Медиен плурализъм:една и съща снимка(на младеж, чупещ витрина) е изплолзвана на първа страница в основните британски вестници за студентските протести през ноември 2010г.

ЗА МЕДИИТЕ ВАЖНОСТТА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА Е ПРАВОПРОПОРЦИОНАЛНА НА НАЛИЧИЕТО НА ПЕТРОЛ
През изминалата година станахме свидетели на социални вълнения и политически промени, каквито не е имало поне от 60-те години на ХХ век. По-скоро трябваше да станем свидетели, но бяхме упорито възпрепятствани от институциите, които се предполага, че трябва да ни информират. Най-тъжното е, че медийното затъмнение и елементарните опити за манипулация до голяма степен дори не са резултат от цензура на различните варианти на „Министерство на истината“, които съществуват в днешно време. Самите медии до такава степен са изгубили усета и уменията за обществената си функция, че цензурата е основно вътрешна и често се дължи на мързел или неразбиране. Подобно на самото общество, огромната част от производителите на медийно съдържание наистина са затънали в онази виртуална реалност, където най-важните събития са смъртта на алчния олигарх Стив Джобс или сватбите и разлъките на някакви хора, които са известни, защото са известни.
Едновременно е интересно и отвращаващо да наблюдаваш двойните стандарти и шизофреничното поведение на „либералните“ медии на запад, чието поведение обикновено механично се копира и у нас. Когато през лятото стотици хиляди хора протестираха месеци наред в Испания, Италия и Франция, това изобщо не беше отразявано, или ако беше, то съвсем повърхностно. Когато в Атина през деня има 100-хилядна демонстрация, до нас достигат само кадрите с 20-тина „лумпена“, замерящи с камъни полицията вечерта. Когато започна „окупацията“ на Уол стрийт, нашите медии я забелязаха след 3 седмици и естествено копираха презрителното отношение на Фокс Нюз към „хипарите, които не знаят какво искат“. Като нищо можеше да не се чуе за това и още един месец, ако не се беше случило една събота срещу неделя да няма други новини, освен опита за блокиране на Бруклинския мост.
Нито една програма, декларация или обръщение от тазгодишните протести на Запад не стигна до масовата публика, не само в България. Същевременно еднократното събиране на 30 хиляди души в Москва, половината от които комунисти или крайни националисти, ни се представя като „арабска пролет“, а всяко неадекватно изказване на руски блогър или някой още по-случаен – като край на путиновия режим. Колкото и да ми се иска и в Русия най-после да се заражда истинска съпротива срещу беснеещата полицейщина и бюрократщина, няма как да не ми стане противно това хиперболизиране, продиктувано единствено от политическите и икономическите интересни на конкретни елити.

Класика от Фокс Нюз: на надписа пише: КОИ СА ТЕЗИ ДЕМОНСТРАНТИ? ПРОТИВНИ ПРЕСТЪПНИЦИ ИНФИЛТРИРАТ ПРОТЕСТИТЕ „УОЛ СТРИЙТ“

Идентична манипулация беше организирана преди няколко години, когато протестите след изборите в Иран бяха представяни като бунт в името на демокрацията, макар на практика да представляваха конфликт между самите ислямисти. Докато бяхме заливани със съмнителните кадри от убийството на иранката Неда, никъде не чухме за десетките жертви сред протестиращите срещу военния преврат в Хондурас. Няколко месеца по-рано мащабните протести срещу полицейското насилие в Гърция, които доведоха дори до опити за създаване на алтернативни обществени структури, бяха отразявани единствено като вандалски прояви. Очевидно важността на борбата за свобода и демокрация не е въпрос на принципи, а е правопропорционална на наличието на петролни залежи…
Особено смехотворен е начинът, по който в момента западните медии се правят, че винаги са виждали в „арабската пролет“ положителна тенденция и са я подкрепяли. Всъщност първоначално „арабската пролет“ беше представяна в силно негативна светлина – единствено като натиск на ислямистите, а френското правителство дори предлагаше помощ на Тунис и Египет за борбата с безредиците. Мубарак стана „диктатор“ чак след като бе свален, а цъфтящите отношения на Кадафи със западноевропейските лидери от последните години, ознаменувани от мащабни оръжейни сделки, бяха забравени. Същевременно пак същите медии не се свенят да определят като диктатор някой управник в Южна Америка, който е избран демократично, но си позволява да оспорва колониалното положение на родината си.
Единственото хубаво в цялата ситуация е, че, благодарение на модерните технологии, информацията е в изобилие, въпреки засилващите се опити за цензура и в интернет. За да бъдеш обективно информиран обаче трябват доста време и усилия, за да видиш истината зад многобройните филтри, налагани от „средствата за масова информация“. •

http://philipotel.blogspot.com/

Простичко казано – гражданското общество се разглежда и като един колективен полицейски доносник. Всеки следи ближния, всеки бди над правото и морала.

Признавам, преди време, като се опитвах да говоря на разбираем за несведущите в анархизма слушатели език, казвах, че „анархията е такова състояние на гражданското общество, при което то не се нуждае от държавна власт“. Съжалявам, сгреших. По простата причина, че съдържанието на понятието „гражданско общество“ прави твърдението ми противоречиво, а значи и невярно. Аз смятах, че е справедлива, поне във втората си част, мисълта на американския просветител Т. Пейн: „Гражданското общество е благо, а държавата — неизбежно зло. Колкото по-развито e гражданското общество – толкова по-малко нужда от държавна регулация.“
Комай на практика обаче истината се съдържа в разсъжденията на двама английски философи от ХІХ век:
„Гражданското общество е общност на враждуващи помежду си хора, които, за да спрат тази вражда, го преобразуват в държава.“ (Томас Хобс)
„Гражданско общество е политическо общество, тоест обществена сфера, в която държавата има определени интереси.“ (Джон Лок)
Затова днес гражданското общество се разбира като преди всичко сюрия разнообразни „неправителствени организации“ (след които и работодателски, корпоративни, религиозни), чието предназначение е буквално да участва в диалога с държавата, да бъде коректив на властта, като спазва рамките на „морала“ и „правото“ (законите).
Нищо повече.
Всеки, който е имал „диалог с държавата“ – в полицейски участък, в приемна на бюрократична институция, в съдебна зала с претенции срещу държавна фирма или орган, – много добре знае как протича този „диалог“. Или се подчиняваш на полицая, бюрократа, съдията, независимо дали ти харесва, независимо дали нарежданията им дори не миришат на справедливост и човещина,… или срамежливо им буташ плик с пари, за да проявят разбиране към твоя случай. Така де, без смазката на корупцията, държавната машина смила всекиго на кайма. За непривилегированите рушветът е начин да се отърват от често непредизвикани неприятности (или направо да съхранят живота си, ако са попаднали в болница). За овластените да вземат решения пък е добавка към заплатата. Какъв диалог „в рамките на закона и морала“ предлага тук гражданското общество? Моралът при капитализма е един – печели и изпреварвай конкурентите, продавай и купувай каквото ти падне. Законът само формализира този морал, като добавя: плащай си данъците.
Ето сега въпросното гражданско общество в лицето на природозащитни групички роптае срещу разрешеното от правителството застрояване на природни паркове със съоръжения с туристическо предназначение. Роптае и се обръща към държавните съдилища – сакън да не нарушат законите, които поначало са против тях, против околната среда, но за благото на бизнеса. Същите роптаещи се застъпват за прилежно плащане на данъци. И на държавата това ѝ е достатъчно. Нека си викат, нека си подават жалби, нека ако искат и улични блокади да спретнат. С парите от данъците на сега протестиращите държавата ще мотивира полицейските палки да „респектират“ по-буйните и по-гласовитите. Законът обаче не позволява на гражданите по същия начин да „респектират“ някой самозабравил се политик, който с един подпис е отнел безплатните лекарства от онкоболните например. С парите от данъците на протестиращите държавата ще финансира съдебната система, която ще се произнесе в полза на бизнеса, иначе бюджетните приходи ще намалеят и съдиите ще останат гладни. На гражданите обаче не им е позволено сами да решават кой е прав и кой крив, независимо че виждат нещата с очите си и ги усещат по гърбовете си и в стомасите си.
Концепцията за „гражданско общество“ с нищо не се различава от ролята на казионните синдикати. Тоест, да бъдат буфери между народа и властта, да ги залъгват с надежди, че има оправия „в рамките на закона“… и срещу съответната цена. Също както легалните синдикални лидери, на всеки „съвестен гражданин“ се вменява в задължение да следи за нарушения на закона, колкото и глупав и несправедлив да е този закон, но не сам да вземе мерки, а да се обади „където трябва“, на „компетентните органи“. Простичко казано – гражданското общество се разглежда и като един колективен полицейски доносник. Всеки следи ближния, всеки бди над правото и морала. Къде обаче остават самоинициативата, солидарността, самоуправлението? Подменени са с вярност към закона, но гражданското общество не пише законите, то може само да отправя пожелания към законотворците без гаранции, че ще ги послушат.
Германия е страна, минаваща за образец на гражданско общество. Типична проява на „гражданска съвест“ там е да наклепаш комшията, че е оставил автомобила си една минута повече от позволеното под знака за забрана на паркиране. В духа на пазарната икономика доносникът получава част от глобата на нарушителя (също като контрольорите в градския транспорт) – възнаграждение за правилната му гражданска позиция. Съвест със заплащане.
Веднъж приказвах с човек, който усетил спазми в стомаха, докато шофирал из Мюнхен. Спрял пред заведение, изскочил и се втурнал към тоалетната. Устискал да се задържи за половин минута и да обясни на персонала какъв е проблемът. Почти викал и клиентите го чули, някои се захилили. След двайсет минути видял, че колата му е вдигната от паяк. Келнерите и клиентите пък се препирали кой има правото да получи процента от глобата. Човекът ми каза, че никога няма да забрави най-скъпия дрисък в живота си – малко над 1000 евро. Друг път, зарече се той, ако съм отново в Германия, ще избера евтиното и ще си сера направо в гащите.
Помислете дали ни е необходимо точно такова „гражданско“ общество. •
Васил Арапов

Надали прогнозите на маите, юните, септемврите и други древни пророци за свършека на света ще се сбъднат, но за някои неща определено е дошъл краят. Например, краят на капитализма „в този му вид“ – за това говорят политици, икономисти, социолози, журналисти и всеки, когото не го е домързяло да се обади по въпроса. Свиването на социалните придобивки в развитите западни страни, обезценяването на еврото и ставащата все по-хронична икономическа криза подсказва точно за какъв „вид“ става дума. Пред фалит се изправиха икономиките на Гърция, Ирландия, Исландия, Испания и Италия. Логиката води до извода, че не предстои друга версия на капитализма, освен онази, старата, позната ни от филми и книги за Голямата депресия, с всичките ѝ „прелести“, на всичко отгоре на „по-високо ниво“, най-вече технологично.
Но какво точно да очакваме от новата година? Нека не питаме врачки и гадатели, нека погледнем вече случилото през отминалата.
2011 г. започна с Арабската пролет, която помете неколцина диктатори, а завършва с Руска протестна зима. На арабските народи им предстои да изминат дълъг път до същинска социална революция, затова пък масовото съзнание на руските граждани бавно, но сигурно започва да свиква с мисълта, че злото не се корени в отделни „лоши“ или „национално безотговорни“ политици, а в самата идея за власт – от властта на държавната бюрокрация до властта на парите.
Изтеклата година бе година на протестите, те избухваха навсякъде по света като фукушимски атомни централи, обикаляха континентите като цунами.
У нас, според израза на някои социолози, свърши една „сива, скучна и печална година“. Мъничко цвят в нея внесе разкрасяването на паметника на Съветската армия. Медиите дванайсет месеца гледаха все повече да угаждат на властта, която ги използваше за трибуна, за да поучава народа как да живее. Върхът на слугинажа бе отбелязан от редица културни и научни дейци, които тръгнаха да раздават почетни титли на министри и футболни звезди.
Печалното наистина го има – на косъм от рухване, а може би вече в процес на срив се намират пенсионната, осигурителната, образователната система. Заедно с коледарите, на вратите на гражданите тропат частни бирници. Зад красивите и брюкселоугодни макроикономически показатели, доказващи стабилността на икономиката ни, продължава обедняването на населението. За последното се изказаха и от НЦИОМ, едва ли не изумени от факта, че за 21 години БВП бил нараснал три пъти, а средните заплати останали същите, малко над 400 долара. Това е свидетелствало за „крайно неравномерно разпределение на благата“ (социална несправедливост в чист вид), заключиха социолозите. Здрасти, колумбовци. Пак по-добре късно, отколкото никога да ти се отворят очите.
А междувременно държавата разчиства пътя на печалбарството пред туристическия бизнес в природните резервати. Примерите на Гърция и Египет обаче ясно показват колко нестабилни са икономиките, осланящи се предимно на туризма, така че интересното тепърва предстои – когато протестиращите природозащитници изведнъж се усетят, че подават жалби срещу ламята на едната от нейните глави.
Скуката пък се разсейваше от бунта на жителите от Катуница срещу местния чорбаджия, докато националистите (в лицето на футболните агитки, фактически контролирани от полицията) не сведоха социалното припламване до скучното и банално етническо противопоставяне: „Циганите на сапун, турците под ножа“, макар че подобни пожелания в пълна мяра заслужават мутрите и политиците.
Основната разтуха за народа обаче беше предложена под формата на местни и президентски избори. Резултатът: управляващата партия разшири местното си представителство, за президент е избран човек, за когото от собствените му думи може да се направи изводът, че или е глупак и не познава българската литература, или е мръсник, който смята за нормално държавата да ограбва хората, а те да не понечват да се подкрепят поне мъничко. Изборните измами и електоралната активност отбелязаха съответно най-високи и най-ниски показатели от началото на изборния цирк.
Все пак в края на годината се появи една истински оптимистична нотка – побоят над изпълнителния директор на националния фонд „Земеделие“ може би е едно добро начало за търсене на лична сметка от представители на политическата класа. Макар че навярно става дума за вътрешни борби между групировките, които са в основата на откритата от НЦИОМ социална несправедливост.
На този фон вътрешнополитическите коментатори извеждат своите пожелания за „реформи“ на и от държавата, за развитието на „гражданското общество“ и други подобни начини за затваряне на очите пред реалните проблеми, които не търпят друго решение, освен радикалното. Призивът за „реформи“ е чисто и просто наливане на свежа кръв в илюзията, че с гримиране и подмяна на стари курви от бардака може да се направи нещо по-различно от бардак. Колкото до „гражданското общество“, то е аналогът на казионните синдикати в извънпрофесионалната сфера; също като при синдикатите, на това „общество“ се възлага ролята на съучастник и съглашател в далаверите на политическата класа, масов полицейски доносник и гръмоотвод за социалното напрежение. Тъй както синдикатите съсипаха не една стачка, особено тази в БДЖ, така и „гражданското общество“ е призовано да насочва отчаянието и гнева на ограбените и обезправени хора в безопасните за властта рамки на „умерения прогрес в рамките на закона“.
Така че ако на нещо му иде краят през 2012, това ще е краят на много илюзии. И може би началото на истинското събуждане на жаждата за свобода, без която няма нито сигурност, нито що-годе приличен живот. •

Всеки иска от държавата, а държавата – това сме ние
Министърът на земеделието и храните Мирослав Найденов.
Да се разберем веднага: държавата – това са те. Бандата, която се е уредила да определя живота на „кротките хорица“ както намери за добре. Дои данъци, стриже осигуровки и каквото още успее да измисли от овцете, които за това служат – да хранят овчарите. Така че министърът е прав – „те“, тия като него, политическата класа от чиновници и бизнесмени, но не и „ние“, аз или ти, нито колегата от кварталната фурна.
Ние овце ли сме? Добитък, който започва да се дърпа, чак когато му замирише на кръв? Не, ние сме по-покорни. Замирише ли им на кръв, животните почват да блъскат стените на обора, събарят го върху касапина и бягат на свобода. А откакто овчарите смениха стратегията в края на 1980-те, човешките овцете в кошарата намаляхме с милион и половина, но нито един овчар няма стъпкан.
Това не се дължи на непобедимите мускули на бандитите, нито на непоправимия оптимизъм на гласоподавателното стадо. Никой, бил той и най-големият оптимист, не би се издоил сам, с надеждата че овчарят ще го нахрани. Ние сами си плащаме данъците, лихвите, сметките, горивото на бандитите и чакаме… да си вършат работата. С покорство сме закърмени. „Законът е висшият арбитър“, „политиците вземат решенията“, „богаташите са успелите в живота“ – тези неща са втъкани в нашата действителност, приемаме ги, без да се замислим. Сещаме се, че нещо не е наред, когато се опарим – тогава решаваме, че законът бил накриво написан, някои от политиците били корумпирани, а някои от богаташите са обикновени боклуци. Никога обаче не поставяме под въпрос съществуването на закони, богаташи и политици. Научили са ни, че „по-добро не е измислено“.
Занаятът на човековъдството с хилядолетия се е усъвършенствал. Основана в началото върху правото на силния, държавната власт търси морално оправдание в религията, в национализма, а в наши дни дори в мита за демокрацията. Бандитите наистина се имат за „добри пастири“, а жертвите се имат за длъжни да им помагат в „отглеждането“ на стадото. От бандитски занаят, умението да управляваш се е превърнало в изкуство. Макар физическата разправа с непокорните да не слиза от дневния ред, като по-ефективен начин за контрол се е наложила манипулацията на съзнанието.
Ако се доверим на статистиките на НСИ, за 2010 година работещите в България са 2 109 752 души. От тях 568 289 получават заплатата си директно от държавата и следователно – работят на управляващата банда. 135 634 са работили по разните министерства и административни служби. От тях сигурно 100 000 са уредени на заплати по роднинска и приятелска линия. Да добавим и над 95 000 души полицаи и военни, които получават заплати, за да подсигурят със сила изпълнението на решенията на държавния апарат. В сферата на „образованието“ бандата плаща на 157 704 души, за да ни промиват мозъците от детинство. В „хуманното здравеопазване и социалната работа“ има още 104 072, тяхната задача е да поддържат илюзията, че управляващата банда се грижи за болните и бедните.
Разбира се, тези хора не са в бандата. В огромната си част те са нейни жертви. Но покварени морално жертви, възприели правилата на бандитите като свой професионален морал. Много полицаи ненавиждат своето съучастие в престъпленията на началниците, но се утешават, че пазят обществения ред. Повечето учители с удоволствие празнуват „Деня на народните будители“ и преглъщат жалките си заплати с мисълта, че поне учат децата на нещо полезно. Но пазенето на „обществения ред“ е ограничено от заповедите на началниците, а самият ред е програмиран от още по-горе. Полезността на преподаването пак е определено от държавата, отклонението носи риск от загуба на работа.
Дотук излиза, че четвърт от работещите българи са слуги на държавата. Най-лошото тук е, че слугинството се възприема като единствено полезна за обществото дейност.
Останалите 1 541 463 са заети в „частния сектор“. Трудно можем да кажем колко от тях работят директно за бандата, макар че сектори като енергетика, финанси, застрахователен бизнес са контролирани от нея толкова пряко, колкото казармите и училищата. Повечето хора работят в строителството, търговията и преработващата промишленост. И там контролът на бандата е изключително силен – „строителен“ и „промишлен“ предприемач не се става само с честен труд, а изключенията са редки и въртят пренебрежимо малко пари. Надали има съмнения къде да отнесем стоте хиляди служители от частните охранителни агенции – фактически те са „частен“ резерв на държавния репресивен апарат.
Накратко, огромната част от двата милиона работещи българи официално са слуги на управляващите бандити, на 5 милиардери и 10 000 милионери. За всички работещи има куп правила, закони, кодекси и правилници, които регламентират труда им. Това ги превръща в съучастници в най-мащабното престъпление на бандата – ограбването на собствения им труд. Но това не е най-силното оръжие на властта.
Най-силното оръжие на властта е вярата на хората, че държавата се грижи за тях, че ги пази от ближния им, че без нея те биха се превърнали в жертва… на някакви бандити, че биха за изяли взаимно. В противовес на това, държавата претендира да е всемогъща и справедлива. Нещо повече, съучастието в престъпленията ѝ дава възможност на хората да се почувстват всемогъщи и справедливи.
Преувеличено ли звучи? Наскоро работниците от един цех дръзнаха да запълнят траповете на улицата пред работното им място. Наблизо протичал ремонт на пътното платно, помогнали си. Чудо и приказ… обаче в разгара на работата довтасали „контролните органи“. Повикал ги един безработен съсед на обекта, истински съвестен гражданин, който „следи за реда“ в района. С правото на закона, подкрепено от полицейски палки, „органите“ преустановили стихийния ремонт като нерегламентиран от общината. Написали акт на „виновните лица“ за „своеволната промяна на инфраструктурата“ и ангажирали специално фирма, за да отпуши току-що запушените дупки. Срещу съответната сума.
Дали цялата тази простотия се случва заради няколко опиянени от властта човечета, жадуващи да въздадат справедливост, както те я разбират? Не, подходът е системен – властта не търпи нерегламентирана инициатива, защото така става очевидно, че от власт просто няма нужда.
Въпреки че подобните случки са безброй, убедеността в правото на държавата сред обикновените, мачкащи се един друг хорица, остава непоклатима. Огромни ресурси са впрегнати, за да поддържат тази илюзия. Бандата разпределя в пъти повече пари, отколкото работещите получават, за да преживеят. Само държавният бюджет за 2009 г. е 10 пъти по-голям от всички раздадени заплати, да не говорим за печалбите на „инвеститорите“. Една сериозна част от тези ресурси се харчат, за да се обработват мозъците на хората. В училище неудобните въпроси не се толерират. На работа неудобните хора се изхвърлят. Пред медиите неудобните теми не се повдигат. В книжарниците неудобните книги не се издават. По будките неудобните вестници не се продават. Всичко, което претендира да е „обществено мнение“ или „универсална истина“, всички готови отговори, които се предлагат на физически уморените и емоционално изстискани хора, са поставени под контрола на бандата.
Заедно с тоягата се показва и морков. Държавата винаги оправдава смачкването на едни хора със защитата на други. Така стана преди време, когато заплатите на работниците от фирма „Чистота“ в София рязко спаднаха, и те обявиха стачка. В отговор общината изкара затворници да прибират боклука. Така стана и когато жандармерията би хората в Суходол, защото не искаха боклука на София да затрупа праговете на къщите им. Така стана и при скорошната стачка в БДЖ, нескопосано организирана от казионните профсъюзи. Неудобствата на пътниците се превърнаха в средство за натиск върху стачниците, а неравното заплащане за една и съща работа ги раздели отвътре.
При създаването си държавите са били просто изразител на правото на силния. Мързелива и безскрупулна мутра (историята учи, че тези качества за задължителни, а силата – относителна), заедно с банда себеподобни, успява да принуди няколко села да плащат данъци – това остава в историята като държава. Но още първите държави, които успяват да се увековечат, са си приписали божественост. Макар че дълги векове авторитетът на властта е бил поддържан предимно от главорезите в най-близката крепост, винаги заедно с тях са вървели проповедниците на подчинението. Преди няколкостотин години охранени попове са хвалели в местната църква „благоразумното владичестване и мъдрото управление на поставените на земята от Бога власти“. В наши дни платени журналисти и общественици ни призовават да си плащаме данъците и да „протестираме законно“, „да не пречим на управляващите да си вършат работата“. Като че ли „управляващите“ са издрапали до властта със зъби и нокти, за да работят вместо нас!
Преди да опре до оръжията, класовата борба ще се води в умовете. Докато падне измамната утопия за „добрата държава“, както се е сринала утопията за „добрия цар“.
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Христо Ботев

Златко

ЕДНА ОТ АНАРХИСТИЧЕСКИТЕ ТЕЗИ, ХИПОТЕЗИ ИЛИ ТЕОРИИ
“Какво е държавата, ако не една голяма банда, и не е ли всяка обикновена банда една малка държава?“
Св. Августин Блажени
(V век след Христа)
В реалната история (а не в юридическите, политически и философски доктрини, чиято критика, сериозно изследване и анализ не е обект на тази статия) държавата е насилствена (принуждаваща) власт и организация (корсет) на обществото, с чиято помощ се създава, утвърждава и разширява господството, грабежа и паразитизма на експлоататорските класи с техните богатства и привилегии. Освен гарант на „правото“ на ограбване на труда и въоръжена защита на „законно установения ред“, нейните основни функции са да бъде надзирател на робите, крепостните селяни или наемните труженици и палач за всички, които се борят срещу класовото господство и социалното неравенство през вековете. Такава, според нас анархистите, е същността и историческата роля на държавата. Останалото е софистика на шебеци.
Като материален израз на властта, тя е съвкупност от репресивни („силови“) и бюрократични институции за администриране на обществените дела в полза на експлоататорите паразити. Репресивните институции: армия, полиция, съд, затвори и т. н. образуват гръбнака на държавната машина. Днес нейна социална опора е многомилионната бюрокрация.
Държавата принуждава „нисшите класи“, чрез законите и стоящото зад тях открито или маскирано насилие, с помощта на заплахи, измама и поощрявано невежество, да спазват съществуващия „ред“, на който са прилепили етикета „правов“. Всъщност, всеки закон е в полза на властниците и богатите. Ако някой закон би могъл да ползва и лишените от пари или връзки с властниците, съдиите правят всичко възможно това да не стане.
Освен с класовия си характер, създаваните „правила“, „норми“ и закони се отличават с невероятното си количество и неяснота, в които неизбежно би се изгубил всеки „простосмъртен“. „Във Франция – се казва в официален доклад за 1992 г. (на Бребо-Юргенсен) – действат 7500 закона, 82 000 постановления и 20 000 правилника! Тази феноменална инфлация на юридическите текстове, които никой гражданин не знае – нито изцяло, нито частично, – превръща законите от протекция в заплаха.“
Това юридическо „производство“ обърква напълно гражданите, те не познават своите права и задължения, а и никой, включително и т. нар. професионалисти, не могат да ги ориентират в тях. Отговор на хаоса в юриспруденцията е още по-голямо „производство“ на правила и правилници. Например, пак във Франция, националното образование към 1981 г. се е регулирало от 6000 страници текстове. Днес министерството „произвежда“ ежегодно над 20 000 страници, които се оповестяват в „Държавен вестник“.
Както се казва, коментариите са излишни.
Разбира се, държавата, особено тази на ХХ век, не е само терор и манипулация. Вековните социални борби на работническата класа заставят капитала и неговата държавна машина към тактически отстъпления и търсене на компромиси. През периода на „бурните устреми“ на пролетариата и увеличаване на неговото социално тегло, за да гарантира безпрепятственото си възпроизвеждане и разширението на обхвата на своята власт в условия на „социален мир“, господстващите класи са принудени да включат в защитния си арсенал т. нар. социална политика (нейното начало на континента като че ли датира от времето на Луи Наполеон III и Бисмарк) (а може би и доста по-рано – по времето на Юлий Цезар в Римската империя 320 хиляди души – почти един на всеки трима – получават безплатно жито от държавата – б. ред.). Нуждите и условията за съществувание на модерната капиталистическа икономика (необходимост от грамотност и професионално обучение, от възпроизводство и съхранение на квалифицираната работна ръка за по-дълъг период и др.) действат в същото направление. В резултат на това, политиците на буржоазията, в сътрудничество с всевъзможни „работнически“ партии и синдикати, създават предимно в страните от Европейския континент институции от рода на народното здравеопазване, всеобщото образование и осигуряване (включително пенсионирането) или поп-„културата“ и евтините зрелища, които не са открито репресивни.
Одържавяването на тези функции и дейности не премахва техните класови характеристики. Достатъчно е да напомним разликите в лечебните заведения (между „правителствените болници“ и амбулаторните пунктове за плебса), в образованието или в погребенията (на „отговорните другари“ и простосмъртните бачкатори) по време на „реалния социализъм“.
Качеството на тези „социални“ услуги и грижи, независимо от това дали се извършват от частни, или държавни институции и заведения, зависи от силата на съпротивата на „нисшите класи“, при това – в планетарен мащаб. Само техните борби могат да принудят класите на потисниците, експлоататорите и „правоимащите“ към отстъпки. Иначе, настъплението на капитала срещу стандарта на живот, правата и свободите на потиснатите, грабените и париите няма други граници освен „оцеляването“ на наемните роби чрез най-евтиния калориен минимум. Последното не важи за старите, болните, и безработните, които са станали „излишни“, защото повече не могат да „снасят яйца“. За тях остава примирението с болестите и смъртта от хроничен глад… Ням свидетел на това твърдение са масовите, разровени като от къртици, купчини прясна пръст, които „нежната революция“ и „мирният преход“ оставят във всяко гробище.
Властта в икономическата сфера намира своето въплъщение в собствеността. Ако тя е държавна, властниците със своята военнополицейска и бюрократична опора са колективен собственик, независимо от „начина на производство“. Средоточието на политическата и икономическа власт (от там и на духовната) в едни и същи ръце, създава една единствена класа от експлоататори – държавно-капиталистическата. Когато двете власти са разделени, властниците са един от иманентните и специфични слоеве на класата на господстващите паразити. Капиталистическото общество, което по всяка вероятност ще бъде последното от класовите, също се развива в диапазона на тези две основни форми на собствеността. Негови екстремни варианти са държавният и ултралиберален капитализъм на които съответстват еднопартийната диктатура и многопартийната пазарна демокрация.
Независимо от формата им, властта и трудът, както и властта и бедността се изключват взаимно. Властниците винаги принадлежат към разряда на богатите паразити. Затова „диктатурата на пролетариата“ е само една фикция и идеологическо мошеничество, зад което се крие бюрократичната диктатура на партийната номенклатура (или „диктатурата на секретариата“ по сполучливия израз на един руски анархист от началото на 20-те години на ХХ век).
Днес над света господства почти безразделно частният капитализъм и неговото доминиращо положение не се оспорва от Китай и малкото на брой, преживели катастрофата „соц“-страни от „Третия свят“. Те се адаптират към „западния вятър“, като провеждат икономическа политика и „реформи“, които подготвят обратната еволюция (или „инволюция“?) и реставрация на частната собственост върху „средствата за производство“ и „производителните сили“, създавайки почва за покълване на „пазарната демокрация“. Затова, тук се занимаваме само с политическата (и полицейска) организация на обществото в нейния „западен“ вариант, т. е. с демократическата форма на държавност, доколкото държавният капитализъм и съответстващата му военнополицейска диктатура претърпяха крах.
Ние сме врагове на държавността във всичките ѝ форми и сме убедени, че, достигайки определен критичен праг, роботронната революция или автоматизацията на трудовите процеси от роботите и компютрите ще предизвика Социалната, чиято първа задача е унищожението на държавата от „нисшите класи“. Само когато се еманципират от нейното господство, те ще могат да сложат край на класовите формации, на тяхната 60-вековна политическа история и на собствения си социален статут, за да отворят перспективите пред анархокомунистическата социална система, в която няма да има място нито за господари, нито за роби.
Ликвидирането на властта на човек над човека и унищожението на държавността означава разпускането на държавните институции и обезвластяването на „избраниците“ и чиновниците.
Втората задача на Социалната революция е „овластяването“ на всеки и на всички, т. е. „масовизиране“ на участието в обществения живот чрез привличане на колкото може повече хора (идеалът е на всички) и създаване на подходящи, различнообхватни, променящи се (и дори временни) организации, съюзи и асоциации, съобразени с нуждите на членовете им, с техните индивидуални и колективни интереси.
Една повече или по-малко детайлна картина на обществото, към което ние анархистите се стремим, може да бъде открита в различните програми и проекти, като се започне с „Червения афиш“ на Бакунин от времето на Лионската Комуна през 1870 г. и някои от програмите, излезли под перото му, на Кропоткин, Жан Грав, както и тези на Малатеста, на испанската CNT, приета на пленума A в Сарагоса от 1936 г., или „Друг възглед за анархокомунизма, представен като проектопрограма на социалната революция“, публикувани в „Свободна мисъл“ през последните години. Не е за пренебрегване в това отношение и революционната практика на нашето движение от Парижката Комуна, през мексиканския и руския опит в Украйна и Кронщад, до Испанската гражданска война (1936-1939 г.) или стихийното и спонтанно творчество на пролетариата в Унгария (1956) и Полша по време на апогея на „Солидарност“ (1980-1981), които вкупом показват нашето разбиране и третиране на държавата, когато е налице една революционна ситуация. •
Георги Константинов

Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония.

На оръжие. Да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме. Единствената победа срещу армията е идейната.
Мирно въстание няма. Оръжието е необходимо. Въпросът е да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме. В едно въстание е по-важно народът да се въоръжи и да поддържа „въоръжено присъствие“, отколкото да води въоръжена борба. Трябва да правим ясна разлика между това да бъдем въоръжени и употребата на оръжията. Оръжията присъстват неизменно във всяка революционна ситуация, но не се използват често и рядко имат решаващо значение в големите повратни моменти: 10 август 1792 г., 18 март 1871 г., октомври 1917 г., октомври 1956 г. в Унгария. Когато властта се въргаля в канавката, е достатъчно да я прегазим.
Поради дистанцията, която ни дели от тях, оръжията едновременно ни привличат и отвращават. Това раздвоение можем да преодолеем единствено като боравим с тях. Истинският пацифизъм не е в отказа от оръжията, а само от тяхната употреба. Пацифизъм без възможност да откриеш огън не е нищо повече от теоретична формулировка на безсилие. Такъв пацифизъм a priori е един вид превантивно разоръжаване – чисто полицейска операция. В действителност въпросът за пацифизма стои сериозно само пред онзи, който има възможността да открие огън. В този случай пацифизмът става признак за сила, тъй като само в позиция на ясно надмощие сме освободени от необходимостта да стреляме.
От стратегическа гледна точка непрякото асиметрично действие изглежда по-печелившо, по-подходящо за нашето време: окупационна армия не се атакува фронтално. Въпреки това, перспективата за една градска партизанска война в иракски стил, която се точи безкрайно без възможност за преминаване в настъпление по-скоро трябва да се избягва, отколкото да се търси. Милитаризацията на гражданската война е равносилна на неуспех за въстанието! Червените постигат своята победа през 1921 г. (срещу Махновщината и Кронщад), но Руската революция е вече изгубена.
Трябва да се разгледат два типа държавна реакция. Едната е открито враждебна, а другата е по-коварна и демократична. Първата цели нашето безцеремонно ликвидиране, докато втората, подмолна, но неумолима военна операция, цели единствено да ни вербува. Можем да претърпим поражение както от диктатурата, така и от свеждането на борбата само до борба срещу диктатурата. Поражението е както в загубата на войната, така и в загубата на избора на войната, която ще водим. И двете поражения са възможни, както го доказа опитът на Испания от 1936 г.: революционерите претърпяха двойно поражение – от фашизма и от републиката.
Щом нещата станат сериозни, армията окупира терена. Дали тя ще влезе в сражение обаче не е толкова сигурно. За това е необходимо държавата да реши да започне клане, което засега е нищо повече от заплаха – нещо като заплахата с употреба на ядреното оръжие от половин век насам. Макар и отдавна ранено, държавното чудовище е още опасно. Срещу армията е необходима една огромна тълпа, която да навлезе в редиците ѝ и да се побратими с войниците. Нужен е 18 март 1871 г. Когато армията излезе на улицата, имаме ситуация на въстание. Влизането ѝ в действие ускорява изхода от нея. Всеки се оказва принуден да вземе страна, да избере между анархията и страха от анархията. Едно въстание трябва да възтържествува като идейна сила. Не е невъзможно да се победи една армия идейно.
Да свалим властта на местно ниво
Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония. Ето защо процесът на въстанието съдържа в себе си формата на своята победа или на своя неуспех. В действителност разрушението само по себе си никога не е било достатъчно за неговата необратимост. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили. Който прахосва силите си с трупа на един ред, може да бъде сигурен, че това ще събуди желание за мъст. Затова там, където икономиката е блокирана и полицията – неутрализирана, е важно властта да се сваля възможно най-хладнокръвно. Тя трябва да бъде детронирана с най-методично безразличие и насмешка.
В наше време краят на централизираните революции е отражение на децентрализацията на властта. „Зимни дворци“ има и днес, но те са оставени по-скоро на атаката на туристите, отколкото на въстаниците. В наши дни може да се завземе Париж, Рим или Буенос Айрес, без да се спечели решителният бой. Завземането на Рюнжис (най-големият в света пазар на едро за пресни хранителни продукти, с които се снабдяват 18 милиона консуматори) определено би имало по-голям ефект, отколкото превземането на Елисейския дворец. Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите потоци и булеварди, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на мегаполиса. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точка. Всеки, който я победи на местно ниво, излъчва глобална ударна вълна по нейните мрежи. Бунтовете в Клиши-су-Боа зарадваха не едно американско семейство, докато въстаниците в Уахака намериха съратници в сърцето на Париж. За Франция отпадането на централизираната власт бележи края на Париж като център на революционна дейност. Всяко ново движение след стачките през 1995 г. го потвърждава. Най-дръзките и последователни акции вече не се извършват в Париж. Накрая Париж остава единствено цел за набези – терен, който чисто и просто трябва да се опустоши и плячкоса. Бързи и яростни нападения отвън поразяват потоците в метрополията в техните точки на максимална плътност. Пламъците на гнева плъзват по тази пустиня на фалшивото изобилие и бързо изчезват. Ще дойде ден, когато от тази столица и нейното чудовищно стълпотворение на властта ще остане величествен куп развалини, но това ще стане в края на един процес, който другаде ще е стигнал много по-далеч.
Цялата власт на комуните!
В метрото вече няма и следа от булото на притеснение, което обикновено сковава жестовете на пътниците. Непознати хора разговарят непринудено. Групичка си шушука нещо на ъгъла. По булевардите се провеждат много по-големи събрания, обсъждат се сериозни неща. От ден на ден и от град на град – нови и нови нападения. Поредната казарма е разграбена и опожарена. Принудително изселените обитатели на общински жилища вече не преговарят с общината – те продължават да си ги обитават. В пристъп на красноречие директор на фирма се опитва да охлади страстите на събралите се колеги. Неясно как изтича информация с домашните адреси на всички полицаи и жандарми, а също така и на персонала в затворите, което повлича след себе си безпрецедентна вълна от трескави смени на жилища. Който има нещо в повече, го носи в селската кръчма и бакалница и си взима каквото му липсва. Част от хората се задържат, за да обсъдят обстановката и да решат какво трябва да се набави за цеха. Радиото държи въстаниците в течение на отстъплението на правителствените сили. Ракета пробива стената на затвора в Клерво. Никой не може да каже месеци или години са изминали от началото на „събитията“. Самотно звучат призивите за спокойствие на министър председателя.
Невидимият комитет, 2007 г.
Послеслов
Това е текстът на книгата, издадена от La Fabrique през март 2007 г. Тя се оказва и основното веществено доказателство срещу деветимата арестувани на 11 ноември 2008 г., основно в село Тарнак. Те са обвинени в „престъпно сдружаване с цел терористична дейност“ на основание предполагаемо участие в саботаж на електропроводите на френската национална железница. Въпреки мъглявите „доказателства“ срещу деветимата, министърът на вътрешните работи на Франция публично ги свързва с надигащата се опасност от „ултраляво“ движение, като обръща особено внимание на тази книга, наречена „наръчник по тероризъм“, за чието написване те са обвинени. В следващия брой ще публикуваме първото изявление на Невидимия комитет след арест­ите. •
(следва)

Да саботираме всяка представителна инстанция.
Да генерализираме говоренето. Да премахнем общите събрания.
Всяко социално движение среща като първо препятствие, преди самата полиция, интегрираните в днешното общество синдикати и цялата тази микробюрокрация, чието призвание и задача е да поставя граници на социалните борби. Комуните, групите от базата, бандите спонтанно не им се доверяват. Ето защо, парабюрократичните йерархии изобретяват от двадесетина години насам всевъзможни координационни комитети и съвети на групи по интереси, които изглеждат по-невинни с отсъствието на етикети, но от това не се променят и остават идеален терен за техните маневри. Ако един колектив реши да се отцепи и да се самоуправлява, те ще изпразнят този акт от всякакъв смисъл, като предотвратят поставянето на всеки реален проблем. Те се настървяват и горещят, но не поради желанието си да поддържат спора, а поради желанието си да го прекратят. Когато тяхната настойчива защита на апатията накрая вземе връх над волята на колектива, „координаторите“ ще обясняват неговия неуспех с липсата на… политическо съзнание. Трябва да кажем, че във Франция младите активисти добре са усвоили изкуството на политическата манипулация, до голяма степен благодарение на бясната активност на различните троцкистки фракции. От тях не можем да очакваме да извлекат урока на пожарите през ноември 2005 г.: координациите са излишни, когато координация има, а организациите не са необходими, когато хората се организират сами.
Друг рефлекс е при най-незначителното движение да се прави общо събрание и да се гласува. Това е пълен абсурд. Простата игра на гласуване, на желанието да се „победи“, е достатъчна да превърне събранието в кошмар, да го превърне в театър, в бойно поле, където се сблъскват всички претенции да се властва. Ние изпитваме тук лошия пример на парламентаризма. Такова събрание не се свиква, за да се вземе решение, а за да се говори досадно, да се използва свободата на словото безцелно.
Нуждата от събиране е също толкова постоянна при хората, колкото е рядка необходимостта да се взимат решения. Събирането съответства на радостта от усещането на общата сила. Да се решава е жизнено важно само в ситуации на крайна необходимост, когато упражняването на демокрацията е напълно компрометирано. През останалото време „демократичният характер на процеса на вземане на решения“ е проблем единствено за фанатиците на процедурата. Въпросът не е в това да критикуваме събранията или да ги напуснем, а да освободим словото, жестовете и взаимодействието между хората, които участват в тях. Просто трябва да видим, че всеки идва на събрание не само с гледна точка или предложение, но и с желания, с връзки, с възможности, сили, тъги и определена предразположеност към останалите, с откритост. Ако успеем да се простим с фантазията за Общото събрание и да го заменим със събрание на присъствията, ако успеем да надвием завинаги възраждащото се изкушение на хегемонията, ако престанем да търсим решението като самоцел, имаме някакъв шанс да постигнем тази масовизация, един от тези моменти на колективно изкристализиране, когато едно решение завладява изцяло или частично хората.
Същото се отнася и за решенията за акции. Ако тръгнем от принципа, че „акцията сама ще подреди протичането на събранието“, ще направим невъзможни както енергичния дебат, така и ефективната акция. Едно многобройно събрание на хора, които не се познават, се задължава да прибегне към специалистите по акциите, тоест да жертва самата акция в името на контрола върху нея. От една страна хората с определен мандат са ограничени в своите действия, а от друга нищо не им пречи да измамят всички.
Идеална форма за акция няма. Най-важното е акцията да приема определена форма, да поражда форма, вместо да се подчинява на такава. Това предполага споделяне на идеи и географско положение – както е било със секциите на Парижката комуна по време на Френската революция, – а също така и тиражирането на споделени познания. Колкото до вземането на решението за акции, принципът може да бъде следният: всеки провежда самостоятелно разузнаване, натрупаната информация се събира на едно място, след което решението трябва да изникне пред нас, вместо да бъде изработено от нас. Тиражирането на познанията отхвърля йерархията – то издига нивото, като го изравнява. Разпространението на хоризонталната комуникация е също така най-добрата форма на координация между различните комуни – най-добрият начин да сложим край на хегемонията.
Да блокираме икономиката, но да дозираме силата на нашата блокада според нашето ниво на самоорганизация
В края на юни 2006 г. в целия щат Уахака кметствата се окупират повсеместно, въстаниците завземат административните сгради. В някои общини кметовете са изритани, а служебните коли – реквизирани. Месец по-късно, редица хотели и туристически комплекси са блокирани. Министърът на туризма на Мексико започва да говори за „катастрофа, сравнима с урагана Уилма“. Няколко години по-рано блокадите стават една от основните форми на движението на аржентинските бунтовници; различни местни групи си помагат взаимно при блокирането на едно или друго основно шосе, като непрекъснато застрашават със своите съвместни акции да парализират цялата страна, ако исканията им не бъдат удовлетворени. Години наред тези заплахи са мощен лост в ръцете на железничарите, шофьорите на камиони и работниците от енергетиката. Движението против СРЕ във Франция не се поколеба да блокира гарите, околовръстните пътища, магистралите, фабриките, супермаркетите и дори летищата. В Рен се оказаха достатъчни едва триста души, за да блокират часове наред главния път до града и да предизвикат 40-километрово задръстване.
Да се блокира всичко – това ще бъде първият рефлекс на всеки, който ще се изправи срещу днешния ред. Блокадата на една икономика, която няма определено място, където предприятията функционират непрекъснато и ритмично, където преимуществата се дължат на свързването им в мрежа и където магистралите са връзките на едно производство, което няма краен продукт, което се движи от подизпълнител към подизпълнител и от там – към друга фабрика за сглобяване, блокирането на движението по веригата означава блокиране на самото производство.
Не трябва обаче да блокираме повече от това, което е необходимо и позволява да се поддържа капацитетът за снабдяване, комуникациите между въстаниците и ефикасното самоорганизиране на различните комуни. Как ще се храним, ако всичко е парализирано? Плячкосването на магазините, както в Аржентина, има своите граници: колкото и необятни да са „храмовете на потреблението“, те не са бездънни складове за продукти. Придобиването на умения и навици за продължително самостоятелно осигуряване на средствата за съществуване налага завземането на необходимите средства за тяхното производство. В този смисъл няма какво да чакаме повече. Да оставяме два процента от населението да произвеждат храната на всички останали – както е днес – е както историческа, така и стратегическа аномалия.
Да освободим територията от полицейската окупация.
Да избягваме, доколкото е възможно, директен сблъсък
„Това тук значи, че си имаме работа не с младежи, които имат социални искания, а с лица, които обявяват война на Републиката“ – отбеляза едно ченге в момент на просветление по повод последните сблъсъци. Офанзивата, целяща освобождението на територията от полицейската окупация, вече тече и може да разчита на неизчерпаемите резерви от негодувание, които силите на реда успяха да мобилизират срещу нея. Дори самите „социални движения“ се изкушават от бунта, като „гуляйджиите“ в Рен, които през 2005 г. всеки четвъртък вечер нападаха жандармите, или тези в Барселона, които опустошиха една от търговските артерии на града по време на една от традиционните младежки улични разпивки. Движението против СРЕ се върна към редовната употреба на „коктейлите Молотов“. Но в това отношение определени предградия си остават ненадминати. Включително в техниката, която от дълго време се практикува там – капаните. Като този от 13 октомври 2006 г. в Епине: екип на частна охранителна фирма тръгва по сигнал за нещо, откраднато от автомобил. Когато пристигат, един от охранителите „се оказва обграден от две коли, паркирани диагонално на улицата, и от повече от трийсет души с метални прътове и пистолети, които замерят автомобила с камъни и използват сълзотворен газ срещу полицаите“. В по-малки мащаби, това се повтаря срещу кварталните полицейски участъци през нощта: изпочупени прозорци, опожарени полицейски автомобили.
Един от резултатите от тези скорошни движения е осъзнаването, че оттук нататък всяка реална демонстрация трябва да бъде „стихийна“, а не обявена предварително на полицията. Като използваме тактиката на избора на бойно поле, можем, като Черния блок в Генуа през 2001 г., да избягваме червените зони и директния сблъсък. Като избираме сами маршрута, можем да водим ченгетата – включително синдикалните и пацифистките – за носа, вместо да се оставяме те да ни подбират като стадо. В Генуа видяхме как хиляда решителни хора отблъскват цели автобуси, пълни с карабинери, след което им опожаряват возилата. Не е важно да имаш по-добри оръжия, важно е да имаш инициативата. Храбростта не решава нищо, увереността в собствената храброст решава всичко, а още по-добре е да имаш инициативата.
Въпреки това, всичко сочи към едно схващане за директните сблъсъци като към средство, което връзва ръцете на противника, печели време и ни позволява да атакуваме на друго място – дори в непосредствена близост. Фактът, че не можем да избегнем сблъсъка, не ни пречи да го превърнем в просто отвличане на вниманието. Със съгласуването на акциите трябва да се ангажираме повече, отколкото със самите акции. Целта на набезите срещу полицията е да я накараш да бъде навсякъде, за да не успее никъде.
Всеки набег напомня за една истина, изречена още през 1842 г.: „Животът на полицейския агент е мъчителен; неговото обществено положение е не по-малко унизително и презряно от самото престъпление… Срам и позор го обграждат от всички страни, обществото го отритва, изолира го като парий, заплюва с презрение полицейския агент, тъй както изплюва заплатата му, без угризения, без съжаление, без жалост… Полицейската значка, която носи в джоба, е документ за неговия срам.“ (Armand Durantin, L‘Agent de la rue de Jerusalem. В сборника Les Francais peints par eux-memes. Tome second. L. Curmer, Paris, 1840-1842 – б. ред.) На 21 ноември 2006 г. протестиращите в Париж пожарникари нападат полицаите за борба с безредиците с чукове и раняват петнайсет от тях. С това само напомняме, че ако следваш „призванието да помагаш на другите“, няма как да станеш полицай. •
(следва)

Трудно се анализира събитие, за което мъчно откриваме данни, чиста статистика, а именно:

– за скъпи ли автомобили става дума? (като че ли не)

– за богати собственици ли? (возилата на баш богаташите стоят в добре затворени гаражи)

– по-често ли пламват коли без застраховка? (никъде не се казва, само намеци)

– пречат ли подпалените автомобили на движението, на пешеходците, някому изобщо? (и тук нищо определено)

А именно тези въпроси са в състояние да дадат отговори за мотивите на подпалвачите,  значи и възможността да си съставим адекватно отношение към случващото се.

Обаче, щом данните се премълчават, да погледнем самата обстановка. Каква е тя? София се задъхва от автомобили, без значение дали реват като ламаринен поток по булевардите, или стоят паркирани навсякъде, задръствайки тротоари, детски площадки, училищни дворове. София се задъхва и от самата себе си – свръхконцентрация на народ, допълнително всяка сутрин от провинцията прииждат работници, вечер си тръгват. Навред остават купища отпадъци, по пътните платна зеят дупки, плочките на пешеходните зони се клатят, пръскат кал, поне една трета от подлезите вонят на септични ями, повреждат се трафопостове, пукат се водопроводи. Само това е в състояние на влуди човек, да го подтикне към действия, които в социопатичната атмосфера на големия и все по-бездушен град почват да изглеждат като единствено правилни, та чак и банално нормални. И държавата сама дава примери за подобна разрушителна “нормалност” – пуска престъпници, събаря “незаконни” постройки (при все че има бездомни в тая страна), демонтира инфраструктура (независимо дали съществуват ползващи я), разкарва боклуци от депо на депо, съкращава възможностите на гражданите си в една или друга сфера, като ги притиска и психически, и физически в ъгъла.

Във всеки случай, който и да стои зад палежите, не може да не се признае, че има немалко люде, които заслужават за им изгорят не само возилата. Надали сегашните пострадали принадлежат към тях, но пак – няма данни.

Но!

Ако пък в един момент нощните столични улици почнат да се огряват от горящи автомобили на продажни чиновници, подкупни съдии, раболепни пред властта журналисти, мутри от всякакъв сой, тайни и явни ченгета, самодоволни политици, алчни работодатели, безочливи банкери – кой ли тогава ще пищи за “терор” и “безобразия”, щом това ще е отговор на перманентния терор от страна да властниците над народа, отговор на безобразията, вършени от държавата върху търпеливия гръб на своите граждани?

Васил Арапов

За движещи сили на развитието Тойнби е смятал група хора с прогресивни идеи, които будят жив интерес сред масите. Тази група той наричал “творческо малцинство”. Творческото малцинство не се нуждае от принуда, за да реализира своите проекти, хората ги следват поради доброволното признание на тяхната полезност. Обикновено именно творческото малцинство е инициаторът на адекватните решения на предизвикателствата пред дадена цивилизация. Но щом идеите и съответните практики изчерпат своя привлекателен заряд, творческото малцинство се разцепва – част преминава към “вътрешния пролетариат” (враждебно пасивната към управлението група хора), а част става жертва на най-амбициозния остатък от творческото малцинство – “доминиращото малцинство”. С други думи – властта. Авторитетът на признаваните от народа (или народите, образуващи формацията с определени общи културни белези, дефинирана от Тойнби като “цивилизация”) идеи на творческото малцинство се превръща в принуда на масите от страна на доминиращото малцинство да вървят по избрания от доминиращите път. Потенциалът на доминиращото малцинство да предлага адекватни решения на проблемите намалява с времето; респективно – увеличава се и се усложнява апаратът за управление и репресии – държавата. Поредицата нулеви и неадекватни решения на доминиращото малцинство, което все повече се грижи за собствените си частни интереси и все по-малко за общите неизбежно води до упадък – предизвикателството не е преодоляно, кълбото съпътстващи го проблеми се затяга в гордиев възел без разплитане.

И точно в периода на упадък, доминиращото малцинство полага усилия да спре падението по друг начин – било с налагане на унифицирана (“универсална”) идеологемна система (религия), било с централизиране на управлението, с насилствено присъединяване на нови територии с нови ресурси и население. На практика и двата похвата вървят ръка за ръка. Възникването на империя е дело на оръжия и стопанска експанзия, но съхраняването на целостта на империята (“универсална държава” по Тойнби) изисква духовна спойка – обща религия (или, по-общо казано – обща ценностна система), която да замести естествената човешка солидарност с чувството за “обща съдба”, задължително заедно с повече или по-малко убедена вярност към атрибутите на доминиращото малцинство – император, сенат, конституция, демокрация, пазар и други подобни.

Създаването на универсална държава и официализирането на универсална идеология обаче не спират упадъка – те са негов симптом, при това за напреднала фаза на разложението, за което няма такова лечение, което би оставило на власт актуалното доминиращо малцинство и би запазило доминиращите позиции на универсалната религия. Упадъкът продължава, макар и прикрит, защото имперското управление, заето да опазва своята власт от по-малко привилегированите кланове на доминиращото малцинство, вече съвсем не е способно да предлага начини за преодоляване на продължаващите да възникват предизвикателства, а универсалната религия (идеология) лишава управлението от реалистичен анализ на обстановката. Империята непрекъснато поправя “стария локомотив”, отказвайки да го замени с друго “транспортно средство”, което естествено би изисквало “смяна на машинистите”. Универсалната идеология пък е намерила окончателно обяснение за механизмите на света и враждебно посреща опитите за усвояване на нови знания, които биха могли да помогнат за осъзнаване на корена на проблемите и да предложат адекватни решения. Колапсът е неизбежен, срутването е страшно.

И когато “външният пролетариат” (пак дефиниция на Тойнби, с която той описва външните на империята народи и групи, които преди са подражавали на универсалната държава и възприемали каноните на универсалната религия) окончателно се разочарова от имперските ценности и започне да се държи враждебно към техните носители, това активизира и вътрешния пролетариат. Империята е подложена на удари отвън и взривена отвътре. Влияние сред масите получава зародишът на ново творческо малцинство, размириците и кризите свалят от него част от репресивната преса на държавата и църквата. Но срутването на империята е толкова катастрофално, че и новото творческо малцинство се оказва затиснато от отломките. А докато то се окопити, настъпва “героичната епоха”, в която на отделни лидери се гласува доверие “да спасят цивилизацията”. Действията на тези лидери, винаги притежаващи определена харизма в очите на поне част от населението, обаче са действия на себични разбойници, на безскрупулни диктатори. Героичната епоха оставя маса митове и легенди, които печелят популярност като средство за развлечение и повдигане на самочувствието чак в по-късни и по-благополучни, спокойни времена, докато съвременниците на “героите” не могат да изпитват към тях нищо друго, освен страх и омраза.

Краят на героичната епоха настъпва, когато реформаторите на универсалната религия изиграват ролята на творческо малцинство, като предлагат на масите нова нейна версия. Повелите на “новата” идеология и възникващите й структури стабилизират обстановката, на преден план изпъква вече същинско творческо малцинство, способно да увлича масите напред, да предлага решения на предизвикателствата – появява се нова цивилизация, наследничка на старата.

На пръв поглед нещата вървят циклично, всичко се повтаря, но формите и на универсалната идеология, и зачатъците на бъдещата универсална социална организация са толкова променени, че вече не може да има повторение на историческите събития и явления в качествен смисъл.

* * *

Какво общо има тази теоретична схема със сегашното състояние на Евросъюза?

ЕС е опит за построяване на универсална държава в рамките на Западната цивилизация (самият Тойнби в края на живота си се е съмнявал дали упадъкът й вече не е започнал; съвременниците често трудно отделят същественото предизвикателство, нуждаещо се от адекватен отговор, от съпътстващите го проблеми). При това Западната цивилизация има още един център, претендиращ за ролята на универсална империя – САЩ. В глобален план пък Китай и Индия също вървят към положението, от което биха могли да се помъчат те да станат „център на света“. Външен пролетариат почти не е останал (той се слива с вътрешния пролетариат на развитите страни), пазарите са завладени и разпределени. Основното предизвикателство пред днешната световна цивилизация (комуникациите и информационните технологии свързаха отделните цивилизации на планетата ни в една цивилизация) е неадекватността на капитализма. Пак той, играейки ролята на универсална идеология (част от която е и марксизмът – учение за усъвършенстване на капитализма до тоталитарна система), също е изгубил и продължава да губи своята привлекателност, даже за периферията на доминиращото малцинство, докато представители на близкия и далечния вътрешен пролетариат преминават към активна съпротива (така ислямският фундаментализъм не е само верска реакция спрямо християнския свят, той е и опозиция на капитализма с неговото лихварство и пълна липса на социални гаранции, липса на механизми за изглаждане на неравенството, липса на други морални ориентири, освен материалната печалба).

Частното предизвикателство пред Евросъюза днес е еврото. Общата валута, разширеният монетарен монополизъм се превърна в среда за бързо заразяване на големи територии с финансова криза. Преди идеята за ЕС (“свободно движение на хора, стоки и идеи”), въпреки че поначало е била демагогия (реалната цел винаги е била свободно движение на капитали и евтина работна ръка), се е възприемало като нещо привлекателно (и е довело в Европа милиони работяги емигранти). Днес даже една от значимите в икономическо и политическо отношение страни вече не намира Евросъюза за добро място – Великобритания (и то не само британското доминиращо малцинство смята така, но и мнозина от вътрешния пролетариат на страната; вероятно Великобритания ще се опита да се интегрира с някогашната си колония САЩ, след като не може да тежи достатъчно за самочувствието на управниците си в рамките на европейския проект за универсална държава). Доминацията на Германия и Франция (техните доминиращи малцинства) е очевидна. Удобната за финансови спекулации и благоприятна за възникването на кризи среда на зоната на еврото не се смята от тях за проблем, проблем било слабата регулация на валутата. Затова е предложено повече централизиране, засилване на монетарния монополизъм, а това води и до политическа централизация. Типично имперско решение. Симптом на напреднал упадък. Властта в ЕС се концентрира и става привилегия на още по-тесен кръг. Доминиращите малцинства на по-малките членки на Евросъюза ще трябва да се примирят с положението си на периферия на доминиращото малцинство в Брюксел (а то пък е изразител на волята на доминиращите малцинства от Париж и Берлин). В Прага и Будапеща засега властниците са потиснали своето недоволство, Варшава също заема изчаквателна позиция, но това няма да трае дълго. Централизирането (път към универсална империя) изисква съкращаване на социалните програми, “кризата на европейската идентичност” получава солидна материална основа, вече не става дума за борби в средите на доминиращите малцинства. Става дума за изостряне на класовата борба, колкото и тя да е маскирана от противопоставянето по нации и религии. От една страна стои класата на доминиращите в политиката, в управлението на производството, финансите и разпределението, от другата – хората с доходи под средните, които продават своя труд или се самоексплоатират, захранвайки с все по-непосилни данъци националните бюджети и общоевропейската хазна, като се залъгват с положението си на “дребни собственици” (тъкмо те са обречени на разорение от новия формат на ЕС, в който интересите на финансовия капитал стоят над всичко).

Кой в тази ситуация може да стане ново творческо малцинство? Въпросът остава открит. Кандидати много – най-вече радетели за “по-твърда ръка” (творческото малцинство не винаги предлага единствено прогресивни идеи; то е творческо, само защото не се нуждае от апарат за принуда, за да го следват масите, а съвременните средства за въздействие върху масовото съзнание са претърпели голямо усъвършенстване от времето на античността, Средните векове и началото на индустриалната епоха). Впрочем, немалка част от идеите им се възприемат от конструкторите на новата универсална държава на Европейския континент. Освен това, логиката на доминиращите малцинства ще постави под ударите на репресивния апарат претендентите за творчески малцинства (те са конкуренти на доминиращите), при това разчитайки на собствения репресивен апарат на ЕС – Европейски съд, Фронтекс, Интерпол. Тоест предлаганите решения няма да бъдат адекватни на реалните проблеми, те ще целят оцеляването на властта.

А и основното предизвикателство остава – светът е тесен за капитализма. Обемът на произведени стоки, които след това ще бъдат изхвърлени, защото няма платежоспособни потребители, ще нараства (днес в света се опропастяват половината от хранителните продукти, при все че близо един милиард души гладуват). Нужните за унищожаване на непродаденото и за рециклиране на отпадъците ресурси ще се изравняват с производствените мощности. Това е жесток натиск върху околната среда с преки социални последици – отравяния, болести, недостиг на годна за употреба прясна вода, при все че тя вали от небето, а съкратените разходи за здравеопазване и за образование ще задълбочават проблема.

Възникването на два центъра на универсална държава на Западната цивилизация, както и амбициите на Китай и Индия, развитието на Латинска Америка води до жестока конкуренция между тях. Което е фактор за срутването на тези проекти, докато не остане само един – апетитите са големи, а “баницата” е ограничена поради факта, че една нарастваща “баница”, достатъчна буквално за всички (напълно възможно технологично нещо), би лишила разпределителите от привилегированото им положение, би унищожила основата им да властват.

Адекватен отговор на това предизвикателство може да бъде само едно – отказ от капитализма като твърде разточителен, прахоснически, въвличащ човешките сили в ненужни, паразитни дейности. Отказът от капитализма означава и отказ от държавата – централизираните йерархични структури бавно събират информация и бавно я обработват, докато наложената от пазарната дейност трескава динамика изисква бързи решения на различни нива. Тук е предимството на локалните и ориентирани към конкретен проблем самоуправляващи се (по механизмите на пряката демокрация) структури, спонтанни, постоянни и временни, гъвкави, ползващи само съществена за тях информация, прилагащи практики незабавно и също толкова незабавно модифициращи ги съобразно преките си нужди. Ако оставим държавата в условията на планово стопанство, то престава да бъде планово (основано върху преки поръчки от потребителите към производителите), а командно-административно, а капитализмът се възражда в тоталитарната си форма на държавен капитализъм.

Но доминиращите малцинства в Европа и тяхното Брюкселско ядро не могат да станат проводници на подобно радикално решение, то би било за тях самоубийство в отношение на привилегированата им позиция.

ЕС ще продължи по пътя на имперската самореализация. Съществена характеристика на империите е воденето на войни. Предвид случая с Либия, новите доминиращи са повече настроени за силови действия в сравнение с времето на Югославските войни, когато ЕС се оказа неспособна да помири враждуващите. Войната е средство за обновяване на системата, за “презареждане на матрицата” на капитализма – също както икономическите кризи. Кризите премахват некомпетентните и лишени от достатъчно връзки с властта звена, прехвърлят тежестта върху пролетариата (в по-широк смисъл на това понятие), освобождават си пространство за същата дейност, която после води до нова криза. Войните, когато не свършват със завладяване на територия (може би вече е отминало времето на такъв тип войни), установяват контрол върху материални потоци на важни ресурси (например петрол или канали за разпространение на опиати, привлекателни с високата си печалба при пласиране)… и разрушават “излишни” ценности (също както при унищожаването на непродадени, макар и нужни храни), “излишни” хора, така че след танковете и войниците да довтасат цивилните булдозери и строители на избрани компании, за да реализират печалба.

По този начин “стабилното” търкаляне по надолнището на упадъка може да трае десетилетия, а комплексът стари и “нови” религии (и привидно съвсем “светски”, например “културата” на консуматорството и разбиранията за “престиж”) ще създава за съзнанието на масите илюзорната картина за прогрес, добруване и безалтернативност на “най-добрия от всички възможни светове” – светът на капитализма, надеждно пазен от една или няколко универсални държави, поделили си планетата по типичен картелен начин.

Бляновете на неолибералните идеолози, че държавността е в упадък, че трябва да се замени с по-ефективното управление на транснационалните корпорации, да се сведе до мрежа от местни полицейски участъци за осигуряване на благоприятен за “бизнеса” обществен ред, май няма да се сбъднат. Държавата влиза в съвсем тясна симбиоза с бизнес-корпорациите, политици и държавни чиновници са едновременно и членове на директорски бордове на големи компании или имат свой бизнес, задължително интегриран в общата система на привилегии. Специално ЕС в това отношение (но и по други показатели) все повече заприличва на СССР.

За щастие, законите на историята не действат толкова обективно, колкото физическите, природни закони. Обективно означава “независимо от волята и съзнанието на хората”. Примирението на масите с проектите на доминиращите малцинства е важно условие тези проекти да се сбъдват. Обратно, недоволството и борбата на пролетариата, било в широк, било в тесен смисъл, е причина за рухването на властническите планове – планираният да се преобрази от държавнокапиталистически в частнокапиталистически СССР се разпадна заради спонтанната реакция на населението – макар и подлъгани от тесни “национални ценности”, хората упражниха своята воля – и от нея се възползваха местните доминиращи малцинства. И макар че от пропукванията в системата (политическа – държавно управление, икономическа – капитализъм, социална – неравенство) изводи си правят и властниците, след което вземат превантивни мерки за обезопасяване на недоволството (мерките са: илюзията за изборите в представителната “демокрация”, системата от на практика казионни, съглашенски с правителства и работодатели синдикати, както и други подобни), те нищо не могат да направят срещу една наистина масова вълна отдолу. Освен да разпалят световна война. Вече имат увереността, че биха се справили с последиците й – ако Първата световна избухна в революции, то Втората отбеляза пълна победа на властниците над собствените им народи.

Но и светът се е променил от времето на Втората световна война, така че дори при крайните мерки за оцеляване, които би предприел капитализмът, шансът за отстраняването му никак не е малък.

Дали непременно е необходимо това премахване да стане насилствено?

Отново въпросът остава отворен за множество отговори, стига те да вземат предвид, че перманентното насилие, упражнявано от доминиращите малцинства, принуждава вътрешния и външен пролетариат да отговаря равностойно. В крайна сметка, историята ни учи, че рекламираното “обръщане на другата буза” не е давало нужния ефект никога и никъде, независимо от митовете и легендите на нашето съвремие. Свободата наистина “не ще Екзархия, иска си Караджа”.

ЕС отдавна не е само европейско пространство. В него проникнаха маси хора с друга култура, с други нагласи и очаквания. Доминиращите в Евросъюза само преди няколко месеца обявиха “мултикултурния модел” за провален. Универсалната държава (“студеното чудовище” по израза на един познавач на властта, генерал Дьо Гол) не търпи такова разнообразие. Капитализмът предпочита стандартизацията. Човешките същества са сведени от тези две чудовища до ресурс, до социалните си функции на производители, консуматори, данъкоплатци и електорат, който само дава легитимност на властта. Личността, потребностите за саморазвитие – това са безсмислени понятия за капитализма и държавата. Има единствено полезни за системата амбиции и твърди рамки на съществуване. Самите доминиращи малцинства не са пощадени – те не притежават свободата да правят каквото им скимне, отклонението от нормите и там се наказва сурово (ако един държавник реши да спази демагогията за народовластие, ще бъде отстранен; ако банкер поради умопомрачение намали лихвите на бедните вложители, ще бъде елиминиран; ако чиновник си позволи да критикува системата, устата му ще бъде запушена с компромати; дори най-богатите не могат да си позволят да карат евтини коли, да живеят в работническите гета, без тяхната среда да ги подложи на бойкот; правилата са строги, просто техният затвор е по-луксозен от нашия).

Капиталистическия проект на ЕС е провален. Не съюз на народи, а съюз на привилегировани групировки няма как да не се провали. Лошото е, че упадъкът и разложението може да се проточи много дълго, а животът на всеки отделен човек е ограничен. И е само един. Затова крайното решение остава в ръцете на потиснатото население – дали да си пропилее годините под диктата на доминиращите, или да откликне на призива на онези зародиши от творчески малцинства, които го зоват към нов начин на съществуване с перспективи за свободата на всяка отделна личност. А свободните личности формират свободно общество. Противопоставянето на личните и обществените интереси е една голяма лъжа, след като доминиращите малцинства си присвояват правото да формулират “обществения интерес”, без да питат съставляващите същото това общество личности.

Гнилостта (като израз на социална справедливост) на Евросъюза ще проличава все повече и повече. Затова все по-дебел ще става слоят грим, по-остри и корави ще стават подпорите, удържащи европейския проект за универсална империя от срутване. Пребиваването в подобна сграда става все по-опасно. Оттеглянето изпод несигурния й покрив и последващото й събаряне до основи, за разчистване на терена за радикално нов общоевропейски дом е най-разумната алтернатива.

Санитарите в една болница в Илинойс не се учудиха, когато им докараха мъж, пребит от по-големия си брат, който го беше издържал цял живот: по-младият му се беше разкрещял,  обвинявайки го в себичност и алчност… Също както санитарите в една нюйоркска болница не се учудиха на случая на жена със счупена челюст: беше я зашлевил един напълно непознат,  чул я да нарежда на петгодишния си син да даде най-хубавата си играчка на децата на съседите.

Чик Морисън се опита да направи кампания, за да укрепи морала в страната с речи за саможертвата за общото благо. Още на първата спирка го засипаха с камъни и трябваше да се върне във Вашингтон.

Това е малко цитатче от „Атлас изправи рамене“. Пожелавам успех на всички, които намерят нерви да прочетат целия „шедьовър“. Аз все още ги търся.

Противопоставянето на либерализма не е плод на здравомислие, а на патологично психическо състояние, породено от ненавист и от едно неврастенично състояние, което би могло да се нарече „комплекс на Фурие” по името на френския социалист от онова време.

Това пък е цитатче от Лудвиг фон Мизес, който с няколко думи обяснява какво ги сърби социалистите.

Жителка на американския град Ларедо, щата Тексас, на която и бе отказана социална помощ, взе за заложник служител на департамента по здравеопазване, след което простреля децата си и се самоуби.

На 38-годишната жена, чието име не се споменава, и отказали помощ. Разстроена, тя извадила пистолет и поискала да повикат началника на департамента. Заедно с нея били двете й деца – 10-годишен син и 12-годишна дъщеря. В сградата имало около 30 души посетители и служители. След като ги пуснала, жената взела за заложник единствено началника.

През следващите 2 часа и половина преговарящите се опитали да я убедят по телефона да пусне заложника. Най-накрая около 20.00 часа вечерта тя го освободила. Телефонните преговори продължили до 23.45 часа, когато жената затворила. След това служителите на реда чули три изстрела.

Първата книга се води втората по влияние в САЩ след Библията. Втората е на един от водещите умове на капиталистическата теория. Третият цитат е от днешните информационни агенции.

Каква е връзката между трите цитата ли? За да убиеш от бедност децата си, сигурно трябва такива като Мизес и Ранд да са ти напълнили главата с глупости. А може би полицейските психолози са убедили безработната майка, че „безплатен обяд няма“, „който не работи не трябва да яде“, „социалистите са виновни, че за нея няма работа“ и женицата накрая е решила да гръмне няколко излишни гърла, да облекчи живота на „предприемчивите“ по света. Дотам се стига с четенето на подобни простотии. В края на краищата, ако човек толкова иска да си го изкара на някого, може да намери много по-подходящи мишени.

Искрено вярвам, че капитализмът е създаден да помага на хората да живеят по-добре, но за съжаление през годините той е загубил леко посока. Краткосрочното фокусиране на доходите е накарал по-голямата част от бизнеса да забрави за важната дългосрочна роля, която има, в грижите за живота и планетата.

(курсивът не е мой – б.а.)

Дни по-рано същият господин купи банката Northern Rock за 747 млн. паунда. Купи я от държавата, която преди това я „спаси“ от собствениците ѝ за два пъти повече пари. Разбира се, искрените му намерения да инвестира откраднатите 700 милиона в „правилната посока“, оправдават кражбата. Проблеми със съвестта хората като него нямат. Те вярват, че ако ги нямаше, досега да сме се качили обратно по дърветата. Тъжното е, че дори голяма част от хората, които им работят като маймуни, също го вярват.

По-интересното е, че дори г-н Брансън е забелязал, че нещо куца. Причината за това не е в гладните хора по света – гладни имаше и преди 10 години. Не е и във войните по света – те не са спирали. Не е от загриженост за хората – нали от капитализма по-„добро няма измислено“. Тогава какво?

Мисля, че на г-н Брансън му е станало топло. На дупето. На него и на колегите им вече не им е толкова удобно в креслата на глобалната империя, колкото преди 10 години. В низините се разпалва пожар и той вече се усеща дори по върховете. Дали ще успеят да го потушат ще видим. Но вече не могат да се правят, че не го виждат.

Приключи мероприятието „демократични избори“. Според оценките на почти всички наблюдатели и на самите граждани те протекоха безобразно – хаос, липса на организация, купени гласове, подмяна на бюлетини. В градове като Несебър и Перник работници и служители на цели предприятия са гласували единодушно, в съгласие с политическите предпочитания на работодателите си, което е неестествено и явен признак за принудителен вот. На места като Белица масовото недоволство от резултатите граничи с бунт.
Трудно е да се спори с мнението, че избори 2011 бяха срамна работа, но нека не се залъгваме – самата изборна практика е срам и престъпление срещу волята на народа. По простата причина, че представителната демокрация е „народовластие“ (както се превежда от гръцки думата „демокрация“) само веднъж на четири години, докато през останалото време си е олигокрация („власт на малцинството“) с всички негативни последици за мнозинството.
Мнозина съвсем не глупави хора заявиха, че са гласували за „по-малкото зло“. Уви, те се заблуждават, мислейки, че малкото зло си остава нещо като мъничка лакома твар, без да пораства до голяма и много алчна ламя. Тези хора за пореден път ще останат разочаровани и по-лошо – без да си извадят поуки. В свое оправдание ще напомнят лукавия афоризъм на Чърчил, че „демокрацията е лошо нещо, но по-добро не е измислено“. Това не е така. По-доброто е пряката демокрация, защото в сравнение с „представителната демокрация“ тя е съвършено различна форма на координиране и взаимодействие между частите на цялото общество. Пряката демокрация не познава професионални политици, тя се упражнява всеки ден от всеки и така системните грешки при нея не се натрупват в остри социални проблеми, а се разрешават незабавно според волята и разбиранията на самите хора.
Анализът на изборите от гледната точка на анархистите се състои в разглеждането на най-важния показател – избирателната активност. Тоест процентът хора, които са отказали по една или друга причина да участват в измамата, чрез която властта „презарежда матрицата“, за да се съхрани и да паразитира върху населението.
На първи тур в избирателните списъци имаше 6 873 589 души, вписани в самия изборен ден бяха 11 647 и още 10 980 – от допълнителните избирателни списъци (каквото и да значи това). Общо: 6 896 216 имена.
Броят на гласувалите според положените подписи в протоколите беше 3 593 751 души според данни на ЦИК (а в урните регистрираха 135 бюлетини в повече). Което прави 52,11% избирателна активност, като това число се различава от официално обявеното. За недействителни бяха обявени 229 844 бюлетини.
Предвид удължаването на изборния ден с един, два, та чак четири часа на места, предвид данните за ниската избирателна активност към 17:00 на 23 октомври (след което липсваха данни по този показател в продължение на няколко дни), има пълното основание да се смята, че реално са гласували по-малко от половината избиратели по списък.
Да си припомним, че в медиите многократно се повториха сведения за 460 000 души, на които е било отказано да гласуват („под запрещение“), както и оценката за купения вот – най-малко 230 000 гласа (най-вече в гетата).
В големите градове, където е съсредоточено населението на страната, избирателната активност също не беше „на ниво“ по официални данни: София – 43,49%, Пловдив – 50,41%, Варна – 48,81%, Бургас – 58,64%, Русе – 47,54%, Стара Загора – 49,72%, Плевен – 43,82%.
И на втория като на първия
Управляващите обаче се похвалиха с по-високо участие на втори тур (да напомним, че начело на изборния им щаб застана шефът на МВР – 60 000 сигурни гласа от служителите на ведомството, 100% вот от намиращите се затворите и нелишени от право да гласуват, както и кой знае още колко „убедени“ от полицията да направят „правилния избор“). Така им се иска. В Пловдив и Бургас до 17:00 активността е била под 20%; като окончателната активност (пак по официални данни) в градовете Варна, Русе, Стара Загора, Плевен, Шумен и Перник е била под 49%, а в Добрич – едва 29%, Ямбол се е „отчел“ с 50,5%.
На втори тур избирателите по списък вече са били 6 910 491 души, вписани в изборния ден – 17 555, от допълнителните избирателни списъци – 9702. Общо: 6 937 748 имена.
Резултатите според ЦИК: брой гласували избиратели – 3 334 169; недействителни бюлетини – 104 837. Оттук избирателната активност (със сигурност отново раздута) е 48,06%.
От което следва, че сегашната власт е спечелена при неучастието на близо 52 души от всеки 100 души, притежаващи лична карта на „гражданин на Република България“.
Религиозно развитие и благоустройство
В местните избори лидерската формация на бившия бодигард на Тодор Живков (и сегашен негов ученик, по собствените му думи) има 1583 общински съветници и мнозинство кметове по цялата страна.
Представящата се като „лява“ политическа сила, чиито лидери откриват паметници на Тодор Живков, е втората по брой кметове и общински съветници.
И двете партии обаче, въпреки популистката си риторика, подкрепят едрия бизнес и предприемат антисоциални мерки, когато гласуват за закони и издават правителствени укази.
Спечелилият мястото „президент на републиката“ е човек, оглавявал Министерството на регионалното развитие, което развива регионите, отпускайки средства за строеж на над 300 нови… църкви в страната, докато в малките населени места се закриват болници, училища и пощенски станции.
Вицепрезидентката пък идва от поста министър на правосъдието, чиято дейност е под всякаква критика даже за хора, които смятат държавата за нещо полезно (а то не е).
Сладката длъжност „президент“, при която има достатъчно пълномощия (и бонус от една частна армия, НСО, назначавана лично от президента) и на практика никакви отговорности, беше дадена на настоящото лице Росен Плевнелиев от 1 698 136 избиратели (348 756 повече от получените на първия тур, докато неговият противник Ивайло Калфин е взел спрямо първия тур 556 893 гласа повече, при разлика между двамата кандидати от 167 хиляди гласоподаватели). Тоест, президентът е избран от 24,48% от имащите правото на глас граждани на  – представителната власт е представител на по-малко от една четвърт.
Точно толкова е легитимността на сегашната местна и президентска власт. Власт, упражнявана от привилегировано малцинство, избрано от непривилегировано малцинство.
Къде тук може да припознаем демокрация, пък било и „представителна“?
Васил Арапов

Очевидна беше една от първите отбранителни маневри на режима – конституирането на „панелките“ като субекта извършител на „бунтовете от ноември 2005“. Достатъчно е да видим муцуните на онези, които в това общество са някой, за да разберем радостта да бъдеш никой.
От видимостта трябва да бягаме. Една сила, която се изгражда на тъмно обаче не може вечно да бяга от нея. Нашата поява като сила трябва да стане в най-подходящия момент. Колкото по-дълго избягваме видимостта, толкова по-силни ще бъдем, когато накрая тя ни застигне. Веднъж станали видими, дните ни ще бъдат преброени. Тогава или ще бъдем в състояние да я направим на пух и прах, без много да му мислим, или тя ще ни смаже за нула време.
Да организираме своята самоотбрана!
Ние живеем под окупация, под полицейска окупация. На улицата се арестуват имигранти без документи, полицейски коли без опознавателни знаци патрулират булевардите, крайните квартали в мегаполисите се усмиряват с техники, изпробвани в колониите, вътрешният министър излиза с декларации за войната с „бандите“, които ни напомнят ежедневно за войната в Алжир. Това са предостатъчно мотиви, за да не се оставим да ни смажат, а да организираме своята самоотбрана.
Докато расте и се разгръща, една комуна започва да вижда как действията на властта се прицелват в нейните устои. Тези контраатаки приемат различни форми: на прелъстяване, на привличане с увещания и обещания за безнаказано връщане на „блудните синове в лоното на отечеството“ и в последна сметка – с брутално насилие. Самоотбраната трябва да бъде за комуните една колективна очевидност – колкото практическа, толкова и теоретическа. Да се парира един арест, да се съберем бързо и достатъчно на брой, за да осуетим опитите за изхвърляне на хора от домовете им, да укрием някой от нашите – това няма да бъдат изкуствени реакции за времената, които настъпват. Не можем постоянно да възстановяваме базите си от нулата. Вместо да изобличаваме постоянно репресиите, нека се приготвим да ги отблъснем.
Работата не е проста, защото в зависимост от очаквания ръст на народната съпротива, расте и полицейската работа – доносничеството, ангажирането на лумпените в разни национални гвардии и милиции, смесването на полицейските сили с тълпата. Моделът на полицейското проникване – дори в условията на бунт – занапред ще бъде цивилното ченге. Ефикасността на полицията по време на последните манифестации срещу СРЕ идваше от цивилните агенти, които се смесваха с тълпата в очакване на инциденти, за да си свалят маските и пуснат в действие сълзотворния газ, бухалките, каучуковите куршуми, арестите – и всичко това в координация с охраната на демонстрациите. Самата възможност за тяхното присъствие е достатъчна да посее съмнения между протестиращите – кой кой е? – и да бъде парализирана акцията. Ако приемем, че една демонстрация не е просто сбор за преброяване, а начин за действие, ние трябва да се сдобием със средства и методи за демаскиране и неутрализиране на цивилните джандари, да ги прогоним и при случай да изтръгнем от ръцете им тези, които те се опитват да арестуват.
Полицията е видима по улиците, тя има преимуществото да се организира, да тренира и да изпробва непрекъснато новите си оръжия. За сравнение, нашите оръжия са били винаги рудиментарни, майсторени от самите нас и често импровизирани на място. В никакъв случай те не могат да съперничат с огневата мощ на полицейските, но те целят да държат на разстояние, да отклонят вниманието, да упражнят психологически натиск или да направят изненадващ пробив и да завземат терен. Нито едно нововъведение в центровете за подготовка на френската жандармерия срещу градската гериля очевидно не е достатъчно и без съмнение никога няма да може да реагира достатъчно бързо срещу едно подвижно множество, което е способно да удари едновременно на няколко места и което се стреми винаги да запази инициативата.
Комуните очевидно са уязвими от следенето и полицейските разследвания, в които се използват разузнаването и науката. Вълната от арести на анархисти в Италия или на войнствените еколози в САЩ стана възможна с помощта на подслушванията. Всеки арест днес дава възможност за вземане на ДНК и за попълването на досиетата с все повече подробности. Един от окупиралите сграда в Барселона бил разкрит, защото оставил отпечатъците си върху позивите, които е раздавал. Методите за картотекирането ни се подобряват непрекъснато, включително чрез биометрията. След като електронната лична карта е вече задължителна, нашата задача става още по-трудна. Парижката комуна разреши проблема с картотеките, като опожари сградата на общината (Отел дьо Вил) – подпалвачите унищожиха регистрите за гражданско състояние. Днешната ни задача е да намерим средства за необратимо унищожаване на компютърните бази данни.
БУНТ
Комуната е основната единица в партизанската реалност. Един бунтовен подем може би не е нищо повече от умножаване на комуни, които създават връзки помежду си. Според хода на събитията, комуните се организират в единици от по-голям мащаб или се разделят. Между една банда от братя и сестри, „свързани на живот и смърт“, и събранието на едно множество от групи, комитети, „банди“ за организиране на снабдяването или за самозащита било на един квартал, било на въстаналия регион, има разлика само в мащабите – иначе всички те са комуни.
Всяка комуна по начало се стреми да бъде самодостатъчна – вътре в нея парите изглеждат нещо смешно и в крайна сметка неуместно. Силата на парите е в това да привличат непривлечените, да свързват непознатите, без да ги правят познати, и по този начин, като правят всичко еквивалентно, да пускат всичко в обращение. Способността на парите да свързват всичко, се заплаща с фалша на тези връзки, където измамата е правило. Недоверието е основата на кредитните отношения. Поради този факт царството на парите е винаги царство на контрола. Практическото премахване на парите може да стане само чрез разширяването на комуните. За всяка от тях то трябва да се подчинява на грижата комуната да не надмине определена големина, отвъд която тя губи контакт със самата себе си и издига почти неизбежно една господстваща каста. Тогава комуната ще предпочете да се раздели и по този начин в същото време да се разшири, за да избегне подобен нежелан резултат.
Въстанието на алжирската младеж, обхванало цяла Кабилия през пролетта на 2001 г., успя да завземе почти цялата ? територия, атакува полицейските участъци, съдилищата и всички проявления на държавата като така генерализира бунта до там, че принуди силите на реда едностранно да отстъпят и физически попречи на провеждането на изборите. Силата на движението се състоеше във взаимното допълване на множеството му компоненти, които бяха само частично представени в безкрайните и безнадеждно мъжки събрания на селските и другите народни комитети. „Комуните“ на продължаващото непрекъснато да тлее алжирско въстание имаха много лица – било на лудите глави с каските, които хвърляха газови бутилки по полицейските части за борба с безредиците от покрива на сграда в Тизи Узу, било на усмивката на стария ветеран от съпротивата, обвит в своя бурнус, било на духа на жените от планинските села, които упорито продължаваха с традиционното земеделие, без което блокирането на икономиката на региона никога не би могло да бъде толкова систематично и постоянно.
Да запалим огън от всяка криза
„Трябва още да добавим, че не можем да лекуваме цялото население на Франция. Ще трябва, следователно, да се направи избор.“ С тези думи един експерт-вирусолог резюмира пред в-к Льо Монд от 7 септември 2005 г. това, което би станало в случай на една пандемия на свински грип.
„Терористически заплахи“, „природни катастрофи“, „вирусни тревоги“, „социални движения“, „насилие в предградията“ са за управниците моменти на дестабилизация, в които те задържат властта си чрез селекцията на това, което ги допълва, и унищожението на онова, което ги затруднява. Следователно е логично това също да бъде повод за всяка друга сила да се консолидира или да се разшири, заемайки обратната позиция. Прекъсването на стоковите потоци, нарушаването на „нормалното“ – достатъчно е да се види как се преобръща животът в един блок, внезапно лишен от електричество, за да си представим какво би се случило с живота на един град, лишен от всичко – и от полицейския контрол включително, – с което ще се освободи потенциалът за самоорганизация и самоуправление, немислим при други обстоятелства. Това не убягва никому. Революционното работническо движение беше разбрало добре, че кризите на буржоазната икономика са сигнали за превръщането му в непреодолима сила. Ислямските партии са най-силни там, където успяват да заместят интелигентно разкапващата се държавност – например при изграждането на местни звена за помощ след земетресението в Бумерд, Алжир или при ежедневното подпомагане на населението в разрушения от израелската армия Южен Ливан.
Както подчертахме по-горе, опустошеният от урагана Катрина Ню Орлийнс даде възможност на една периферна част от северноамериканското анархистическо движение да постигне нечувано дотогава сплотяване, като обедини всички хора, които се съпротивляваха на насилствената евакуация. Уличните кухни изискват предварителното обмисляне на снабдяването с провизии; бързата медицинска помощ изисква придобиването на необходимите познания и материали, както и инсталирането на свободни радиопредаватели. Социалната наситеност на подобни инициативи се гарантира от радостта, която съдържат, от начина, по който достигат отвъд индивидуалния стоицизъм, и от демонстрацията на осезаема реалност, която успява да избяга от натрапчивото всекидневие на реда и работата.
В страна като Франция (където радиоактивните облаци се спират на границата и където не се страхуват да построят „канцерополис“ върху бившето селище Севезо след експлозията на азотния завод AZF) е по-малко сигурно да се разчита на „природните“ кризи, вместо на социалните. На социалните движения се пада най-често да прекъсват нормалния курс на разрухата. Разбира се, през последните години различни стачки предоставиха масово случаи на властта и на собствениците на предприятия да изпробват техния капацитет, като увеличават все повече и повече секторите, в които е забранено да се стачкува и по този начин превръщат спирането на работата в чисто символичен акт, който не нанася по-големи щети от един снеговалеж или самоубийство на железопътните релси. Като тръгнаха срещу установените практики за съпротива със систематичната окупация на учрежденията и упоритите блокади, борбата на гимназистите през 2005 г. и борбата срещу закона СРЕ ни припомниха за способността на големите движения да създават неприятности и да провеждат разнообразни офанзиви. Във всички групи по интереси, които те родиха и оставиха след себе си, ние зърнахме за миг условията, които позволяват на социалните движение да станат почва за нововъзникващи комуни. •
(следва)

Планетата Бъл Ря е необикновена с това, че на нея живеят три вида малко или много рационални същества. Тези видове трудно се кръстосват по между си, като основната видово-разделителна линия е степента на тяхното богатство.

Представителите на най-богатия вид, Мафите, са едва няколко десетки на брой, вероятно не повече от стотина. Чрез апаратите на Системата за Манипулативен Контрол (СМК), те притежават около една четвърт от цялото богатство на планетата. Живеят в специално изградени крепости, отделящи ги както от заобикалящите ги интелигентни видове, така и от физичната реалност на тяхната планета. Мисловните им процеси имат структурата на струпей — безцветни пластове полепнали върху централната тема на тяхното съществуване — струпването на нови и нови богатства.

Най-бедният вид, Бугрите, наброяват около седем милиона индивида. Около 60% от тях не притежават никакви ресурси, а останалите от тях контролират не повече от половината богатство на планетата. Основната част от живота си повечето Бугри прекарват в робски отряди. Работата им рядко е задоволителна, а дневните им дажби (когато те все пак се отпускат от СМК) са крайно недостатъчни за живот отвъд робския отряд. Затова остатъка от живота си те прекарват в изолационни камери (които местните наричат „апартаменти“), в които Бугрите основно вегетират, за да пестят трудно набавената си хранителна енергия. В тези камери, те отглеждат новата реколта Бугри, която след около 20-тина години растеж е готова (но не е здължително това да стане) да се включи в редиците на робските отряди. Преди да узрее обаче, новата реколта се категоризира като непълноценна, и следователно, отглеждането й включва минимално подпомагане от СМК. Когато един Бугър остарее и е неспособен сам да задоволява енергийните си нужди, апаратите на СМК го класифицира като „некачествен“, и практически го оставят да се разпадне по естествен път.

Средно-богатият вид на Бъл Ря, Мутрите, са по-малко от стотина хиляди на брой; като живеят основно в замъкоподобни апартаменти. Те притежават останалата една четвърт от богатството на планетата. СМК предоставя средно на всеки един Мутър по един робски отряд от около сто Бугри; а средно всеки хиляда Мутри са близко свързани с поне по един Маф. Тази мрежа от взаимовръзки маркира основната рамка на социалната структура на обществото на планетата Бъл Ря: 99% от индивидите на планетата (Бугрите) се контролират от 1% от индивидите (Мутрите и Мафите, или накратко МафоМутрите). При тези пропорции, е очевидно, че най-богатият 1% трябва да изгради и поддържа строга структура за контрол на 99% — това е опоменатата Система за Манипулативен Контрол (СМК).

Сред планетарните антрополози още се спори до колко планетарната СМК е била изградена съзнателно от МафоМутрите, или е спонтанно еволюирала система; и дали е била локално изградена, или по-скоро привнесена или копирана от други планети. Това разногласие идва от факта, че много съседни планетни системи имат подобни СМК-та, въпреки че на тези планети обикновено има само два вида интелигентни същества, аналози на Бугрите и Мутрите, но рядко на Мафите (т.е. рядко се случва толкова малка шепа индивиди да монополизират значителен процент от планетарното богатство). Поради това много от детайлите за работата на СМК са универсални и широко познати, и тук само грубо ще скицираме основните принципи на действие.

СМК-то формално се дели на два клона: МафоМутърски организации, и планетарни (това, което в миналото са били наричани държавни) организации. Както обаче е широко известно сред Бугрите, това е само привидно разделение. Всъщност трите истински клона на СМК-то се определят от обществената роля на организациите, които влизат в Системата за Манипулативен Контрол. Тези роли са физическо насилие, пропаганда и лишения. Както е широко известно, тези три съставки са характерни не само за СМК, а и за всеки друг деструктивен култ, който се базира на ефекта на мозъчната промивка, който се оказва с универсално приложение в тази част от вселената.

Тук е интересно да включим малко примери от местния планетарен диалект, описващ трите клона на СМК-то. Така например, местните наричат организациите за физическо насилие „силови групировки“, „мутри“, „мафия“, „полиция“, „военни“, „съдилища“, „ТИМ“, „футболни фенове“, „фашизоиди“, и т.н. Пропагандният клон се характеризира с термини като „политици“, „медии“, „икономисти“, „финансисти“, „експерти“, „маркетингови специалисти“, „пи ар-и“, … ; както и с много двуговор: „демокрация“ (дума която се отнася както за модела на управление на СМК, така и за нещо мъгляво, което много Бугри биха охарактеризирали като положително), „свободни пазари“, „комунизъм“, „капитализъм“, „частна собственост“, „свобода на словото“, … Клонът по лишенията местните грубо биха охарактеризирали с два двуговорни термина: „икономика“ и „политика“, които в рамките на СМК включват „капитализъм“, „демокрация“, „свобода“, както и „съд“, „правитество“, „парламент“, повечето от които (ако не и всичките) са двуговорни.

Както човек лесно може да се убеди, клонът по лишенията е тясно свързан с другите два клона на СМК-то, които го легитимират. Така Бугрите биват убеждавани от МафоМутрите, че на тях (на бедните 99%, т.е. на всички Бугри) не им трябват свобода, образование, здравеопазване, достойнство, задоволителна работа, сигурност за децата, инвалидите и възрастните. А вместо това на Бугрите са им нужни:
– свобода, която се мери единствено в пари
– национална гордост, която се мери с това, колко мразиш най-бедните Бугри
– запазена природа, която тръгва да се опазва едва като се изсекат горите, и бетонират бреговете
– стабилност, която се мери в това, колко нарастват богатствата на най-богатите 1%, и до колко бедните 99% си траят, докато бъдат разграбвани
– свобода на словото, което го имат, докато си държат езика зад зъбите
– гражданско общество, което се представлява от експерти, произлизащи от горния 1%
– вяра в органите на властта, които пазят правата и частната собственост на богатите 1%, и пазят другите 99%, за да не би да се разгневят от това
– вяра, че СМК е естествена и незаменима система, а не резултат на масовото потъпкване на правата на Бугрите
– вяра, че един ден ще дойде някой да ги оправи, въпреки че елитът, който управлява е професионален елит, който системата автоматично подбира поставяйки структурни бариери срещу появата на някой заблуден „доброжелателен диктатор“
– вяра, че това 1% да имат половината богатство на планетата е най-справедливия избор, когато останалите все пак имат трохи за ядене
– вяра, че „гласуване“ на всеки 4 години не е просто проводник, по който се излива някакво насъбрано напрежение; а е достатъчно упражнение на Бугрите в самоуправление, защото МафоМутрите държат на тезата, че Бугрите не знаят кое е най-добре за тях, и ако Бугрите изберат МафоМутър да ги управлява, той несъмнено ще знае по-добре

Почти нищо ново няма в Бъл Ря-ската Система за Манипулативен Контрол, освен може би „нововъведението“ донесено от появата на трети ултра-богат вид рационални организми. Проблемът със СМК е, че изисква много усилия, за да поддържа илюзията за справедливост, и да държи 99% кротки. Така сега на много съседни планети 99% се поразмърдват в летаргията си. Богатите 1% в Бъл Ря се поуплашиха и много подсистеми на СМК-то заработиха усърдно, за да замаскират и пребоядисат събитията на съседните планети. За сега успяват успешно да се справят с тази заплаха …

Шевек

* Забележка: Статистиката за разпределението на финансовото богатсвтото в Бъл Ря е изградена от местни публикации (виж по-долу), като бе използвана статистиката за депозитите в БНБ; информацията, че 60% от Бъгрите нямат спестявания (т.е. 4,5 милиона Бъгри въобще не присъстват в графиката на разпределението на финансовото богатство); че Бъгрите държат само около 2/3 от парите си в банките, а останалите основно в кеш; и като бяха добавени парите (които са основно в една или друга форма във фирмени участия) на най-богатите 100-тина Мафи.
http://www.bnb.bg/Statistics/StMonetaryInterestRate/StM…x.htm
http://milionerite.com/index.php?option=com_content&vie…id=62
http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=202834
http://www.slava.bg/news/3078.html
http://www.standartnews.com/biznes/koi_sa_100te_nayboga….html
http://www.razkritia.com/31563/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%8…0%B8/
http://hotnews.bg/n/Simeon-i-Ahmed-Dogan-imali-po-500-m….html
http://lead.actualno.com/news_196693.html
http://www.monitor.bg/article?id=164872
http://www.btv.bg/news/ikonomika-biznes/story/489835559….html
http://www.webcafe.bg/id_1958445914
http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=535&aid=12949

Текстът е публикуван от Шевек в българският раздел на Индимедия

Посвещава се на онези, които бъркат материализма с рационалното поведение.

Парламентът гласува закон, мразен от целия народ. Комунистите имат няколко депутати вътре и няколко хиляди души отвън.

Комунистите вътре гласуват против закона. Комунистите отвън стискат палци да се намери още някой, който да гласува против. Очите са изпълнени с надежди, дланите – сключени молитвено.

Зад хилядите отвън са струпани анархисти. Те нямат депутати, нито пък искат да имат. Искат да няма депутати въобще. Да няма власт. Да няма нищо, което да им пречи да си живеят както намерят за добре.

Копоите на депутатите са се дръпнали. Комунистите са им обещали, че няма да има ексцесии. Че носят отговорност за „мирното протичане на протеста“. Анархистите не са поели отговорност за нищо. Виждат шанса си, да прегазят няколкостотинте депутати. И тръгват напред. През тълпата от „мирните граждани“.

Следващите няколко часа преминават в бой с пръти, замерване с камъни и парламентани гласувания, на които законът е приет тихо и мирно. Комунистите приключват „успешно“ деня – защитили са реда и демокрацията. Анархистите приключват „успешно“ деня – доказали са се като мъже. Но наистина успешно приключи деня властта – едва ли скоро ще има кой да я уплаши на улицата. Дори спечели малко бонусче – сълзотворния газ намалил с един човек излишните граждани, излезли да протестират.