бел. ред.

Що е революционен потенциал? Както отбелязват авторите на статия върху тази тематика от предходния (март 2011 – бел.ред.) брой на вестник „Свободна Мисъл”, „под революционен потенциал разбираме хората, които симпатизират на безвластническите идеи, които биха се борили последователно не за поредната смяна на правителства и режими, а за радикално преустройство на обществото.” Както подчертават непосредствено след това същите тези автори, търсенето на революционен потенциал провокира по-общия въпрос за класите и в частност отнасянето му към българската реалност.

Трябва да призная, че поставяйки пред себе си въпросните проблеми, поех – не за пръв път – по „порочния” път към все по-широки и всеобхватни питания, морални, теоретични и философски постановки и съмнения. Не само не бих подминал въпроса за класите, но и не бих могъл да проведа каквито и да е разсъждения в подобни насоки, без проблематизиране на властта, държавата, бъдещето и алтернативите. В опита макар и на бързо да обходя тези „крайъгълни камъни” , у мен възникна и друг смущаващ въпрос: ако ние някак дадем възможни отговори – теоретично плътни и морално страстни – на ключови социални дилеми, това как и на къде би ни повело, ако би ни повело изобщо? Бихме ли отишли отвъд себе си и какво би значело последното? Още повече, ако преди това сме потърсили социалното във феномен, издиган всякога на пиедестал – какъвто е саможертвата, например. Можем ли да реконструираме на страната на социалното както идеята за безвластието, така и акта на саможертвата, изискана в името на същата идея? И ако бихме произвели подобна реконструкция, то значи ли, че някъде в нас тихо се крие съмнение или обратното – ако вярваме, то тогава доколко имаме нужда да надяваме „трънения венец” на мисълта? Всъщност досега моя скромен житейски натюрел констатира най-често проявления на вяра – повече или по-малко искренна, сурово-битийна или нужна, показна, понякога неразбрана – отколкото пориви на мисълта. И мисля, че не бихме схванали в дълбочина въпроса за революционния потенциал без да схванем онзи, който го поставя, онези имащи претенцията да го потърсят. Част от въпроса за революционния потенциал е как и по какъв начин е възможен самия въпрос. Без това да визира ония по-тесни питания, които сам в себе си съдържа същия въпрос, а именно: презумцията, пределите, средствата на възможното решение на важен исторически въпрос – решение, каквото е революцията – сякаш вече видяното, предопределеното и най-после взетото историческо решение. Подобно проблематизиране може да се привиди като излишно мисловно натруфено, но дали понякога „сложно” не прикрива просто една мисловна ленност.

Да поставим въпроса за революционен потенциал, все пак неизменно означава да попитаме що е революция и причините тя да се изиска, което е въпроса за характера и възможността на една потърсена и вменена, масова в своя характер потенция – онова „биха” на страната на група или групи хора. Постановките биха могли да са следните: най-общо революцията може да се привиди като форма на социална криза – такава криза, която отприщва видима, концентрирана и физическа форма на социално насилие. А потенциала? – може да се предположи, че в „нормално” историческо време онези, които биха поискали едно, е по-вероятно да имат сходни ментални структури и да заемат сходни позиции в социалното пространство. Но дали при криза е така? – възможно е при криза, в даден исторически момент, споделящи различни ментални структури и заемащи разнородни позиции в социалното пространство да пожелаят едно или да желаят различни неща, но да действат за кратко в една посока. Последните конкретни питания изискват поставянето на по-общи такива: онова, което се поисква като поискано: да „симпатизират на безвластническите идеи”, „не за поредната смяна на правителства и режими, а за радикално преустройство на обществото”, настоява от своя страна да се поясни що е власт и що е общество. И наравно с това що е държава.

И така, бихме могли да гледаме обществото като динамично поле на спираловидна релация на непрестанно взаимно усилване между взаимно обуславящи се обективни структури и структури на възприятие. Всъщност, в основата на социума, е природната реалност. Без да навлизам в подробности, само припомням неотменния факт, че първите цивилизации възникват изключително в границите на умерените географски ширини. Тоест, първият значим фактор за тяхното явяване е най-общо изобилието на природни ресурси. Как точно се случват процесите на усядване – опитомяването на животни и отглеждането на земеделски култури – е въпрос на цели теоретични парадигми. Тук само отбелязвам големия факт. И това, което по-нататък ще е интересуващия ме акцент, е онова, което пределно изразява природното като принцип – а именно цикличността. Природата е в основата си цикъл. Онова, което се привижда като промяна, като изменение, са всъщност фази. И там, където виждаме преминаване от едни цикли в други, всъщност се разгръщат фазите на друг, по-голям цикъл. Тази проблематика също неведнъж навярно е бивала предмет на анализи. Няма да навлизам в детайли. Би могло да се предположи, че новото на страната на социума, на страната на социалното, е всъщност овладяването, „приобщаването“, „впрягането“ на поредния природен ресурс. Неслучайно последователността на овладяване на природни ресурси сама бележи, именува на страната на науките, етапите на еволюционно развитие на човека. Овладява се огъня, камъка, медта, бронза, желязото, парата, петрола и т.н. И ако изглежда така, като да овладяваме природното, то в същото време обратно – природното в цикличността си пронизва и структурира структурата на социума и структурите на възприятие. Освен това, тъй като общото, повтарящият се елемент в последователността от овладявани природни ресурси сме самите ние като деятели, то на наша страна, същата последователност се привижда като положена във времева последователност от линеарен тип.

Времето, в което пребиваваме все повече ни се привижда като линеарно. Сякаш не пребиваваме в цикличност, а сме положени върху един безкраен вектор със своите минало, настояще и бъдеще. И макар те по някакъв начин да са фикции, като резултат се генерира разрив между цикличността и линеарността, което „обрича” човек на непрестанен опит да овладява социалното време. Със задълбочаване на разрива, човек все повече губи възможността да съзнава себе си като положен в някаква цикличност, изплъзва му се непосредствения наглед за природното като основание на социалното. А настоящето се оказва една протяжност между сътворяването на миналото и предвиждането на бъдещето. Много философи са разсъждавали върху тия и подобни неща. Мисля, че друг един начин да се представи същия разрив е отделянето при човека на образа за себе си от образа за света. В това някои автори привиждат напущането от човека на райската градина. И оттам нататък пътят му е оня перманентен опит да помирява и среща тия два образа – за себе си и за света, социалното и природното, цикличността и линеарността, непосредственото и абстрактното.

Какви са проявленията на последното? По подобие на други автори, бих привел един възможен „тривиален“ пример – парите. Как възникват и дълго време функционират парите – като средство за размяна или, иначе казано – стока-пари-стока. Каква мутация търпи тяхната функция – пари-стока-пари’ или дори пари-пари’. Казано по друг начин, средството се превръща в цел. По какъв начин става възможно това?

Как биха изглеждали нещата, ако в центъра бъде поставен проблема „време“? Какви са измеренията на подобно проблематизиране? Социалността е само едно от състоянията на времето. А стремежът към овладяване на последното е проявление на една по-обща интенция. Миналото се сътворява като пределни основания на бъдещето, като „оправдание” на бъдещето, а последното само по себе си се полага в непрестанна поредица от залози в стремеж да се стеснят вероятностите за възможни изходи, като се подреждат изходните позиции, самите основания. Което изглежа като осигуряване на самото биване, като възпроизводство на същността. Сякаш става въпрос за своеобразно изчисление, макар и от някакъв особен и сложен характер. Така както по скорост и време могат да се изчислят координатите на една частица според квантовата механика, като със самото това, която и да е частица може да се определи като единица памет. Т.е. можем да говорим за различни нива на удържане на времето, за различни степени на неговото предвиждане. Така сякаш различните състояния на материята съответстват на определени състояния памет или степени на владеене на времето. Иначе казано, себеполагането на човека в една, била тя и илюзорна от друга позиция, линеарност на времето, е в себе си и поискване, порив към овладяване на бъдещето. Все по-голямо, все по-сигурно овладяване на все по-голяма част бъдеще. Именно в това се превръщат постепенно парите. В абстрактни гаранции на възможни изходи в бъдещи моменти. „Порочността“, „измамността“ на векторното време прави възможно и поражда мутацията на възникналото като абстрактно средство за размяна тяло като парите. И посредством именно на понятието „абстрактно”, може от друг мисловен ъгъл да се погледне същия феномен. Абстрактността на линеарността се разгръща и пронизва всички нива на социалното. Имаме абстрактен човек – както всъщност започваме да го наричаме – индивид; самоцелно, абстрактно знание; извършваме чужди на нас, а иначе казано – абстрактни, дейности; пребиваваме във все по-абстрактно време, в което постепенно и самите пари губят материалните си еквиваленти – стават все по-абстрактни пари, несъществуващи пари, измислени пари, пари на книга. Всъщност, обикновено тази особеност на парите се анализира в контекста на разрастване на пазара. Това, което имам предвид тук е друго: линеарността на времето не е пряката логическа причина за „деформацията”, „изкривяването” на феномена пари – тя е пределното условие за възможността на последното.

В рамките на подобни разсъждения, къде е мястото на властта – сложно понятие (а може би твърде желана в състоянието си на социален феномен), с мисленето на което твърде много глави са се блъскали. Нека опишем една възможна картина. Могат ли да бъдат разгледани ресурсите на умерените ширини като преимущество, като едно „в повече”? Иначе казано, те могат ли да се разгледат като изначална „неравнопоставеност”, по подобие на въпроса за „неравния старт” в съвременните „развити” общества? Самото овладяване на природното задава формите на организация на социума, който го извършва: има ловци, „настолни“ работници, събирачи, воини, шамани – същинско разделение на труда. Тук можем да се опитаме да разсъждаваме върху това дали в естеството на това разпределение е да поражда неравномерност? И дали именно в неравномерността на разпределението на ресурси и блага се корени властта? Най-лесно е да се привиди властта на страната на конкретни, реални хора, макар тя да е по-скоро принцип.

За да се опитам да породя някаква последователност от възможни мисления на ключови понятия, ще се върна отново към линеарността на миналото, настоящето и бъдещето. Но тук, по отношение на властта, миналото може да ни даде интересна гледна точка. Какво е миналото – основание за бъдещето. И по-точно казано, миналото се сътворява, за да се представи като пределно основание за бъдещето. Какво още е миналото – то е общо минало, т.е. такова, което препраща, предполага, изисква примата на групата. Универсалното, изтъкването на примата над групата,  се явява и с това прави възможно скриването зад него на един частен интерес. Казано с други думи, става въпрос за структурно определен принцип на обосноваване на господството, за една своеобразна религия на всеобщото. За една възможност за власт, но абстрахирана от възможен свой реален носител. За една власт изобщо. Или с други думи, за символна власт.  Разбира се, общото минало, видяно като консенсус, таи свои най-дълбоки основания в самите думи – словото, общуването са най-първата възможност, начинът за постигането на консенсус, на правенето, действането заедно, основания за съществуването на заедността, на колективното и чрез това – на признаването на универсалното и универсализиране на признаването. Тези особености на лексичното най-първо правят възможно миналото като една своеобразна трансцеденция, в която социалността има своята конституция. Но абстрахирането на властта не спира при универсалното като обща ценност, прикриваща частна ценност. Принципът на господство не остава при примата на групата. Самият принцип на универсалното бива универсализиран. И ако първото се изразява в разгръщането на универсални видове власт като родителска, училищна, религиозна, политичестка и т.н., то последващото се явява като поява на власт изобщо – онова същинско поле на борби за средставата за контрол над самите видове власт.  Има дума за това поле – държава.

Макар и държавата от своя страна, в смисъла на „нацио-“, да е фаза от разгръщането на полето на властта, белязано от процес на изместване на мястото на основанията, на оправданието, на трансенденцията на социалността. Миналото бива призвано като национално минало – в рамките, в които е именувана една крайна територия; с превес на определено частно, вменяващо си правото да легитимира права; в налагане като официално на едно лексично, биващо в същността си местна езикова вариация. Възможните предели на подобно рамкиране, парцелиране и очертаване на граници, биват белязани, именувани като „нацио” – съвкупност от качества и свойства – маркер, съдържащ пределно-критичната потенция да бъде отличèн, разчетен, разпознат – от включените в условно заградената територия, именувана „национална” – като пределно отличаващ, различаващ, маркиращ. Нациото е маркер с нужната плътност, с основания в социалната реалност – поради което и посочен като място на онова вездесъщо „В името на …”. Но като фазово, това проявление на движението към абстрактност, се изчерпва и разтваря. Нациото, националното минало, националната държава отстъпват. Нациите нямат общо минало, но човечеството има „общо” бъдеще – то, общото бъдеще започва да изземва функциите на „В името на …” – мястото, където все повече се полагат и ще се полагат същите оправдания, основания на религията на всеобщото, на принципа на господство, на абстрактната власт изобщо. „Националните” свободи стават „човешки” свободи. Абсурдното е, че в името и на двете все кръв се пролива.

Но да се върнем на въпроса за образуванието, наречено „национална държава”, която като специфична форма на обществена организация, може да се разглежда именно като епизод от онзи перманентен опит на човека да овладява социалното време. Националният образ за себе си, наричан обикновено национална идентичност, е този, който става възможен тъкмо със сътворяването на общо минало. В борбите за монопола върху етатичния държавен капитал, се пише и пренаписва самата национална памет. Често в общото минало, като трансцеденция, наситена с национални символи, се търсят и полагат крайните основания на една специфична организация на социума. Дава се наглед на една абстракция, с което се произвежда възможността за универсализация на универсалното като принцип на господство. Притежаването на символна власт от страна на държавата е именно власт да се задава легитимност. Да се налага една в природата си частна представа като официална. Като по този начин става възможно, също така, в самия исторически процес на монополизация, държавата в самото си ставане, да представи, легитимира и налага като официална представата за самата себе си. Иначе казано, тя формира схемите, по които бива възприемана и мислена. Структурира менталните структури като съвкупност от представи за „природата” на държавното. Това обяснява схващането на държавното в „неговия” натюрел и безвъпросното му възприемане като природно и естествено. Ето защо, като се има предвид механизма  на взаимно съотнасяне между обективни структури и схеми на възприятие, горното обяснява мистичната лекота, с която малцинството безпроблемно властва над мнозинството.

Растящият пазар, пазарът изобщо, глобализирането или в горната терминология – пронизването на социума от принципа на едно abstractio – правят възможни символните борби и в наднационален мащаб, в които борби националното като въплътена менталност изтъква себе си като принадлежащо към определена култура и едновременно с това и чрез самото това, като различаващо се в отношение към други нации и култури. При подобни практики на отличаване се въвличат в действие символни форми като елемент на един особен колективен хабитус, който е дотолкова сходен с пределна съвкупност от хабитуси, доколкото са наложени от съответната държава с цялата работа по социализиране, извършвана от нея, произвеждайки сходни ментални структури, принципи на възприятие, правейки възможен общия консенсус на здравия смисъл по отношение на очевидността на света като достатъчно съответствие между обективните структури и структурираните (които са и структуриращи) структури.

Унификацията на една държава, на една култура е отношение към други култури, което става възможно при появата на пазарните отношения и чието значение нараства с разрастването на пазара в световен мащаб и неговото превръщане в основен структуриращ принцип. Все по-значими стават отношенията, отдаващи значение на формата: чрез картографията, с единното изобразяване, държавата пространствено се самообективира, означавайки се като конфигурация от граници; принципът на заграждането става значим и може да се проследят неговите проявления на всички нива на социалността. Казано с други думи, модерността поражда и разгръща абстрактността като пределно означаване, т.е. появява се стремеж нещата все повече да се знацифицират; нараства значението на формата, така както и действия, които са изцяло обозначаващи, даващи видимост, символни; а политиката с цялото изкуство на дипломацията – форма, която приемат властовите отношения в модерността – довежда символното насилие до неимоверни размери.

Модерният човек като абстрактен индивид прави възможно универсалното и самите практики по универсализиране като например универсализирането на “човешката равноценност”, като тези два социални феномена: абстрактният индивид и универсалното, са взаимно свързани и то не по логическото “причина – следствие”, а като едновременно положени, предполагащи се една друга, интенции на модерността. Универсализацията на универсалното като една нова религия на господството прави възможни общочовешките ценности – една от страните на съизмерването осъществявано от модерността – това е полето, в което позиционирани националните култури се позиционират чрез специфични дистинктивни практики, което е всъщност т.нар. “национална идентичност”, ако същата се мисли релационно в един наднационален мащаб, като отношение между особености на генезиса на конкретната обществена структура и стратегията на тази държава в едно глобално властово поле наситено с борби за сфери на влияние и задаващо или отхвърлящо определени възможности. В това поле, ако го мислим като поле, онези, които притежават най-голям символен капитал, ще имат най-голям шанс да наложат господстващия принцип на господство и да изискат ценностите на една собствено национална гражданска религия като общочовешки.

Доколкото е невъзможно човек да отрече универсалното, общочовешкото, човечността, в един официален дискурс той би декларирал признаването на универсалните ценности; и в един неофициален дискурс той би експлицирал доведените до съзнанието интериоризирани в него ценности чрез работата на  всичките ритуали и форми на действие от страна на легитимните инстанции и най-вече на училищната институция. А практически реализираните ценности ще са онези, които произтичат от хабитуса, от паметта на социализираното тяло и, които в различни степени ще имат основанията си в едно „естествено“, непринудено научаване в семейството и препращащо към социалния произход, от една страна, и в едно рационално научаване, ако и доколкото е успяло да запише в телата и да превърне определени диспозиции в реален принцип на практиките и съответните на тях оценъчни структури, от друга страна. Именно социализирането на тялото е оня процес, при който официалните представи стават реален принцип на практиките в едно „естествено” научаване. Посредством времевата и съдържателна структура на официалната учебна програма, както и на всички възможности, които се дават (както и на ония, които са пропуснати) за извънучебни занимания, курсове, практики, училищната институция социализира в нагласата да се приеме като естествен един свят, пронизан от времеви ритми, спрямо които в определена степен обективно се разполагат значителна част от всекидневните практики и онези дългосрочни проекти, свързани с различни по мащаб сезонни миграции.

Притежаващите монопола върху метакапитала, предоставен от държавата и като такъв универсално признат, използват легитимните инстанции, за да легитимират определени културни практики. Но не само училищната институция възпроизвежда структурата на социума, мислейки едно нацио – едно общо минало, като крайно основание на легитимиране и официализиране на една частна в същността си престава до статуса на самоочевидност и естествен натюрел. Представата за институции като семейството например, могат да се интерпретират като колективна представа, отнасяща се до съвкупност от специфични свойства, вписана в субективността като ментална структура и представяща се обективно в непосредствен наглед на страната на всички други, т.е. като трансценденция. Именно съгласуваността между субективно възприеманите и оценявани обективни структури и обективно “оркестрираните” субективни, ментални структури, е причината въпросните фикции да се преживяват като очевидни и реални, и нещо повече, да се схващат като напълно естествени и универсални. Т.е. по същия начин семейството може да се види като универсална легитимна инстанция, възпроизвеждаща универсализирането на универсалното – институция, която в значителна степен участва във възпроизводството на структурата на социалното пространство, на социалните отношения и в това число неизменно и на принципа на господство

Зад първичната ценност на колектива – универсална като официално споделена от всичките му членове – възпроизвеждана във всичките практики по любезности, сърдечности и съпружеска любов, в някаква степен стои частен интерес, но доколкото  продължителната работа по социализиране е превърнала легитимната ценност на колективното битие в съставен елемент на хабитуса и чрез това в реален принцип на практиките, дотолкова този интерес не е целеположен рационално като проект с цел печалба, а се произвежда на нивото на безсъзнателното и телесните диспозиции, което го лишава от грубия цинизъм. Семейната институция по изключителен начин показва степента, в която публичното присъства в частното – всички държавни политики: от вписването на браковете, именуването, приемането и предаването на бащински имена и фамилии, бюрократизирането на „свещения” обет, както и най-после всичките помощи, добавки, платени отпуски, „детски” и т.н. – всички те пронизват дълбоко частното, домашното и в края на краищата най-интимното.

Разбира се, трябва да се отбележи още веднъж, че деклариращите признаването на универсалните, общочовешките ценности, в процеса на социализиране на тялото – при който официалните представи стават реален принцип на практиките, прикривайки чрез това един частен интерес – на някакъв етап от социализиране на тялото, в някаква степен действително обслужват същите онези ценности, с които сами се идентифицират. Ако този процес, разгледан биографично, се възпроизведе генерационно, той може да се превърне в крайно основание на едни пределни форми на алтруизъм – а вероятно при специфични обстоятелства на „разкъсване” на полето на символни борби, на криза на социалното – и до актове на саможертва, без при това да се съзнава или целеполага оня интерес от незаинтересуваността, имплицитно присъстващ в обективните структури и снет в социализираното тяло.

Предвид всичко казано до тук, как тогава да се мислят държавата и властта извън категориите на държавата и властта, снети в нас самите? – посредством една разомагьосваща реконструкция на произвеждането им, на генезиса на проявленията им, но не като пропити от неизменен дух на логическо пораждане и белязана от едно рацио последователност, а като осъществили се възможности – генерирани от наслагването на матрица от ситуативни потенции и матрица от множества взаимообуславящи се обективни и ментални структури – което предполага реконструкция и на неосъществените, пропуснати възможности. От такава историческа реконструкция се нуждаят и безвластническите идеи: от една страна, на вътрешния генезис на структурата и разпределенията на това поле на „безвластнически” идеи, разгледано като поле на символни стратегии; и от друга страна, на същото това поле като потопено – в своето произвеждане – в едно глобално поле на символни позиционирания, идеологическа работа и социализиращи – както и десоциологизиращи, маргинализиращи – практики. Актът на разомагьосване на разомагьосващото може да се окаже същинския акт на себемаргинализиране на тези, които го произвеждат.

Като се има в предвид и вписването, снемането на реда, на статуквото, на представите за „естеството” на държавното в телесните диспозиции, трябва да се отбележи че същинският акт на разомагьосване не може да се разгърне и осъществи на страната на съзнанието като интелектуален акт. Може да се окаже дори, че една демитологизираща държавното стратегия, ако и доколкото не би успяла да отиде отвъд мярата на официалното, легитимното, на същото това държавно, обратно – едновременно с това да подхрани теглото на собствено етатичния държавен капитал в глобалното поле на символни стратегии. Казано накратко, понякога отрицанието може да се окаже особено интелектуализиран акт на преутвърждаване. Така както по подобен начин, всичките структуриращи политики на държавата по „социализиране”, „приобщаване” на малцинствени групи, например, всъщност официално именуват, „възкресяват”, потвърждават на страната на нагледа самото разделение, поради което сами по себе си биват ре-произвеждане на същите тези малцинства на страната на нагледа.

Тогава, извън официалния дискурс какви практики можем да припознаем като демитологизиращи? – може да се допусне най-общо, че това са обратни на социализиращите, записващите статуквото в тялото практики. Както се вижда от текста по-горе, основните практики по социализиране на тялото се произвеждат в институциите на семейството и училището. Това са всички онези практики по именуване, формално означаване на индивида като абстрактен, всичките процедури и ритуали по операционализиране на определени дейности, възпитателните мерки, изграждането на навици, парцелирането на пространството, както и цялата работа по фрагментаризиране на социалното време – подмяната на природните времеви цикли с деленията на работно и свободно време, работни и почивни дни, отпуски, национални празници, и в частност парцелирането на времената до учебни часове и междучасия, работни часове и обедни почивки, „следобедно кафе” и т.н. Тук се изисква един анализ на това кои са възможните десоциализиращи, алтернативни практики. За целта вероятно трябва да имаме по-ясна представа за структурата на социалното пространство днес, както и за едно възможно утре. При това без да забравяме, че клáса, в класическия смисъл на думата, е в същността си не социална реалност, а идеологическа работа по създаване и именуване на съвкупност от пределно сходни позиции в социалното пространство.

И семейството, и училището, като възпроизвеждащи реда институции, отслабват. Което, ако е вярно, поставя въпроса за компенсаторни механизми (както могат да бъдат заподозрени медиите, например, в тяхната все „по-значеща” роля) по посока на възпроизвеждане на социалната структура или в един друг смисъл – на произвеждане самоочевидността на социалния ред.

Ако раждането на държавата върви успоредно с процес на диференциация на обществата, то дали с разпадането на националната държава не протича обратния процес – на дедиференциация. Подобни възгледи се подкрепят от масовизирането  на бедността; от отдръпването на държавата от социалните политики; както и от процеса на приватизиране на образователните институции, следващ – от друга страна – девалвацията на културния капитал, причинена от постигнатите върхови стойности на процента преминали през същите тези институции; и не на последно място от онова, което някои наричат лумпенизация – също така растяща. Горните процеси могат да се разглеждат като хомогенизиране на социалното пространство.

Всяка форма на символен капитал, като възприето и оценностено качество, се представя от опозиция – два полюса, между които оценъчно се разполагат теглата на съответните качества: богат – беден, образован – необразован, набожен – атеист, честен – безчестен, морален – неморален, силен – слаб и т.н. Доколкото съответните качества са възприемаеми и могат или не могат да са залог на символни стратегии, има дефицит или девалвация на същите, обективни възможности в социалното пространство за заемане на позиции, позициониране, разполагане между полюсите на въпросните опозиции – дотолкова същите качества са структуриращи социалното пространство принципи.

От гледна точка на последното, хомогенизирането на социалното пространство се изразява във все по-нарастващото отслабване на съществуващите опозиции. Тоест, работещите през последните няколко века форми на символен капитал, качествата, принципите на различаване и отличаване все повече отслабват.  Разбира се, процесът не протича еднакво в различните места на съвременното индустриализирано, глобално общество, но всяко генерационно възпроизводство на хомогенизацията ще усилва степента на съответствие между обективните условия и схемите на възприятие. Все повече образованието ще се обезценява, моралът ще отслабва, а разполагането на полюса на бедността ще бележи все по-голямата част от позициите в социалното пространство. И макар богатите да стават все по-богати, отличаването на страната на икономическия капитал все повече ще бъде лишавано от основания в едно губещо „пъстротата” си, уеднаквяващо се множество, все повече свеждано до публика и все повече ограничавано в достъпа му до участие в символни стратегии, различавания, съперничества и борби. От друга страна, масовите комуникации, интернет средата и автоматизацията – във все по-значителна степен поглъщащи и задаващи формите на общуване – отслабват относителното тегло на невербалното общуване, на необходимостта от различаване и отличаване на страната на телесното и на свързаните с телесните диспозиции форми на възприятие. Казано с други думи, различаването, позициониранията все по-малко протичат по линия на видимостта, на формата и все по-повече ще се извършват по линия на съдържанието – тоест все по-малко според това как се правят нещата и все повече по линия на това какво се прави и колко, в каква степен се прави.

Пример за практика на позициониране и отличаване на страната на количествата, в нарастваща степен днес е потреблението, например, като все по-важно става не какво се потребява, а колко се потребява. Именно към това „колко” се измества акцентът. Притежатели на неравностойни количества икономически или културен капитал осъществяват сходни символни стратегии на себесъотнасяне и позициониране именно в практики като потреблението – и то изключително в нейните количествени измерения. Нараства и тенденцията символно да се произвеждат и масово да се консумират всекидневни идоли в една перманентна и самоцелна надпревара за повече и по възможност всеки път нови неща. Казано с други думи, все по-важно става да потребяваш – да си измежду първите и да консумираш колкото се може повече. Така както имахме абстрактен индивид, абстрактни пари, абстрактна власт – по линия на същото стигаме до консумация не „заради”, а „символна”, абстрактна в същността си консумация. „Новото” се превръща в самоцел. О(по)бърканото тяло припознава и снема пози – всеки ден абстрактният индивид е сякаш някой друг и различен, изчерпвайки в и чрез това пределите на възможното щастие.

Дали последното може да ни подскаже форма на алтернативна десоциализираща практика като някакъв отказ от онова „повече”, от масовостта?

Тук накратко ще отворя една скоба, обръщайки поглед към изначалната тема на настоящия текст – революционния потенциал. В духа на очертаните теоретични постановки как може да се мисли революционното?

Възможно е цивилизации да „застиват” в развитието си, да замират или изчезват, ако липсва криза: трайна промяна на климатични условия или природни бедствия, например – като причина за миграции и търсене на решения; някакви отношения или форми на съприкосновение с други социуми – набези, война, изолация. Кризи, най-общо видяни като осъществили се възможности, със всичкия смисъл, който придава на подобно обозначение, удържането на мисълта за всички ония неосъществили се възможности и даваща си сметка за разкъсващия, по отношение на цикличността и повторяемостта, потенциал на ситуативността. Въпреки риска последната да бъде схващана като случайност в неспособността за едно мисловно постигане и удържане на възможната предопределеност.

Ако и доколкото кризата получава положително решение и изход, се означават и символно натоварват съществуващи или породени нови социални качества и свойства, като мащабът на последното – при определена критична маса – изисква енергийно обезпечаване, надхвърлящо възможностите на овладените природни ресурси и прави възможно усвояването на нов природен ресурс. Като резултат, натрупването на пределни количества позиции в социалното пространство като носители на новите социални качества, на определен етап довежда, от своя страна, до критична точка на несъответствие между структурата на социалната реалност и менталните структури. Това са онези критични моменти, в които концентрацията на нови социални качества и свойства изисква от страна на последните статуса им на символен капитал. Последното се изразява в пределната необходимост от преструктуриране на социалното пространство и представите за структурата на социалното пространство, т.е. взаимообусловеността генерира действия по посока на постигане на съответствие между структуриращите и структурирани структури. Най-общо казано тези моменти от генезиса на социалността се представят на нагледа като революции.

Същинският въпрос е: ако днес опозициите, като принципи на различаване, все повече затихват или иначе казано, ако теглата на функциониращите форми на символен капитал все повече отслабват, то може ли да се очаква генериране на революционен потенциал? Отговорът е – вероятно не.

Можем ли, съобразно предположенията за посоките на развитие на социума, да разкрием основания за разкъсване на цикличността и повторяемостта, да прогнозираме криза на социалното, както и/или да предположим, да припознаем  генериране на пределно количество социални качества като потенциално нова форма на символен капитал? Ако възможностите за отличаване в рамките на една хомогенизираща се структура на социалното пространство стават все по-малко, то възможен принцип на отличаване може да се окаже „излизането”, „напущането” на самата структура, на системата. Потенциална форма на символен капитал от нов тип може да се привиди в своеобразни практики на маргинализиране по отношение на масовостта и абстрактността на всеобемащите практики на различаване като самоцелното абстрактно количествено потребяване. Възможно е въпросните алтернативни десоциализиращи практики, споменати по-горе, по някакъв начин да се окажат потенция вътре в социума, с назряващи обективни основания в самата социалната реалност. И ако е възможна концентрацията на едно ново социално качество, то достигането на онази критична маса на несъответствие между структурите на възприятие и структурата на социалната реалност би изискало възстановяването на съответствието между последните, т.е. себеосъществяването на един същински революционен потенциал. Като с последното полагаме по-общото допущане, че обратно на ситуативността като провокираща социална криза – изчерпването на потенциала на овладяван природен ресурс и/или пределното изчерпване на определени социални качества биха генерирали напрежение отвътре, дисбаланс между обективни и субективни структури, които от своя страна биха изискали възстановяване на целостта – или отново действия, познати на страната на нагледа като революция.

Кои биха могли да бъдат възможни носители на едно потенциално ново социално качество – т.е. носители на маргинализиращи практики? Навярно произвеждащи сами и за собствена консумация – като форма макар и на частично самозадоволяване, т.е. имащи в значителна степен дейността си при себе си; негледащите телевизия – по-общо „неинформираните”; отказвщите „помощтта” на системата, въпреки и отвъд принудите на същата тази система; нехаещите за актовете на именуване и институционализиране; напущащите градовете; не консумиращите банани, заради самата промоцията на хипермаркета и т.н. Тук „обречените” защитници на безвластническите идеи могат да извършат идеологическа работа по уплътняване на повече или по-малко крехката и нерефлектирана менталност на едно възможно маргинализиране, както и да имат една „събирателна” функция по създаване на общи места в социалното пространство на „естествено” струпване на носителите на нови социални качества каквито биха могли да бъдат маргинализиращите практики на „напущане” на системата. Общи места, необходими като пределно условие за постигане на общ консенсус с цялата работа по съизмерване и операционализиране на едни групово утвърждавани и признавани като общи, в смисъла на оценявани и ставащи ценни, принципи на отличаване и различаване – елементи на достатъчно сходни ментални структури.

Независимо от възможните решения, ще е нужен най-напред анализ на конкретния български случай. Без при това да забравяме, че всеки опит за теоретизиране и мисловно реконструиране на една социална реалност, в една или друга степен, е и собствено работа по конституиране в непосредственото настояще на специфична представа за тази реалност, а трайното възпроизвеждане на съответната представа – акт на същинско конструиране на същата социалната реалност.

Петър стоянов

Историята на човечеството недвусмислено показва, че всички държави – робовладелчески, феодални, буржоазни и „социалистически“ – са по своята същност квинтесенция на организираната престъпност. Държавниците (властниците) са върха на тази престъпна пирамида, наречена държава. Следователно тези типове са и най-рафинираните престъпници. В това отношение българските бандюги-властници са едни от най-мерзките! Не случайно българите са най-бедните, с най-ниски заплати, с най-ниски пенсии, най-болните и най-рано умиращите сред народите, населяващи страните-членки на Европейския съюз. За да не бъда голословен, ще направя кратка служебно-житейска характеристика на президентите и премиерите, оглавявали Българската държава след нежната менте-революцийка, започнала с оставката на болшевишко-комунистическия кретеноиден диктатор Тодор Живков от партийния му и държавен пост.
Председателят-президент Петър Младенов беше феноменален алкохолик и агент на КГБ, чиято реплика пред входа на Народното събрание: „Да дойдат танковете!“ представя съкровената му духовна същност. Роднините му създадоха бандитската групировка ВИС.
Президентът Желю Желев докара на власт Догановото правителство на проф. Любен Беров. Желев и до ден днешен е на издръжка (в обществените си мероприятия) на олигарсите Евлогиев, Стаматов и ДС-главатаря Ахмед Доган.
Седесарят-президент Петър Стоянов уж на всеослушание поиска от министър-председателя Иван Костов да каже кои са крадците, оплячкосали България, а същевременно подпомогна брат си да натрупа три милиона долара от далавери, да си купи собствена телевизия (TV Европа), хотели и ресторанти.
Следващият президент – социалистът Георги Първанов – агент на ДС с псевдонима „Гоце“, потроши сума ти финикийски знаци от държавния бюджет да хойка из света на лов за дребен и едър дивеч, построи луксозни жилища за синовете си. С държавни финансови средства си организира собствено политическо движение АБВ.
Министър-председателят от БСП Андрей Луканов – шеф и кръстник на българската мафия – се прочу с раздаваните от него „червени куфарчета“, тъпкани с едри банкноти, връчвани инкогнито на назначени капиталисти. Луканов основа бандитските групировки СИК и ТИМ. Беше агент едновременно на КГБ и ЦРУ. Може би и затова беше разстрелян на улицата посред бял ден. Избра за шеф на правителството Димитър Попов, който се провикна от екрана по първа програма на БНТ: „За бога, братя, не купувайте!“ и комай това беше единствената му проява на премиер. По негово време мафиозните групировки окончателно цъфнаха и вързаха. Когато кадийстваше през тоталитарни времена в Градския софийски съд, осъди на смърт един младеж, изпикал се пиян-залян връз гроба на Людмила Живкова. Естествено пикльото беше разстрелян… Макар да премиерстваше по-малко от година, Попов яко уреди имотното си състояние…
С протекциите на СДС-премиера Филип Димитров блестяща политическа кариера направиха създания като хасковлията Христо Бисеров. Не го биваше в кражбите, нито във вотовете на доверие, но загроби българското земеделие посредством ликвидационните съвети…
С мандата на ДПС на министър-председателското кресло седна проф. Любен Беров. Този многоучен мъж беше изцяло подвластен на бандитските групировки Мултигруп, ВИС, СИК и ТИМ.
Първият министър-председател жена в българската история Ренета Инджова, която кой знае защо беше наречена „Желязната лейди“, остана в историята с поразителното прозрение, че правителството на Беров било правителство на Мултигруп, за което нито Беров, а още по-малко Мултигруп не ѝ се разсърди.
Поредният водач на българското правителство бесепарят Жан Виденов проведе разбойническата „масова приватизация“, при която олигарсите окончателно се легитимираха – АКБ „Форес“ на Николай Банев, „Нове холдинг“ на Васил Божков и т. н. При Виденов банките фалираха нарочно, за да ограбят спестяванията на милионите обикновени българи, а при развихрилата се инфлация доларът достигна 3 хиляди лева!
Подир масовия приватизатор за служебен премиер беше назначен Стефан Софиянски. Зад широко ухилената физиономия се криеше един супер надарен апаш, който крадеше с хъс, без да му мигне окото…
После за министър-председател на политическата сцена разцъфна Иван Костов – уж тъмносин седесар, а всъщност гениален мошеник, продал на безценица „Кремиковци“, БГА „Балкан“, Нефтохим и други крупни предприятия. Катастрофално срина доверието в СДС и тази партия и до днес не може да дойде на себе си…
Наследи го премиерът-цар Симеон Втори Сакскобурготски, който обеща за 800 дни да оправи всички българи, ала оправи само себе си – върна си имотите, горите и парите.
Сподири го като пръв министър бесепарят Сергей Станишев. Издънката на Политбюро на ЦК на БКП управляваше заедно с Доган и Негово Величество. Крадяха поголовно, като за последно…
След Тройната коалиция, на изборите на 27 юли 2009 г. беше избран да ръководи държавата бившият пожарникар, каратист и частен охранител мутрократът Бойко Борисов, който без съмнение още веднъж (и за кой ли път) ще разкаже играта на нещастния български народец. Фактът, че бат’ Бойко отмени данък „Лукс“, а въведе данък „Колиба“ е красноречив! Луксозните имоти все пак са за ударно забогателите му сподвижници като Цветан Цветанов и Андрей Иванов, докато колибите са за „човешкия материал“.
Тъй ще е дотогава, докато човечеството не осъзнае, че трябва да унищожи веднъж за винаги Държавата, за да се самоорганизира в сдружение на свободни труженици, които да живеят свободно, екологично-целесъобразно и според принципите на взаимопомощта.
МАКАР

След свалянето на Тодор Живков и края на тоталитарния режим в България знайни и незнайни люде излязоха на политическата сцена като върли демократи и антикомунисти,

След свалянето на Тодор Живков и края на тоталитарния режим в България знайни и незнайни люде излязоха на политическата сцена като върли демократи и антикомунисти, защитаващи демократичните ценности. По площадите се пееха песни от типа на „Аз не съм комунист“, „Никога вече комунизъм“ и се крещяха лозунги като „Който не скача е червен“. Дотук добре, но нека се вгледаме в тези водачи, повели народа към едно ново начало.

В ролята на опозиция на БКП застава СДС. Един от основните членове на съюза е Петър Берон, който е негов секретар и участник в Кръглата маса, като самият той подписва новата Конституция на република България. Какво се установява обаче? Този човек – виден „демократ“ – е бил сътрудник на Държавна сигурност с псевдоним „Бончев“1. От СДС започват да се открояват и други ключови фигури. Всенародният любимец и демократ, накарал всеки върл антикомунист да скандира името му в екстаз до припадък – Иван Костов – е точно такава фигура. За съжаление трябва да разочаровам феновете му, че все пак не е толкова „анти“. Една година преди да бъде избран като депутат в Седмото Велико народно събрание с листата на СДС, Иван Костов кандидатства в БКП2. Само година преди да стане „върл“ демократ, пише две статии във в. „Работническо дело“3. На Кръглата маса първоначално е консултант на тогава все още казионния КНСБ.4 Впоследствие на ход преосмисля възгледите си и преминава на страната на опозицията.

Във връзка с назначаването му за старши асистент за Костов са писани доноси, в които е обвинен, че отхвърля икономическите схващания на Тодор Живков. В проверката на доносите, извършена от ръководителя на катедрата проф. Алексиев, се казва: „Иван Й. Костов е политикономист с твърде солидна подготовка и широки интереси. Той познава много добре произведенията на класиците на марксизма-ленинизма и е убеден марксист и защитник на нашата социалистическа система“.5

Един от основателите на СДС и основател на собствена партия Български бизнес блок е Жорж Ганчев. Харизматичният весел сладкодумец и свирещ на китара актьор също си има тъмна страна. Комисията по досиетата изкара на светло истинската му същност, а именно агент на ДС с псевдоним Жорж.6

Пародията на антикомунизъм и демократичност в България не свършва дотук. През 1994 г. Георги Марков е назначен за конституционен съдия от президента Желю Желев. Преди това той е депутат от СДС и член на законодателната комисия във ВНС от София. Георги Марков участва в изборите за президент на България през 2006 г. и се обявява за „единствения автентичен седесар“ сред кандидатите.7

На 21 юни 2007 г. Комисията по досиетата официално обявява, че Георги Марков сътрудничи на Втори отдел на Държавна сигурност и на Шесто управление в периода 1971-1976 под псевдонимите Николай и Стефан. „Работата“ му е съсредоточена във висшите училища и сред студентите. Досието му е унищожено на 18 юни 1990 г.8

Друга култова фигура от времето на промените е Петко Бочаров, станал известен с репликата си „Да, ама не!“. Комисията по досиетата разкри, че между 1946 и 1982 година е агент на Второ управление на Държавна сигурност.9

През 1990 г. много партии и организации са възстановени и заработват отново. Тогава се учредява и ВМРО. Днес неин председател е Красимир Каракачанов. Избран е за депутат в 38-то Народно събрание с листата на ОДС (Обединени демократични сили). Според изнесената информация, Каракачанов е регистриран като агент от Шесто управление на ДС през 1989 г. с псевдоним „Иван“, ползван е по изготвяне на анализи за контраразузнавателните служби на МВР и не е давал сведения за български граждани.10 Дори и така да е, той все пак е сътрудничил на бившата власт.

През 2005 г. се засилват и националистическите тенденции в политиката. На родната сцената изгрява звездата на Волен Сидеров. В началото на 1990 г. е главен редактор във вестник „Демокрация“. Преди 5 години той започва да се изявява в новото си амплоа на националист. С бурните си скандирания, виковете, масовите шествия, обещанията за по-добро бъдеще успява набързо да грабне сърцата на хората. На парламентарните избори през 2005 г. е сформирана националистическата Коалиция „Атака“, която, за голямо учудване на всички, успява да влезе в Парламента и то като 4-та сила. Какво обаче ми направи впечатление? Забележете кои партии влизат в предизборната Коалиция „АТАКА“: Национално движение за спасение на Отечеството (НДСО) с лидер Илия Киров, Българска национално-патриотична партия (БНПП) с лидер Петър Манолов, Партия „Атака“ с лидер Волен Сидеров, Партия „Нова зора“ с лидер Йордан Величков11, Съюз на патриотичните сили „Защита“ с лидер Минчо Минчев. На пръв поглед нищо необичайно, но в коалицията присъства партия „Нова зора“. Макар и патриотична, те са и комунистическа партия, която в момента е в Коалиция за България.12 Изводите можем да си направим сами.

Но да погледнем и днешните управляващи в лицето на Бойко Борисов. Лидерът на дясно-центристката партия ГЕРБ, определящ се като върл антикомунист на изборната победа над БСП заяви: „1944-та година дядо ми са го убили като куче на 16 септември и днес, когато ги детронирам, го посвещавам на него“.13 Какво откриваме в биографията му обаче? През 1977 година кандидатства във Висшата специална школа на МВР в Симеоново, факултет „Държавна сигурност“, но e пренасочен и приет в трети факултет „Противопожарна охрана“ с оглед миналото на дядо му, който е разстрелян от комунистите през 1944 година. Според Бойко Борисов, по силата на вътрешните правила на МВР, тогава той, както и всички останали курсанти в Симеоново, е приет в БКП.14 После създава охранителна фирма „ИПОН – 1“ и пази самия Тодор Живков.15 Защо тогава не се е сещал за дядо си, а чак сега, след двадесет години?

Историята на Прехода изобилства от такива фигури знайни и незнайни. Проблемът не е в това какви са били, а в това на какви се правят. Вместо да си заровят главите от срам, те ни поучават и дават съвети.

Инферно

БЕЛЕЖКИ

1              http://www.comdos.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=1032&Itemid=47

2              В-к Нощен труд, 2 – 3 февруари 1998 г. Интервю с бащата на Ив. Костов. „Асистентът Костов кандидатствал в БКП, за да му помогне за доцентурата, но не го приели“. „Той (Костов – б. м.) искаше да влезе в БКП, но те не го приеха. Направи го, защото трябваше да кандидатства за доцент. Затова му казаха – или партиец, или – не!“, спомня си бай Йордан.

3              http://www.glasove.com/article-3826.php

4              сп. „Тема“, Пари и политика, Павлина Живкова

5              Вестник „Труд“, 15 април 1997

6              http://bg.wikipedia.org/wiki/Сътрудници_на_Държавна_сигурност

7              http://www.rzs.bg/index.php?t=42

8              http://news.ibox.bg/news/id_1236755059

9              http://www.comdos.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=1059&Itemid=47

10            http://news.ibox.bg/pressreview/id_1559191083

11            http://www.novazora.eu/

12            http://bg.wikipedia.org/wiki/Коалиция_за_България

13            http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=372174

14            http://news.bpost.bg/story-read-14523.php

15            http://www.security-bg.com/ipon1/data.php?id=1001

В момента светът е обхванат от криза, която удари и нас. Държавата ни била скапана и от факта, че предишните управляващи оставили хазната празна. За Коледа добавки и премии няма да има. С големи усилия бяха отпуснати пари от и без това нищожния бюджет за най-бедните пенсионери. Но каква излезе тя? Пари имаше и бяха раздадени на „неуморно трудилите се“ за съставянето на бюджета служители на Министерски съвет. А за пенсионерите – отново нищо.

С началото на година започнаха и поредните протести. На 14 януари, когато преди година полицията си позволи невиждан произвол, сега имаше нещо като цирково представление. Все пак беше важен поводът, а именно Законът за електронните съобщения,с който управляващите искаха да се легитимира следенето и подслушването на интернет и телефоните. Наистина, който няма какво да крие, не трябва да го е страх. Когато смениш свободата за сигурност обаче, губиш и двете, а това вече става наистина страшно.

Чевръсто използвали позатихващите вълнения в обществото, властимащите тихичко си прокараха закон, с който доказаха, че демокрацията е илюзия – протестите около сградите на НС, МС и президентството са удобно ограничени, което от край време е фризираното име на всяка забрана. Можем да си викаме в гората – затова „демокрация“ не ти трябва. Чии са все пак тези сгради? На бюрократите, които сме пратили там да вършат работа, или на нас, които им купуваме и бюрата, и столовете, и компютрите, за които им плащаме и тока? Все едно хладилникът ти да ти забрани да го отваряш, защото ще му пречиш да замразява.

Развихриха се залавяния на какви ли не криминални елементи, които отдавна трябваше да са „на топло“. Разбра се обаче, че един от агентите на държавата е по съвместителство и ръководител на престъпния свят. Бившият главен прокурор пък също имал връзки с организираната престъпност. В групата на вече известните „Нагли“ участвали и полицаи. Стана ясно, че баш от пазителите на реда трябва да се пазим – пробвай да питаш някое ченге дали е от „хрисимите“, или от „наглите“. За съжаление това ще се случва, докато не спрат да ни управляват едни и същи номенклатурчици, които си направиха сами измислените промени през 1989 г. и си поделиха наново властта.

Не стига, че сме в криза, безработицата се увеличава с пълна сила и се смята, че до края на година всеки 10-ти ще е безработен, ами и управляващите ни хвърлиха две нови бомби – първо искат тотално да ни разболеят с генно-модифицирани организми, а после да махнат и болниците, за да няма къде да се лекуваме. •

Това е жалка пародия на общество – образованието е разбито, простотията и невежеството растат неимоверно бързо. Страна на абсурдите и небивалиците. Пародия, която търпим. Не искам да живея в такъв свят и искам да го променя.

Инферно

СМ

В нашия идеал много термини, прогнози, обяснения и мисли за бъдещи действия не са вече толкова реални, практични и съвременни при днешните условия на бързи промени на човешкия живот. Следователно много от нашите второстепенни принципи са изолирани и остарели – донякъде това е причината днес за нашата застоялост, непопулярност и обща изолираност.

Аз не вярвам, че трябва да се занимаваме въобще с основните принципи на анархизма, без които е невъзможен той. Според мен, като начало в нашите бъдещи революционни действия, ще трябва да изработим и да изясним на разбран български език принципите, върху които ще работим, преди и след важните първоначални революционни събития пред народа, и нашите бъдещи съюзници.

• Какви ще бъдат нашите комуникации-сработване и с кои социални групировки, като знаем добре от опит, че сами не бихме могли да правим революция. В Испанската революция например анархистите, противно на нашите принципи, взеха участие в Републиканското правителство. Впоследствие това се отчете като голяма грешка – имаше навремето една такава приказка – „по тъпан – свирка“.

• След революцията – как ще се реализира федеративното самоуправление – свободно общество? При една усложнена ситуация, каква система на покупки и продажби може да съществува, когато сме за равенство и против всякаква експлоатация? Не сме съвсем наясно по тези въпроси – как ще става обмяната вътре в страната и с външния свят – анархистичен или не – с пари, натура, купони или другояче?

• Държавната и религиозна йерархии с техните зверски институции и контрол са успели да озверят човека повече от всяко друго животно. Следователно, в началото на Свободното общество не може да няма всякакъв вид криминални издънки. Ликвидирали сме вече всички репресивни институции на държавното общество – съдилища, затвори, армия и полиция, народът сам ще трябва да решава тяхната съдба. И тук трябва по точно конкретно да се обяснят нещата.

Златко споменава също така в своята статия за тежката предстояща задача на малкото другари от ФАБ – в това няма никакво съмнение, че най отговорната работа ще падне върху плещите на по-запознатите теоретически другари с анархокомунистическия идеал. Всички ние, останалите в движението, също ще трябва да поемем отговорност и да се задължим морално и материално да помогнем за реализиране на това идейно-организационно начинание.

Златко също предлага за вземане решение и осъществяване на горната извънредно важна идея, да се свика събрание или даже конференция. Позволете ми да кажа тук две думи по този най-важен организационен въпрос: организационни решения от този мащаб и важност, не може и не трябва да се взимат от няколко другари, пък колкото и да са добри и запознати идейно с всички въпроси на нашето движение за бъдещи действия. Това е работа и общо дело на всички нас, работни пчелички на нашето безвластническо движение. Само конгрес или най-малко конференция на всички съюзи и организации ще трябва да реши въпроса за бъдещата Програма на безвластническото движение в България.

Златко Златков

Нова Зеландия

В някои произведения на ранния Маркс можем да открием идеала за „отмирането на държавата“, която на свой ред ще бъде заместена от федерацията на свободните производители и работници. Също така Маркс многократно подчертава, че докато има държави, винаги ще съществува и експлоатация на човека над човека; а комунизмът е общественият строй, призван да освободи човека от гнета на Капитала. Философът Маркс използва хегеловата диалектика, за да обоснове научно неизбежната Пролетарска революция. За Хегел световната история има ясно определени вектори на своето разгръщане. В Античния свят „един е свободен“, в Средновековния „неколцина са свободни“, но след Френската революция „правовата държава дава свобода на всеки“. За Маркс комунизмът е изводим от този хегелов диалектически метод. Той е истинският край на историята.

Но „средният“ и „късният“ Маркс за съжаление натоварват тази истинна идея с множество догматични концепти, например този за „диктатурата на пролетариата“ като преходен етап преди отмирането на държавата. Маркс се превръща в етатистки социалист, който се страхува да се откаже от идеята за нацията. Факт е, че в Пруско-френската война от 1870 г. Маркс е заел доста шовинистична позиция.

Разделителната линия между истинските комунисти (анархистите) и социалдемократите е отношението към идеята за „нацията“. За нас анархистите „нацията“ изпълнява същата функция, каквато е изпълнявала религията през Средновековието – да дресира, дисциплинира и наказва.

Миро

Прочетох във форума това писмо и се почувствах задължен да отговоря на автора му.

Драги Миро,

Може би това, което излагам по-долу, няма да ти допадне, но то е направено с най-добри и приятелски чувства, каквито изпитвам към всеки млад човек, търсещ истината. Отговорът ми следва пунктовете на твоето писмо и аз няма да въвеждам в него необходимия логически ред:

1. Идеята за „анархомарксизма“ или за опитите да се подведе Маркс под общ знаменател с нас анархистите е доста стара и нямам намерение да се впускам в историята ѝ. Интересуващите се от нея мога да насоча към трудовете на френския ѝ популяризатор Даниел Герен, който беше горещ неин привърженик.

2. Принадлежността ни към анархистическото движение не е въпрос на субективно чувство. Аз не съм „самоопределящ се за анархист“, а анархокомунист, което означава, че съм приел революционната програма на това движение и работя за нейното осъществяване, като членувам в организация от съмишленици, които отговарят на същите условия/изисквания.

3. От изложеното по-долу се надявам да стане ясно защо считам всякакви корекции, включително и частичните, на отношението ни към Маркс и марксизма за немотивирани, непотребни и вредни, поради конфузиите, които могат да създадат както у по-младите ни другари, така и сред тези, които искаме да привлечем и да им помогнем да се изградят идейно като бойци на Социалната революция.

4. „Лява идея“ изобщо не съществува. Една прецизна дефиниция на понятията „дясно“ и „ляво“ ще ни покаже, че вън от нас няма левица, ако под това разбираме безусловните врагове на ДЪРЖАВАТА и КАПИТАЛА или на институционализираното насилие и експлоатацията на наемния труд.

5. За „сталинския модел на социализма“:

• Точното название на „модела“ е ДЪРЖАВЕН КАПИТАЛИЗЪМ. Той не е „израждане на лявата идея“, а реализация на формулираната от двамата „класици“ – Карл Маркс и Фридрих Енгелс – програма на „Комунистическия манифест“ от 1848 г.

• „Сталинизмът“ не е „най-обикновена форма на държавна диктатура“, а е еднопартийна, военнополицейска и административно-бюрократична диктатура на ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА КЛАСА, която в литературата се среща още под названието „бюрокрация“ (Лев Троцки), „нова класа“ (Милован Джилас), „номенклатура“ (Михаил Возленски) и т. н. Нейната „необикновеност“ и свирепост се дължат на реакционността на тази последна фаза в концентрацията и централизацията на капитала. С помощта на извъникономическото насилие на диктатурата капиталът е доведен до един-единствен МОНОПОЛ – държавният. Това е последният, предсмъртен стадий в развитието на системата на експлоатация на наемния труд. В „новосъздаденото“ общество имаше само две класи – пролетарии и техните господари! Тук всяка кулминация на кризата, която беше иманентна и перманентна, довеждаше до кървави сблъсъци между наемните роби и техните експлоататори, на които не оставаше никакво друго оръжие в класовата борба, освен преторианците, тайната полиция, шпионите, армията, съда и репресиите на диктатурата. От тук и десетките милиони физически, морални и интелектуални трупове, в сравнение с чийто брой дори фашизоидните режими ни изглеждат като либерални. Отвъд този „модел“ беше Социалната революция и именно страхът от нея доведе до споразумението и „конвергенцията между елитите“ на Запада и Изтока.

Това, че „сталинският модел влизаше в марксизма“ ще докажа по-долу. Тук само напомням, че самият Маркс се е опитвал неведнъж да се разграничи от учениците и последователите си. Негови са фразите, които произнесъл в своя залез: „Във всеки случай, аз не съм марксист“ и “Посях дракони, а пожънах бълхи“. Каквото е посял, това е и пожънал. Останалото в най-добрия случай е самоизмама!

6. „Идеалът за отмирането на държавата“ не е анархистически. Ние сме за умъртвяването ѝ или за разрушаването на държавата и борбата на пролетариата с нея (или Социалната революция) можем да считаме завършена само когато тази цел бъде постигната. „Отмирането“ е марксистка шмекерия и тактическо отстъпление на ортодоксалния Маркс и последователите му във всеки момент от борбите им с нас анархистите, в които сме имали заплашителен превес.

Вън от това, в природата и в обществото такъв феномен или процес като „отмирането“ не съществува. Това го доказа и световноисторическата практика на марксистите-социалдемократи или болшевики. Създадените от тях държави не „отмряха“.

7. Според нас разрушената в процеса на революцията държава се замества от федерацията на комуните и производствените съюзи на всички труженици.

8. Ако не ме лъже паметта, Маркс е казвал заедно с Енгелс, че съществуването на старата държава е доказателство за разделението на обществото на две враждуващи класи и за да съхрани господството си и експлоатацията, буржоазията се нуждае от държавната машина. Техният ученик Ленин допълва в „Държавата и революцията“, че „докато има държава, не може да има свобода“. Но всички марксисти – „класици“ или „ученици“, в това число и Сталин, – поясняват, че за разлика от буржоазната държава, тяхната е временна (те говорят непрекъснато ту за пролетарска диктатура, ту за пролетарска демокрация) и е призвана да изведе човечеството „от царството на необходимостта, за да го въведе в царството на свободата“. Те твърдят още, че докато съществува „пролетарската държава“ (тази „най-висша форма на демокрацията“) и не е „отмряла“, нейната цел не е да потиска и експлоатира работническата класа, а само съборената от власт буржоазия. Практиката е известна и – добре е да го знаем – беше предречена от Бакунин още преди 140 години в споровете му с двамата „класици“ в Първия Интернационал.

9. Критиката на марксовото „доказателството“ за края на капитала, базиращо се върху Хегеловата диалектика, е разгледано от мен в сборника статии „Краят на държавата и капитала“ (страници 269-272), към които отправям всеки интересуващ се от проблема. Там фигурира и оценката на Бакунин за Маркс, която не е зле да познаваме. Тук само искам да обърна внимание на обстоятелството, че ако се съди по фактите, диалектическият метод няма никаква научна стойност и води системно всичките си последователи до ултрареакционни изводи. За Хегел „всичко съществуващо е разумно“ и последното „въплъщение на развиващия се абсолютен дух“ беше Пруската абсолютна монархия, която представлявала краят на историята. Националсоциалистите бяха „десни“ хегелианци и съзираха тоя край в „Хилядолетния райх“. Болшевиките също мислеха, че са последната дума на човешката история, а за Фукуяма това бяха САЩ с техния „либерален капитализъм“.

Доколкото се простират познанията ми, този метод не е дал никакви резултати в нито една наука, за разлика от индуктивния и дедуктивния, експерименталните и, разбира се, математическите методи, които, освен в естествените, от няколко десетки години се прилагат с успех и в хуманитарните науки.

10. „Пролетарската революция“ не може да бъде „обоснована научно“ по много причини. Първо, не е ясно дали в перспективата на извършващата се научнотехническа революция пролетариатът ще бъде „възходящата класа на мнозинството“? Статистиките сочат обратни тенденции и в САЩ още преди две десетилетия държавното чиновничество надмина по броя си работническата класа от индустрията, на която е разчитал Маркс. Второ, вместо нея, в „Първия свят“ растат лумпенпролетариите, а в „Третия“ – и париите! Трето и може би най-съществено, дори всичко да е узряло за Социалната революция, ако не съществува революционна организация, воля и жертвоготовност у революционерите и в пробудилите се за социално творчество маси, са възможни крайно неприятни изненади. Тук няма да ги изброявам, но ще спомена две от многобройните възможности: прогнилият свят на капитала и държавността може да се срути и да ни затрупа под развалините си или да се създаде една Глобална империя на транснационалния капитал с нейните господари, слуги, роби, полицаи, доносници, хазартни и публични домове, „поп-култури“ и зрелища, „развлекателни“ публични екзекуции на неудобни вещици и държавни престъпници и десетки още прелести на един тоталитаризъм, пред който всичко познато досега би бледняло. В човешката и обществена еволюция няма нито фатализъм, нито детерминизъм. Светът ще бъде такъв, какъвто го направят днешните „низши класи“ в борбата си с „елитите“ и в нея остава открит въпросът КОЙ-КОГО? Може да звучи като фантастика или клевета, но вече съществуват „научни теории“ за „излишните хора на планетата“. Според авторите им на сегашния етап „излишните“ се движат от 90% в Африка до 10% в САЩ и ако „излишните и низшите“ не са готови за атаки и контраатаки и за борба не на живот, а на смърт, едва ли съвестта и филантропията ще спрат днешните господари на света в намеренията им да оставят (засега) само “златния милиард“!

11. „Младият“ Маркс е „натоварен“ със същите мирогледни и морални грехове като „средния“ и „късния“. В неговите еластични, диалектически теории се намират ембрионите и корените на марксистката КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ в цялото ѝ многообразие – от Кауцки и съвременната социалдемокрация до Ленин, Троцки, Сталин и епигоните им, чиято история приключи в края на ХХ век. Обещал съм и ако имам време, ще представя на вниманието на младите анархисти красноречивата история на руския марксизъм „От Николай Утин до Владимир Путин“.

Г. Константинов

(следва)

Дърветата,
забили здраво корен
в твърдата земя,
растат едно до друго
във гори сплотени
и тъй се срещу бурите
подкрепят.
А между тях расте трева.
А по поляните зелени
от слънчеви лъчи облени,
пасат стада.
Във тях
при студ и глад
и срещу врагове
животните взаимно си помагат.
По синьото небе
играят рой пчели.
Към висините устремени са орли.
Навсякъде,
навсякъде живот кипи.
Навсякъде борба,
борба жестока на живота
със смъртта.
Борба,
в която към прогрес
животът се стреми.
А за прогреса фактор пръв
е взаимопомощта.

Анархията –
великият порядък на природата
без власт, затвори и казарми.
Анархията –
вековната мечта на хората
за нов свят, без царе, попове и жандарми.

Анархията –
стремеж към знание,
любов на всеки към труда
и равенство на всички хора по света.

Анархията –
човешко общество,
което основано е
на взаимопомощта
и върху пълна свобода
на личността.

Борис Чендов

За властодръжците, демек – богоизбраните –
управляваните са като хайваните –
дерат им стръвно с кремък остър кожите
заради хатъра на велможите!

И пред държавните водачи векове безброй
човечеството удря крак дисциплинирано,
под строй  –
поголовно мре в кръвопролитна бран
за чест и слава на Държавата – злодейски истукан!

И днеска пак все една и съща е хавата –
навсякъде властимащите тимарят раята
и високопарно, велегласно сипят се заканите:
„Хей, ваш’та мамка мръсна!
Стягайте коланите!“

И денонощно чинно стягаме коланите –
нали подвластните, плебеите са вечно преебаните!
И безспорно тъй ще бъде неизменно дотогава
дорде маслото не светим на хищника-Държава !

МАКАР

РАБОТЯ НОЩЕМ ЗА ПОВЕЧЕ ПАРИ
НО
ДЪРЖАВАТА НЕ ПРЕГОВАРЯ С МЕН
ТЯ МЕ ОГРАБВА ВСЕКИ ДЕН
КЪДЕ Е ВРЪЗКАТА ТОГАВА
ВРЪЗКАТА НА РАЗУМА,СТРАСТТА И ИНТЕРЕСА
ЗАКОНЪТ,ПАЯЖИНА ЗА МУХАТА,
ЗА СТЪРШЕЛА Е СНИМКА НА СТЕНАТА
И ТАКА Е ВСЕКИ ДЕН
ОТРОВА
НО
ЗА АНАРХИСТА СМЪРТТА НЕ Е ПРОБЛЕМ
ТОЙ Е ВИНАГИ С ЕДНИ ГЪРДИ НАПРЕД
ОТПРЕД
ДА
ЗНАМ ЗА ИЗГРЕВА В СЪРЦАТА
КАК НЯВГА ТИХО…ИЗОТЗАД
КОМУНИСТА,НАШИЙ БРАТ,
ЗАБИ НИ НОЖ В РЕБРАТА
ПОСЛЕ ХИЛЯДИ ОЧИ ГОРЯХА
ПРЕЗ ПАЛАНКИ И ГОРИ
В ДЛАНИТЕ НА ДВЕ…,
ЩО ЗОВЯХМЕ ГИ СЕСТРИ
ПОСТ,МЕРЦЕДЕС,ПАЛАТ
ОТПЛАТА
А,СВОБОДАТА?

ЗАТУЙ ВЪВ ЧЕРНО ХОДИМ НИЙ
ЧЕРВЕНОТО,КРЪВТА ПРОЛЯТА,
ОСТАВИХМЕ В ЗЕМЯТА ЗАЕДНО С ТЕЛАТА
НЕ ЗА НАС,ЗА ДРУГИТЕ
ЗАЩОТО ТОВА НИ Е СЪДБАТА…
ДА ПРЪСНЕМ СЕМЕНАТА

АЛЕКСИ АЛЕКСИЕВ

Милост аз не диря.
Богу не се моля.
В тоя свят
на подлост и лъжа,
искам бистър ум
и твърда воля,
съвеста си чиста да опазя
и до края верен да остана,
на Ботев, Левски, Гоце
и Шейтана.
А в сърце ми
нека не изстива,
духът за отпор,
бунт и съпротива.
Кураж народе!
Светът се променя
с шеметна бързина.
Буря наближава.
Двадесет и първи век
ще бъде
век на Солидарноста
и Свободата.
Ще бъде!
Дързост! Дързост
и горе главата!

Стига страх, примирение
и робско подчинение!
Да се мълчи и кротува,
мълком само негодува
е позор.

септември 2009
Георги Калчев

За Хеви Метъла
Във Великият кръговрат има точно подредени множество завихряния.Върха на вълните е пладне а дъното – полунощ.Така всяко Явление има Утро и Залез.Първото нещо,което идва със зората е звук.Той е и последното нещо в момента,когато денят погасва.Заради това Музиката е съвършеното изкуство.Истинската музика извира от сърцето на музиканта,и е предназначена за другите сърца.Цялата дисхармония,на която в сбирщината викат музика достига до задника,половите органи,стомаха или дори до ума на разчлененият обект,но в никакъв случай до сърцето му.Вдъхновението е измежду нежеланите неща,поради това,че възвръща на частите изгубеният цялостен вид.Когато дойде небесният певец,гандхарва той може да е дрипав,мръсен,чорлав да се дрогира и пие като змей,но той винаги свири и пее от душа.Богат или беден,щастлив или в обляно със сълзи лице той пее и единственото от което се нуждае истински това е Музата.А тя е от женски род.Да му се не види макар.Лошото е,че в сбирщината почти не се срещат истински жени.Мъже в женски тела колкото щеш,но няма място в мъжкият свят за Майката – Родител,Пазител и Вдъхновител на Живота.До деня на Новият Свят,Новият Човек и Новата песен.