претенции за изчерпателност) с една от водещите области в съвременната икономика – производството и експлоатацията на ЕИМ (електронноизчислителни машини или компютри).
Използваните у нас модели са от преди 10-15-20 години, а както е известно, тези машини се амортизират морално за 3-4-5 години! Произвежданите у нас по японски лиценз компютри, са извадени от производството на страната, продала ни патентите си, преди близо десетилетие – във време, в което всяко следващо десетилетие по своята динамика и скорост на изменения се равнява на предшестващото го столетие! В това направление кражбите и копиранията на машини от трето поколение (IBM-360), в които част от управляващите виждат панацея срещу кризата на изостаналата ни икономика, няма да променят нищо! Защото тези мощни средства за управление, контрол и автоматизиране на производствените процеси си остават в абсолютно несъответствие с целия безнадеждно остарял индустриален скелет и с цялата допотопна технология. (Ако ефикасната експлоатация на компютрите можеше да се комплектува с всяка производствена и технологическа база и да се рентира, те сигурно щяха да се появят още в Египет на фараоните и жреците, за да бъдат използвани в строителството на… пирамидите.)
В другите браншове на индустрията, в минното дело и в транспорта има машини отпреди 30-40-50 години. Най-модерните методи в строителството са със същата давност. Не са малко обектите на които строителните работи се извършват както по времето на Тут Анк Амон, а знаме на „челниците“ е… уста Колю Фичето! В селското стопанство още се срещат жени, които работят с мотики – едно „средство за производство“, датиращо от каменната ера. Индустриализацията на земеделието е нищожна в сравнение с тази в европейското или американско селско стопанство. С около 2-2,5 пъти повече селскостопански работници от нашите, 200-милионните САЩ получават 40-50 пъти по-голяма продукция, а в някои сектори разликата в производителността на труда е стократна. Резултатът е, че в решаващите сектори на българската икономика тя е от пет до няколко десетки пъти по-ниска от тази на работниците във високоразвитите страни. Във външната търговия тази изостаналост води до пасивен търговски баланс, към който се прибавя и неравноправното ни положение в СИВ, доминиран от отношенията между колониите и империята. Стопанската политика на СССР спрямо останалите все още в лапите му шест соц. страни, която напомня поразително тази на САЩ в задния им Латиноамерикански двор, води до развитие на нашето стопанство, съобразено с имперските и грабителски интереси на метрополията. Това е още един допълнителен източник на изоставането, обедняването, диспропорциите и нехармоничното развитие на колониалната ни икономика.
Изходът от тази изостаналост е в модернизацията, тоест в отделянето на средства и сили за хармонично и ускорено развитие на всички сектори на стопанството и науката. Само че върху исканията на отделните стопански и научни единици за целево отпускане на средства, „нашите“ видни държавни и делови мъже от рода на Пеко Таков поставят резолюции, в които са написали собственоръчно: „Бай Еди кой си, суха пара няма – действай!“
Финансовите възможности на „нашата“ господстваща и експлоататорска класа за инвестиции в икономиката са ограничени от няколко основни и дълбоко присъщи на режима фактора. А средства, сили и резерви съществуват! Само че всяко слагане на ръка върху тях е равносилно на ликвидиране на нейното господство. Ето защо, ние твърдим, че само въстаналият пролетариат може да преодолее изостаналостта ни, като:
• ликвидира колониалната експлоатация;
• ликвидира паразитизма на номенклатурата и експроприира имуществата ?, банковите ? влогове, предметите за лукс и разкош, скъпоценностите, съхранявани в 3200 касети в подземията на БНБ, и сложи ръка върху нейните чуждестранни „спестявания“ и инвестиции;
• унищожи високите заплати и доходи, привилегиите и охолството, сложи край на крезовското разточителство и нескончаемите посрещания и изпращания на всевъзможни делегации у нас и в чужбина, на командировъчния туризъм и на вечния празник с банкетите и метресите;
• ликвидира заплащането, снабдяването и въоръжаването на огромната армия и полиция, които поглъщат над 20% от „националния доход“, и са предназначени за смазване на недоволството у нас или в другите „братски“ страни и за използването ни като плацдарм и револвер, насочен към съседните страни, съобразно волята и имперските интереси на Москва.
Едва тогава част от тези спестени милиарди ще могат да бъдат употребени за едно ускорено развитие, а свободните работни ръце на съборените от власт паразити – насочени към производството и услугите. Тогава тружениците ще могат да участват активно и равноправно в планирането, разпределението и потреблението на производството с оглед собствените им нужди, тоест превръщайки ги в социално планиране, разпределение и потребление.
Не можем обаче, без да изпадаме в маниловски блянове, да заобиколим факта, че близо три десетилетия след установяване на диктатурата на номенклатурата, ние преживяваме епоха, която мнозина сравняват с тази, последвала Виенския конгрес от 1815 г. Статуквото в международните отношения с неговите социално-икономически последици, резултат от най-голямата в историята империалистическа война, продължава да бъде безспорен „замръзнал“ факт. „Равновесието на силите“ е затвърдено и потвърдено с преговори и договори, сключени по време на различните тайни и явни двустранни или четиристранни „срещи на най-високо равнище“, които последваха смъртта на Сталин и излетелите през 1955 г. „женевски духове“ и ни вкараха в безвремието на така нареченото мирно съвместно съществуване на „системите с различен обществен строй“.
Отчитайки основните социални промени през този следвоенен период, следва да ги разглеждаме като отправна точка в нашата революционна перспектива.
Буржоазия, дребна буржоазия и селяни у нас повече не съществуват. Следователно техните политически партии и съюзи не са и не могат да бъдат фактори в българския обществен живот. Има само две класи – пролетариат и държавнокапиталистическа класа. От тук нататък съхранението или промените в социалното статукво и диктаторския режим зависят изключително от борбата между тях. Революционното унищожение на експлоатацията и на господството може да бъде резултат единствено от тази борба, към която водят или би трябвало да ни отведат противоречията на държавния капитализъм.
В този увод към проектопрограмата на българската Социална революция няма да разглеждаме въпросите на световната криза, съставна част от която е и кризата на Руската империя. Няма да разглеждаме и перспективите на световната революция в различните региони и континенти или нейните основания и катализатори. Не защото считаме тези проблеми за маловажни – напротив, ние имаме дълбокото убеждение, че окончателното ни освобождение е неделимо от революционното освобождение на човечеството! Руската и още повече американската революция могат да бъдат най-решителният импулс не само за нас. От друга страна обаче нашият интернационализъм ни задължава да насочим цялото си внимание и сили към организирането и провеждането на революцията там, където сме родени. Там, където ще се сражаваме с „отечествените“ тирани, жандарми и експлоататори, помнейки девиза на I Интернационал: „Освобождението на работническата класа ще бъде дело на самите работници!“
И още – свободата не се подарява, тя се взима – или както е казал Любен Каравелов: „Свободата не ще екзарх! Иска Караджата!“
Освен това, като революционни интернационалисти, ние имаме дълг към другите народи и нямаме право да скриваме „националното“ си бездействие зад резоньорски и до баналност втръснали фрази за зависимостта на нашето освобождение от международните фактори.
Срещу тези, които ще кажат, че ние сме малка страна, с малък народ, си струва да припомним, че когато Италия от ХIХ век узря за революцията, победният марш на гарибалдейците започна от най-малката държавица на Апенинския ботуш – Пиемонтската. Никой не може да докаже, че историята не е отредила на България да стане Пиемонт на социалната революция на Изток! •
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано