ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО

Ако масите проумеят, че основната цел на държавнокапиталистическата класа е съхранението на монопола върху властта и собствеността, на привилегиите и на експлоатацията, те ще отхвърлят душеспасителната вяра в либерализацията и демократизацията на режима, разбирайки, че парламентарната демокрация е възможна само в предишните фази на капитализма, където на „плурализма“ в собствеността съответства многопартийност в политиката. В стадия на държавния капитализъм, експлоататорската класа е такава само доколкото и докогато има държавната власт. Отстраняването ѝ от нея означава пролетаризиране, а не проста смяна на екипите. Означава сбогом на мощта, на охолството, на банкетите и на харемите – с две думи сбогом на празника! Затова военнополицейската диктатура на партията е единствената адекватна, неизбежна и неделима от тази социаликономическа структура форма на управление. Затова и най-големите „революционери“ сред болшевиките не отидоха по-далече от искания за реформиране на диктатурата. Първият „демократизатор“ на държавния капитализъм – Троцки изрази това си убеждение по следния начин: „Това е една работническа държава, в която под влияние на изолацията на революцията в една-единствена страна, при това свръхизостанала, се извършва бюрократично израждане, вследствие на което моторът на икономиката е повреден, но той продължава да се върти и може би напълно ще се възстанови в предишното си състояние посредством смяната на някои части.“ Тоест, изходът е в замяната на сталинските апаратчици, мафиоти и дегенерати с троцкистки резервни части! Само че тази измама не се котира повече на източните пазари. Пролетариатът е наясно, че нито едно от основните му искания не може да бъде удовлетворено от „израждащата се работническа държава“. Докато нейното острие е насочено срещу него и тя го е лишила от всички легални средства и възможности за защита, единственият път към промяна на социалното статукво си остава насилствената революция и унищожение на властта. Това са разбирали много добре и номенклатурчиците, които непрекъснато ни повтарят: „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!“ Затова, в „първия ден на гнева“, ако пролетариатът иска да се еманципира, трябва да събори сергиите на амбулантните търговци на реформи.
ХVII. Други възможности за реформиране или промяна
В палеонтологичния музей на болшевизма могат да се видят и препарираните фигури на още една изчезваща порода реформатори – привърженици на партийния плурализъм и на парламентарната демокрация. Ако те удържат връх, това би било равносилно на реставрацията на буржоазна България отпреди военния преврат на безпартийните фашисти от 1934 г. Само че еволюцията в манталитетите и социалноикономическите структури на държавнокапиталистическото общество е отишла толкова далече, че реставрираната стара България е възможна само като фарс. Силите на едрата и дребна буржоазия са умъртвени, а след Иисуса Христа мъртвите не възкръсват и след известна продължителност историческите процеси проявяват своята необратимост.
Все пак ще разгледаме и тази малко вероятна възможност – съществуването на няколко политически партии, чиито ръководители през 4, 8 или 12 години правят рокади в министерските кресла и надолу по йерархическата стълба на властта. От гледна точка на пролетариата, тази перспектива едва ли ще доведе до ситуация, различаваща се принципно от настоящата. По-дълъг или по-кратък, срокът на властване и експлоатация не променя същността на класовото общество! Затова ние твърдим, че единствената действителна алтернатива на диктатурата на държавния капитал е анархокомунизмът или свободният комунизъм както го наричат нашите испански другари.
Но нека допуснем възможността за реставрацията, наложена от някакви трети поредни „освободители“, които успяват със сизифови усилия да отместят надгробната плоча, която покрива екарисажа на историята и настаняват в креслата на едно „временно правителство“ скелетите на отдавна изгнилите политически партии. Само след известен мъчителен период, тази операция би довела до възстановяване с известни изменения на държавния капитализъм, независимо от цвета на партийната диктатура. Защото, той е законният наследник на капитализма какъвто го знаем от предишните му стадии и форми. Търсещите доказателства на това ни твърдение могат да ги открият в господстващите днес на Запад теории на официалната политическа икономия или на конвергенцията. И в данните за растящата стопанска роля на държавата и на смесената икономика, в политиката на национализации и във финансовите сделки, продължаващи ускореното централизиране и концентриране на капиталите, водейки ги към „единствения и неговата собственост“ – към Левиатан. Това са тенденции, характерни не само за „патриотите“ от третия свят, за социалдемократите или за различните епигони на националсоциализма. Към такава практика, в условията на кризи, прибягват дори ултраконсервативните английски тори.
ХVIII. Пътища много, но само един води към свободата
Време е да се върнем отново към сценариите за вероятната история на бъдещото ни десетилетие. Няма да навлизаме в един прецизен анализ на всестранната социална, икономическа, политическа, културна, морална и идейна криза на болшевишкия режим у нас. Нито ще се занимаваме с причините и „перспективите“ ѝ или с нейната зависимост от световната криза и в частност от тази на „съветския“ блок. Няма да разглеждаме и конкретните ѝ прояви като инфлация, скрита безработица, хиляди нещастни случаи на работните места, резултат от „социалната“ политика на управляващите, която би заприличала на геноцид, ако те не бяха заинтересувани от принадения продукт, създаван с ръцете и ума на милиони работници. Не се спираме и на изпращането на гастарбайтери в Коми или в арабските страни, на недоволството, на кражбите и съзнателното неработене или спонтанните стачки. Няма да изброяваме сблъсъците на полицейската машина с националните и религиозните малцинства, мимикрията на част от протестиращите под форма на религиозни тълпи, които в нощта срещу Великден влизат в ръкопашни боеве с милицията или се бият с нея по време на футболните мачове и на студентския празник. Няма да се впускаме в детайлите на основните противоречия – между двете класи, между колонията и метрополията или между бюрократичната организация на обществото и нуждите му от свобода и равенство за едно безпрепятствено развитие на научнотехническата революция.
Само ще отбележим, че БКП няма повече никакви задачи, които да оправдават морално, социално или исторически нейните действия и съществуване. С изостряне на кризата на българския държавен капитализъм ще растат колебанията сред части/фракции от господстващата класа/партия, тласкащи ги към търсене на изход в посока на реформиране на обществената вкаменелост. Ще се увеличава натискът на масите към промяна, водещ до сблъсквания с властта, до дестабилизация на системата и до съзряване на революционерите и издигането им до висотата на задачите, които стоят за разрешаване пред българското общество. Тези процеси са взаимно обуславящи се и разликите в интензивността им ще доведат до един от вариантите на двата споменати сценария:
1) Ако инициативата бъде подета от партийните среди при една относителна слабост на пролетариата, тогава едно дезавуиране на днешната политика на БКП и на нейното правителство от един дворцов преврат може да прокламира независимостта на НРБ, като ликвидира колониалния ѝ статут и съхрани с или без изменения държавния капитализъм. Хипотетичните възможности или форми, в които може да се излее такава „независимост“, се определят от двата екстремни прецедента:
1а) Просталински или прокитайски вариант, какъвто е случаят с Албания.
1б) Протитовски или „ревизионистки“, илюстриран с югославския случай.
Северната ни съседка – Румъния на Чаушеску, – в която процесът на окончателното отделяне от Москва още не е приключил, представлява междинен случай на горните два.
Общо взето, просталинският вариант, който е характерен за по-изостаналите в развитието си „соц“-страни, с оглед достигнатата степен на развитие, е по-малко вероятен за НРБ. Тази възможност беше пропусната или по-скоро предотвратена от Хрушчовото ръководство на КПСС през петилетката 1956-1961 г. Тогава, с активната помощ на Хрушчов и неговите „специалисти“ от КГБ, вождът на българските сталинисти Червенков беше свален и впоследствие напълно деградиран, изключен от партията и пенсиониран заедно с мнозина от най-активните му привърженици. Днес сталинската „фракция“ на БКП е сборище от безсилни недоволници, изгубили власт и богатство, които в пиянски компании разказват политически вицове за измамилия ги правешки хитрец и разиграват ролята на „истински“ маркс-ленинци. Подобно на буржоата, те също слязоха от сцената без каквато и да е съпротива. „Обезщетени“ с тлъсти пенсии, в скука и тъга по изгубения рай, без помисъл и воля за възвръщането му, днес те доизживяват безнаказано последните си години. Червенков се нарежда демагогски по опашките пред княжевските магазини и търси съчувствие в погледа на помнещите го, Югов просвещава бабичките в кварталния ОФ клуб, а в слуховете на поклонниците си живее със славата на „заговорник“. В слънчевите утрини може да го срещнем по алеите на „борисовата градина на свободата“, заобиколен от купчина „обожатели“, които шпионират бившия обершпионин (сред тях и един бивш царски офицер, престоял доста години в „народните затвори“). Подобна е съдбата и на останалите персонажи от всесилната някога кохорта на българските сталинисти. Само „Горуня“ дето го самоубиха, но това е друга история. Тези от тях, които останаха в държавния апарат, са се „покръстили“. Направили навреме завоя, разединени, те се клепат един-друг пред управляващата живкова клика. „Най-смелите“ от тях чакат възкресението на мъртвите, тоест една „благоприятна международна обстановка“, вследствие „промяна“ в Кремъл или китайска окупация на НРБ и един „нов 9-ти септември“. Затова фракцията е в кавички – трудно бандата от „антипартийни“ склеротици може да бъде наречена така. Надеждите на най-„твърдокаменните“ сред лишените от власт бивши убийци са „голи“, а „заговорите“ им на чашка – комични или жалки. •
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

ОТКРИТО ПИСМО ДО ЛИТЕРАТУРНИЯ ИБРИК НА Т. Ж. – Л. Л.

Честита новата 2012 година, господине, правещ се на някой, комуто са нахлузили Трънения венец!
Не бих Ви разстрелял за това, че бяхте литературен лакей на инквизитори и палачи. Не защото нямах възможност. За такова дело винаги ще се намери сгода. Нищо не може да ме въздържи да Ви нарека подлец за това, което сте написал и най-вече премълчал в третия си „роман“, макар че при друго време, подобно на Волтер, бих направил всичко в името на Свободата, за да можете да го отпечатате. Днес, както и вчера, Вие нямате нужда от това – вашите ентусиазирани копои, „бизнесмени“, „гении“ и полезни идиоти няма да Ви изоставят и още по-малко ще залепят лепенка на устата…
Без уважение,
Г. Константинов
I. 16-ти декември 1948 г.
Има дати, които анархистите не трябва да забравят. Една от тях е 16.12.1948 г. Нейната предистория започва след назначаването на българските болшевики на власт от „сталинските богатири“ на 9.9.1944 г. Първата им задача е да натикат в новооткритите десетки концлагери възможно най-голям брой от своите идейни врагове, сред които анархистите бяха едни от първите.
Още на следващата 1945 година, през месец март са арестувани всички 92 делегати на свиканата в Княжево национална конференция. Половината от тях след жестоки инквизиции са изпратени в концлагера край гр. Дупница.
В същото време нашето движение в Югозападна България се разраства с невероятна скорост. Почти във всички градове на района имаме солидни организации и групи. В някои села цялата младеж се ориентира към нашите идеи. За да попречат на силното анархистическо влияние, новите властници се опитват да организират своя идеен отпор. Сред агитаторите им се откроява техният теоретически чиновник Рубен Леви, който тръгва от град на град със своята марксическа шпицкоманда, но се оказва, че те нямат… идеи. Сказките им, изпъстрени с кал, клевети и лъжи, срещат навсякъде безкомпромисния, организиран и аргументиран отговор на анархистите. Понесла поражения в идейната борба с нас, в безсилието си, болшевишката диктатура открива концлагерите-каменовъглени мини край Перник – „Куциян“ и „Богданов дол“, които поглъщат нови десетки наши другари. Започват да пристигат съобщения от цялата страна за арести и побоища на анархисти. Властта иска да ги превърне в доносници или… в трупове. В тези полицейски „мероприятия“ се включват най-активно местните партийни и ремсови организации. Все нови и нови жертви биват изпращани в болшевишките душегубки, в сравнение с които, по общо признание, царските приличат на санаториуми. След като усилията на диктатурата претърпяват пълен провал, машината на сталинския терор се завърта на пълни обороти. Два дни преди V конгрес на компартията, обявен за 18.12.1948 г., на 16 декември нейното политбюро, под ръководството на сталинския лакей и палач – Георги Димитров – взима решение да изпрати в островите на българския ГУЛАГ всички анархисти, зачислени в полицейските им картотеки. Това е опит за тоталното унищожение на нашето движение. В концлагерите се озовават над 600 анархисти, а други стотина успяват да се изтръгнат от лапите на болшевиките с бягство през границата, където се организират в задграничен съюз и издават редица книги, брошури, списания, бюлетини и вестници на български и други езици. В организираната от властта вакханалия на терора трябва да споменем и ред други факти, които остават неизвестни за мнозина по-млади другари, които мислят, че историята на анархизма започва с тях или не се интересуват и дори флиртуват с „интелектуалните“ изтърсаци на убийците. Преди 9.9.1944 г. са убити анархистите Кирил Кънев Арнаудов от Русе, Иван Мангъров и Радко Кайтазов от Пловдив, които са потърсили единодействие в борбата срещу фашизоидния режим съвместно с „нашите“ маркс-ленин-сталинисти и някои леви земеделци в партизанските отряди. След тази дата техните опричници разстрелват в Белене Иван Николов Йондев, отравят анархистическия трибун Манол Васев в Сливенския затвор и унищожават при гладна стачка в Белене Коста Иванов Сотиров от село Бистра, Търговищко. На 8.4.1951 г. в Ихтиманския Балкан са убити анархистите от с. Бело поле Вълчо Генев Пантулов и Ангел Тенев. На 27.7.1952 г. е убит Кръстю Хаджииванов от с. Чучулигово. На 19.1.1954 г. е убит Христо Генов Чолаков от с. Домлян. В Богданов дол е оставен да умре без лечение Боян Статев от Ракитово, а в Белене е инквизиран и доведен до душевно разстройство Пантелей поп Христов от Дупница. В Казанлъшкия балкан е убит Христо Несторов, а неговият другар Милю Иванов-Казака е осъден на смърт и разстрелян в Софийския централен затвор. Създаден е убийствен режим, при който концлагеристи загиват от непосилен труд, карцери, изтощение и мъчителен глад. Не бяха съществено по-различни наказателните режими и в затворите, в чиито килии мнозина изгубиха живота, разума или човешкото си достойнство, капитулирайки пред инквизициите и страха от многоликата смърт. Процентно, нашите приятели анархисти бяха най-многобройни сред подложените на убийствени, изолационни условия, глад и карцери в богоугодните заведения, а по всеобщо признание, те се държаха там най-твърдо и непреклонно. В „местата за въдворяване“ и „лишаване от свобода“ мнозина наши другари имаха многогодишен стаж. Сред лагеристите, Христо Колев, Славейко Павлов, Михаил Миндов и други имаха по седем и повече годишен престой. В затворите Атанас Бекяров, Илия Кехайов и Иван Пандиев прекараха по 11 и повече години от младостта си, Георги Константинов – 10 години, Васил Тодоров (Народа) и Стоян Цолов по 8 години и т. н. Най-отвратителната гавра, извършена от следдесетоноемврийските демократи в СДС, беше тяхното решение да „обезвъзмедят“ палачите и инквизиторите от репресивния апарат на диктатурата с по 22 заплати при уволнение и вдигнаха пенсиите им до „тавана“ (понастоящем 700 лева), докато преобладаващата част от жертвите, поради „липса на трудов стаж“, изживяват старините си в мизерия и болести, гарантирани им със „социалните пенсии“ до 150 лева. Все още някои от тези мъченици са живи и чакат справедливост, макар да не виждам от кого. Нали и последните избори доказаха, че те не са нищо повече от състезание между разноцветни гангстери и мошеници за повече власт, привилегии и пари.
Мнозина навярно ще кажат защо се връщаме към тази затворена страница на историята? Трябва да се гледа напред! С такава „философия“ те само подготвят за себе си или за следващото поколение повторението на забравената трагедия.
Перник, 16.12.2011 г.
Александър НАКОВ
II. 14 декември 1989 г. по Л. Левчев
Из „ПАНИХИДА ЗА МЪРТВОТО ВРЕМЕ“,
издателство enthusiast
… Но ето ме на 14.12.1989 г. отново в Народното събрание (НС). Минавайки през Докторската градина, забелязах, че в храстите се спотайваха набързо надраскани лозунги „Долу БКП“, „Смърт на комунистите“. Изглеждаха като притаени за скок. В залата на НС течаха скучни дебати по разни точки от Конституцията. Както винаги, често излизах в кулоарите и разхождах своите мисли. Тогава долових някакъв необикновен шум. Нещо като водопад от яростни гласове. Тръгнах да видя какво става. Една чиновничка проплака:
– Не, другарю Левчев, не приближавайте до прозореца, опасно е.
Видях морето от гневни хора, заобиколили НС отвсякъде. Това ли бе току-що създадената нова политическа сила СДС, или беше бунтът на разбудените маси? Тогава нямаше днешните предпазни железни бариери. Няколко милиционери се гушеха до стената, примрели от страх. Върнах се обратно в салона. Крясъците се чуваха вече и вътре, макар и като ехо, като бръмчене на гигантско насекомо. Изведнъж от салона екна остър, тревожен, дори гневен женски глас (поради липса на протокол, ще използвам спомена). Народната представителка питаше:
– Няма ли някой най-сетне да излезе да каже две думи на народа?
Петър Младенов поздрави Нешка Робева за „умното, както винаги, предложение“. И набързо бе избрана група депутати, която да излезе и да успокои хората. Честта се отдаде на кроткия Станко Тодоров, заедно с Добри Джуров (т. е. армията), Благовест Сендов (т. е. безпартийната мъдрост), и както става в такива случаи – на този, който предлага – харизматичната Нешка Робева. Помислих си: тези хора не са поглеждали през прозореца, какво става вън… Журналистическото безумие ме поведе след „парламентьорите“. Но докато вървим по коридора към парадния вход, ще направя едно уточнение, ползвайки разказ на вечните очевидци: По някое време, току преди бурята, в НС влязъл Желю Желев. Потърсил Андрей Луканов и поискал да му бъде предоставен мощен рупор (мегафон), за да може да говори на множеството. Луканов разпоредил да му бъде даден веднага. Моят славен приятел Георги Иванов – космонавтът, наблюдавал по-нататъшните събития от един висок прозорец. Към края на деня Желю се появил на терасата на Студентския дом, благодарил на протестиращите за смелостта и изпълнения дълг и ги призовал да се разотидат, а утре отново да се съберат на същото място и пак да обсадят НС. Чрез рупора гласът на философа ехтял като камбаните на „Александър Невски“. Разбира се, една тълпа не може да изпълни мигновено такова решение. Хората се изтегляли бавно по двата края на булевард „Руски“. Пред НС вече се открило празно пространство. И ето, в този момент се отварят тържествените врати на главния вход и се появяват нашите височайши говорители. Надзъртайки иззад гърбовете им, бях изненадан от свободния терен, който ни посрещна. Не зная как са се чувствали парламентьорите, но щом ги забелязаха, протестиращите с още по-страшен рев се върнаха назад. „Искат да избягат“ – крещеше някой. Но основният лозунг бе против Член Първи на конституцията: „Долу БКП!“ Станко Тодоров поиска микрофон. Дадоха му нещо, но от тази техника не излизаше звук. Дори аз едва чувах слабия му глас. Тогава Петър Младенов се изкашля като басист, който ще се разпява:
– Дай, Станко, аз ще говоря.
Страхувам се, че това, което си подаваха, беше журналистически микрофон за запис, но не и за озвучаване. Ако Петър Младенов е очаквал народът да падне на колене пред новото величие, много се беше излъгал. Водачите на синята стихия сигурно цял ден са обсъждали дали веднага да атакуват и превземат НС, или да изчакат. Един щурм на тълпата би дал безнаказана разправа и дори кръвопускане под героичен ореол. Тогава до 14 юли на Бастилията би се наредил българският 14 декември. Въпросът за историческата необходимост от кръв се дебатира и до днес. След седмица щяхме да видим румънския вариант.
Що се отнася до прословутата фраза за танковете, приписвана на Петър Младенов, аз чух нещо като: „Абе, тези какво искат? Да дойдат танковете ли?“ Но ситуацията и крясъците бяха такива, че и Господ не би се заклел какво точно е чул. Мога обаче да си мисля: каквото и да е говорил Петър Младенов, ако е дал заповед за пускане на танковете, те са щели обезателно да дойдат по-бързо от пожарна команда. Ако е казал „Извикайте Станко!“… нали Станко беше до него? Петър Младенов не успя да се защити дори от собствените си думи.
Аз не можех повече да понеса това, което ставаше. Отидох на задния вход и напуснах НС. Отново чиновничките се разкрещяха:
– Не, не, другарю Левчев! Опасно е. Стойте тук!
Задният вход беше обсаден от по-малко хора. Като ме видяха, притихнаха от изненада. Дори ми направиха пътечка да мина като Мойсей през морето, което не бе червено, а синьо. След още няколко крачки видях друга сцена – жени с деца на ръце плачеха. Бяха съпруги на народни представители, дошли да спасяват мъжете си. Прибрах се вкъщи с чувството, че безброй танкове са прегазили с веригите си душата ми. Но това бе само емоция… (стр. 488 – 491)
III. ПРОПУСНАТИТЕ ЗВЕЗДНИ МИГОВЕ НА БИМБИЛИСТАН (1)
(НАМЕСТО ФЕЙЛЕТОН – ФАНТАСМАГОРИЯ ЗА 14 ДЕКЕМВРИ)
Описаната тук история се случи в столицата на Бимбилистан на 14 декември 1989 г. След като с неколцина приятели бяхме изчислили координатите на кулминационната точка на кризата на лагера на социализЪма, най-голяма трудност срещнахме при създаването на нелегална бойна организация в условията на диктатура. Но и тя, с усилията на другарите в и вън от страната, бе преодоляна. Заедно успяхме да изтръгнем от полумъртвата утроба на народа 33 тройки разгневени мъже и жени, връзките между които се осъществяваха по принципа на мрежата от триъгълници и четириъгълници. Всеки познаваше нелегалните имена максимум на трима от членовете на организацията, спазвайки в общуванията си абсолютно правилата на конспирацията: там, където за провеждането на дадена акция беше достатъчен един боец, никога не знаеха и не се събираха двама, а ако бяха нужни двама, не се събираха трима и т. н.
Когато и тази задача бе решена, оставаше да изчакаме траекторията на историческия процес да достигне връхната точка. Тя се приближи плътно до нея в следобеда на 14.12.1989 г. Тогава, на площада пред „Александър Невски“, се събраха студенти, пред които Милчо Кошулев прочете своята декларация, с която искаше НС да отмени прословутия член 1-ви на Живковата конституция. Това бе посрещнато с въодушевление от дошлите на купона питомци на университета. С падането на дългата декемврийска нощ, някой ентусиаст даде идеята да се запалят вместо фитили… свещи, с което се сложи началото на станалите от този момент популярни „нощни бдения“, а друг ни покани да се хванем за ръце и да му друснем нещо, като вито хоро около НС, което кръстиха „жива верига“. Прииждащите отвсякъде недоволници и зяпачи обаче се струпаха пред парадния вход откъм булеварда с жълтите плочки и явно не им беше до игра. Сред тях бяха и тридесетте и три наши тройки. В дисонанс със словесните упражнения и фолклорните номера, се разнесоха отделни „екстремистки“ викове: „Долу БКП!“ и „МАФИЯ“. Това вече надхвърляше позволеното на опозиционните вождове на Нейно Величество Номенклатурата, които също бяха дошли на забавлението пред НС. Председателят на току-що създадените Демократични Сили (ДС) Зелю Зелев, заедно с маскирания като архиепископ някогашен създател на Четвъртия Неокоминтерн от началото на 70-те години Съби Христов и монархосиндикалистът и шеф на „Крепи се буцо“ Тренчо „Павлов“, с останалите им колеги се стреснаха повече от дупетатите в НС, чието душевно състояние е описано 22 години по-късно от Л. Левчев в публикувания тук откъс от неговата „Панихида“. Такова екстремно, неформално поведение можеше да унищожи благовъзпитаното овчедушие на тълпата и да осуети „мекото кацане“ на срутващата се „командна пирамида“. Тогава едва ли щеше да се намери сила, която да попречи на заключения в бутилката дух на възмущението да изскочи и да се развихри всепомитащо. Затова, неокопитили се още, те хукнаха към Студентския дом на киното. След малко от балкона, с мощен мегафон, Зелю Зелев призова тълпата към „културие“ и я прикани да се разотиде, за да се съберат отново на следващия ден и така, докато не падне проклетият член. Сред множеството настъпи колебание, което бе преодоляно от появата на сцената пред НС на новата държавна глава и генерална секретарка на Бимбилистанската компартия Младжо Дамаджанов със своя антураж. Удивителното беше, че около тях не се виждаха никакви униформени, за които придворният шут пише в част II на „триптиха“, че те, „милиционерите се гушели до стената, примрели от страх“, а цивилните копои явно се спотайваха, изчаквайки да видят откъде, накъде и какви ветрове ще задухат („дали ще е дъждец дребен, или ще е буря страшна?“). Младжо се опита да успокои множеството с обещания за падане на члена, като обясни, че за това на манекените и манекенките от НС ще е необходимо „технологично време“ от 30 дни. Речта му бе заглушена от мощен рев „Долу-у-у!“ От него не се чуваха и отсрещните оратори с фунията. Очевидно започналата ескалация на напрежението приближаваше своя сюблимен момент: десет минути преди него беше рано, след други десет щеше да бъде късно.
Тогава нагоре по стълбите на Студентския дом на Киното се затичаха три тройки яки момчета. Долу останаха другите тридесет. Отгоре изхвърчаха най-напред мегафонът и калимявката, а след тях философът, попът и патоанатомът. След като тримата се разплескаха на тротоара, тези, дето бяха разсяти сред тълпата, започнаха да съобщават, че това е дело на „органите, които искат да ни лишат от лидери“, и допълваха, че врагът е вътре в „Парламента“. Уплашен, Младжо нареди да извикат Станко, което се счуло на някой, че вика танковете. Това съвсем разгневи станалите вече няколко десетки хиляди на площада, които повече не се плашеха от партийния член. Последва всеобщ напън и завземане на храма със съдържимото в него като заложници. С известно закъснение дойдоха и танковете, които тълпата облепи като тесто. Те се заковаха на място, и понеже никой не даваше заповед за оръдейна стрелба или за размазване на народа под гъсениците, екипажите отвориха люковете и така започна побратимяването с войниците.
Тройките не си губеха времето. Разделени на три, те призоваха с тях да тръгнат в три посоки по няколко хиляди души. Една колона се отправи към телевизията, друга към радиото, а третата трябваше да не даде възможност на „органите“ да се окопитят. От телевизията и по радиото се разнасяха непрекъснато апели и лозунги за въоръжаване на народа, за образуване на териториални и производствени съвети, както в Унгария през 1956 г. Една друга голяма група доведе в телевизията на Сан Стефано пребледнелия Младжо Дамаджанов, който за пръв път в живота си и може би за последен трябваше да каже цялата истина на народа, скрита в няколко десетки най-важни „свръхкласифицирани държавни тайни…“, част от които той вече бе съобщил под секрет в МВР пред гарваните на Държавна Сигурност – ДС (да не се бърка с „Демократичните Сили“!).
Нощта падна, а отвсякъде продължаваха да прииждат хора, които бяха научили за последните събития от повтаряните на всеки 15 минути последни новини, редувани с Ботевите и други революционни песни. Желанията на някои да се извършат арести – по будапещенския маниер от 1956 г. – на всички облечени в кафяви и зелени габардинени костюми и сиви шлифери бяха осуетени, защото бимбилистанските копои благоразумно яхнаха превозните си средства и със светкавична бързина се насочваха към най-близките, но различни гранични пропусквателни пунктове, за да избегнат задръстванията. Там, пред медиите и на импровизирани пресконференции, те „информираха световното обществено мнение за кървавите зверства на контрареволюцията“.
Светът бе изправен пред свършен факт. Като че ли за Бимбилистан започваше Нова ера. За пръв път в своята 1300-годишна история бимбилистанците решаваха със свои сили собствените си проблеми. Тълпата беше на път да се превърне във въоръжен Народ. Жребият беше хвърлен и никой не беше в състояние да му попречи… засега.
* * *
Всичко това, разбира се, е една фантасмагория или сън и „скрити вопли на печален странник“. Дори да ги имаше 33-те тройки, бяха възможни множество други сценарии. Например, нощта можеше да се окаже пак ялова и да не може да роди, както е писал поетът – „из мъртва утроба, вековната злоба на роба“ и неговия „пурпурен гняв величав“. Тогава? Тогава, при най-кървавия сценарий, жертвите щяха да бъдат няколко десетки пъти по-малобройни от взетите през „мирния преход“, които за две десетилетия вече наброяват около 3 милиона (нали от 9 спаднахме на 6), и ако „гражданският и социален мир“ се съхрани, след още едно поколение на съхранение, ще наброяваме ли поне 3 милиона? Но дори осъдена на неуспех, ПРЯКАТА АКЦИЯ на Народа щеше да изкопае пропаст, в която щяха да бъдат погребани всички илюзии и печеливши варианти за гарантиране приемствеността и за задържане на властта, парите и сладостта от мутиралите дечица и внученца, с техните подставени гангстери, мутри, мутреси и доносници.
Феранте Пала

За разлика от други тоталитарни режими (СССР, Италия, Германия), в Испания не фашистката партия превзема държавния апарат, а авторитарната държава подчинява на себе си партията и я използва за свои цели. Едва след това подчиняване Фалангата става многобройна – с указ на Франко в редиците на фалангистите са записани държавните служители и офицерството. Краят на изтощителната гражданска война слага началото на терора срещу победените републиканци.
Втората световна война изненадва генерала. Смутен от нападението на своя благодетел Германия срещу католическа Полша, Франко намира за по-безопасно да заеме неопределената позиция на „невоюваща страна“. Хитлер не успява да убеди предпазливия генерал да се включи по-активно във войната и накрая го оставя на мира с думите: „Предпочитам да ми извадят няколко зъба без упойка, отколкото да преговарям отново с каудильо“. За замазване на очите на съюзника, Франко все пак изпраща на Източния фронт една дивизия.
През 1942 генералът предприема инициатива, която се оказва добра политическа инвестиция – предлага създаване на блок от „неутрални държави“, които да уредят мир между западните съюзници и страните от оста, за да може всички сили да се съсредоточат на изток, срещу „червената заплаха“. По този начин Франко хем остава лоялен към Мусолини и Хитлер, хем подава ръка на „демократичния“ Запад, който остава повече или по-малко пасивен в Гражданската война. Инициативата се проваля, защото Швейцария и Швеция отклоняват поканата, а САЩ и Великобритания остро я осъждат, но не я забравят. Англичаните са допълнително признателни, защото испанските войски нито напират да превземат британската база на Гибралтар – от ключово значение за операциите на съюзниците в Северна Африка, – нито дипломатите на Франко позволяват на немците да го сторят.
След сраженията при Ел Аламейн, Сталинград, Курск и дебаркирането на англо-американските войски в Сицилия през 1943 г. вече няма съмнение, че победата на антихитлеристката коалиция е единствено въпрос на време. На 1 октомври същата година Испания от „невоюваща“ става „неутрална“ страна в Голямата война. Обявявайки това решение, генералът е облечен в адмиралски мундир, вместо в униформата на ФЕ-ХОНС. Впрочем от старата Фаланга вече е останало само името. Всички стари кадри са изтикани от ръководния център, променена е структурата, преформулирани са целите.
Затоплянето на отношенията със западните съюзници се дължи на намеренията им за десант в Нормандия, като неутралитетът на Франко съществено би облекчил планираната операция. В реч пред парламента на 24 май 1944 г. Уинстън Чърчил в прав текст заявява, че възлага надежди на Франко за „силно влияние в полза на мира в Средиземно море“, докато „вътрешните проблеми на Испания – те са работа на самите испанци“.
На конференцията в Потсдам правителствата на страните-победителки „наказват“ Испания с неприемане в ООН, но с нищо друго не санкционират режима на генерала.
От 1945 до 1950 Франко се мъчи да преодолее международната изолация, като в същото време се бори да запази властта си от монархистите. Той дори свиква референдум, като взема мерки за „правилното му протичане“, а активността на избирателите гарантира с подпечатване на купоните за храна на всеки гласувал. Резултатът е над 90% одобрение. Абсолютната власт на генерала е потвърдена. Под впечатлението от този вот, който трудно може да се определи като свободен, се обезкуражава съпротивителното движение, а някои страни членки на ООН изпращат свои посланици в Мадрид, в нарушение на резолюцията на Обединените нации, според която режимът е обявен за фашистки. На 5 ноември 1950 г. ООН отменя тази резолюция с гласовете на САЩ, Франция и Великобритания.
Така лидерите на капитализма се отблагодаряват на генерала за смазването на Социалната революция. Постепенно Испания се превръща в атрактивна курортна дестинация за благоденстващите западни страни. На почивка там не се гнусят да ходят шведски, германски и френски социалдемократи, за които „борбата за човешките, социалните и политически права“ сякаш няма нищо общо с безправното положение на испанските работници и селяни.
Приходите от туризма, заедно със значителните чужди инвестиции (на бизнесмените режимът гарантира високи доходи при евтина и покорна работна ръка), както и парите на гастарбайтерите осигуряват „икономическото чудо“ през 60-те и 70-те години на 20-ти век. Възходът е платен с потта и лишенията на обикновените испанци. Само през периода 1959-1969 г. от туристите и гурбетчиите държавата прибира по 1 милиард долара годишно.
Петролната криза от 1973 г. слага край на възхода. Засилват се социалните протести. С нова сила продължават борбата си баските сепаратисти от ЕТА. На 20 ноември 1975 г. смъртта прибира 82-годишния диктатор. Две години по-късно Испания вече се е отърсила от ярема на диктатурата. Никоя многобройна обществена сила не вдига бунт, за да защитава стария режим. Ако днес попитате испанците за Франко и Фалангата, почти всички ще ви кажат, че „това беше срамна страница в нашата история“. •
Шаркан

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1 Драгомир Драганов „Франкизмът – политика и история“
2 Жельо Желев „Фашизмът“
3 материали от руските и английски страници на „Уикипедия“

Посрещна ни човек, когото аз предварително си бях представяла различен. Очаквах буен, жестикулиращ, гръмогласен бунтар. Беше невисок, побелял, с фини ръце, носеше пръстен. В момента беше с очила. Когато ни видя, се зарадва много, а с това не създаде нито повече шум, нито суматоха. Татко имаше работа във Велико Търново и тръгна. Мен ме остави. Беше обяд и чичо Христо предложи да отидем да хапнем в селото. Не помня самото заведение, вероятно хоремаг, но помня начина, по който той се хранеше. Отново беше различно от онова, което познавах. Вкъщи храненето беше малък концерт от поглъщане на храната и безспирни спорове или силен смях. В момента седях на масата с аристократ. По-късно разбрах, че е такъв и в душата си. Беше най-известният дисидент, създал неприятности на Тодор Живков, за когото Амнести Интернешенъл се беше застъпила. Беше човекът, чиито писма до дядо с интерес бях чела. Предстоеше да разбера за него толкова много. Не знаех, че ще бъде един от най-близките ми приятели, на когото щях да споделя някои от най-личните ми мисли и чувства.

След като се нахранихме, чичо Христо предложи да ми покаже къде се разхожда. Извън селото, недалеч, има паметник на избити партизани. Всеки ден ходеше до там. Бях на 24, знаех от дете какво се беше случило с дядо и неговите приятели. Вероятно заради това казах, че смятам, че тези момчета са били наивници. Стана му неприятно – за него бяха хора, загинали за идея, макар и различна от неговата. Не мога да забравя колко засрамена се почувствах.

Следобед се върнахме в къщата. Разказа ми доста, показа ми снимки. След няколко часа татко дойде и си тръгнахме. Четири-пет месеца по-късно чичо Христо дойде да живее в София. Бяха изминали доста събития. За мен някои бяха толкова силни (смъртта на чичо ми), че и досега не мога да възстановя спомените си от първите дни.

Междувременно се бях запознала с братята Георги и Александър Никови, които бяха разлепили призив към хората, които се чувстваха свободни и искаха да се обединят около идеите на Бакунин. Те двамата продаваха книги пред Народната библиотека, носеха червено-черни шалчета. Как и кой ми донесе призива им, това е друга личност също толкова светла и интересна като чичо Христо. Бях силно влюбена и животът ми течеше по площадите, Града на истината, клуба на ФАМ и по-малко в Университета. Живеех с нестандартни и силни личности, на които някои от дядовите приятели открито се противопоставяха, други мълчаливо укоряваха. Бях поставена между старите анархисти, оцелели въпреки лагерите и ДС, и младите, сами стигнали до идеята и оцеляващи въпреки системата, алкохола и наркотиците. Сред някои от старите имаше поддали се на репресията на ДС, сред някои от младите имаше жертви на алкохола и хероина. Живеех емоционално пренатоварена. Често губех контрол над емоциите си. В този момент се появи чичо Христо Колев. Стана част от нас. Живееше с нашите страсти, стоеше до късно през нощта в квартирата ни, пазеше ме, изучавайки другите, а те се влюбиха в него. Някои от по-буйните момчета дори изпитваха ревност.

Получавахме книги от Франция, издавани там от Георги Хаджиев. По-късно се срещнах с него в градинката на ул. Иван Асен. Беше доста остарял. Искаше да контролира връзките от България с тези, които бяха в чужбина. Беше разбираемо, че всеки се опасяваше от хора, внедрени в организацията, за да дават информация на ДС. Георги Хаджиев издаваше основно свои книги. Мисля, че той настояваше името на Георги Константинов да не се споменава много пред младите. Опасяваше се, че ще им повлияе и ще ги подтикне към по-радикални действия. Спомням си, че веднъж на Синьото, където се събирахме надвечер, дойде чичо Христо и тайно ни прочете писмо, което беше получил от Константинов. Бяхме много впечатлени и развълнувани. Той ни помоли да не коментираме с останалите и най-вече с по-възрастните.

Христо Колев имаше запис на свои спомени на касети. Дядо беше дал една част да се напечатат, след това племенница на чичо Христо ги редактира. Аз отново ги пренаписах на пишеща машина. Докато ги пишех, бях омагьосана от живота му, непрекъснато коментирахме събитията, той отново се връщаше назад и разказваше много интересно, вълнуваше се. Помня колко гордо казваше как перял в Дунав бялата кърпа, която носел на врата си, и това вбесявало пазвантите в лагера. Беше изключително чистоплътен и смел до безразсъдство. Бяхме заедно на поклонението на остров Персин, там разказа как казвал на пазачите, че му е все едно от коя страна на реката ще бъде гробът му.

През лятото на 1991 година чичо Христо влезе в Александровска болница. В същото време стана пучът в СССР. Уплашихме се. Татко беше в командировка във Франция. Трябваше да скрием архива. Сложихме най-ценните неща в една стара пътна чанта и отидохме в болницата. Казахме му, че трябва да я пази. Забрани на санитарките да мият в тази част под леглото му. Бяхме спокойни.

Месеците минаваха и страстите утихнаха. Голяма част от ФАМ и гравитиращите около нея заминаха за чужбина. Върнах се в Пазарджик за няколко месеца и връзката ми с чичо Христо прекъсна. Не ми се обадиха, когато почина.

Често мисля за Балван и анархиста, който ме заведе до алеята на убитите момчета. •

Мариола Зяпкова

Последната мирна година (1935) на Втората испанска република започва зле за ФЕ-ХОНС.

Ледесма Рамос напуска движението поради несъгласие с тактиките и стратегиите на ръководството, но Хосе Антонио представя този акт като изключване по решение на ръководството: „чистка на група малограмотни симпатизанти на марксизма“. Така окончателно е погребана идеята за „националистическа пролетарска революция срещу национално безотговорната буржоазия“. По късно следва отстъпление от всякакви социални намеци по въпроса за земевладението, дори възниква предложение за „решително преместване на трудоспособно население върху подходяща за обработване земя“, което прилича на възраждане на крепостничеството.

През май 1935 Хосе Антонио пътува до Италия, в резултат на което в касите на ФЕ-ХОНС започват да текат десетки хиляди песети месечно. Самочувствието на ръководството на движението нараства, то започва да съставя проекти за ново правителство, като на поста министър на националната отбрана е предложен генерал Франко. Другите двама лидери на военния метеж от 18 юли 1936 също не са забравени.

Проектът не допада на военните, тъй като те в представите си не виждат да предават политическата власт на някаква партия, която „не разполага с достатъчно сили и средства за подобна привилегия“.

Изборите през февруари 1936 също са катастрофа за ФЕ-ХОНС, която твърди за себе си, че наброява 11 000 членове от „Първа линия“ и още поне толкова симпатизанти, общо 25 000 души. Получава малко повече от 40 000 гласа и нито едно депутатско място за кандидатите си.

Изборната победа на Народния фронт обаче е крехка (268 места срещу 206 на десницата), което поражда сериозно напрежение и вън от Кортесите. Сред постоянните размирици са и улични атаки срещу политическите противници. Фалангата претърпява закриване на вестника си и арест на върховното ръководство. Примо де Ривера обаче, поради симпатията на мадридските надзиратели, продължава да ръководи организацията, като дава нареждане за преминаване в нелегалност, реорганизация и въоръжаване. Така фалангистите се включват в заговора за преврат, но държат да бъдат самостоятелни и имат нагласата да откажат всякакви предложения за сътрудничество, освен от армията. Армията обаче все още не им обръща внимание.

Испанската армия по онова време е пренаситена с командири – на всеки шест войника се пада по един офицер, на всеки сто – генерал. Социалният състав на офицерството е практически изключително аристократичен, тук-таме се мяркат офицери с буржоазен произход.

Съвсем естествено, те не симпатизират на политическите партии, с недоверие се отнасят към цивилното управление. Затова след метежа Фалангата е поставена в подчинено на армията положение, въпреки амбициите си да управлява страната.

Франко – поредният „неочакван“ диктатор

Франциско Франко Баамонде, потомствен военен, е голям късметлия. В пехотната военна академия в Толедо той е 251-ви по успех от общо 312 дипломирали се от випуск 1910. Въпреки това той прави най-бързата кариера в историята на испанската армия през ХХ век – през февруари 1926 става бригаден генерал, служейки предимно в Африка. Самият Франко е раняван леко само веднъж.

През 1935 той е главнокомандващ в Испанско Мароко, а от май с. г. до февруари 1936 – началник на Генералния щаб.

Франко постоянно се дистанцира от политиката, но има политически възгледи – горещ поклонник е на авторитарната диктатура на Мигел Примо де Ривера, бащата на създателя на ФЕ. Изпитва неприязън към републиката, но ѝ служи достатъчно вярно, за да получава все по-високи постове. Не му вдъхват доверие и монархистките партии, които нямат единно мнение кой от двамата тогавашни претенденти заслужава да заеме престола.

Генералът има репутация на бавен и предпазлив. Към заговора се присъединява почти в последния момент (края на юни 1936). А и метежът, уж „в интересите на испанския народ“, е осъществен със силите на „патриотично настроени лица“ от неиспански произход: 47-хилядната „испанска“ армия в Мароко се състои от 5 марокански (арабски) съединения, 14 ескадрона мароканска кавалерия, 6 батальона наемници от Чуждестранния легион. Към метежа първоначално се присъединяват само 4 от общо 21 дивизионни генерали. Прехвърлянето на метежниците на континента става с немски транспортни самолети „Юнкерс-52“ и италиански бомбардировачи „Савоя-81“.

Още в началото върхушката на заговорниците търпи загуби – арестувани са генералите Фанхул и Годед, а в самолетна катастрофа загива официалният лидер на метежа, генерал Санхурхо. Останал най-старши сред заговорниците, Франко е признат за „върховен началник“, макар и без яснота дали военното единоначалие трябва да се съчетае и с политическо. Докато метежниците умуват по този въпрос, Франко сам си присвоява политически и административни пълномощия.

Манифестът на метежниците е откровено демагогски: справедливост и равенство пред законите; мир и любов между испанците, свобода и братство, без слободия и тирания; работа за всички, социална справедливост в разумни граници, така че да не се разрушава икономиката; безпощадна борба против политическите измамници, подвели честните работници, борба против чужденците и техните слуги, които се опитват да разрушат Испания.

Истинските намерения проличават в заповедта на Франко от 19 юли:

В името на възстановяването на господството на реда в Републиката и в името на висшите интереси на Отечеството се отменят всички конституционни индивидуални права.

По-късно Франко забранява дейността на всякакви партии, организации и движения, както тези от Народния фронт, така и опозиционните им, на територията, контролирана от войските на метежниците. Той оглавява правителството и назначава „техническа държавна хунта“ от комисии, които поемат функциите на държавните министерства.

Именно с този апарат за управление, от октомври 1936 Франко държи властта 39 години, 1 месец и 19 дни. През този период нищо принципно в схемата не е променяно, тя само обраства с плът.

Ролята на важна част от тази плът се пада на ФЕ-ХОНС.

Франко установява авторитарен военен режим, който е принуден да тероризира и потиска всички обществени слоеве, ако не даде предпочитания на някоя политическа платформа и не си избере социална опора, вместо да се крепи единствено на армията. Дълго време генералът шикалкави, не заема ясна позиция, подклаждайки апетитите и на монархисти, и на десни републиканци. От всички политически движения обаче Франко избира фалангата. Тя е строго йерархична структура, програмата ѝ е консервативна и националистическа, лидерът ѝ е в затвора и не излиза жив оттам, малобройна е, без популярни политически фигури в нея. Ако избере за пълнеж на своя режим друга политическа сила, веднага трябва да се съобразява с нейните лидери и спонсори.

Франко превзема ФЕ-ХОНС, назначавайки се за неин „национален шеф“. Веднага скача и масовостта на фалангата – със заповед на генерала нейни членове автоматично стават местните администратори и военните. Докато традиционните фашистки партии превземат държавата, държавата превзема партията, при това държавата е със служебни управленски структури, а пълният разпоредител е военен диктатор.

Официалното приемане на фалангизма като идеология (Франко после я променя според своите разбирания) моментално предизвиква външна реакция – Германия и Италия признават „националната държава“ на генерала, дипломатическата подкрепа е придружена от значителна материална и военна помощ. В последствие италианските „доброволци“ и немските „съветници“ отбелязват слабата воля за съпротива след населението в „националната зона“, ниския боен дух дори сред армията и фалангистката милиция (не след дълго Франко фактически присъединява милицията към армията, поставяйки я под нейно, сиреч свое, пряко командване) и пращат още военни инструктори, оръжия, боеприпаси и „доброволни“ части.

През гражданската война (18 юли 1936 – 1 април 1939) загиват на фронта или са екзекутирани в тила около 400 хиляди испанци (един на всеки двайсет от цялото население) и 25 500 чужденци. Бежанската вълна надвишава 600 хиляди души, сред които мнозина интелектуалци като Пабло Пикасо и Ортега-и-Гасет. Стопанската разруха е толкова тежка, че през 1940 равнището на живот в страната спада до нивото на 1914, а едва след 1951 Испания успява да достигне размерите на националния доход от 1935.

Според Закона за политическите отговорности, приет още преди края на Гражданската война, автоматично са подложени на следствие и съд членове и симпатизанти на партиите от Народния фронт, както и назначени служители от републиканското правителство. И макар смъртно наказание да не се предвижда, в закона има една вратичка (“политическа дейност, съпроводена с насилие“), която коства живота на 23 000 души в периода 1939–1945. Към края на 1939 в Испания има над 270 000 политически затворници.

На 1 март 1940 Франко подписва закон „За репресии срещу масонството и комунизма“.

Година по-късно е приет Закон за сигурността на държавата, в който се въвежда смъртно наказание за редица престъпления, за които според наказателния кодекс не се полага дори доживотен затвор. Криминализирани са деянията „обида на държавен глава“, „обида на нацията и държавата чрез разпространяване на новини и слухове“, стачки, пропаганда, асоцииране в неразрешени организации, неподчинение на правителствени наредби и много други.

В същото време режимът захранва структурите на подчинената му фаланга: ако през 1940 държавната партия получава от бюджета 10 млн. песети, то през 1942 те вече са над 140 милиона, а към края на Втората световна война – почти 200 милиона. Фалангата гълта, без да се задави, повече средства от основните министерства.

По този начин, но и с помощта на чистки и вътрешнопартийни репресии, Франко окончателно опитомява Фалангата, която в идейно и организационно отношение вече малко прилича на „отрочето“ на Хосе Антонио.

Следващите усилия на режима са насочени към оцеляването в международен план, когато след 1943 става ясно, че фашистките държави ще загубят войната. •

(краят следва)

Шаркан

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

• Драгомир Драганов, „Франкизмът – политика и история“

• Жельо Желев, „Фашизмът“

• Материали от руските и английските страници на „Уикипедия“

След спирането на “Свободно общество”, Върбан Килифарски започва да издава вестник “Безвластие”. Този вестник излиза регулярно до 1911г. Печата се първоначално в София, а впоследствие и в Разград.

От декември 1924г, до януари 1925г, излизат в София под редакцията на безвластникът Христо Табаков са отпечатани 8 броя на вестникът “Свободно дело”. Линията на вестника е в подкрепа  на “Единния фронт” между анархисти, комунисти и земеделци насочен срещу сговористкото правителство на Александър Цанков.

Вестник “Свободен работник” излиза от април 1927 до юни 1928 г. Печатан е в София и от него излизат 49 броя. Негови редактори са  Христо Табаков, а след неговото арестуване Георги Ковачев. Вестникът влиза в остра полемика с болшевишкия вестник “Новини”. По интересни статии в „Свободен работник” са: “Да спасим Сако и Ванцети”; “Чикагската драма и 1 май”; “ Социалисти и анархисти” на Малатеста и др.

От 1 до 12 януари 1929 г. в София под редакцията на Михаил Ганев излизат 5 броя от „синдикалния лист за организация и просвета “Работник”. Негов идеен продължител се явява в-к “Работник”. Той  излиза в 4 годишнини, като с течение на времето негови редактори са Коста Даскалов, Пано Василев, Георги Енев, Генчо Димитров и Велко Стоянов (Зидаря). В периода от 1930-32г, той излиза и под формата на списание и е наследник на сп. “Федералист” (В. Търново). Интересното е, че бр. 20 от 1932 г. е отпечатан на международния език Есперанто. Броят излиза под редакцията на анархо-синдикалистът и есперантист Никола Младенов. Вестникът  непрекъснато е преследван, цензуриран и конфискуван.

Списание “Свободно общество”, което излиза в  7 броя в периода ноември 1932 – февруари 1934г, се явява като теоретичен орган на Федерациятата на анархо-комунистите в България. Негови редактори са К. Емануилов, П. Лозанов  и П. Иванов. Списанието влиза в остра полемика със синдикалистките-платформистки анархистки издания като “Мисъл и Дейност” и “Пробуждане”. Освен това остро критикува от принципни позиции държавността, капиталистическата система, марксизма и болшевизма.

През октомври 1944, в София, под редакцията на Георги Карамихайлов теоретичният орган ФАКБ, вестник “Работническа мисъл” възстановява своето съществуване. Той излиза в 3 годишнини до 5 декември 1945г, Редактори на вестника са също така П.Лозанов и Диньо Динев. “Работническа мисъл” твърдо отстоява идеите на анархо-комунизма, остро критикува БКП и новата “народна власт”. Позицията на вестника се запазва като антикапиталистическа и антифашистка но също така и антимилитаристическа и антисъветска. По интересни статии са “Нашата работа” на Г. Карамихайлов, “Свободата” на Тодор х. Николов и др. Вестникът достига тираж 30 хиляди, като само липсата на хартия пречи да е и повече. Милицията и ДС системно изземват, цензурират и конфискуват вестника, а истинска паника настъпва сред „органите” когато броеве от него са намерени в съветски войници от намиращите се на българска територия части на Червената армия.

В периода ноември 1945 – февруари 1946г, в София, под редакцията на Георги Сираков излизат 3 годишнини на анархосиндикалисткия вестник “Работническа солидарност”. Неговите първи два броя достигат огромен тираж за онова време от 200 хиляди броя. Като изразител на свободни анархистически и синдикалистки идеи вестникът е преследван от органите на Държавна сигурност, цензуриран и подлаган на конфискация. След неговото спиране, анархосиндикалистите, в периода1946 – 1948г, издават нелегално циклостилните бюлетини “Информационен бюлетин”(от който има запазен 1 брой) и “Класова борба” (от когото са запазени 2 броя).

Този бюлетин е заместен от списание “Наш път” което излиза от 1952 г. до март 1991 г. Редактор е Георги Хаджиев. Списанието излиза в 3 серии, като първата и третата са печатни, а втората излиза на циклостил. Печата се в Париж (Франция) и Сидни (Австралия). Към списанието са организирани и две издателства (“Бележити люде” 1962 – 1983 и “Документация и ориентация” 1970-1985) , които отпечатват десетки книги на безвластническа тематика. Списанието подържа линията на анархистическия комунизъм, идеите му са анархистически, антикапиталистически и антиболшевишки.

Анархистическият печат в България е имал и продължава да има, своят дълъг, специфичен, изпълнен с трудности и повратности, но и с успехи, живот. През по-голямата част на своето съществуване в политическия и културния живот на страната, анархистическите  печатни издания са обект на преследване от страна на официалните власти в България, през всички режими. Вестниците, списанията и бюлетините имащи безвластническо съдържание са системно изземвани от техните издатели, разпространители и читатели, цензурирани и унищожавани. Въпреки това, анархистката преса не загива. Пламъкът който тя носи не угасва и по време на най-мрачните в историята на нашия народ времена.
Анархистическото свободно и неподкупно печатно слово съществува и днес и с острата си критика смущава спокойствието на властниците, баровците, техните подлоги и всички поддръжници на съществуващата несправедлива политико-икономическа система.
За първи, неформални представители на анархистката преса, смятаме, че могат да бъдат считани издаваните от Христо Ботев в Румъния революционни вестници: “Дума на българските емигранти”, “Независимост” и “Знаме”. Това е така заради политическите убеждения на Ботев, които той демонстрира недвусмислено в десетки статии, което не променя общата национал-революционна насоченост на изданията.
Първият вестник в който открито се пропагандира анархизмът, е излизалият през 1894 г. в Пловдив в-к “Борба” с редактор Димитър Бойкинов. За съжаление за този вестник се знае твърде малко. Не е известно в какъв тираж е излизал и колко броя са били отпечатани от него.
През 1898г, в Женева (Швейцария) излиза в един брой на в-к “Отмъщение”. Негов редактор е Петър Манджуков. Вестникът е отпечатан нелегално. Обявява се като орган на “Македонският революционен комитет”. Самият вестник е дело на групата анархисти от т.нар. “Женевски кръжок” в който освен Манджуков са влизали още Михаил Герджиков, Светослав Мерджанов, Петър Соколов, Димо Николов и др. На “Отмъщение” е сътрудничил и  писателя  Георги П. Стаматов, без самият той да е членувал в “Женевския кръжок”.
През същата година излиза и друг вестник на този кръжок наричащ се “Глас на Македонския таен революционен комитет”. Негов редактор е Михаил Герджиков. Той също успява да излезе само в един брой. Една част от тиража на двата вестника е разпространен сред българските студенти в Швейцария, а повечето вестници са пренесени по канали в България и намиращата се под османска власт Македония.
В периода до 1907г, в България са издадени два анархистки вестника, които също излизат в по един брой и  ограничен тираж. Това са излезлия през месец май 1901г в София вестник “Анархия” и отпечатания във Видин в-к “Свободна мисъл”.
През 1907г. под редакцията на Михаил Герджиков излиза вестник “Свободно общество”. От него са отпечатани два броя, като втория брой излиза нелегално, тъй като вестникът е официално забранен от властите по новия тогава „Закон против анархистите” Сътрудници на  вестника са били още Никола Стойнов, Буйнов, Блъсков и най-вероятно Върбан Килифарски.
След спирането на “Свободно общество”, Върбан Килифарски започва да издава вестник “Безвластие”. Този вестник излиза регулярно до 1911г. Печата се първоначално в София, а впоследствие и в Разград.
В същия период от  време в Бургас “Бургаската толстоистка комуна” издава бюлетина “Възраждане”. Редактор на този бюлетин е братът на Върбан Килифарски – Христо. Към “Бургаската комуна” и бюлетина е създадено и издателство, със същото име “Възраждане”, което през 1909г. издава книгата на професор Паул Елцбахер “Анархизмът”.
От 1910 до 1912 г. в София излиза вестник на младежите-анархисти наречен “Ученическа пробуда”.
През 1912г, Михаил Герджиков започва да издава в-к “Пробуда”. Самият вестник  се определя като “социал-анархистически лист”. От януари 1912 до септември 1914г, от него излизат 23 броя. В тях се отделя внимание както на социалните проблеми засягащи бедните и трудещите се, така се обръща внимание на международното положение, развитието на свободните училища, културата и изкуството.
През 1914г, в Русе излиза безвластническото списание „Освобождение”, а в София за една година до 1915г, са отпечатани няколко броя на вестник “Работническа мисъл”. Вестникът е забранен и спрян непосредствено след като България се включва в Първата световна война. Първоначално той се определя като “самосиндикалистки”, а в последствие след възстановяването му през 1919-20г. и като “революционно-синдикалистки”.
През юли 1919г, под редакцията на Михаил Герджиков, започва издаването на вестник “Пробуда”, който се явява и официален орган на създадената през юни същата година  в София Федерация на анархо-комунистите в България (ФАКБ). Само първият брой е отпечатан легално. Досега не е уточнено от този вестник колко точно броя са излезли. Според спомените на Георги Жечев (който сменя Герджиков като редактор на вестника) до есента на 1919г, са излезли 19 броя. Тъй като е бил периодично изземан и унищожаван от властта,  от него не са запазени броеве. Линията на“Пробуда”  е пропагандата на социален и революционен анархизъм.
През лятото на 1920г. Георги Шейтанов издава три нелегални броя на вестник “Бунт”. Вестникът излиза в ограничен тираж  и също е унищожаван от “органите на реда”. Днес може да бъде видян единствено на микрофилм намиращ се в “Народната библиотека” в София. Не изяснено и къде е ставало неговото отпечатване. Според едни източници той е бил отпечатван в Лясковец, а според други в Нова Загора.
През същата 1920год, във Враца излиза безвластническото списание “Голгота”; в Бургас в-к “Комуна”, а в Кюстендил списанието “Анархист”.
В периода 1920-1921г, под редакцията на Георги Жечев  излиза в-к “Анархист”. Отпечатването му се е ставало нелегално в София.  „Анархист” е трибуна на нелегалните анархисти около Васил Икономов. На страниците му е поета публично отговорността за извършени терористични акции – убийствата на Александър Греков, Пано Чуклев и Иван Иванов.
В края на 1921г, в Русе излиза безвластнически вестник, третиращ проблемите на свободното възпитание – “Свободно училище”.
В периода 1921 -1923г., под редакцията на Петър Христов започва да излиза отново “Работническа мисъл”, този път като анархо-комунистическо списание. То се явява и  основен орган на ФАКБ. Списанието използва голямо количество преводни материали на големите теоретици на анархизма като Малатеста, Кропоткин, Рокер, С. Фор и др.
През 1922-1923г, в София излиза анархистическият  вестник “Пурпур”.
В периода май-декември 1923г, в Чикаго (Илинойс, САЩ) под редакцията на Никола Радивоев и Никола Стоянов е отпечатан анархо-синдикалисткия вестник “Работническа мисъл”. Излизат 8 броя. Вестникът е орган на българските работници членуващи в американския анархистически синдикат на индустриалните работници (IWW). Излиза на няколко езика. Позицията му освен анархо-синдикалистка е и антимилитаристическа, антикапиталистическа и антисъветска. Негов наследник и продължител се явява излизалия пак в Чикаго, от януари до юли 1924г, под редакцията на Никола Радивоев в-к “Индустриален работник”. От него са издадени 13 броя.
В периода 1923-1924г, в София излиза теоретичното списание “Свободно общество”. Редактори последователно са му Георги Жечев, Антон Кутев и Александър Сапунджиев.
Списанието “Буревестник” излиза в Русе в периода 1923-1924г, под редакцията на анархиста Владимир Георгиев и от него са отпечатани 5 броя. Списанието яростно разобличава  извършителите  на кървавите престъпления в Ямбол от март 1923 г, когато са убити 32 анархисти.
От ноември 1923 г. до януари 1924 г. в София излизат 4 броя на анархо-комунистическия вестник “Протест”. Вестникът разкрива пред аудиторията си убийствата и зверствата  извършвани от сговористи и четници на ВМРО, непосредствено след Септемврийското въстание от 1923г.
През февруари 1924г, в София под редакцията на Кирил Радев започва издаването на “анархо-комунистически вестник за социална правда”, наречен “Зов”. От него излизат 3 броя до забраната му през март 1924 г.
В Казанлък през март същата година излиза единствения брой на литературно-анархистическото списание “Еделвайс”.
От юли до септември в София под редакцията на Жак Натан излиза списание “Свободна мисъл”, което се явява трибуна на еврейските анархисти в България. Излиза в 4 броя. Съдържа множество социално-политически статии (насочени главно срещу реакцията извършвана от страна на националисти, шовинисти и ционисти), а също така стихове, хроники и съобщения. Негов пряк наследник се явява издавания през септември-ноември същата година, в 4 броя, вестник “Свободни хора”. Отговорен редактор е Буко Пити. Изданието превежда материали на Кропоткин, Горки, Лебедев и др.
В периода януари 1924- януари 1925г, в София под редакцията на поета Гео Милев излиза списание “Пламък”. Излизат 3 годишнини, с по десет книжки първата година и 11 останалите две. Списанието съществува с финансовата помощ на анархиста Георги Шейтанов и Федерацията на анархо-комунистите. В “Пламък” списват още и писатели и поети като Христо Ясенов, Ламар, Николай Хрелков и др. Освен това в него са публикувани рецензии към редица книги, между които “Етика” на П. Кропоткин и “Психология на анархиста-социалист” от професор А. Амон. На страниците на списанието са публикувани  статии и стихове от Георги Шейтанов.
От декември 1924г, до януари 1925г, излизат в София под редакцията на безвластникът Христо Табаков са отпечатани 8 броя на вестникът “Свободно дело”. Линията на вестника е в подкрепа  на “Единния фронт” между анархисти, комунисти и земеделци насочен срещу сговористкото правителство на Александър Цанков.
През 1924-1925г, излиза вестник “Безвластие”. Той е издаден във Велико Търново от анархистическата група “Безвластие”. От този вестник са се запазили само 3 броя. Редактор е бил Георги Шейтанов. Броевете на този рядък вестник могат да бъдат видени на микрофилм в Народната библиотека “Кирил и Методий”в София.
Списание “Пурпур” излиза в 3 броя през 1926 г., в Русе. То се явява “месечно анархо-комунистическо списание за литература, критика и обществени въпроси”. Негов редактор е анархистът Г. Иванов. Заради 3-ти брой на списанието редакторът му е арестуван, а “Пурпур” е иззет и унищожаван.
В периода юни 1926 – май 1927 г. в София излиза поредицата на “месечно литературно и обществено-научно списание “Начало”. То е в 3 годишнини и от него са отпечатани 21 броя. Списанието пуска освен авторски и преводни материали на Бакунин, Кропоткин, М. Нетлау, Елизе Реклю и др. Редактор е бил Д. Иванов. Негови сътрудници са  писателите и общественици Антон Страшимиров, Ламар, Здравко Сребров, д-р Константин Кантарев, Димитър Косев и др.
В периода 1926 – 1938г, много български анархисти участват като организатори и в дейността на въздържателните дружества. Вестниците “Младежки зов”, “Трезва мисъл” и “Устрем” стават проводници на анархистки идеи. Печатани са в София и Пловдив.
Вестник “Свободен работник” излиза от април 1927 до юни 1928 г. Печатан е в София и от него излизат 49 броя. Негови редактори са  Христо Табаков, а след неговото арестуване Георги Ковачев. Вестникът влиза в остра полемика с болшевишкия вестник “Новини”. По интересни статии в „Свободен работник” са: “Да спасим Сако и Ванцети”; “Чикагската драма и 1 май”; “ Социалисти и анархисти” на Малатеста и др.
В периода 1926 -1928г, в България и чужбина са издадени безвластническите вестници: “Работнически защитник” (1926, Чикаго, САЩ); “Пробуда” (1927, Стара Загора); “Безвластие” (1927, Буенос Айрес, Аржентина). За съжаление от тези вестници не са запазени броеве. Изключение прави само намиращия се в Народната библиотека “Кирил и Методий” бр.3 на “Безвластие”, посветен изцяло на “делото срещу Сако и Ванцети”.
В Русе под редакцията на анархиста Панайот Чивиков в периода март – април 1928 г. излизат 6 броя на в-к “Свободна младеж”.
В периода ноември 1928 – декември 1929г, в София под редакцията на Георги Николов излиза студентския анархистически вестник “Студентско единство”. Излиза в 2 годишнини и са отпечатани 9 броя. Редактори и сътрудници на вестника са още Стефан Атанасов, Димитър Бешев и Георги Крънзов. Вестникът води остра полемика  и подлага на критика болшевишкия студентски вестник “Студентска трибуна”.
От декември 1928 до февруари 1929г, във Враца под редакцията на Т. Бучински излиза месечното литературно и научно анархистическо списание “Набат”. От него са издадени 3 броя и в тях са поместени статии от български и чуждестранни безвластници, биографии, културен преглед и книгопис.
В този период (1928-29 г.) в София са отпечатани още анархистическото списание “Обзор” и в-к “Простори”.
Списание “Новис” е издадено в 14 броя в София в периода октомври 1929 – януари 1932г, Отпечатано е в 2 годишнини. Негов редактор е писателят  Лалю Маринов (Ламар). Списанието ратува да се превърне в трибуна за новата култура в България. В него са отпечатани посмъртна статия на Г. Шейтанов, както и стихове на А. Блок, статии на Еренбург и др.
В периода 1929-34г, анархо-синдикалистите в България също издават свои печатни издания.
От 1 до 12 януари 1929 г. в София под редакцията на Михаил Ганев излизат 5 броя от „синдикалния лист за организация и просвета “Работник”. Негов идеен продължител се явява в-к “Работник”. Той  излиза в 4 годишнини, като с течение на времето негови редактори са Коста Даскалов, Пано Василев, Георги Енев, Генчо Димитров и Велко Стоянов (Зидаря). В периода от 1930-32г, той излиза и под формата на списание и е наследник на сп. “Федералист” (В. Търново). Интересното е, че бр. 20 от 1932 г. е отпечатан на международния език Есперанто. Броят излиза под редакцията на анархо-синдикалистът и есперантист Никола Младенов. Вестникът  непрекъснато е преследван, цензуриран и конфискуван.
Друг вестник с анархо-синдикалистка насоченост е издавания в София, в периода юли 1929 – юни 1930 г. под редакцията на литературния критик Димитър Панов вестник “Работнически глас”. В списването и редактирането му участват още анархистите Кръстю Йорданов, Велко Стоянов (Зидаря), д-р Костантин Кантарев и Методи Николов.
През 1930г във Велико Търново  под редакцията на Иван Чантов излиза един брой на анархо-синдикалисткото списание “Федералист”. В този брой са публикувани материали на Рудолф Рокер и Пано Василев. Списанието популяризира принципите на федерализма сред работниците и пропагандира създаването на селски кооперативни дружества и Обща федерация на труда.
От март до септември 1929г,в София излизат 4 броя на месечното обществено-политическо и научно списание “Труд и мисъл”. Негов редактор е Д. Георгиев. Списанието помества статии на големите теоретици на анархизма Е. Малатеста и Луиджи Фабри, а също така критикува методите на управление използвани в Съветска Русия и преследванията срещу анархистите там.
Излизалото в София, в периода март 1930 – февруари 1931 г., под редакцията на безвластника Борис Марковенски списание “Мисъл и дейност” е изразител на Аршиновските тенденции и платформизма в българското анархистическо движение.
Пак в София в периода септември 1930 – март 1935 г. под редакцията на Г. Жечев излиза „седмичника за култура, свобода и благосъстояние” “Мисъл и воля”. Той излиза в 5 годишнини и съдържа 149 броя. Списанието печата статии на български и чуждестранни автори като между тях се открояват имената на Франсиско Ферер, Жан Грав, П.Кропоткин, С. Фор, Л. Н. Толстой и др. Списанието е разделено на рубрики: “Книги”; “Хроника”; “Исторически календар”; “Енциклопедия” и “Бележник”.
В периода от май 1930 до октомври 1933г, в София, в 5 годишнини, под редакцията на Г. Христов излиза органа на анархистическата “Българска общонародна студентска федерация “ (БОНСФ). Редактори и сътрудници на вестника през годините са студентите-анархисти: Тачо Тачев, Кирил Емануилов, Теню Караиванов и Иван Въгленов. Тъй като вестникът е бил подлаган от самото му създаване на непрекъснато преследване, цензура и конфискации, отпечатването му става всеки път в различни печатници: “В. Иванов”; “Нов път”; “Култура”; “Ново изкуство” и “Посредник”. Вестникът е с ярко изразена антиправителствена, антифашистка и антисъветска насоченост. Влиза в остра полемика с излизащите по това време болшевишки студентски издания като “Студентска трибуна” и “Студентско знаме”. Печата също така и преводни материали на П. Кропоткин, Е. Малатеста и др.
В периода февруари 1931 – март 1933г, в Хасково излиза  вестник “Власовден”, който се явава орган на Околийската земеделска професионална федерация “Власовден”. Вестникът излиза в 3 годишнини и общо 38 броя. Негов редактор е анархистът  Панайот Манахилов.Печатан е в хасковската печатница “Чикаго”. „Власовден” отстоява принципите на коопериране на земеделските стопани, намаляване на данъците, разтуряне на картелите, безплатна медицинска помощ, автономия на общините, приравняване на цените на индустриалните стоки със земеделските, даване на пенсии на възрастни земеделски стопани и др. Статиите му са освен това и с ясно изразена антипартийна и антимилитаристическа насоченост.
От 26 април до 27 декември 1931г, в София излиза единствения изцяло хумористичен анархистически вестник “Дармадан”. От него са отпечатани 36 броя. Печатан е в печатницата “Задружен труд” в София. Негови редактори и сътрудници са: Чичо Йовко, Гьорче Самоковски, Теньо Бербата и Дервишоглу (вероятно псевдоними).
От юни 1932г, в София под редакцията на Петър Букурещлиев излиза „вестник за свободно устройство на живота “Пробуждане”. Той излиза в 3 годишнини до март 1934 г. От него  излизат около 50 броя. Първоначално вестникът следва линията на ФАКБ, но постепенно преминава на синдикалистки и платформистки позиции. Системно е конфискуван и изземан от властите. В течение на годините негови редактори са  Г. Йорданов, Христо Тодоров, и Христо Николов.
В Хасково, в периода октомври 1931 – март 1932г, излизат 7 броя на двуседмичникът за „литература, критика и обществени въпроси в светлината на правдата и свободата”, вестник “Идеи”. Негов редактор е известният хасковски анархист и литературен критик Делчо Василев (Игнас, Бохема). Вестникът набляга на статии посветени на литературата, изкуството и свободното възпитание. В него се публикуват и статии насочени срещу задължителната военна служба.
На 1 март 1932г, излиза в София, под редакцията на Ст. Ангелов излиза “Бюлетин на Федерацията на работниците и селяните в България”. Бюлетинът е изразител на платформистката тенденция (Аршинов-Махно) в българското анархистическо движение.
От 1 април 1932 до 23 март 1934г, в София излизат 5 броя на двуседмичния „орган на пролетарските свободомислещи”, вестник “Свободомислещ”. Редактор е безвластникът Асен Хранов. Вестникът е със силно изразена антирелигиозна и антиклерикална насоченост. Като сътрудници на този вестник освен анархисти се включват и комунисти.
Органът на ФАКБ  в-к “Работническа мисъл” започва отново да излиза в София на 16 октомври 1932 г. Печатан е в 2 годишнини до 15 юни 1934 г. Излезли от печат има 80 броя. Редактори през време на издаването му са били последователно Александър Сапунджиев, Христо К. Йорданов, Е. Цветков, Васил Тодоров (Народа) и Панайот Чивиков. Вестникът влиза в сериозна полемика със синдикалистките издания като “Мисъл и Дейност” и “Пробуждане”. Освен това той има ярко изразени антифашистка, антиболшевишка и антимилитаристическа насоченост.
Списание “Свободно общество”, което излиза в  7 броя в периода ноември 1932 – февруари 1934г, се явява като теоретичен орган на Федерациятата на анархо-комунистите в България. Негови редактори са К. Емануилов, П. Лозанов  и П. Иванов. Списанието влиза в остра полемика със синдикалистките-платформистки анархистки издания като “Мисъл и Дейност” и “Пробуждане”. Освен това остро критикува от принципни позиции държавността, капиталистическата система, марксизма и болшевизма.
Органът на федерацията на автономните работнически синдикати в България, в-к “Работническа солидарност”излиза в 3 броя през 1933г. Негов редактор е Велко Стоянов (Зидаря). Отпечатан е в печатница “Типограф” в София.
Заради засилените репресии срещу анархистите и забраната на редица вестници и списания, някои анархисти публикуват материали в започналото да излиза през септември 1933г, месечното списание за история и философия на медицината “Ескулап”. Негов редактор е д-р Ст. Джаков. Списанието не е чисто анархистическо и затова успява да излиза без прекъсване до декември 1940г. От него са запазени 74 книжки.
В периода 10 март – 20 май 1934 г. в София под редакцията на Ал. Иванов излизат 5 броя на вестник “Свободно училище”. Вестникът публикува материали посветени на П. Кропоткин, Франскиско Ферер, Луиза Мишел, Елизе Реклю и Върбан Килифарски. В момента този вестник може да бъде видян на микрофилм в Народната библиотека “Кирил и Методий” в София.
Месечното списание “Компас” за наука, литература и изкуство излиза в 2 годишнини от октомври 1935 до октомври 1936г, в 11 броя. Негов редактор е анархистът Георги Енев. Сътрудници на списанието са безвластниците  Иван Димитров, Васил Ставрев, Димитър Даков, Вл. Ханов, Невяна Липошлшива, Василе Христу, Делчо Василев, Георги Бойчинов, Велко Стоянов (Зидаря), Витош Таджер, Георги Жечев и др. Списанието публикува редица интересни материали: ”Христо Ботев и Сергей Нечаев”, “Трагедията на Л. Толстой”, “Михаил Бакунин и Любен Каравелов” и др.
От декември 1935 до октомври 1936 г. под редакцията на П. Лозанов излиза списанието “Нов свят”. Списанието е изцяло посветено на живота и дейността на Петър Кропоткин. Освен за него в “Нов свят” са публикувани статии посветени на Годуин и Малтус. Пак в този период излиза и списание “Мисъл”.
През април-май 1936г, в София под редакцията на Ламар излизат два броя на списание “Пробив”.
В периода 1936-1938 г. в Барселона (Испания) на български език излиза циклостилното издание на бюлетина “Противофашистка Испания”. Бюлетинът препечатва материали от осведомителната служба на испанските анархистически организации  CNT и FAI. Бюлетинът се списва от български анархисти-доброволци, заминали да се сражават на страната на анархистическите милиции по време на Гражданската война в Испания (1936-1939).
От 1936 до 1944 г. са издадени “Рапорт на Българската конфедерация на труда”(1936); нелегалният информационен бюлетин на ФАКБ “Хляб и свобода” (1936-1942). От този бюлетин има един-единствен оцелял брой, който се намира в Народната библиотека “Кирил и Методий”; “Класова борба” – анархосиндикален бюлетин (от него няма запазен нито един екземпляр) и теоретичното списание “Нов път” (1936-1938), издавано от безвластници-емигранти в Париж (Франция).

През октомври 1944, в София, под редакцията на Георги Карамихайлов теоретичният орган ФАКБ, вестник “Работническа мисъл” възстановява своето съществуване. Той излиза в 3 годишнини до 5 декември 1945г, Редактори на вестника са също така П.Лозанов и Диньо Динев. “Работническа мисъл” твърдо отстоява идеите на анархо-комунизма, остро критикува БКП и новата “народна власт”. Позицията на вестника се запазва като антикапиталистическа и антифашистка но също така и антимилитаристическа и антисъветска. По интересни статии са “Нашата работа” на Г. Карамихайлов, “Свободата” на Тодор х. Николов и др. Вестникът достига тираж 30 хиляди, като само липсата на хартия пречи да е и повече. Милицията и ДС системно изземват, цензурират и конфискуват вестника, а истинска паника настъпва сред „органите” когато броеве от него са намерени в съветски войници от намиращите се на българска територия части на Червената армия.
В периода ноември 1945 – февруари 1946г, в София, под редакцията на Георги Сираков излизат 3 годишнини на анархосиндикалисткия вестник “Работническа солидарност”. Неговите първи два броя достигат огромен тираж за онова време от 200 хиляди броя. Като изразител на свободни анархистически и синдикалистки идеи вестникът е преследван от органите на Държавна сигурност, цензуриран и подлаган на конфискация. След неговото спиране, анархосиндикалистите, в периода1946 – 1948г, издават нелегално циклостилните бюлетини “Информационен бюлетин”(от който има запазен 1 брой) и “Класова борба” (от когото са запазени 2 броя).
В началния период на нелегална борба срещу болшевишката диктатура българските анархо-комунисти издават 16 броя на “ФАКБ Информационен бюлетин”. Той излиза от 1946 до 1948 г и е циклостилно издание. В него по интересни статии са: “Испанският проблем”; “Кооперативно единство” и др. В същия период излиза и нелегалният циклостилен “Младежки бюлетин”, орган на Федерацията на анархистическата младеж (ФАМ). От този бюлетин има запазени само 3 броя. В тях са отпечатани статии посветени на Испанската гражданска война, Ямболските събития от 1923г, а също така и преводни материали от Рудолф Рокер.
Последният анархистически легален вестник  по време на диктатура на БКП в България е “Стожер”. Той излиза в София, в периода ноември 1946  – юни 1947г, под редакцията на Димитър Добрев и от него са излезли 32 броя. Въпреки че вестникът не се афишира открито, основните му сътрудници са анархисти, един от които е Георги Жечев. Заради публикации с безвластническо съдържание през 1947г, вестникът е спрян, а броевете му конфискувани.
В периода 1954-55 г. в Шумен, 92-годишният анархист Никола Стойнов сам списва и разпространява по кафенета и магазини своя ръкописен “Бюлетин”. За съжаление от него няма запазен нито един брой.
Въпреки, че в България от 1947 до 1989г, анархистически печат в България няма, анархистите-емигранти в различни страни по света,издават  вестници и списания, които се разпространяват в емигрантските общности, а по нелегални канали се вкарват и в България.
От 1950 до 1952г, са издадени 13 броя на “Вътрешен информационен бюлетин” който е общ  на ФАКБ и  анархосиндикалистката “Задгранична българска конфедерация на труда”. Бюлетинът излиза с помощта на “Помощната комисия за българските антифашисти” в Париж (Франция), а редактор е френският антифашист Луи Лоран. Публикува се информация от България, документи и помощи за репресираните от диктатурата на БКП анархисти, правят се постъпки пред официалните френски власти в защита на български емигранти и т.н.
Този бюлетин е заместен от списание “Наш път” което излиза от 1952 г. до март 1991 г. Редактор е Георги Хаджиев. Списанието излиза в 3 серии, като първата и третата са печатни, а втората излиза на циклостил. Печата се в Париж (Франция) и Сидни (Австралия). Към списанието са организирани и две издателства (“Бележити люде” 1962 – 1983 и “Документация и ориентация” 1970-1985) , които отпечатват десетки книги на безвластническа тематика. Списанието подържа линията на анархистическия комунизъм, идеите му са анархистически, антикапиталистически и антиболшевишки.
В периода юли 1975 – октомври 1976 в Германия, под редакцията на Кръстьо Павлов излизат няколко броя на циклостилното списание “Култура”. Списанието публикува български и преводни материали и е защитник на подложените на репресии в България безвластници.
“В защита на истината” е бюлетин който излиза в Париж (Франция) под редакцията на безвластникът Иван Рачев. Излизал е от 1953 до 1961 г. Нямаме сведения за това колко броя са излезли и какви статии са писани в него.
В Париж (Франция) под редакцията на анархиста Никола Тенджерков през декември 1975 г. започва да излиза списанието “Изток”. То се списва на български, френски, сръбски и руски език. Излиза до август 1990 г. Списанието остро критикува държавния кпитализъм и съветската система.
Отново в Париж в периода март 1985 – март 1988 г. под редакцията на Тр. Марулевски излиза “Лист за вътрешна информация на изгнаниците анархисти пишещи на български език”. Това ксероксно издание излиза в 13 броя.
Бюлетинът “Анархо-комунистическа революция” излиза в периода март 1987 до 1990 г. Той е отпечатан в 4 годишнини и от него са издадени 13 броя. Редактор е Георги Константинов. Списанието публикува авторски и преводни материали с анархистическа, антикапиталистическа и антисъветска ориентираност. Публикувани са статии на Ал. Зиновиев, Георги Жечев, Ноам Чомски и др. Като негов продължител през 1990 г. пак под редакцията на Г. Константинов в Париж излизат 3 броя на вестник “Анархист”.
Вестник “Народна воля” започва да излиза през 1980г, в Лондон (Великобритания). Обявява се за вестник на македонските анархисти. Негов редактор е Александър Христов. Издадени са 76 броя в 13 годишнини. Сътрудници на вестника са Илия Кехайовски, Кръстьо Енчев, Ян Пирински, Явор Петров и др. Печата се първоначално в Лондон, а след промените в България през 1989г, в Благоевград.
Като притурка на списание “Нов път” през ноември 1989г, е издаден единствен брой на в-к “Работническа мисъл”. Вестникът е посветен на падането на режима на Тодор Живков в България.
През април 1990г, в Париж под редакцията на Никола Тенджерков излиза единствен брой на в-к “Трудова мисъл”. Вестникът е посветен на състоялата се в Казанлък национална анархистическа конференция на която е възстановена Федерацията на анархистите.
На 15 октомври 1990 г. е издаден първият брой навестник “Свободна мисъл”, който е орган на възстановената след падането на болшевишката диктатура “Федерация на анархистите в България” (ФАБ). Вестникът продължава излиза и до ден-днешен (2011г). Пръв негов редактор е Христо Колев Йорданов. Отговорни редактори през годините са Пламен Цолов, Трайчо Велчев, Георги Константинов и Георги Божилов. От 2006г, вестникът излиза под редакцията на Александър Ванчев.
От май 1993 г. във Велико Търново под редакцията на Весел Момчев излизат няколко броя на ксероксното списание “Трудова мисъл”. Списанието е посветено главно на историята на българското анархистическо движение. Излиза нередовно.
От февруари 1992 г. излизат няколко броя ксероксни информационни бюлетини “Акция”. Те са издавани от възстановената ФАМ. Организатор и издател на бюлетина е Любен Ханджиев. “Акция” спира издаването си през 1998 г.
В периода 1993 – 2003г, излизат 6 броя на издаваното от пловдивската организация на ФАБ списание “Свободно общество”. Сътрудници на списанието са Христо Бойчев, Трайчо Велчев, Желязко Петков и др.
От юни 2001г, като подлистник на вестник “Свободна мисъл” започва да излиза месечният безвластнически лист “Анархосъпротива”.Той е издание на “Автономната безвластническа група “Анархосъпротива”. Отпечатани са 36 броя до март 2004г. Листът следи социално-икономическото положение в страната и по света. Публикуват се авторски и преводни статии на различна тематика, също така и материали посветени на екологията, вегетарианството, алтернативната музика и изкуство и др.
През юли 2004г, в Париж (Франция) е отпечатан единствен  брой на ксероксния бюлетин “Барикада”, издание на група български анархисти “Изток”, живеещи във Франция. Бюлетинът е посветен на социално-икономическите проблеми в Източна Европа и Балканите.
През септември 2005г, в София излиза в един брой  ксероксното издание на бюлетина “Анархист”. Зад този бюлетин стои на анархистичската група “Васил Икономов” към ФАБ. В него са публикувани като материали „Програма за радикални преобразувания в България” и „Катехизис на революционера” от Сергей Нечаев.
На 24 март 2007 г. е отпечатан единственият брой на листът “Памет”, издание на анархистите в Карловската община. Листът е посветен на живота, делото и геройската смърт на легендарният български анархист Христо Несторов – Ицата.
В периода 2007-2008г, от печат излизат 7 броя на безвластническия бюлетин “Катарзис”, дело на анархисти близки до групата “Анархосъпротива” в Разград и София. Бюлетинът отделя особено внимание на екологията, вегетарианството и алтернативаната музика.
Владимир Пенев, Веселин Николов

Тъмна мрачна зима! Небосводът е притворил земята, а дъждът ръми ли ръми, докато вятърът си играе със сребърните капки, а те се реят в безпътицата на битието. И в това безпътие на битието блуждаеше и моята душа, търсейки изход от тъгата, която терзаеше сърцето ми от загубата на две скъпи за мене същества, откъснати от ръката на смъртта: Евгения – моята другарка – и Жорж – моят най-добър приятел и другар. И на двамата вечността им отне живота, и на двамата смъртта им запечата устата.

Аз ще се опитам да възпроизведа само част от онова, което казах на погребалната церемония на Жорж, тъй като Евгения категорично отказа каквато и да е церемония.

Какво може един човек да каже пред маската на едно дегизирано лице, което спектакъл на тези, които вярват, че има живот след смъртта? Само едно – че няма нищо по-жестоко от заледените от танеца на смъртта устни! Устни, от които лъха студ и липсва топлота! Устни, по които не играе хумор и отсъства усмивката на живота! Но най-важното е, че тези устни не могат емоционално да бъдат заангажирани или да полемизират и моите думи не отекват в сърцето, което вече не тупти. Но мой дълг е като другар да го представя такъв, какъвто беше. Затова е необходимо да разкъсам воала на формалността и да опровергая религиозните промивки.

Трябва да подчертая, че Жорж беше анархист в истинския смисъл на думата. Той беше мой приятел и най-важното – мой другар. Другарството за него не беше интелектуален вербализъм или прищявка, а етически анархистически постулат: взаимопомощ, солидарност, прямота. Йерархически тенденции липсваха в неговия живот. Той не делеше хората на прости и учени, на интелектуалци и работници. Той често казваше: между простите има интелигентни и между учените – прости. Ето защо анархистическият екзистенциализъм беше неговата всекидневна практика. Къщата му беше истинска парадигма на анархистически микрокосмос, на хармонично съчетание на раси и цветове.

За Жорж днешното общество се базира на лъжи и измами и същевременно страда от остра психопатия. То гаси всяка искра на независимост и насажда страх и омраза. То е верига от метафори, чиято функция е да подслаждат горчивите хапчета, с които управляващите клики ни тъпчат. А борбата против тероризма не е нищо друго освен увековечаване на капитализма. И когато капиталът говори за свобода, то е свобода на пиявиците да смучат кръвта на мнозинството и да довеждат трудещите се до просешка тояга.

Според Жорж духът на Прометей остава вечно прикован и управляващите лешояди безпрепятствено продължават да гризат плътта на работниците и да дерат кожата на обществото.

Днес в душата на човека цари безнадеждност, а в чувствата бушува вятърът на смъртния инстинкт. За да се измъкнат от безнадеждността, хората гълтат приспивателните хапчета на корпоративния капитализъм, а що се касае до демокрацията – тя е психеделичен парад на дрогирани, които са готови да станат курбан за славата на Молох.

Не е нужно да споменавам одисеята на анархистите. Те преминаха през чистилището на фашизма, през ада на болшевизма и завършиха в мъртвите полета на демокрацията. Това бе и участта на братята Карталски.

След пристигането си в Австралия, Жорж активно се включи в много анархистически инициативи. Но успехът не винаги оправдава ентусиазма. Съратник на Янчев, на когото безкритично вярваше, когато последният, в името на анархизма, премина в лагера на македонския национализъм, Жорж получи интелектуално и морално сътресение, но въпреки всичко поддържаше кристално ясно анархистически позиции. Също така в транспортния синдикат провеждаше политика на пряката акция. Но в сърцето му проникна песимизъм, защото работниците подкрепяха казионните синдикати и често повтаряше: „щом като работниците нямат вяра в собствените си сили, те не могат да бъдат революционен фактор на социалната трансформация“. И той беше прав. Без революционно съзнание работниците ще бъдат винаги под ботуша на капитала, частен или държавен. Той умря с една малка искрица надежда, че един ден светът ще се отърси от властническата плесен и хората ще бъдат способни да поемат кормилото на собствените си съдбини.

Аз го видях един ден преди смъртта. Лицето му бе багри от увехнали цветя, но садистичната оргия на смъртта и тях косеше. Темата на разговора беше смъртта, но този разговор често се прекъсваше от конвулсиите на страданието. В лицето му се четеше резигнация и безнадеждност, а в очите му гаснеха една след друга искрите на живота.

И в този момент в ума ми лъхна мисълта на Шопенхауер. Според него багрите на залязващото слънце със своите пищни разнообразни картини от цветове и сенки – т. е. тази неописуема красота доказва, че след смъртта животът продължава. Гледайки залеза в лицето на Жорж, аз почувствах студения афоризъм на Данте в преддверието на подземното царство: „Оставете всяка надежда, вие, които влизате тук!“ и същевременно този афоризъм ми припомни баснята за Лазар. Лазар е човекът, който възкръснал преди Христос. Христос – пропагандист и агитатор на Невидимия – проповядвал, че в сенките на смъртта има живот. Възмутен, Лазар го прекъсва: „Наистина, наистина ти казваш, Христосе, че в царството на сенките няма живот, а цари смъртта и пак смъртта. Аз току-що пристигнах от там!“ Христос се ядосва и го анатемосва: „Проклет да бъдеш, коварни евреино, и никога да не намериш покой, спокойствие, мир и убежище. Да се скиташ винаги!“ И така Лазар става Скитника евреин. Тази басня е доста поучителна. Това е смъртта на всеки, който търси истината, опровергава лъжата и оспорва стойностите на властническите порядки.

Наблюдавайки страданието на плътта и мизерния залез на всемогъщия, на вездесъщия, всезнаещия и парадигма на добродетелта създател, защо се крие зад мъгляви понятия и се наслаждава от кървавия харман на страданието? Защо?

Но Жорж не е вече между нас. За мен това бе голяма загуба! Загуба на добър анархист, на приятел и другар. Смъртта му и смъртта на моята другарка Евгения ме превърнаха в обезлюден остров. Но все пак те носеха духа на Джо Хил: „Не тъгувайте, не плачете, не съжалявайте, а продължавайте в духа на анархизма!“

Жак

Рамиро Ледесма Рамос

Испанският фашизъм тръгва от сливането на два политически кръжока – единият на Рамиро Ледесма Рамос (февруари 1931) и този на Онесимо Редондо Ортега („Кастилски хунти за национално освобождение“, август 1931). Така през октомври се появява организацията ХОНС (Хунти за национал-синдикалистко настъпление).
Обединяващите моменти са силни: превъзнасяне на „националната идея“, вяра в „историческата мисия“ на Испания; преодоляване на социалната несправедливост с помощта и постоянната намеса на силна държава; отхвърляне на марксизма със съвсем основателните опасения да не бъдат подчинени на Москва; „революционно действие“ за постигане на целите (насилствено завземане на властта и принудително изграждане на нов режим) и най-важното – двата кръжока са толкова малобройни, че едва събират 40 души заедно.
Противоречията също не са малко. Ледесма Рамос разчита масово да привлече градския пролетариат, Редондо Ортега – дребните и селските собственици. Рамос е за „държавата над всичко“ (единна и силна държава с неограничена власт, политически свободи само в рамките на държавата, не над нея или против нея), което го прави противник на Църквата като някаква самостоятелна обществена сила, докато Ортега е яростен католик клерикалист. Рамос иска национализация на земите, Ортега обещава енергична защита на собствеността и изповядва краен антисемитизъм, докато Рамос изобщо не се занимава с този въпрос. Ледесма Рамос е близък до схващанията на Мусолини, Редондо Ортега пък копнее за „чиста испанска раса“ по хитлеристки образец.
Октомврийският манифест на организацията, както и символиката на ХОНС, ясно намекват за намерението ? да „национализира“ анархосиндикализма, който е една утвърдена традиция с широка масова основа в испанското работническо движение. Така в края на 1931 в Испания вече има фашизъм, но съвсем малко, не повече от 200 души фашисти.
През октомври 1933 се появява още една фашистка формация, при това подчертано лидерска – тази на Хосе Антонио Примо де Ривера, която той кръщава „Испанска фаланга“ (Фаланга Еспаньола, ФЕ).
ФЕ смята, че демократичната система е неефективна и прахосническа, а държавният социализъм, макар и справедлива реакция на трудещите се срещу демократичната система, страда от материализъм, използва твърде много репресии, догматизира класовата борба; поради тези причини светът и Испания са стигнали до пълна морална разруха, за преодоляването на което е необходимо “ново движение, което не е партия, нито ляво, нито дясно, а за цялост и единство на Отечеството“.
Примо де Ривера говори за „антипартия“ без програма, но поставя съвсем конкретни програмни искания: забрана на политическите партии, единство на обществото въз основа на традиционните ценности (семейство, община, корпорация), уважение към религията като „основна опора на нашата история“. За разлика от ХОНС, ФЕ разчита на „всеотдайни патриоти“ измежду „господарските синове“ и „добрата стара буржоазия“. Общото е: тоталитарната държава ще „разпростре благата по равно между богати и бедни“. Пред лидерите на ХОНС, Примо де Ривера има две важни предимства: избран е в Кортесите – испанският парламент, – следователно разполага с парламентарна трибуна за пропаганда и депутатски имунитет, привлякъл е богати спонсори, с парите на които издава списание, което рекламира „национално отговорната държава“, основана върху „автентични житейски реалности“: семейство, община, синдикат – но само като части на една „тотална Държава“. Разбирането за „истинска свобода“ е, че тя „се постига само от онзи, който е част от нацията“.
Фалангата обаче също е малобройна и заплашена от поглъщане от други десни партии. Дори само заради това ФЕ и ХОНС се сливат, въпреки опасенията на Ледесма Рамос, че обединението ще изисква идеологически компромиси. ХОНС смята себе си за „прогресивна“ сила, докато ФЕ е отявлено консервативна: „Авторитет, йерархия, ред – вдъхновявани от католическия дух, с който Испания отвоюва морета и континенти от варварството“.
При все това лидерите сключват сделката през февруари 1934 – пръква се организацията ФЕ-ХОНС. Надмощието в нея на облечения в реална власт депутат Примо де Ривера е очевидно, той съвсем откровено се стреми към еднолично лидерство.
Хосе Антонио сключва нови сделки с други десни партии – срещу парично подпомагане ФЕ-ХОНС не атакува техни изяви и не критикува политиката им. Принципите явно могат да почакат, когато става дума за оцеляване. Ледесма Рамос пък се опитва да създаде националистически работнически синдикати, копирайки структурно НКТ, но анархосиндикалистите и социалистическият Общ съюз на трудещите се не позволяват на тази инициатива да се развие. През есента на 1934 ореолът на „ново движение“ се изтърква. ФЕ-ХОНС губи финансовата подкрепа от десните среди, лъсва нейното подражателство на Италия и Германия, а в ръководството ?, освен липса на тактическо единство, тече борба за лидерство. За преодоляването на кризата се свиква Национален съвет, който окончателно утвърждава принципа за единоначалието – и първи „национален шеф“ с тригодишен мандат става Хосе Антонио Примо де Ривера. Започна обсъждането на програмата и устава на ФЕ-ХОНС, което веднага затъва в блатото на различия по основни доктринални въпроси, а после събитията поставят не само партиите, но и цяла Испания в различна ситуация – на 6 октомври работническите вълнения прерастват във въстание.
Хосе Антонио е допускал подобни събития, защото още през септември се свързва с генерал Франко, главнокомандващ войските на Балеарските острови. Хосе Антонио подозира „преврат“, вероятно ръководен от Троцки, и предлага на генерала да изпревари събитията (извършвайки военен преврат), като обещава съдействие от въоръжени групи на ФЕ-ХОНС. Същото „съдействие“ предлага и на правителството, но то отказва.
В такава обстановка се появява програмата на Фалангата. В нея директно се казва, че крайната цел е възраждане на единна, велика, независима и имперска Испания. Средство за постигане – тоталитарна корпоративна държава, в която ще бъдат ликвидирани класовата борба, парламентаризма и партиите. Гражданите ползват само тези индивидуални права и свободи, които са подчинени или съвпадат с интересите на държавата. Методът за изграждане на такава държава е „пряко действие“ – силово завземане на властта. Механизмите на функциониране на новата държава ще съответстват на принципите на йерархията, авторитета и реда. Тоталитарната държава се гради върху „естествените клетки“ на обществото – семейство, община, синдикат; само в техните рамки е гарантирано право на съзидателен труд.
Нататък се иска анулиране на републиканската конституция, признаване и защита на частната собственост от злоупотреби на едрия финансов капитал, от спекула и лихварство. Подкрепя се идеята за монополна държавна банка и корпоративно владеене на сферата на обслужване. Преразпределяне на собствеността върху земята в полза на семейната собственост. Въвеждане на трудова повинност и задължителна военна служба. Уважение към „католическия дух“, но никаква толерантност към намесата на Църквата в държавните дела.
Така, в навечерието на Гражданската война, испанският фашизъм в лицето на ФЕ-ХОНС завършва своята еволюция – от първоначално съчетание между национализъм и държавен социализъм до елитарно крайно дясно движение – подобно на дотогавашното развитие в Италия и Германия. В началото на 1935 ФЕ-ХОНС има около 5000 члена.
(следва)
Шаркан

използвана литература:
•    Драгомир Драганов „Франкизмът – политика и история“
•    Жельо Желев „Фашизмът“
•    Материали от руските и английските страници на „Уикипедия“

БОЛШЕВИШКА СВОБОДА: Лев Троцки на полски плакат от 1920 г. Текст: „Болшевиките обещаха: ще ви дадем мир, ще ви дадем свобода, ще ви дадем земя, работа и хляб. Подло излъгаха: започнаха война с Полша; вместо свобода, дадоха юмрук; вместо земя – реквизиции; вместо работа – нищета; вместо хляб – глад.

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
IХ. „СЪВЕТСКИЯТ“ ИМПЕРИАЛИЗЪМ – ИЗНОСИТЕЛ НА „РЕВОЛЮЦИИ“
При определено ниво на промишленото развитие, натрупване на военна мощ и съотношение на силите върху международната арена, държавният капитализъм (подобно на частномонополистическия) поражда експанзия, войни и стремеж към световно владичество. Ражда „съветски“ империализъм, който е продължение от една страна на царския, а от друга – на вътрешната политика на болшевиките за завладяване на властта и привилегиите, за установяване на отношения на господство и неравенство и законодателното им закрепване с помощта на терористичния апарат на държавата. Още „сменовеховецът“ Устрялов – идеологът на „възвращенството“ – беше забелязал приемствеността и зависимостта между вътрешната и външната политика, беше разбрал същността на почервенелия „Трети Рим“ и съветваше белогвардейската емиграция, ако иска действително да постигне своите старозаветни цели, да се завърне в Русия и под болшевишки флагове да работи за каузата на великоруския империализъм.
Инструмент на империалистическата политика и експанзия на държавния капитал и на неговата диктатура стана най-многочислената армия в света – Червената. Нейните първи действия бяха насочени към възстановяване на Царската империя, смазване на антиколониалните въстания и унищожението на цели народи. Методите на създаване на „съюза на съветските социалистически републики“ приличаха поразително на тези на Иван Грозни и другите самодръжци. Русия се превърна от тюрма в гробница на народите.
Следващата крачка към разширяване на „съветската“ империя, която съхрани вековната претенция да бъде наследница на Рим, беше направена в края на Втората световна война. Резултат от империалистическите противоречия между великите сили и техните стремежи към военно ликвидиране на конкурентите в борбите им за господство, войната завърши с империалистически мир. В Техеран, Москва, Потсдам и Ялта разбойниците от Вашингтон, Москва и Лондон сключиха договора за най-голямата сделка в човешката история. Стока стана целият следвоенен свят. Всеки от империалистическите мародери получи според оръжията, „кесията“ и „труда“ си в тази касапница. Светът беше поделен между тях съобразно стопанската им мощ, определена от произведените милиони тонове стомана, чугун, въглища и петрол, и съответната военна мощ. „Нова“ Русия получи едно стомилионно колониално население в Източна Европа. Устрялов се оказа прав. Към заграбените през 1939-1940 г. в съгласие с Хитлер половин Полша, Молдавия и трите Прибалтийски републики, водачите на „великите демокрации“ Рузвелт и Чърчил предадоха на палача, заел овакантения трон на Романовци, народите от останалата част на Полша и Източна Европа: Чехословакия, Унгария, България, Румъния, Албания и в добавка по една четвърт от Германия и Австрия. Югославия, съобразно записаното върху прословутата цигарена кутия, беше поделена по на 50%. Така от пепелищата на Втората световна война се роди втората периферия на „Съветската“ империя. Останалите 9/10 от света трябваше да бъдат неоспорвана „сфера на влияние“ на Западните лешояди и преди всичко „зона за инвестиции“ на американските капитали.
Създадена в епоха на крушение на класическия колониализъм, тази империя носеше на господарите си от Москва колониални печалби, изтръгвани с конкистадорски методи. Те позволяваха да се ускори развитието на метрополията, но заедно с това прибавиха към класовата противоположност между номенклатурата и пролетариата още една – между центъра и новата колониална периферия. Родена в насилия, грабеж и кръв, държавнокапиталистическа Русия носи в утробата си социалната революция.
Х. КРАТКА ИСТОРИЯ НА „СЛАВНАТА 9-ТО СЕПТЕМВРИЙСКА СОЦ. РЕВОЛЮЦИЯ“
Ако в горните абзаци разгледахме с повече подробности генезиса и класовата диференциация на руския държавен капитализъм, то беше само затова, защото по този начин можем да разберем по-добре нашето собствено днешно състояние, произхода и същността на господстващия у нас режим, неговата криза и като следствие – източниците на надеждата.
Както е известно, „с решаващата помощ на Червената армия“ пророчеството на марксическия „дядо“ – Димитър Благоев, който казвал на своите „тесняци“, че 3/4 от техния „социализъм“ зависи отвън, се сбъдна 100%. Денят на окупацията на страната от сталиновите „богатири“ – 9.9.1944 г. – стана ден на „революцията“. Историята и анализът на основните събития от политическите борби в България, които доведоха до ликвидиране на стария режим и консолидация на днешния, чакат своя историк или по-скоро един наш Ярослав Хашек, за чието перо те и техните герои са наистина достойни.

Като оставим настрана историческото митотворчество и басните за грандиозната антифашистка съпротива, за „12-те въстанически зони“, за Щаба на НОВА и нейния „прославен народен генерал“ – Добри Терпешев, все пак обективността налага да кажем, че в сравнение с българската буржоазия и монархическата клика, родените от военната конюнктура кандидати за власт от БКП приличаха на герои. Когато Червената армия надвисна над североизточните граници на III-то и последно българско царство, държавните „мъже“ на окаяната ни буржоазия, палачите и подпалвачите от жандармерията и полицията и „доблестните войни“ на н. ц. „величество“ заприличаха на дребни бозайници пред зиналата паст на питон. III-то БГ-царство завърши своята политическа история така, както я и започна – мизерно и безславно. През нощта на 8-ми срещу 9-ти септември, когато частите на III Украински фронт напредваха безпрепятствено към столицата, танковата бригада на Марин Диков обгради военното министерство, с което завърши главната операция на „славното антифашистко въстание“. (За илюстрация на моралния облик и подбудите на някои шмекери от царската армия и колегите им от безпартийните фашизоидни сили като Кимон Георгиев, Димо Казасов и др., които взеха активно участие в деветосептемврийския преврат, ще напомня, че няколко години по-късно „бронираният полковник“ Диков завърши кариерата си в затвора като перач на нечистото бельо на надзирателите и милиционерите и като… техен доносник. След като го употребиха докрай, новите му господари си „припомниха“, че в кланетата на българските селяни през 1923 г. младият тогава подпоручик Диков се бе проявил „геройски“ и го осъдиха на 20 години „за стари деяния“, както се представяха подобни „дейци“ в тюрмите.)
Така на сутринта на един втори „ден на свободата“ България осъмна с ново ОФ-правителство и нови прогресивни регенти. Между тримата ОФ-настойници на малолетния изтърсак на Сакс-Кобург-Готската династия се мъдреше и небезизвестният партиен „философ на Обърканите понятия“ – Т. Павлов. Правителствената комбинация, в която влязоха пет „демократически“ партии – БКП, БЗНС, БРСДП, Звено и Радикалите, – представляваше едно отражение върху българската политическа арена на съюза на международните разбойници, победили своите колеги от Оста. Шеф на новото „народно“ правителство стана бившият безпартиен фашист и настоящ съветски шпионин – Кимон Георгиев. Ключовите позиции обаче, в апарата на държавата, се поемаха навсякъде от достатъчно прочистената от всякакъв идеализъм и „народнически“ уклони пета колона на Москва – БКП. И понеже вътрешните сили изобщо отсъстваха от събитията, съдбата на България се реши отново съобразно предварителните споразумения за подялбата на света след империалистическата кланица. Това правителство трябваше да стане изпълнител на сталинската част от сделката, сключена по време на серията конференции между „тримата големи“, която засягаше нашия парцел от Балканския полуостров.
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Обирът на бонковия клон на Сосиете Женерал, 1912г.

Първообразът на благородния крадец Арсен Люпен излежава присъдата си, когато Франция е разтърсена от друга знакова група – бандата на Боно, новаторска в много отношения. Но тук се налага малко предистория.
Средите на френските индивидуалисти по същото време внезапно започват да раждат интелектуалци вместо атентатори и обирджии. Френският индивидуализъм и илегализъм след 1905 г. е преди всичко вестникът-шок „Анархия“. Покрай редакцията ? се събира интересна група хора.
Основател на вестника е Албер Либертад. Изданието без колебания застава дори на страната на дявола, ако той се обявявал за анархист. Вестникът открито призовава към грабежи и убийства на представители на властта и имотните класи. Така в страната започва да се формира онова, което днес наричаме анархическа субкултура. Самият главен редактор и неговите сътрудници не се ограничават само с призиви, а участват в улични схватки и акции срещу рентиери в полза на наемателите, кражби на храни от складове, изгаряне на тефтери с вересии. За известно време тази тактика се превръща в лице на движението. Позицията на илегалист става по-безопасна и дори забавна. Разбира се, останалите течения на анархизма – синдикалистите и анархокомунистите – не одобряват действията на шумните си идейни роднини, но и не късат с тях.
В тази атмосфера на буен купон една вечер пристига Жул Боно. И купонът свършва.
Либертад почива през 1908 г. след травмите, получени при поредната юмручно-сопаджийска схватка. Смъртта му още повече радикализира и без това неистовия вестник. Редколегията се обявява за „пропаганда на дело“, което допада на един среден на ръст, трийсет и петгодишен мъж с мустачки на конте. Анархист става заради дъщеря си. Момичето умира от недохранване. Въпреки изтупаната външност и модните мустаци, Боно е сиромах. Трагедията го отблъсква от профсъюзите и го насочва към радикалите от „Анархия“, които грабят и сеят смут само в статиите си, докато той вече има опит от няколко обира. На всичкото отгоре той има все още екзотичната професия автомобилен монтьор. Първата целенасочена експроприация Боно извършва с открадната кола, с което влиза в историята на криминалистиката като пионер на автомобилните престъпления. Даже френската полиция още не е възприела тази модерна техника. Така ченгетата отначало преследват бандитите на Боно с велосипеди, докато той обявява същинска война срещу буржоазна Франция.
„Бандата на Боно“ преминава на пълно самоосигуряване – придвижва се с откраднати автомобили, живее за сметка на част от експроприираните средства, обира оръжейни магазини, разстрелва полицаи, където ги срещне. Убийството на втория по ранг полицейски чиновник в страната става големият удар на групата. Боно достойно отмъщава за дъщеря си, но не постига повече успехи. Настървената полиция открива едно от скривалищата на анархиста и обсажда къщата. Ожесточената престрелка продължава с часове. Накрая блюстителите на закона се отказват да го залавят жив и просто взривяват сградата. Скоро след това, за да унищожат съратниците на Боно – Гарние и Вальo, полицаите докарват дори военната артилерия. Даже буржоазната преса се подиграва с начина, по който властите довършват революционерите-единаци. А какво ще правите, когато бандитите станат хиляди? – саркастично питат журналистите. Отговорите идват две години по-късно, когато избухва Първата световна война.
Светът става друг.
Шаркан
по материали от
venta-dv.livejournal.com

„АНАРХИСТИЧЕСКА ДИКТАТУРА“ или КОЛАБОРАЦИЯ И ДЕМОКРАЦИЯ

Анархисти във властта: Фредерика Монсени и Гарсия Оливер (двамата в средата) в кабинета на Ларго Кабайеро

Дадохме вече примери за начина, по който политиците си послужиха с тази най-елементарна грешка на революционната тактика (оставянето на испанското злато в ръцете на правителството), за да ни попречат да му отнемем властта. Още много други ще се разкрият в течение на настоящото критично изследване.
В края на юли 1936 г. превратът на генералите беше потушен в половин Испания, но другаде армиите на Франко се наложиха с терор и масови екзекуции и се готвеха за настъпление срещу другата половина от полуострова. Успехът на социалната революция следователно зависеше от възможностите да се защити неокупираната от франкистките сили територия и след това да се предприеме контранастъпление срещу окупираните от фашистите региони. Как да се организира тази битка в най-добри условия беше въпрос от най-голяма важност за ръководителите на Се Не Те и ФАИ и каквато и да е критиката на решенията, които те взеха, не можем да се съмняваме в добрите им намерения, когато мислеха, че направените отстъпки биха осигурили победата над Франко.
Първият проблем, с който се наложи да се сблъскат, беше, че въоръжената борба не можеше да се води само от Се Не Те и ФАИ. Определено мнозинството работници на У Хе Те и няколко политически партии, които взеха участие в уличните боеве, бяха също решени да унищожат армиите на Франко. Очевидно съществуваше обща база между Се Не Те, ФАИ и тези организации относно всичко, което засягаше борбата срещу разбунтувалите се генерали. Също така беше очевидно обаче, че методите и причините за участието им бяха различни. Целите на политическите партии да унищожат Франко бяха първо да му попречат да установи своята диктатура над страната (и в това отношение анархистите не можеха да не бъдат съгласни); но след победата тяхната главна цел беше да създадат правителство, чиято природа щеше да зависи от политическите нагласи на победилата партия или партии: от федерализма, който изповядваха някои от тях, до абсолютната диктатура на сталинистите.
В една реч, произнесена на 3 януари 1937 г., Федерика Монсени, видна анархистка и министър на здравеопазването по това време в правителството в Мадрид, говореше за „един проблем, който изглеждаше лесен, сравнен с войната. Наистина войната – обща кауза срещу един общ враг – направи възможно създаването и поддържането на единството на всички антифашистки сили: републиканци, социалисти, комунисти и анархисти. Представете си обаче панорамата на различните идеологически сили, които ще искат да се наложат в борба помежду си, когато войната свърши. Щом войната в Испания приключи, проблемът ще изскочи със същите характеристики, както във Франция и Русия. Трябва да се приготвим отсега. Трябва да декларираме своята гледна точка, за да знаят другите организации това, което ги очаква. Трябва да търсим съгласие и контакти, които ще ни позволят – с най-голяма свобода и с минимум икономически планове – да продължим по нашия път, чак докато достигнем целта си.“
Не смятаме, че Федерика Монсени беше искрена, когато декларира, че общата кауза – войната – направи възможно „създаването и поддържането на антифашисткото единство“. Имаше прекалено много доказателства за противното. Във всеки случай това, което тя твърдеше по начин, който не поставяме под съмнение, беше неизбежната борба за власт между антифранкистките сили щом победата бъде спечелена. Този интерес към проблемите „след войната“ беше изразен още по-ярко от друг министър анархист – Хуан Пейро. Според него “рискът за испанския народ да бъде подчинен на един фашистки режим ще бъде безкрайно по-голям в края на войната, отколкото е сега в нейния решаващ период“.
Следователно, за успеха на революцията, работниците трябваше да излязат от въоръжената борба по-силни, отколкото бяха, и трябваше да направят така, че политическите партии да излязат от нея по-слаби. От това следваше, че в течение на „войната“ работническите организации би трябвало да засилят своя контрол над икономиката; тоест, като производители на икономическото богатство, те трябваше да консолидират контрола върху средствата за производство и същевременно да си осигурят контрол над въоръжената борба, да бъдат както бойци, така и производители във военната индустрия, за да не позволят правителствените институции да се засилят, а политиците да поемат контрола над въоръжените сили.
Сътрудничеството на Се Не Те и ФАИ в правителството, дотолкова, доколкото можем да съдим чрез свидетелствата, не доведе до някакво подобрение на военното положение. То обаче определено увеличи престижа на правителството и отслаби Се Не Те и ФАИ като революционни организации в очите на работниците. По този повод позицията на Пейро не е без интерес. В една своя книга „Проблеми и саблени удари“, която е трябвало да бъде публикувана на 26 януари 1939 г. – денят, в който франкистите превзеха града, – и от която са се съхранили само два екземпляра, той защитава многократно своята антиколаборационистка теза:
„Тези, които смятат, че без участие в отговорностите на правителството Се Не Те би изгубила своите легитимни позиции, се лъжат. Същинската сила не се корени в самата сила, а в моралния авторитет, но моралният авторитет на Се Не Те би бил неизмеримо по-голям, ако тя сътрудничеше с благородство и себеотрицание, както винаги го е правила, без да желае или да приема министерски портфейли. Се Не Те имаше достатъчно престиж, за да не позволи никой да ? държи сметка за нейното поведение по време на тези две военни години“.
За да разберем какво има предвид Пейро, трябва да добавим, че в разрез с тази антиколаборационистка позиция по време на борбата против Франко, когато според собствените му думи, които цитирах, „опасността за испанския народ да бъде подчинен на един фашистки режим беше най-голяма“, той продължаваше да твърди, че след победата ще стане „необходимо най-директно и безусловно сътрудничество в правителството на Републиката.“
Антиколаборационизмът на Пейро тук разкрива истинското си лице: не като принципен въпрос, а като тактически. За нас не е важно да критикуваме Пейро за неговия ревизионизъм, понеже той не искаше да скрие този факт, а в имплицитното приемане на неговата антиколаборационистка тактика, според която борбата против фашизма не би могла да бъде водена от Се Не Те и ФАИ… на всяка цена. Обратно, Конфедерацията трябваше да излезе от победата с възможно най-голям престиж, за да застане лице в лице с правителството след войната от позиция на силата.
Разбира се, хипнотизирани от лозунга „Ще пожертваме всичко, освен победата“, поведението на ръководителите на Се Не Те беше далеч от подобна цел. Според нас, те също грешаха, като ориентираха пропагандата си по лозунга за „антифашистка война“, за да потвърдят, както го направи Федерика Монсени на събранието, за което вече споменахме, че “борбата е толкова велика, че заради самия триумф над фашизма си струва да пожертваме живота си“. Системата, на която фашизмът е само едно от проявленията, определено е също толкова опасен враг за работниците революционери.
Последиците от възприетата от ръководителите линия се оказаха едно едностранчиво „единство“, в което Се Не Те и ФАИ направиха всички отстъпки, от които спечелиха политическите партии. „Войната“ вървеше от зле към по-зле и накрая, когато силите на правителството, контролирани виртуално от сталинистите, бяха достатъчно силни, те обявиха война на социалната революция.
(следва)

(Париж, 15 ноември 1980 г.) Повече от четири месеца полската работническа революция трасира път сред ада на диктатурата и чистилището на реформизма и опортюнизма. Стечението на редица вътрешни и международни фактори принуди полските власти да изберат против революцията тактика, аналогична на следваната от португалската буржоазия в задушаването на спонтанното революционно раздвижване на масите след сгромолясването на Салазаровата диктатура. Избирайки не картечниците и пряката кавалерийска атака на специалните полицейски части (за които казват, че са се изплашили от размаха на стачното движение през юли-август-септември, поради което се отказали да изпълнят ролята на палачи), политбюро на т. нар. ПОРП преследва днес същите цели както в 1956, 1970 и 1976 години: унищожение или опитомяване на работническото движение и съхранение на държавния капитализъм, на режима на диктатура и привилегии. Само средствата са променени. Този път, наред със заплахите с репресии и окупация, се водят „преговори“, придружени от безконечни спорове по третостепенни въпроси, юридически процедури и усуквания. Властта е щедра в обещанията си. Тя се пазари и прави опити да корумпира активистите на движението, да го инфилтрира с партийни агитатори и агенти на тайната полиция, да концентрира атаките си срещу най-радикалните елементи, за да бъдат те изолирани, след което ще последва безшумна полицейска разправа. Инсинуации, клевети, шантаж, деление на стачниците на „добри“, „честни“, „разумни“, „истински патриоти“, готови да сътрудничат с властите в трудните за „социалистическото отечество“ моменти, и на „тъмни авантюристи“, врагове на несъществуващия социализъм, „агенти на чужди сили“. Това са само част от оръжията, с които властта цели да предизвика изтощаването, умората и прогниването на работническото движение, а след това и погребението му. Въпреки небивалата дълбочина на революционната криза на полското общество, която ражда и засилва спонтанното движение на работническата класа, опасността от победа на новата тактика на ПОРП е налице. Историята изобилства с примери за подобен развой и изход от революционните кризи. Те превишават многократно броя на успелите революции.
И опасността идва не толкова от виртуозността на тази тактика от партията, за която тези маниери също са новост, колкото от грешките, колебливостта, компромисите, илюзорните надежди и доверчивостта спрямо „свои“ и чужди, които се проявяват вече в течение на четирите месеца на класова борба и революционна криза от едно движение и неговите деятели.
Вярно е че безгрешни са само тези, които не вършат нищо! Знаем, че не е лесно да се води борба срещу диктатурата, когато целият официален свят – от Кремъл до Белия дом, Ватикана, Бон, Париж и Лондон (дори „дисидентите“ от Белград и Букурещ и екс-културреволюционерите от Пекин) са за опитомяването и задушаването на движението. Техният класов инстинкт не ги лъже. Те знаят много добре кой е истинският им враг и страхът от него приглушава всичките националистически и интернационалистически противоречия и сметки между силните на деня.
Вярно е, че в такива условия е адски трудно да се бориш, но още по-вярно е, че не трябва да се губи нито минута ценно време!
Трябва да бъдем наясно. Както всичките останали велики сили на днешния свят, Църквата не иска промяна нито на интернационалното, нито на социалното статукво. Както всички други компоненти на днешната Метернихова политика на Кисинджър-Зоненфелд и марксическите склеротици от Кремъл с техните Хелзинкски, Мадридски и Виенски конгреси, Църквата иска светът – „най-добрият от всички възможни светове“ – да остане такъв какъвто е, изтръгвайки от него възможния максимум от привилегии и сигурност.
За католическата йерархия борбата на полската работническа класа е само инструмент за изтръгването на късове власт и богатства от полската диктатура. Цената, която тя ще заплати на Кесаря, за да получи „божието“, ще бъде колаборантството с властта и предателството спрямо работниците!
В Испания по време на гражданската война (1936 – 1939) кюретата стреляха с картечници срещу въстаналия пролетариат. Полските епископи нямат нито традициите на „Светата“ инквизиция, нито войнствеността на испанските йезуити. Затова тяхната тактика ще бъде по-близка до тази на Юда – те ще предадат народа с целувка!
Част от сегашното ръководство на полските синдикати „Солидарност“, следвайки съветите на католическата йерархия, върши престъпление срещу работническата класа. Разигравайки фарс на едночасови или 15-минутни „стачки“ и комедиите на парламентарни дуели с палачите, приемайки всеки път предложените от тях компромиси, това ръководство внася в работническата среда елементи на умора, колебание и нерешителност. Тази тактика може да доведе само до повторение на Кървавата неделя в Петербург от 1905 година, до поражение и разложение за още няколко години, особено ако масите позволят да бъдат поведени с голи ръце на кръстни шествия срещу полицейските участъци, казармите и партийните домове от полските внуци на руския поп Гапон! На тези „ръководители“ ще напомним съдбата на попа – той биде обесен! За такива престъпления възмездието не отминава!
Тогава, какво да се прави? С какво да се започне?
С унищожаване на всякакви колебания, с очистване на ключовите позиции, на стачните комитети, на националната синдикална комисия на „Солидарност“ от всички онези, които избират пътя на класовото сътрудничество с диктатурата и стоящата зад нея „съветска“ милитаристична машина. Радикално скъсване, на всяка цена!
Въпросът за задоволяване на икономическите искания на масите в обстановка на криза, не може да бъде решен, без да се посегне на привилегиите на държавно-капиталистическата класа, на издръжката на огромния военнополицейски апарат и на колониалната експлоатация от страна на русия империализъм! Затова, като първа стъпка – издигане на искания за премахване на всякакви привилегии, изравняване на всички заплати, работнически контрол над бюрократичните щатове във всяко предприятие, институт, учреждение и върху разпределението на бюджетите на всички нива; ревизия на всички договори с другите страни и на първо място със СССР, сключване на нови на базата на равенство между партньорите и пълна гласност на клаузите на тези договори с обществен контрол над изпълнението им.
Поставянето на тези искания, ако те не трябва да останат само паметник на фразьорството, трябва да бъде осъществено открито, легално с консолидиране на революционната синдикална организация във всяко предприятие, село, учебно заведение, институт или социална служба и нелегално – с инфилтрирането на армията и създаване във всяка нейна единица, както и във всяка фабрика и завод, мина, университет, село или квартал на бойни ядра на съпротивата.
Особено внимание трябва да се обърне на разработването на системата за конспиративни връзки между тези ядра, на тяхната тактика и стратегия, както и на неразривния им контакт с всички труженици и с живия живот.
Сред немаловажните „детайли“ във всеобщата подготовка на победата стои разработването на планове за действия, както и на списъци с мишените на революционните удари: полицейски участъци, казарми, партийни домове, без да се забравят адресите на частните жилища на партийните, военни и полицейски началства от всички нива. Доносниците и колаборационистите също не трябва да се отминават. Пипалата на предателството трябва да бъдат отсечени без церемонии и сантименталности!
Ние сме против зрелищния терор на групички от отчаяни полуинтелигенти, които днес ще запалят един магазин, за да изразят моралното си възмущение срещу „обществото на консуматорите“, утре ще отвлекат някой президент в оставка, а в други ден ще се разкаят или самоубият в затворническата си килия, за да протестират срещу нечовечността на класовия враг… Нашата цел трябва да бъде друга – генерализиране на терора! Всеобщ терор срещу цялата машинария на държавата! Терор системен, планиран, масов и безпощаден, отиващ зад последния предел на съзнанието на маркс-ленинските лумпени. Всеки работник или работничка, в случай на влизане в действие на репресивните сили на диктатурата или на интервенция на мерценерите от Варшавския пакт по покана на полските Кадаровци и Хусаковци, трябва да се превърне в терорист!
Едно такова генерализиране на терора в утрешния ден обаче предполага още от сега, без да се губи нито секунда ценно време, системна, постоянна и планомерна организационна, техническа и психологическа подготовка. И най-важното и на всяка цена оръжие, оръжие и още веднъж оръжие! Да се търси и взема отвсякъде: от разхождащите се на улицата въоръжени полицаи, от препълнените с него складове на армиите – „свои“ или „братски“. Да не се оставя без внимание складираният в разните кариери и мини динамит! В работа ще влязат и бензиновите резервоари с бутилките сярна киселина. В съотношение 4:1, ако базуките са недостатъчни, с тях може да се приготви кърваво-огнен коктейл за „банкета“ на незваните традиционни и многократни освободители на Полша.
В боравенето с оръжието и взривовете, ефикасността предполага системни тренировки и обучения. Трябва да се създадат истински нелегални школи за модерна гражданска война! И тогава, ако господарите, чужди и свои, не капитулират пред волята на въоръжения народ да бъде свободен, нека се сърдят на себе си!
Тогава, във великия ден на гнева, разрушението и изкореняването на „хубавия свят“ на властта и експлоатацията ще бъдат радикални и безвъзвратни! Тогава никой не ще може да победи Великата Полска Революция! Тогава тя ще прехвърли телените мрежи по границите, ставайки Пиемонт на Световната Социална Революция, която целият днешен свят носи в утробата си!
Георги Константинов
(със съкращения)

Една от многото вили на Сталин, Гагра - Абхазия

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО

VII. РАСТЯЩАТА ПРОПАСТ МЕЖДУ „ДРУЖЕСКИТЕ“ КЛАСИ СЕ ЗАПЪЛВА С… ТРУПОВЕ
Макар че разпределението на националния доход и заплатите на висшите партийни сановници, министри, генерали, дипломати и т. н. не фигурират в щатните таблици и са държавна тайна, изследователят на класовата структура на това общество може да я реставрира по откъслечните данни от пресата, литературата и живота. По-долу съобщаваме някои сведения и данни за динамичното развитие на „новата“ експлоататорска класа и за неизменното увеличаване на нейните доходи от първата година на държавния преврат на 25 октомври 1917 г. досега.
В началото, когато държавнокапиталистическата класа се е консолидирала в борба с всички останали класи и партии, 5 години след революцията, по мнението на един безспорно авторитетен свидетел, какъвто е Улянов: “Въпреки цялата си архиреволюционност, болшевиките съхраниха напълно бюрократичния апарат на самодържавието от 1 300 000 души, като само са го разкрасили с „комунистически“ етикети, запазвайки цялата му уродливост, и са прибавили нови 200 000 паразита“. (Цитатите са взети от последните „лебедови“ статии на Ленин: „Как да реорганизираме Рабкрин?“ и „По-добре по-малко, но по-добре“).
Още през 1918 г., в безбройните си подготвителни записки към статията „Поредни задачи на съветската власт“ въпросният Ленин е поискал да се повишат заплатите на “буржоазните учени и специалисти 4, 8 или 16 пъти в сравнение с тези на средния работник (6000 рубли годишно)“. Срещу недоволството на работниците той е дал обяснения за тази “непопулярна мярка“, акцентирайки върху нейния временен характер: „една година, дори шест месеца“. След известно време нагоре започват да подскачат и заплатите на нашите „здрави, партийни другари“, после на военните „спецове“, на чекистите и т. н. Частични данни се намират в отчетните доклади и речите на блестящия ученик на Улянов – Йосиф Джугашвили-Сталин, както и в Съчиненията на партийната опозиция, оглавявана в различни моменти от Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин и други последователно и редовно „оземлявани“ в последствие „съратници“. От тогава този процес не е спирал.
През 1961 г. например, по данни от статистическите годишници, чрез сложни изчисления и сравнения можеше да се установи, че бюрокрацията с армията и полицията са наброявали вече 21 милиона. (Скулпторът Эрнст Неизвестни пишеше, че само от идеолозите и агитпропа на СССР може „да се отгруха“ една средна европейска страна!) При запазване на тези безпрецедентни темпове на „растеж“, съветските социолози твърдяха в броевете на списание „Проблеми на мира и социализма“, че към 1980 г. цялото активно население на „страната на строящия се комунизъм“ няма да стигне за извършване на подобна народополезна дейност! Пак по същото време, 40 години след тъжните ленински констатации, тогавашният класик на марксизма, верен ленинец и вожд на „съветските народи“ Н. С. Хрушчов, скромно призна, че апаратът на Министерство на земеделието по нищо не се различавал от… стария царски апарат.
По сведения от 1970 г. в книгата на дисидентстващия реформатор на държавния капитализъм Рой Медведев „За социалистическата демокрация“ пишеше: “не е тайна, че разликата между заплатите на низшите чиновници и висшите началства в различните учреждения, в зависимост от ранга им, се определя с пропорции от 1:10, 1:50, 1:100“, без да се включват в сумата безбройните съвместителства, добавки, привилегии, разходи по прислугата, секретарките, шофьорите, представителните разходи и т. н., и т. н., които идват от безотчетните фондове и „безплатни обслужвания“. За да създаде известна бегла представа за „сладкия живот на пролетарските“ вождове, Рой Медведев привежда разказа на пожелал да запази анонимност „културен деец“. На прием у едного от заместниците на министър-председателя Косигин, по време на обеда, към всеки от многобройните гости „дейци на изкуството и културата“ бил прикрепен отделен келнер – нещо, което едва ли са си позволявали самодръжците на Русия.
На другия полюс е мизерията. Ако бъдат сравнени надниците на двадесетина категории работници и цените на няколко десетки артикула от първа необходимост за предвоенния месец юли на 1914 г., които се намират в приложенията към книгата на Джон Рийд „Десет дни, които разтърсиха света“, с днешните (1973 г. – бел. ред.) надници и цени в „Съветска“ Русия, всеки познаващ елементарните аритметични действия, може да установи самостоятелно, че след близо шест десетилетия „социализъм“ руските пролетарии са станали абсолютно по-бедни от дядовците си в Романовата империя. Според данни в статията „Никакого кризиса комунизма нет“ на съветския икономист – унгарецът от кабинета на Бела Кун – Евгени Варга, поместена в броевете на списание „Комунист“ от 1957 г., те живеят върху по-малко квадратни метри жилищна площ в градовете в сравнение с квадратурата, с която са разполагали през 1913 г. (Землянките и колибите, които пътниците могат да видят и днес от прозорците на влаковете, не са включени в официалната статистика.)
VIII. КРИВАТА НА КЛАСОВАТА СТРУКТУРА НА „СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО“ ОБЩЕСТВО
В статия на съветски икономисти, публикувана в юлската книжка от 1962 г. на списание „Вопросы экономики“, се отбелязва, че кривите на разпределение на „националните“ доходи между различните социални категории в СССР и САЩ имат еднакви по форма графики. В анализите на статистическите данни те са използвали един и същи математически апарат и са доказали, че класовата структура на двете свръхсили е еднаква. Единственото оправдание на този чудовищен социален факт „съветските учени“ намират в бръщолевенето, че отечествените паразити и сибарити произлизали от народа, принадлежали му и всяка вечер си лягали с… мисълта за него.
Въпросът за класовата структура и социалното неравенство между пролетариата и „новата класа“ и техните взаимоотношения и борби е кардинален въпрос на настоящето и бъдещето на „социализма“. Той чака своите сериозни изследователи и никой истински учен няма право да го отлага за времето, когато днешната господстваща класа от експлоататори ще бъде заставена да даде отчет за това колко е струвала на обществото. Километричната сметка трябва да се подготви още днес, като не се пропуска нито едно перо – от неравенството в доходите и консумацията до това в разпределението и потреблението на информацията. Защото в последната четвърт на ХХ век информационният глад става не по-малко страшен от физическия за настоящето и бъдещето на народите!
Усмирителната ризница на това антагонистично общество е военнополицейската диктатура на държавнокапиталистическата класа над пролетариата. Приказката от хиляда и една нощ за „отмирането на държавата“ вече не се разказва от Шехерезадите по диамат и истмат. Огромният октопод на държавата е обхванал в пипалата си целия обществен организъм. Той разполага с всички средства за масово въздействие, с цялата икономика и в добавка с най-мощната репресивна машина в света: тримилионна тайна и явна полиция, четиримилионна армия, съдилища, затвори и концлагери. Мащабите на задушаване, смазване и унищожение на недоволните и бунтовниците са непознати в световната история. Десетилетия наред ръстът на „съветските“ народи остана непроменен, въпреки тримилионния им годишен прираст! По данни на статистическия годишник за 1969 г. жените в СССР са с 27 милиона повече! На фронтовете на така нар. отечествена война са загинали седем милиона войници, сред мирното население жертвите са по равно за двата пола. Липсват двадесет милиона мъже, макар, че в „съветските“ концлагери и затвори са загивали и жени! Такъв е балансът от „конструктивната дейност на народната държава“! През десетилетията на своето кърваво съществувание тя създаде още една класа, чийто прототип може да бъде открит в древния Египет или в робовладелския Рим. Това е многомилионната класа на робите – концлагеристи, каторжници и заточеници, с чиято история, същност и трагична съдба все още никой от благовъзпитаните и многоучени историци, икономисти и социолози на нашия „хуманен“ век не се е заел!
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Запалените читатели на класическите криминални романи не може да не познават писателя Морис Льоблан, но най-вече неговия герой Арсен Люпен – благородният крадец-джентълмен. Литературният персонаж има съвсем реален прототип, който се е казвал Мариус Жакоб. Писателят е създал своя герой въз основа съдебните протоколи. Най-известният крадец във Франция е бил и убеден анархист.
Анархистите още преди Равашол признават правото на всеки да открадне това, от което остро се нуждае. През 1887 г. в Париж съдят инвалид от френско-пруската война, Клеман Дювал, който се принудил да краде, за да не умре от глад, понеже никой не го вземал на работа. Прочул се убийството на полицая, който се опитал да го арестува. Пред съда заявил: “Ако обществото нарушава правото ви на съществуване, нищо не ви остава, освен сами да си вземете това право“. Анархичната преса води кампания в защита на Дювал, поради което смъртната присъда му е заменена с 20 години каторга във френска Гвиана, откъдето предприема 20 опита за бягство и накрая успява.
Жакоб имал бурен живот още преди да стане един от символите на илегализма. Невръстен става юнга на кораб, чийто капитан не се свенил да предприема дребни пиратски набези по целия свят. “Видях света и той е грозен“ – казал възмъжалият Жакоб, завръщайки се в родната Марсилия в интересно за Франция и света време, 1897 година, когато навсякъде миришело на барут. Дейността на бомбаджиите принудила властите да забранят ползването на големи домакински съдове, особено тенджери под налягане, в които било удобно да се правят експлозиви в домашни условия. Тъкмо експериментите с динамита довели Жакоб до затвора. Петгодишната си присъда той съкратил, като се престорил на луд, а после избягал от болницата. На свобода обаче излязъл вече съвсем друг човек. Сменил си името от Александър на Мариус и се заклел да не се занимава с насилие. Жакоб пръв демонстрирал, че илегализмът може да бъде хуманен. В организацията на Мариус имало не повече от десетина активни във всеки момент души. Групата се нарекла „Работнически нощи“ и започнала да обира богаташите, за да помага бедните. Явление, възпявано от времената на Робин Худ, но изключително рядко срещано като реална практика.
За три години „Работническите нощи“ извършили близо двеста кражби, отнасяйки скъпи произведения на изкуството, като при всеки случай проявявали истинско творчество в начина да се доберат до плячката. През цялото време никой от тях не забравял, че не краде, за да забогатее. Нещо повече – те не грабели, те връщали откраднатото. Не една вдовица, не един сирак, инвалид, сиромах благославяли неуловимия Жакоб и неговите другари.
Провалът на групата настъпил, когато тя нарушила собствените си правила да не убива. При бягство от преследване се наложило да застрелят полицай. Светкавично наложената блокада дала на властите богат улов – самият главатар на „бандата“. Радостта на държавата траяла точно до процеса, който се провел след две години. Подсъдимият предизвиквал не просто съчувствие, но и възхита с благородството си, признато даже от следователите, макар и с огромно нежелание. Дори убийството станало по стечение на обстоятелствата. Франция-държавата съдела един истински положителен герой, поради което Франция на народа протестирала с митинги, шествия и безредици. Художници и писатели се надпреварвали да славят благородния крадец, който не искал от съда милост: “Кражбата е форма на въстание, средство за борба с най-лошия вид кражба, каквато е частната собственост. Аз съм революционер, който живее за сметка на истинските грабители и народни изедници!“
Осъден на каторга, той излиза на свобода чак през 20-те години на миналия век и продължава дейността си на борец с режима. Вече като кореспондент на анархически издания, като организатор на протести срещу предаването на Дурути на испанските власти, по-късно помага на републиканците в същата Испания, крие в дома си партизани по време на нацистката окупация, а накрая пише мемоари. В тях той признава, че илегализмът не е начинът да се построи новият справедлив свят. Илегализмът е само начин на живот за онези, които не искат да се подчинят на нечовешките закони на капитализма. Кой, ако не Жакоб, е могъл да знае какво говори!
(следва)
Шаркан
по материали от

http://venta-dv.livejournal.com

http://www.workersliberty.org/node/13565

“…Най-после, най-важната част от прочистването в тила намери своето решение. В Барселона, както и в цялата съответна провинция (Каталуня), органите на ФАИ (Федерацията на анархистите от Иберийския полуостров) и на Се Не Те (Националната конфедерация на труда) са вече разстроени; най-опасните елементи са избити или затворени. Още по-важно е обаче, че оцелелите са се вразумили, убедили или най-малкото поомекнали. Чистката още не е пълна, но веднъж смазана най-силната им съпротива, ще ни бъде лесно да упражним без особено насилие и затруднения ефикасни репресивни мерки и не след дълго делото ни ще бъде приключено. Опасяваме се, че бригадите на тези елементи, които са на фронтовете, могат да ги напуснат и да се притекат на помощ на организациите си, но се надяваме, че няма да се осмелят и че ще им бъде трудно да организират подобна акция. Освен това решихме да предприемем офанзива на различни фронтове, където ще употребим най-напред елементите на ФАИ и на Се Не Те като ударни части. Решихме също да преместим тези елементи на най-опасните сектори. По този начин, фашистите ще ни помогнат да довършим пълната чистка, за което би трябвало дори да им бъдем признателни.
Като следваме тази линия, както знаеш, ще направим услуга на трите страни, които ни помогнаха най-много и които в последно време искат от нас да проведем тази линия“.

„АНАРХИСТИЧЕСКА ДИКТАТУРА“ или КОЛАБОРАЦИЯ И ДЕМОКРАЦИЯ

Дилемата „анархистическа диктатура“ или колаборация и демокрация съществува само за онези „отговорни анархисти“ от ФАИ и Се Не Те, които интерпретират погрешно своите функции на делегати, присвоявайки си ролята на ръководители на народното движение. Тук няма да обсъждаме чистотата на техните идеи и техния кураж като хора и дългогодишни членове на испанското революционно движение, но като „вождове“ (не в смисъла, в който Дурути и Аскасо водеха бойците) и като ръководители, които със своята мъдрост „напътстваха масите“! Те страдаха от амбицията и претенциите да командват, страхувайки се от стихията на неконтролируемите маси, от отдалечаване от техните аспирации и от месиански чувства, според които цялата мъдрост и инициатива идват отгоре, а масите само трябва да изпълняват, без да разискват заповедите на тези свръхчовеци. Сантиян например иска да ни накара да повярваме, че Комитетът на антифашистките милиции (една група, съставена от представители на всички политически партии, на У Хе Те (синдикат близък до социалистическата партия) и Се Не Те, в който Комитет последната имаше болшинство) беше въвел революционен ред в тила, извършил организирането на въоръжените милиции и обучението на специалистите, създал икономическата организация на хранителната индустрия и производството на облекла и обувки, организирал охраната на реда и т. н., и т. н. “Комитетът на милициите – пише той – беше всичко: трансформиране на мирната индустрия във военна, пропагандата, отношенията с правителството в Мадрид, помощта за всички центрове на борбата, (…), експлоатацията на всички свободни земи, хигиената, бреговата и граничната охрана, хиляди най-различни задачи“ и така нататък, за да напише:
“Трябваше да го подсилим и подкрепим, за да изпълни своята мисия най-пълноценно, тъй като спасението зависеше от неговата сила.“
Не е за учудване, че с подобен манталитет, с какъвто политиците се налагаха над трудовите маси, вождовете на Се Не Те-ФАИ продължаваха да участват в институциите на държавата, засилвайки я. Бяха ли напълно слепи, за да не забележат революционната мощ на трудовия народ?
“Или Свободен комунизъм, което означава анархистическа диктатура, или демокрация, което значи колаборация“, беше начинът, по който Гарсия Оливер и „най-отговорните деятели“ интерпретираха „основния въпрос в момента“.
Ние ще бъдем по-смели от Пейрац, който пише:
“Ние няма да изследваме точността на това мнение.“
Никой от чуждестранните анархисти, които критикуваха линията, следвана от Се Не Те-ФАИ, никога не е твърдял, че испанските революционери трябва да наложат със сила Социалната революция на населението. Приемайки, че времената не бяха узрели за една толкова голяма социална трансформация, ние задаваме въпроса: беше ли сътрудничеството с политическите партии единствената алтернатива след като всеки път, когато тези партии имаха властта, преследваха Се Не Те-ФАИ? Ако случаят беше такъв, тогава защо Се Не Те-ФАИ никога не приемаха сътрудничеството с тях в предишните битки, когато вероятността да установят Свободния комунизъм беше много по-малка, отколкото на 19 юли? Вече чуваме отговора:
“Защото, този път Испания се бореше срещу интернационалния фашизъм и ние трябваше да спечелим войната, преди да установим Социалната революция. А за да спечелим войната, трябваше да си сътрудничим с всички опозиционни партии, които са против Франко.“
Тази теза според нас, съдържа две фундаментални грешки, признати в последствие от повечето вождове на Се Не Те-ФАИ – грешки, за които няма извинение, защото те не са грешки в оценката на съотношението на силите, а пълно изоставяне на принципите на Се Не Те. Първата е, че въоръжената борба против фашизма или срещу всяка друга форма на реакцията може да бъде водена с по-голям успех при съхраняване на държавната система, подчинявайки всичко останало на победата, включително и трансформацията на икономическата и социална структура на страната. Втората е, че е възможно честното и искрено сътрудничество с политическите партии – тоест с техните политически лидери – в един период, в който реалното управление е в ръцете на двете работнически организации, а политиците са изхвърлени зад борда от събитията.
Например още от началото беше повече от ясно, че сталинистите, които бяха тогава една нищожна по численост партия в Испания (и които не съществуваха в Каталуня), ще използват примирието, предложено им чрез сътрудничеството, за да се инфилтрират в редовете на социалистическата партия, благодарение на политическите си съюзи и играейки си със страха на политиците да изгубят своята хегемония, вследствие заплахата, която представляваше неизбежната Социална революция. В името на тази цел, сталинистите изоставиха от самото начало всякакви революционни искания и се обявиха за „защитници на демокрацията“.
Трябва да напомним, че главната грешка беше извършена още в първите дни на борбата, когато един зле въоръжен народ спря грижливо подготвяната военна операция, водена от една добре въоръжена и обучена армия, на която никой, включително „отговорните членове“ на Се Не Те, не смееше да помисли, че е възможно да се окаже съпротива. Същите тези въстанали работници доказаха своята решимост, тръгвайки като доброволци, за да формират въоръжените си колони, готови да освободят и другите окупирани зони. Цялата инициатива – ние го казахме и няма да се уморим да го повтаряме – беше в ръцете на работниците. Политиците бяха като генерали без армия, изгубени в океана от празнословия. Дори с най-големи усилия на въображението, не бихме могли да мислим, че сътрудничеството с тях би подпомогнало съпротивата срещу Франко. Напротив, беше повече от ясно, че колаборационизмът с политическите партии означаваше възстановяване на държавните институции и предаване на инициативата от въоръжените работници в ръцете на едно централизирано тяло с изпълнителна власт. С отнемането на инициативата от работниците отговорността за воденето на борбата и нейните цели минаваше в ръцете на една властваща йерархия, което неизбежно водеше след себе си до отрицателно въздействие върху морала на революционните бойци. Лозунгът на ръководството на Се Не Те-ФАИ: „Първо войната, после Революцията“ беше най-голямата грешка, която можеше да бъде извършена, и тя беше експлоатирана максимално от политиците в тяхна полза. Сантиян си даде отлично сметка, но с голямо закъснение, за колосалната грешка:
“Ние знаехме, че не беше възможно Революцията да триумфира, ако не спечелехме войната и ние пожертвахме всичко за войната. Ние пожертвахме Революцията, без да забележим, че тази жертва влече със себе си и целите на войната.“ (N.B.: Вместо подобни усуквания, трябваше да се каже ясно: не беше възможно Революцията да триумфира, ако не спечелехме войната, но войната не можеше да се спечели без триумфа на Социалната революция!)
„Социална революция или демокрация“, „Анархистическа диктатура или демократично управление“ – това е единствената алтернатива за революционери, които бяха изгубили вярата си в народа и в справедливостта на фундаменталните принципи на Се Не Те-ФАИ. Подобни алтернативи са абсолютно противни на най-елементарните принципи на анархизма и на революционния синдикализъм. Първо, една „анархистическа диктатура“ е абсолютно терминологическо противоречие и безсмислица, каквато е „диктатурата на пролетариата“, защото в момента, в който анархистите налагат със сила своите социални идеи на народа, те престават да бъдат анархисти. Ние считаме, че всички мъже и жени трябва да бъдат свободни, да изживеят в свобода собствения си живот. Да ги задължаваш да бъдат свободни против волята им не е само противоречие, но е и равносилно на принуда, подобно на тази, която властниците употребяват, за да удържат народа в подчинение. Защото едно анархистическо общество никога не може да бъде наложено със сила. Оръжието в ръцете на Се Не Те-ФАИ не може да бъде използвано за налагане на свободния комунизъм в цяла Каталуня и още по-малко в останалата част на Испания, където анархистите бяха малцинство в работническите организации. Налагането му по такъв начин би било катастрофа, не само поради ефекта върху борбата срещу въоръжените сили на реакцията, представени от Франко, но и защото в този случай Революцията щеше да бъде задушена още в зародиш.
Силата на въоръжените работници може да бъде използвана само в защита на Революцията и на свободите, завоювани от бойците чрез техните жертви. Ние не твърдим, нито за момент, че всички социални Революции по необходимост са анархистически, но каквато и да бъде формата, която ще приеме една Революция против властта, ролята на анархистите е ясна: да подбуждат народа да премахне капиталистическата собственост и институциите, чрез които собствениците упражняват своята власт посредством експлоатацията на мнозинството от едно малцинство.
Тръгвайки от тези най-общи принципи, относно ролята на анархистите в Революцията, ще се опитаме да изследваме приложението им в Испанската гражданска война.
Преди всичко, трябва да признаем, че въстанието не беше акт на народа, а на група генерали с моралната помощ на няколко реакционни политици и с финансовата помощ на испанските индустриалци и земевладелци и на Църквата. Техният бунт беше насочен против революционните работнически организации, а също и срещу правителството, от чиито ръце те искаха да изтръгнат целия държавен апарат, действайки за своя сметка с най-голяма непримиримост. Да се каже, че властта на Народния фронт беше слаба, не означава да критикуваме либералния или прогресивен дух на хората, които я упражняваха: трябва да изключим идеята, че те бяха толкова безчовечни, колкото генералите и техните съюзници. Тя беше слаба, защото в Испания съществуваше обществено мнение, враждебно и скептично настроено към възможностите на всякакви правителства да намерят решение на икономическите проблеми на страната и защото съществуваше също така една армия, чиято вярност към правителството беше повече от съмнителна.
Военният пуч избухна на 17 юли. Незабавната реакция на правителството беше да извърши промени в състава си с цел да постигне съгласие с генералите. Ако те се съмняваха в своите възможности да заграбят властта, последните биха приели такава възможност. Отказвайки, те разкриха скритите зад държавния преврат сили. Пред правителството имаше два пътя: да демобилизира въоръжените сили (което би дало на офицерите и войниците, които не симпатизираха на Франко, легалната и морална възможност да дезертират и дори, в някои случаи да разоръжат водачите на военния метеж) или да въоръжи народа. Никой от двата пътя не беше следван, с което правителството показа липсата на решителност срещу пучистите и абсолютното недоверие към въоръжения народ (под това разбираме страха му да изгуби контрола си върху него). Народът беше този, който изтръгна от ръцете на правителството инициативата за съпротива, успявайки за няколко дни да осуети намеренията на генералите. В същото време, в резултат на тази бърза реакция, правителствата в Мадрид и Барселона престанаха да съществуват де юре и де факто.
Въоръженият народ – това бяха работниците, тоест производителите. Естествен резултат от поражението на пучистите и на правителствените власти беше това, че въоръжените работници видяха своето положение под нов ъгъл: не като зависими и роби, а като освободени от тиранията на началствата хора, имащи всичките средства за производство в ръцете си. Без колебание, те започнаха да реорганизират икономическия живот на страната с по-голяма или с по-малка интензивност и успех, според идейната и техническата подготовка и революционната инициатива в различните региони.
Тези въпроси ще разгледаме нашироко и в детайли по-късно. Но няма да можем да развием по-ясно нашия сюжет, преди читателят да е разбрал отношенията между Се Не Те и ФАИ. Се Не Те беше организация на работниците революционери, които имаха за цел да обединят масите на всички експлоатирани в борбата за по-добри икономически условия на труда, както и за разрушаването на капитала и властта. Нейната цел беше свободният комунизъм, а средството – прякото действие, независимо от никоя политическа партия. Като масово движение (това не беше само формулировка, защото Се Не Те имаше през юли 1936 г. над един милион членове, които през 1938 г. достигнаха над два милиона и половина), не трябва да ни учудва, че Се Не Те приемаше в редиците си елементи, които подкрепяха нейната решителна и безкомпромисна защита на работническите искания, без да бъдат непременно съгласни с нейните крайни цели, и които разчитаха на политическите партии за прилагане и узаконяване на социалните реформи. С други думи, ако всички анархисти от ФАИ бяха членове на Се Не Те, не всички членове на Се Не Те бяха анархисти. От тук следва, че за да преценим какви бяха възможностите за една анархистическа социална революция в Испания и дори само в Каталуня през 1936 година, базирайки се изключително върху броя, следва да признаем, че числената сила на Се Не Те не отразяваше само анархистическото влияние. И това независимо от факта, че половината от испанските работници бяха в редовете на У Хе Те, контролиран от социалистическата партия (с изключение на Каталуня, където работниците от Се Не Те имаха далеч превъзхождащо мнозинство).
Беше обаче повече от ясно, че дори ако анархистическата социална революция не беше приемлива за всички, работниците показваха своята решимост да осъществят в общи рамки една широка и дълбока социална революция, която в крайна сметка щеше да доведе до едно общество, основано върху принципите на анархокомунизма. В тази ситуация ролята на анархистите според нас беше да поддържат, да вдъхновяват и да насърчават развитието на социалната революция и да попречат на всякакви опити на буржоазната държава да се реорганизира и да търси всевъзможни начини да възстанови своите инструменти – държавният апарат и всички негови репресивни и паразитни институции.
Властта на правителството се крепи върху три основни постулата: то командва въоръжените сили; контролира пряко или косвено медиите (преса, радио, телефони и т. н.), както и националната икономика. През наситените със събития юлски дни в неокупираната зона на Испания то не командваше армията, не контролираше средствата за информация, а икономиката на страната беше в ръцете на работниците, с изключение на финансовите резерви, които правителството контролираше поне юридически. Вече споменахме за златния резерв. Колкото повече изучаваме историята на Испанската гражданска война, толкова повече оставаме потресени от колосалната грешка, допусната от работническите организации, които не сложиха ръка върху този златен резерв още през първите дни, когато бяха толкова силни, колкото слабо беше правителството.
(Имахме ли основание да твърдим, че ако желаем успеха на социалната Революция, е необходимо да премахнем всякакви останки на капитализма и властта на буржоазията? Ако приемехме това, би било най-голяма наивност да оставим стотиците тонове злато в ръцете на едно правителство и на една господстваща класа, които биха били напълно безсилни без тях. Това, че имахме възможността да вземем златото и не предприехме никакви действия не е просто грешка. Можем ли да твърдим, че работниците в Испания бяха в състояние да извършат тази експроприация? Хозе Пейрац в първия том на „Се Не Те и Революцията“ посвещава четири страници на златния резерв, но не, за да каже какво е направила Се Не Те по този въпрос, а за да се оправдава, че правителството на Кабалеро изпратило без съгласието на всички 500 тона злато на… сталинска Русия! Сантиян дава допълнителни сведения в своята „Защо изгубихме войната?“, когато говори по повод отказа на Мадрид да даде на Каталуня средства от своите фондове: „Трябваше ли нашата война да бъде първата изгубена война поради недостиг на оръжие, когато имаше какво да закупим с националното съкровище? В същото време врагът, след катастрофата в Талавера, напредваше застрашително към Мадрид. Беше изготвен план да вземем това, което ни принадлежи. Съкровището на Испанската банка не можеше да бъде оставено в ръцете на едно правителство, което пропусна всички шансове и беше на път да изгуби войната. И ние ли щяхме да се провалим във въоръжаването? Бяхме сигурни, че няма да се провалим в осигуряването на суровини и машини за нашата военна индустрия, за да можем да произвеждаме собствено оръжие. Заедно с нашите обсъждахме идеята да пренесем в Каталуня поне част от златото на Испанската банка. Знаехме предварително, че трябва да употребим сила и разположихме 3000 доверени наши хора близо до Мадрид. Всички подробности по транспорта със специални влакове бяха предвидени. Ако този план беше добре изпълнен, неговата бързина би ни позволила, преди правителството да вземе мерки, да прехвърлим част от испанското злато към Каталуня, което щеше да бъде най-добрата гаранция за една нова военна офанзива. В момента на действието обаче никой от авторите на плана не пожела да поеме отговорността за един жест, който щеше да има най-сериозни исторически последици. Планът беше съобщен на националния Комитет на Се Не Те и на най-известните другари. Приятелите ни бяха смразени от ужас. Основният аргумент, с който те се противопоставяха, беше, че това ще увеличи враждебността срещу Каталуня. Какво можеше да се направи? Не можехме да се бием срещу собствената си организация и трябваше да изоставим плана. Няколко седмици по-късно златото потегли от Мадрид, но не към Каталуня, а към Москва: повече от 500 тона!…“
Изглежда не съществува и най-малкото опровержение на казаното от Сантиян, което, ако е вярно, свидетелства не толкова за предпазливостта, колкото за липсата на предвидливост на ръководителите на Се Не Те.
Трябва да отложим засега този въпрос, докато по-нови документи и информации не потвърдят или отхвърлят нашите заключения.)
(следва)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
V. НЭП Е БОЛШЕВИШКИЯТ ТЕРМИДОР
След конвулсиите на „четвъртото съсловие“ в Украйна и Кронщад, Ленин и неговите комисари предприеха серия мерки, чиято цел бе съхранението на властта. Тази политика на балансиране върху противоречията между работниците и все още недовършената средна и дребна буржоазия в Русия е позната в историята под името НЭП. Само военнополицейската опора, която „новата класа“ имаше в лицето на държавните институции с техните чиновници, се оказа недостатъчна, за да се задържи господството. Затова, през целия исторически период на своето съществувание, тя ще продължава да търси трескаво и да създава слоеве, на които е отредено да играят ролята на социална опора на властта.
В годините на НЭП-а, с цел да се разединят работниците и селяните, болшевиките създадоха предпоставки за поява на т. нар. „непмани“. За търсещите индивидуално „решение“ на социалните проблеми селяни, дребни занаятчии и търговци, те декретираха временното съществувание на условия за дребно проспериране – всеки върху своята купчина тор, в своята работилница или бакалница. И понеже няма нищо по-егоистично, ограничено и по-тъпо от дребния „гений на личната инициатива“ и на спекулата, властниците не се излъгаха във възлаганите надежди върху политическата и социална роля на непманите-остапбендеровци.
От тяхната среда излязоха многозначителни лозунги като: „Долу комунията, да живее Ленин!“ Не можем да отречем една своего рода „научност“ в стила на управление на малкия червенобрад пръч. Познавайки добре силата на парите, той подхвърли достатъчно милиони рубли на по-висококвалифицираните специалисти под формата на многократно по-високи заплати от „средната“, за да ги интегрира по този начин в класата на държавните капиталисти. Заедно с това отдалечи от Москва и Петроград цели ешелони с работници, изпращайки ги в мините и заводите на Урал. Това целесъобразно отстраняване на взривоопасния социален „материал“ от жизнените центрове на империята Ленин придружи с „теоретически мотиви“. В доклада си пред Х конгрес на болшевишката партия през март 1921 г. (който протича по време на Кронщадското въстание) той заяви, че “Работническата класа повече не съществува, че тя се е лумпенизирала и разложила“. Шляпников – водачът на фракцията в партията, наречена „Работническа опозиция“, подхвърли саркастично от мястото си в конгресната зала: “Аз съм щастлив да Ви поздравя затова, че упражнявате диктатурата си от името на една класа – фантом. Една класа, която не съществува!“
Отговорът бе бърз и категоричен – ЗАБРАНА НА СВОБОДАТА за всички фракции във ВКП(б). От този момент всички партийни „другари“ бяха лишени от елементарни свободи и права. Нещо, което всъщност е съвършено нормално за йерархическата пирамида на държавнокапиталистическата класа. Монополът си е монопол и той не позволява никакви сантименталности и „гнил дребнобуржоазен либерализъм и разпуснатост“ дори по отношение на „единомишлениците“. Защото на онзи, който има властта, му е все едно дали ще му я вземат врагове, или „приятели“! Така, още през далечната 1921 г., същият Х конгрес на партията приключи историята с „вътрешнопартийната демокрация“ и възтържествуваха „ленинските норми на партиен живот“.
VI. „КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА“ Е КОЛОНИЗАЦИЯ НА СОБСТВЕНОТО ТУЗЕМНО НАСЕЛЕНИЕ
Разбира се, НЭП-ът беше тактически период и ход, към който господстващата класа ще се връща в различни варианти – всеки път, когато революционната криза направи пролетариата опасен за властта ѝ. Това, че „новата класа“ не е възнамерявала да извади от сферата на експлоатацията многомилионното руско селячество, показа следващият остър завой в „генералната линия на партията“ и последвалите го събития. След по-малко от едно десетилетие започна най-бруталното в човешката история обезземляване и пролетаризиране на 150-милионното руско селячество. Английският прецедент от епохата на Елизабет I, за който Томас Мор говори с болка в своята „Утопия“, разказите му за „овцете, които изяждат селяните“, за стотиците хиляди прогонени от земите си, принудени да станат „разбойници“ в планините или скитници по друмищата на острова, преследвани като кучета, бесени или дамгосвани и натиквани във фабриките – „домове на ужаса“, са нещо невинно в сравнение с това, което настана 300 години по-късно в „страната на строящия се социализъм“.
Новата сталинска „победа на първата фаза на комунизма“ създаде една по-солидна база за натрупване на държавни капитали и за ускоряване на индустриализацията в Русия. Всички предпоставки за това бяха вече налице. Руското общество беше разцепено от завършилия държавнокапиталистически преврат като със сатър – на експлоататори и експлоатирани. Междинни, средни, дребнобуржоазни слоеве повече няма. Едната от класите притежава чрез държавата цялата икономика и с помощта на глада, полицията и репресиите наблъсква другата в своите индустриални и селскостопански предприятия. В тях „нормата на принадената стойност“ (отношението между произведената от наемния работник стойност и неговата заплата) стига до фантастичните 1000%! Маркс навярно се е обръщал в гроба си! Британските капиталисти от неговото време не са смеели да мечтаят в сънищата си за подобни проценти. Това не попречи на един от шутовете на Сталин – бившият троцкист Карл Радек, – преди да го погълнат концлагерите в Сибир, да излезе на сцената и удари звънеца, за да оповести „Социализмът е построен!“
Не всичко от огромните средства, създадени с труда на стомилионния „съветски“ пролетариат, се изплюскваше от господстващата държавнокапиталистическа класа. Една част се натрупваше и инвестираше в създаването на нови предприятия, за да се разшири още повече базата за експлоатация на наемния труд и да се създадат предпоставки за крезовски живот на партийните мандарини.
Капиталът беше съсредоточен в едни ръце и можеше да бъде насочван, изпращан, преливан заедно с цели армии от пролетарии в тези клонове на икономиката и районите на огромната страна, където печалбарските интереси на „новата класа“ можеха да получат най-добра реализация. Темповете на икономически ръст бяха високи поради по-високата степен на експлоатация и фелдфебелските „предимства“ на държавния капитализъм. От развития капиталистически Запад пристигаха технически новости, капитали и специалисти. Неговата икономика се нуждаеше от пазари, а „съветската“ – от капитали и патенти, за да се намери временен изход от световната криза.
Освен инвестициите и колосалните разходи по въоръжаването, в търбуха на държавнокапиталистическата класа попадна по-голямата част от националния доход, поради което беше ликвидирана възможността пролетариатът от индустрията, лабораториите и селското стопанство да има още сега поне два пъти по-висок стандарт от днешния. Ленин казваше: „Капитализмът се състои не във формата на собственост, а в отношенията на експлоатация на наемния труд от капитала“, продължавайки: „Ако ние не сме обикновени политически шарлатани, трябва да кажем открито на работниците, че когато в нашето общество някои получават 3-4-5 пъти по-голяма заплата от тази на средния работник, това вече е капитализъм. Защото последният не е в парите, а в тази разлика, която означава експлоатация.“ Това датира от 1918 г. От зората на класовата диференциация на „съветското“ общество, когато са се въвеждали по-високи заплати за различни категории „специалисти“ в държавния, партиен и стопански апарат. Цитатите приличат на почтеност, но Ленин много често казва едно, мисли друго и върши трето. Впрочем, обсъжданията в историята на проблеми от рода на това дали първите болшевики като първите християни са били честни, или безчестни; дали са били искрено вярващи, или са се приспособявали като хамелеоните към изменящата се обстановка, особено когато са били притиснати до стената и веднага след това са захвърляли обременителния товар на идеалите; дали са били съзнателни, или несъзнаващи оръдия на държавнокапиталистическия преврат – тези въпроси нямат смисъл. Важна е програмата, с която те влязоха в революцията, тяхната практика и най-вече – крайните резултати от реализацията на лозунгите. Защото, както се знае, „пътят към ада е покрит с добри намерения“.
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано