Професор Чомски, вие сте сред най-цитираните световни учени, а от 45 години сте и политически активист. Гледайки политиката днес, човек се пита дали „обществените интелектуалци“ като вас могат да постигнат нещо?

Как може да ми задавате такъв въпрос?

В Афганистан има война. Светът страда от последствията на икономическата криза. Социалните неравенства все повече се изострят.

Проблемът е прост. Повечето интелектуалци са слуги на властта и съветват правителствата. Наричат себе си експерти. От векове търсят престиж, не само днес. Само че в перифериите на всяко общество има критични интелектуалци. И двата вида интелектуалци имат своето влияние – и слугите на властта, и дисидентите.

Все още сме скептични. Какво сте променили вие за последните 45 години?

Аз лично нищо не съм променил. Аз бях част от движение и това движение постигна много неща. Светът днес е коренно различен от света преди 45 години. Действията за граждански права, човешки права, права на жените и защита на околната среда, съпротивата срещу потисничеството и насилието, всички тези действия съществено измениха света. Не разбирам как може да твърдите, че нищо не се е променило.

А студентите по-ангажирани ли са политически? Днешното поколение често бива упреквано в апатия.

Мисля, че този упрек е грешен. Периодът на силно политизиране на университетите беше много кратък, от 1968 до 1970 г. Преди това студентите бяха аполитични. Войната във Виетнам например е едно от най-големите престъпления след Втората световна война. Минаха четири-пет години, преди в САЩ да се зароди видима форма на протест срещу нея, който бързо отшумя през 70-те. Настроението преди войната в Ирак беше много различно. Доколкото съм запознат, войната в Ирак е първата война в историята, срещу която демонстрациите започват преди самата война. Студентите ми пропускаха лекции, за да демонстрират. Такова нещо не би могло да се случи преди 50 години. Протестите не спряха войната, но я ограничиха. В Ирак САЩ не успя да направи и частица от онова, което стори във Виетнам.

Тези протести не бяха ли мимолетно явление?

Не. Политизирането днес е много по-силно, отколкото през 50-те. Развиха се форми на траен активизъм, с чиято помощ много от битките ни бяха спечелени. По отношение правата на жените например имаше постоянен напредък. Ако бях питал баба ми дали е била потисната, нямаше да знае за какво ѝ говоря. Майка ми каза „Потисната съм, но не знам какво да правя!“, а дъщеря ми след такъв въпрос вече ми се караше: „Нашият свят е по-човечен!“

Вярвате ли в историческия прогрес?

Прогресът е бавен, но драматичен, ако гледаме дълги периоди от време. Вземете например премахването на робството или развитието на свободата на изразяване. Правата не се подаряват просто така. Хората обединиха силите си и реализираха тези права. Все пак прогресът не е праволинеен. Понякога се правят стъпки назад.

Ако понякога има прогрес, а друг път стъпки назад, ще бъде ли светът по-добър след 50 години?

Какво ще бъде след 50 години много зависи от делата на младото поколение днес. Две големи опасности застрашават съществуването на света: отношението ни към околната среда и опасността, която произтича от ядрените оръжия. Ако днес не се борим по-убедително за защитата на околната среда, след 50 години може да се озовем насред тежка екологична криза, да не говорим за рисковете от ядрените оръжия. Ужасната катастрофа от Фукушима ни напомня, че използването на ядрената енергия с невоенни цели носи огромни рискове. Не можем да пренебрегваме това в никакъв случай.

Политическа ангажираност като вашата рядко се среща сред учените. Ядосват ли ви понякога „слугите на властта“, както ги наричате, или вашите колеги професори, които се съсредоточават единствено върху научната си дейност?

Смятам, че е неморално да се подкрепят системи на власт. Това обаче не означава, че се ядосвам на някого. Учените като такива нямат по-дълбоки политически прозрения от другите хора и не превъзхождат другите морално. Те обаче са длъжни да помагат на политиците да търсят и намират истината.

Това звучи като да поомеквате на стари години.

Не. Възгледите и отношението ми не са се променили през десетилетията. От младежките си години вярвам в едни и същи неща.

Добре ли е това, че вярвате в същите неща като преди 70 години?

Да, когато става въпрос за фундаментални принципи. Очевидно съм променил мнението си по много въпроси, но идеалите ми са същите!

Често казвате, че сте анархист. Какво имате предвид?

Анархистите се опитват да идентифицират властовите структури. Те предизвикват тези, които упражняват власт, да доказват правотата си. В повечето случаи тези доказателства са неуспешни. Тогава анархистите се стремят да разобличат и преодолеят структурите на властта – били те патриархални семейства, мафиотска международна система, или тези частни тирании върху икономиката – корпорациите.

Кое беше ключовото преживяване, което ви направи анархист?

Нямаше такова. На 12 години започнах да посещавам антикварни книжарници. Много от тях ги движеха анархисти, дошли от Испания. Затова ми се стори съвсем естествено да бъда анархист.

Трябва ли всички студенти да бъдат анархисти?

Да! Студентите трябва да предизвикват авторитетите и да се присъединят към дългата анархистка традиция.

„Да предизвикват авторитетите“ – един либерал или умерен левичар би могъл да приеме тази покана.

Щом един човек идентифицира, предизвика и превъзмогне незаконната власт, той или тя става анархист. Повечето хора са анархисти. Как се наричат самите те, не ме интересува. •

Интервю на Цайт Кампус от 27 юни 2011

(със съкращения)

Превод за „Без лого“: Мария

"Носотрос" ("Ние")...

Продължение на интервюто с Хуан Гарсия Оливер
На 20 юли 1936 г. се състоя известната среща с Компанис. Как мина тя?
Щом нашата контраатака срещу пучистите приключи успешно, Компанис се обърна към Регионалния комитет на CNT, който назначи делегация. Отидохме да чуем предложенията на Компанис, след което се оттеглихме, за да ги разискваме.
Каква беше твоята гледна точка върху ситуацията в този момент?
Повече от всякога аз исках да извършим цялостната, радикална и тотална Социална революция без половинчати мерки. За мен беше повече от ясно, че Компанис иска да ни превърне в пазачи на „сигурността“. За него нашият Комитет на въоръжените работнически милиции, беше нещо като полицейски комисариат. А ние се борихме за революцията и трябваше да я завършим, като продължим да настъпваме напред.
На един прочут пленум на местните Федерации на анархистическото движение на Каталония, мисля през август, според Цезар Лоренцо в книгата му „Власт и Социална революция“, ти си казал: „Или ще сътрудничим, или ще наложим нашата диктатура“?
Установявам, че прескачаш една твърде важна глава от нашата история. Това не ме учудва, защото тази глава често я пропускат, включително Лоренцо, Пиерац и други. Преди събранието, за което говориш, имаше друг пленум на регионалните федерации на CNT, FAI и FIJL (Иберийската федерация на безвластническата младеж), който се състоя на 23 юли и беше от решаващо значение. На другия ден след нашата победа, ние анализирахме ситуацията в Каталония. Аз предложих да въведем незабавно и безкомпромисно свободния комунизъм (така испанците наричат анархокомунизма), за която цел трябваше да премахнем всякаква власт и да разчистим терена от политиците за инициативата и революционното творчество на масите. Моето предложение беше отхвърлено от пленума. С изключение на един-единствен делегат, анархистическото движение (CNT, FAI и FIJL) отказа на 23 юли да вземе нещата в свои ръце и да установи анархокомунизма. След като взе това решение то отстъпи терена на другите сили.
Как си обясняваш този избор и факта, че ти се оказа напълно изолиран?
CNT стана жертва на проявление на самопарализа. Дотогава Конфедерацията беше във възход, тя преодоля всички препятствия, включително най-трагичните. Когато обаче се намираше в зенита си и революцията беше на една ръка разстояние, тя удари спирачките и с това скочи от влака на историята (по същия начин би се почувствал ефектът, ако Земята спре за част от секундата своето въртене около Слънцето). И днес още плащаме последиците от това натискане на спирачките от пленума на 23 юли. Отказвайки да продължим напред, под претекст, че часът на анархокомунизма не бил ударил, пленумът спря възхода на нашето движение. То беше парализирано.
Но по-конкретно какво се случи? Кой спря движението?
Главният майстор на това, под претекст, че английската флота заплашвала Барцелона, беше Сантилян. Спомням си, че му отговорих: „Ние нямаме правото да спираме, когато 400 другари загинаха в Барцелона, за да живее революцията“. Аз се бих, за да защитавам тази последователна позиция. Правих го в памет на миналите боеве, за честта на бойците, които срещах от 17-годишната си възраст, които отказваха компромиса, и с мисълта за другарите, които загинаха през последните дни. Но аз бях победен и се подчиних на решението на пленума. От този момент нататък, историята на CNT е история на едно сгромолясване. Пленумите, които последваха 23-то юлския, щяха да отбележат само етапите на това падение. В своите спомени аз давам многобройни примери за неща, за които Пиерац никога не говори. Така, когато по повод на едно общо оплакване против парализирането на действията по фронта на Арагон, се стигна до искане за отстраняване на Дурути и замяната му с Ховер – моята намеса позволи на Дурути да остане на поста си. Оттогава престанах да бъда непримирим революционер и се превърнах в помирител.
Ти си мислил, че след пленума на 23 юли не остава нищо друго?
Известно време се надявах, че чрез Комитета на милициите ще мога да създам революционен полюс, който би могъл да ни послужи, за да потеглим отново напред. Идеята ми беше, че като запазим максимално влияние в милициите, ще бъдем готови за деня, в който организацията ще си даде сметка, че е сбъркала пътя. Този ден не дойде. Влязохме в логиката на компромисите. Въпреки това, аз винаги очаквах че организацията ще възобнови дебата от 23 юли и ще приеме една революционна линия.
Да вземе властта?
Не! Алтернативата беше следната: или ще сътрудничим на едно правителство, без да можем да го контролираме, или ще го свалим и ще проведем Социалната революция във всички области. Разликата е колосална. Отказвайки да участва в управлението, щеше да е по-добре, ако CNT се заемеше изцяло с революцията, увличайки масите от колебаещи се или предпочитащи невъзможния неутралитет. Ако беше нужно, тя можеше да назначи едно правителство на левицата изцяло под свой контрол. По такъв начин функционираше Комитетът на милициите. Ние го ръководехме. Това нямаше нищо общо със случилото се в последствие, когато влязохме в правителството на Ларго Кабалеро в слаба позиция спрямо блока на всички останали: социалисти, сталинисти, републиканци, национал-автономисти и всякаква подобна сган.
Когато говориш за контрол над правителството, мислиш ли че CNT имаше средствата и възможностите да го осъществи? Нейната сила беше твърде различна в различните региони. В Каталония може би беше възможно да се защитава твоята максималистка линия, но другаде – не.
Аз винаги съм вярвал в ролята на действените малцинства. Те са тези, които трасират пътя. Ако следваме твоите разсъждения, за каталонската CNT не е имало друг път, освен да стане реформистка. Тръгвайки от хипотезата, че другите региони нямат капацитета на Каталония, Конфедерацията не трябваше да предприема нищо, освен да се задоволи и да търпи. Да търпи, но докога? Колко години? Аз не казвам, че разсъжденията ти са лишени от основания, но доведени до логическия им край, те узаконяват реформизма. Аз бях привърженик на това да вървим напред, да опитаме, увличайки масите с примера на Каталония, да продължим Испанската революция.
От гледна точка на доктрината обаче такъв контрол над властта също е ерес и не издържа, нали?
На CNT се падаше да демонстрира, че е възможно да извърши революцията, без да налага своята диктатура. Нейната сила почиваше върху колективния ѝ капацитет. Защо трябва да предричаме неуспеха на своята революция? Да се мисли така, означава, че нямаме доверие в собствените си идеи. Анархистите вярват в човека. Това е съществена разлика с марксистите. В Испания синдикализмът прокламира анархистическата идея от самото начало. Беше дошъл часът в който ние можехме да покажем на какво сме способни. Днес можем да анализираме грешките си или да ревизираме някои от постулатите си, но повече никога няма да се питаме трябваше ли да извършим революцията, или не.
Защо, когато установи, че твоята позиция е в малцинство, ти не се противопостави открито на мнозинството?
Противопоставих се. Още вечерта на пленума, събрах членовете на групата „Nosotros“, разширена с Маркос Алкон, Мануел Ривас, Хоакин Аскасо и още двама-трима другари. Обясних им, че предвид разнородния характер на CNT, позицията ѝ не ме учудва особено и добавих, че както и в други моменти от историята ѝ, единствено една смела акция на групите, без „водачески“ претенции, би могла да промени курса на събитията. В заключение им направих следното предложение: преди колоните да потеглят за фронта в Арагон, трябваше да ликвидираме властта на „Народния фронт“ в Барцелона и в цяла Каталония и да вземем нещата в свои ръце. Дурути се противопостави, макар да признаваше, че моите аргументи са валидни. Той декларира, че е привърженик на изчакването да превземем Сарагоса, преди да действаме. Възразих му: „Какво ни доказва, че в условията, в които ще се развият боевете, ти ще превземеш Сарагоса?“ Моята теза беше, че нашата бърза победа зависи от капацитета ни да очертаем едновременно следните три кръга: един с център Барцелона, втори – с Галиция и трети – със Севиля. Ако един от тях липсваше, войната щеше да бъде продължителна.
Повтарям: ако ние спечелихме в Барцелона, то е, защото бяхме успели да създадем военна сила, отговаряща на нуждите на въстанието. Като се кажеше утре в толкова часа на това место, тя беше там. Кадрите на отбраната бяха млади, обучени хора, готови за борба, въоръжени и сигурни. В Барцелона това работеше и точно то липсваше в другите региони, особено в селските зони, което, според мен, е една от главните причини за неуспеха на революцията.
(Следва)

БЕЛЕЖКА

В мемоарите на Хуан Гарсия Оливер „ЕХОТО ОТ СТЪПКИТЕ“ (Париж, 1978 г.) напразно ще търсим отговор на един от най-важните въпроси:
Защо този непреклонен революционер-максималист се свлече прогресивно на позициите на антифашизма, на който той беше категоричен противник, прие сътрудничеството с цялата „лява политическа сган“ и стана министър на правосъдието в един от нейните кабинети (на Ларго Кабалеро), и най-вече, защо в следващия решителен момент (май 1937 г.), когато Социалната революция в Испания достигна нов връх, той допринесе, като малцина други, заедно с презираната от него Федерика Монсени, за разоръжаването на пролетариата на Барцелона, въстанал срещу сталинско-буржоазната контрареволюция?

ИНТЕРВЮ С ХОЗЕ ПЕЙРАЦ
В момента на военния пуч от юли 1936 вие бяхте в Барселона?
Да, но аз не участвах в сраженията в центъра на Барселона, понеже бях в предградието Хоспиталет. Нашият квартал внимаваше какво става в намиращото се в съседство историческо селище Санс. Бяхме близо до една важна казарма – на пехотата от Бруш – и мислехме, че войските ще атакуват Барселона от запад, където бяхме ние. Имахме малко оръжия. В моята група бяхме петима с един-единствен пистолет. Щастие е, че военните не влязоха от тази страна, защото нямаше да направим кой знае какво. Те нападнаха през централния булевард Диагонал, проникнаха в центъра на града и завзеха цяла Барселона с изключение на седалището на правителството. Държаха пощата, телефонната централа, хотел Риц, площад Каталония, пред университета и стигнаха чак до площад Испания. Войските контролираха цяла Барселона. Случилото се после е трудно обяснимо. То е свързано с реакцията на народа, от която СНТ съумя веднага да спечели в този психологически момент, за да промени курса на събитията. Що се отнася до мен, аз участвах в атаката на Пехотинската казарма с други анархистки групи. Тя беше изоставена от главните войскови части, насочили се към центъра, и ние завзехме картечници, карабини, гранати – цял арсенал, което не беше за пренебрегване по-нататък.
Отговорът на пуча беше ли резултат на планирана и ръководена акция, или се дължеше на спонтанността?
Мисля, че имаше много спонтанност, която понякога е по-ефикасна от методичното провеждане на военните операции, защото е непредвидима. Когато един шахматист мести една фигура върху дъската, неговият противник винаги може да намери отговор, за да попречи на плана му. Най-добрият начин да се блокират действията на една армия не винаги е да ? се противопостави друга армия, освен ако тя не е по-мощна или по-добре екипирана. Ако срещу една класическа армия, технически подготвена по старому, дисциплинирана и имаща стратегически познания, ти се опитваш да формираш друга армия от същия тип, загубата ти е 100% сигурна. Точно това се случи с нашата война. В Барселона на 19 юли стана нещо съвършено различно: армията излезе на улицата и окупира стратегическите точки на града, но нейните командири оставиха огромни пространства и хората се промъкваха навсякъде, стреляха от покривите, смесваха се с войниците и рушаха бойния им дух. Така малко по малко дисциплината рухна, вече никой не знаеше какво да прави, командирите не можеха повече да командват, нито войниците се подчиняваха на заповедите им. Накрая, пред тях застана алтернативата – да се предадат или да загинат. Така беше спечелена битката за Барселона. Другояче казано, аз не съм сигурен, че ако имахме един прецизен план, нещата щяха да протекат толкова добре. Фактически, ние не получихме никакъв съвет, освен „да не спим“ и да се прегрупираме в синдикалните клубове. А и оръжия ни липсваха, за да изработим един ефикасен боен план. Вярно е че, атакувахме няколко оръжейни склада и няколко закотвени в пристанището кораби, но това не беше достатъчно. Трябва да признаем и това, че гвардията за атака срещу безредиците беше по-скоро на наша страна, а жандармерията остана неутрална, което ни услужи много. Ако в този момент цивилната гвардия беше поела риска да застане на страната на армията, всичко щеше да стане доста по-сложно. Но повече от всичко, за нашата победа над армията допринесе войнственият дух на бойците-анархисти. Те имаха в актива си още много други революционни удари. Макар и недисциплинирани, те бяха тренирани в уличните боеве и имаха готовност за саможертва, без която борбата е невъзможна.
Имало ли е случаи на войнишки бунтове?
Не вярвам. Стана нещо друго. Имаше психологически момент, който бихме могли да наречем нарушаване на равновесието. Докато войникът има до себе си началник, който го командва, тежестта на дисциплината го кара да се подчинява, дори и да е анархист. Ние имахме цели зони, в които хиляди от нашите приятели не направиха нищо. В самата Сарагоса, където протече конгресът на СНТ през май в една атмосфера на апотеоз, приятелите не мръднаха. Липсваше им инициативност като тази която имахме в Каталония. Това, което стана ясно в Барселона е, че докато войникът е в усмирителната риза на дисциплината, той е само една машина, която се подчинява на заповедите и стреля по своя баща или децата си. Но когато точката на равновесие се измести и ситуацията се обърне във вреда на военните, дисциплината рухва и войниците се разбунтуват. Когато тълпата в Барселона завзе оръдията на артилерийската част на една от казармите и започна да я обстрелва, дисциплината се срина, противникът беше напълно деморализиран и ние спечелихме сражението. С тези оръдия се приближихме до седалището на генералния щаб. Освен ако не иска да се самоубие, за един войник е много трудно да се противопостави на заповедите. Имало е в миналото случаи на неподчинение и опити да се превземе казармата Кармен в Сарагоса, но те пропаднаха и бунтовниците, сред които имаше и няколко офицери, бяха избити. Подобна история имаше през 1933 г. в Кордова, но такива случаи са съвсем редки.
Превод Георги Константинов

Хуан Гарсия Оливер с другари анархисти след победата над военния пуч на 19 юли 1936 г.

(продължава от предния брой)

Как преживя военния пуч от юли 1936?
Може да звучи нахално, но го преживях както очаквах. Членовете на Конфедералния комитет за отбрана на СНТ за Каталония се противопоставиха на военния бунт, точно както бяха предвидили. Знаехме как ще действат бунтовниците. Те нямаха силно въображение що се отнася до техниката на държавния преврат и освен това ни познаваха твърде зле. Мислеха си, че ще минат като на парад, без сериозна съпротива от наша страна, както обикновено. Тяхното невежество беше нашата сила. Новото беше, че съществуваше една добре организирана сила – нашите кадри за отбрана, решени да се бият.
Как по-конкретно?
Наскоро бяха открити много казарми от властта. Те образуваха един вид ветрило и доминираха над работническите квартали в покрайнините. Един от проблемите, стоящи пред нас, беше да оставим ли военните да излязат от казармите? Другият проблем беше трябва ли да призовем към генерална стачка? Според мен не трябваше: първо, защото нейната степен на ефикасност е във всички случаи спорна и освен това би изострила слуха на военните. Идеалното от моя гледна точка беше работниците да излязат на улицата без призиви за стачка. Дадохме две нареждания: от една страна да оставим войската да излезе от казармите, за да не ги превърне в крепости, и от друга – щом излязат, да се надуят сирените на текстилните фабрики и на корабите в пристанището като психологическо оръжие. Риск печели, риск губи. Залагахме на това, че ако не се съмняват в победата си, военните няма да се въоръжават до зъби. Рискувахме и спечелихме. Атакувани в тила, военните бяха изненадани и бързо разколебани. Без муниции, малко по малко започнаха да се предават. Единственото събитие, което не предвидихме, беше поведението на генерал Годед – командващият въстанието в Барселона. Виждайки, че ситуацията е безнадеждна, той поиска да преговаря с президента Компанис, за да се предаде на властите и да подпише прекратяване на огъня. Проблемът беше в това, че единствената легитимна власт тогава беше Конфедералният комитет за отбрана на СНТ за Каталония. Така ние решихме да продължим битката до пълното поражение на бунтовниците. Решението беше взето от комитета на площада пред театъра под един камион. Така мина всичко, без големи изненади.
Не оставяш никакво място за „спонтанния подем на масите“?
Те ни последваха. „Революционната гимнастика“ предполага, че кадрите на отбраната ще бъдат първи в битката, поемайки всички рискове. В това се различавахме от псевдореволюционерите, които практикуваха метода „Да се въоръжим и тръгвайте!“ Когато видя ръководителите на СНТ да поемат към центъра на града, работническата класа разбра, че този път часът на революцията наистина е ударил. В Сарагоса, обратно, действаха „по старому“: стачният комитет призова за революция и се скри в една изба. Естествено, призивът им не беше последван.
(следва)
Превод Георги Константинов

Ноам Чомски

Интервю на Ейми Гудман с Ноам Чомски
Чомски: Първо, това, което става, е поразително. Смелостта и всеотдайността на демонстрантите е забележителна. Каквото и да стане, това са мигове, които няма да се забравят и със сигурност ще имат дългосрочни последици – това, че преодоляха полицията, завзеха площад Тахрир, продължават въпреки организираните банди от поддръжници на Мубарак – организирани от властта да се опитат или да ги изтласкат, или да се стигне до ситуация, в която армията ще претендира, че е трябвало да се намеси, за да опази реда и след това да наложи някакъв военен режим или нещо подобно. Много трудно е да се предскаже какво ще стане. Но събитията са наистина поразителни и наистина, навсякъде в Близкия Изток е това – в Йемен, Йордания, почти навсякъде има сериозни последици.
Съединените щати досега на практика следват стандартното разиграване. Многобройни са случаите, в които някой толериран диктатор е губил контрола или е бил на път да го изгуби. Има една стандартна схема – Маркос, Дювалие, Чаушеску – силно подкрепян от САЩ и Великобритания, Сухарто: продължаваме да ги подкрепяме колкото може по-дълго, а когато в един момент положението стане неудържимо – обикновено, когато армията се обърне на 180 градуса, претендираме, че по начало сме били на страната на народа, да забравим миналото и да направим необходимото да върнем старата система под ново име. Това е успявало или не е успявало в зависимост от обстоятелствата.
Това, предполагам, става и сега. Те чакат да видят дали Мубарак ще устиска, както възнамерява, и докато стиска, ще казват: „Трябва да поддържаме реда и закона, промяната в рамките на конституционно установения ред“ и така нататък. Ако не устиска, ако, да речем, армията се обърне срещу него, тогава ще минем към стандартното разиграване. Всъщност, единственият ръководител, който има ясна позиция и е на път да стане – а може би вече и е – най-популярната фигура в региона, е министър-председателят на Турция Ердоган, той от самото начало говори съвсем ясно и открито.
Обама, много внимателно, не казва нищо. Мубарак ще се съгласи, че трябва да има „мирен преход“, но към какво? Нов кабинет, дребни поправки по конституцията – нищо съществено. Обама прави онова, което ръководителите на САЩ обикновено правят. Както казах, има стандартно разиграване: когато един толериран диктатор загази, опитай се да го закрепиш и чакай; ако на един етап това стане невъзможно, минавай на другата страна. САЩ играят изключително силна роля там. Египет от край време е вторият най-голям получател на военна и икономическа помощ от САЩ. Израел е най-големият. Самият Обама подкрепя силно Мубарак. На своята прословута реч в Кайро, която уж трябваше да звучи помирително с арабския свят, той каза: „Мубарак е добър човек. Направил е добри неща. Поддържа стабилността. Ще продължим да го подкрепяме. Той е наш приятел“ и все в този дух. Той е един от най-жестоките диктатори в региона и как човек може да вземе сериозно думите на Обама за човешките права след това не е много ясно. Но подкрепата е много силна в дипломатическо отношение. Армията, самолетите, които летят над площад Тахрир, са американски самолети, разбира се. САЩ са от край време най-силният, най-непоклатимият и най-сериозен поддръжник на режима. Това не е Тунис, където основният поддръжник е Франция. Там те са основният виновник, но в Египет това са несъмнено САЩ и, разбира се, Израел. От всички страни в региона, Израел и, предполагам, Саудитска Арабия, са най-отявлените поддръжници на режима на Мубарак. Израелските ръководители дори изразиха своето негодувание, че Обама не е подкрепил по-силно техния приятел Мубарак.
Аз лично не помня по-забележителен бунт в някой регион. Някои го сравняват с Източна Европа, но тук няма много място за сравнение. Първо, в този случай, няма аналог на Горбачов в САЩ или другите велики сили, поддържащи диктатурите. Това е огромна разлика. Друга такава е, че в Източна Европа САЩ и техните съюзници следваха изтъркания принцип, че е добре да има демокрация, поне донякъде, ако съответства на стратегическите и икономическите цели – тоест, приемлива е във вражеските райони, но не и в нашите. Това е отдавна установен принцип и той, разбира се, рязко разграничава двата случая. Всъщност, що-годе смислено сравнение може да има с Румъния, където Чаушеску, най-свирепият от диктаторите в региона, беше силно поддържан от САЩ до самия край. Чак когато беше свален и убит, администрацията на първия Буш заигра по обичайните правила: направи се, че е била на страната на народа, че е била против диктатурата и се опита да уреди продължаването на близките отношения.
Тук обаче нещата са съвсем различни. Никой не знае до какво ще се стигне. Проблемите, които протестиращите се опитват да решат, са с много дълбоки корени – те нямат лесно решение. Има ужасна бедност, репресии, липса не само на демокрация, но и на сериозно развитие. Египет и другите страни от региона току-що претърпяха период на неолиберализъм, който доведе до растеж на хартия, но с обичайните последици: висока концентрация на огромно богатство и привилегии, ужасно обедняване и безпътица за огромната част от населението.
Още през 1958 година президентът Айзенхауер изразява своята загриженост за нещо, което нарича кампания на омраза срещу нас в арабския свят. Това е вътрешна дискусия, наскоро разсекретена. Тази кампания не се води от правителствата, а от народа. Това е забележително, защото две години по-рано той се намесва със сила срещу опитите на Израел, Великобритания и Франция да окупират част от египетската територия. Айзенхауер очаква, че това ще доведе до огромна вълна от проамерикански настроения и това наистина се случва, но за кратко, защото след това неговата политика продължава по старому. Да не забравяме, че по това време Айзенхауер следва политика на изчерпване на местните запаси в САЩ в интерес на производителите на петрол в Тексас, вместо купуване на много по-евтиния петрол от Близкия Изток. Тази политика се води от края на 50-те години на миналия век и продължава близо 15 години. Тогава не става дума дори за купуването на петрола от Саудитска Арабия и другите страни от региона, а за поддържането на свирепи диктаторски режими, в блокиране на демокрацията и развитието с една единствена цел – запазването на контрола върху природните и енергийни ресурси на земята. Това, според доклада на Националния съвет за сигурност тогава, поражда тази кампания на омраза срещу САЩ и тези заключения са напълно валидни и днес.
3 февруари 2011

Изкуство без билет и без държава

Интервю с Елена, Саша, Лена и Александрос от анархистката театрална трупа FACTA NON VERBA

Искаме да представим групата – кои са вашите основни идеи, в какво се изразяват акциите ви?

Групата съществува от 2002 година като антиавторитарна театрална трупа и идеята е да правим постановки и театрални представления, без да искаме за това билети, тоест безплатни са. Освен това нямаме никаква поддръжка от държавни фондове, разбира се… Искаме хората да се събират и да споделят нуждата от действия, акции… Да могат свободно да се изразяват. Стараем се също така да има взаимно проникване и участие между актьорите и публиката, да се създават някакви социални връзки и сила между хората.

Колективът от непрофесионални актьори ли е създаден, или между вас има и хора с театрално образование?

Смятаме, че театърът трябва да се прави от хора, които обичат изкуството, и че всеки може да бъде автор – между нас има хора, които имат театрално образование, както и такива, които нямат – със сигурност не е задължително да имаш. Също така организираме уроци по история на театъра, както и други аспекти на изкуството.

Доколко вашата театрална и политическа работа съществуват като нещо отделно? Съчетават ли се дейностите, или са строго разделени?

Истината е, че когато се занимаваме изключително много с политическа дейност, тогава художествената ни дейност остава малко на заден план… Но например, когато беше срещата на ЕС в Солун през 2003 година и Министерството на културата тогава организира и някакви „официални театрални дни“, ние се включихме в общите протести с голямо театрално улично представление като част от общия протест на анархистките групи на площад „Аристотел“. И след това, когато в резултат на масовите протести имаше седем души арестувани в гладна стачка, отново направихме голямо улично представление срещу сградата на съда в знак на солидарност и за да съберем някакви пари в помощ на арестуваните. Цялата идея на уличните постановки е, че не се плаща нищо за тях – хората просто оставят нещо, ако искат, в знак на подкрепа.

Как обикновените хора, не само политически активните, но и останалите възприемат вашата дейност?

Възприемат ни положително като цяло – когато попитат например откъде могат да си купят билет за представлението, им казваме, че такъв не съществува и че всичко е безплатно и те винаги оставят по нещо в кутията за дарения – става дума за обикновените хора, не само анархистите.

Като колектив „Факта нон верба“ правите само улични представления или използвате сгради, театрални помещения?

Всъщност и двете. Имаме и много представления на закрито, но никога не взимаме вход.

Докосвате ли се и до други форми на изкуството, или се занимавате само с театър?

Не, имаме и много други дейности, не само театър – рисунка, живопис, графити, скулптура, всичко това е под формата на творчески работилници, които са свободни и са като обмен на опит – дори когато организираме уроци по история на изкуството, идеята е да обменим опит с хората, които идват, а не да бъдем в ролята на „учители“.

От кои видове изкуство и творци се влияете?

Разбира се, повлияни сме от „Живия театър“, от начина, по който те организират своите колективи, общности… Харесваме много Самуел Бекет, смятаме, че този мрачен, стар Бекет е наистина невероятен. Харесваме и концепцията на Антонен Арто за „театъра на жестокостта“. През последните години се опитваме да популяризираме и някои балкански автори, защото смятаме, че има нещо като общо усещане, възприемане на нещата между хората от Балканите. Напоследък се случи така, че имахме много театрални работилници, много нови хора дойдоха, като повечето от тях нямаха никакво артистично образование, така че идеята ни беше не просто да играем някакви непознати персонажи, а да представим нещо, което е общо и разбираемо, така че балканските творци са много подходящи за този вид работа.

Какви са отношенията ви с други културно-политически групи и организации?

Няма други такива смесени политически/културни групи в Солун, нито пък в Атина, така че имаме връзки единствено с политически анархистки групи.

И последен въпрос – откъде взехте името си FACTA NON VERBA?

Това е от книга на Джулиан Бек, един от основателите на Театър „Малинов“ – в една от главите на неговата книга се споменава тази фраза, която означава „Действай, вместо да говориш!“, та оттам.

Интервю: Иво

Мярата за обществена съзнателност на едно общество е според силата и броя на анархистите

Проф. д-р Никола Георгиев е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Един от най-авторитетните български литературни критици. Лауреат на Хердерова награда за литература.

Не криете своето разочарование от съвременниците си. Така ли е?

Днес българите имат нужда не от приказки, имат нужда от действие. Образец за такива социални действия дадоха българските затворници.

България е голям затвор – във всеки смисъл на думата. Затвор, пълен с нищета, с лудост, с престъпления, с насилие. Една стара приказка твърди, че затворникът е най-свободен. Говорят го хора, които не са били и 1 час в затвора. Но се оказа, че в тази приказка има голяма доза истина. Докато българите не поискат дейно, настойчиво социалните си права, никой няма да им ги даде и никой спасител, дошъл откъде ли не, няма да ги оправи.

Какво означава „социални действия“? Масови протести, революция? Българинът има всъщност икономически претенции, иска да е богат, не друго.

Това, че исканията на българина са главно икономически, е много тъжно. Той още не знае да се бори за правата си, затова са му бедите. Българинът като пешеходец дори не може да си поиска правото да върви по тротоарите. Поискал ли си е правото на човешко административно обслужване? Не го е поискал. Поискал ли е правото си около него да се върши по-малко насилие? Не го е поискал. До гуша ми е дошло само от тези икономически искания и икономически претенции.

Овчедушен ли бихте нарекли българина или хитър? Какво е? Много петкославейковски ни отива разговорът – „не сме народ, а мърша“.

Нека не говорим, както се казва на научен език – синекдохично – „българинът“. Между нашите сънародници има всякакви хора, има и свободолюбиви, и буйни, и анархисти, слава Богу. Мярата за обществена съзнателност на едно общество е според силата и броя на анархистите, подчертавам това, макар да не споделям идеологията на анархизма.

Но има и много покорни хора. За тях мярата е домът им. Вижте, сега софиянци са го ударили на ремонти. Но домът на софиянеца не е неговата крепост, казано по английски, защото в тази крепост може да влезе всеки среден апаш. Живея във вход, в който половината от жилищата са ограбвани. Това не е крепост, а единствен негов свят. А какво става отвъд прага – какви насилия, каква мръсотия, каква несправедливост, то вече не го интересува. Част от българите са семейни, домашни хора и очакват да бъдат управлявани семейно – както беше преди от семейство Живкови, както е на път да стане и сега – само че от друга династия.

Откъс, интервю на Б. Ламбовски, в. Сега, 29.08.2001

Ноам Чомски

Каква е вашата критика към днешното анархистическо движение?

В него има значителен брой хора. Впечатляващ брой, които по някакъв начин се считат свързани с това, което те наричат анархизъм, но има ли наистина едно движение, което може да се сравни със съществуващото в миналото? Преди 20 години бях в Мадрид. Беше 1 май, имаше огромна манифестация със стотици хиляди хора от CNT. Каквато и да е критиката срещу анархистите в Испания, това беше нещо на място, от което се излъчваше сила. Анархизмът в САЩ днес е разпокъсан – една секта се бори срещу друга, всяка група се занимава най-вече с атаки срещу другите. Само от време на време се извършва важна работа и е трудно да си представиш, че всички тези хора виждат себе си като едно анархистическо движение – част от една активна левица. Интересите на различните групи се разминават. Ако минете по главните коридори на Масачузетския технологичен институт, ще видите множество активни, ангажирани с най-различни дела студенти, но те са разединени и между тях няма координация. Има разпад на секти и липса на взаимна толерантност. Затова основната ми критика е, че това движение трябва да започне да се организира и да преодолее разцепленията си.

Ние нямаме точни отговори на всички въпроси за това какъв вид общество желаем, следователно има место за конструктивни и смислени дискусии относно нашата тактика, нашите приоритети, за да се преодолее разпокъсаността и сектантството. За съжаление, много рядко наблюдавам такива спокойни и културни дискусии между другари.

На въпроса как да бъдем по-ефикасни, с какво да започнем? Не е нужно човек да помни всички проблеми, които стоят пред човечеството, но най-тежките не бива да изпускаме от погледа си. Например въпроса за замърсяването и разрушаването на околната среда. Анархистите трябва да обърнат нужното внимание на тази тема, тъй като тя е свързана с политически, но и с технологични решения. Съществува течение в анархизма, което е против науката, а такова отношение по екологичните въпроси е опасно – ние ще се нуждаем от още по-развита технология, за да може човечеството да преодолее заплахите, като не забравяме, че трайното решение на тези проблеми е невъзможно без радикална социална промяна.

Трябва да сме наясно, че не е достатъчно да искаме едно справедливо общество. Ако искаме да бъдем ефикасни, трябва да правим разлика между това, което предлагаме, и действията в негова подкрепа. Например, от една страна ние предлагаме всички да живеем в мир, обич, без йерархия, като кооперираме силите си. Това са прекрасни предложения, но за да ги постигнем, се нуждаем от по-ясни и конкретни цели, като очертаем пътя от днешното статукво до целта. Затова най-напред ще ни бъде необходимо да опознаем социалната и икономическа действителност и да развием идеи как да създадем институции на бъдещето в рамките на съществуващото общество, за да го променим по-лесно. Тези стъпки трябва да бъдат съобразени с днешната действителност, а не да ѝ обръщаме гръб. Това е единственият начин да бъдем ефикасни.

Ако разгледаме сериозните анархистически списания, например английското Freedom („Свобода“), което е едно от най-старите, ще установим, че то се занимава най-много с реформаторските въпроси и аз мисля, че така трябва да бъде: правата на работниците, екологичните теми, проблемите на социалната справедливост. Това е нужно, за да се поддържа курсът към една сериозна дългосрочна промяна. Ако ние поддържаме само крайните цели, без да подкрепяме ежедневните конкретни стъпки към тях, това ще ни изолира като активисти и ще доведе до разцеплението ни в многобройни секти, до стесняване на мисловния хоризонт, липса на солидарност и на обща борба, което е днешната патология на маргинализираните сили на левицата.

Тъй като ние се стремим към общество без държава, това не означава ли, че трябва да бъдем против всякакви мерки в днешно време, които държавата предприема и които я правят по-силна, макар някои да считат, че такива мерки ограничават властта на едрия капитал?

Много изследвания показват, че властта на големите корпорации е пряко свързана с привилегии, предоставени им от страна на държавата, и че правителството е пленник на частните интереси. Ако нещата стоят така, премахването на държавата не е ли по-печелившата стратегия?

Отговорът е много прост. Това не е никаква стратегия. Едно голо “Да разрушим държавата!“ има същата стойност като “Да има мир и справедливост“. Въпросът е как да започнем? Познаваме ли пътя? Ако направим това утре, всичко ще се разпадне, защото в момента няма какво да поставим на нейно място. Ако имахме мрежи от кооперативи, от комунални организации, контролирана от работниците индустрия и то на международно ниво, тогава можем да говорим за разрушаване на държавата. В днешния свят една такава позиция остава на чисто академично ниво. Ние трябва да се занимаваме с реалностите. Има различни системи на властта, които са пряко свързани една с друга. Една от тях е властта на капитала и тя е може би най-опасната, тъй като представлява частна тирания без обществен контрол и е пряко свързана с държавната власт.

Да разгледаме системата на здравеопазването – каква е нашата стратегия, за да се борим срещу факта, че милиони хора в САЩ нямат никакво здравно и социално осигуряване? Това е истински проблем. Частната здравна система е овладяна от фармацевтичните фирми и правителството няма възможност да определя цените на лекарствата. Следователно днес имаме здравеопазване, което е строго организирано в унисон с интересите на властта и богатството. Тази система е много опасна за обикновените хора и е много изгодна за богатите. Трябва да се занимаем и с краткосрочните отговори на проблемите на хората. Какво иска една много голяма част от населението? Да се установи една разумна социална система за здравеопазването. Тази цел се поддържа от населението и се отрича напълно от мрежите на държавата и частния капитал, но това не значи, че днешната система в тая сфера не може да бъде разрушена.

Как да се отнасяме към факта, че демократическата партия в САЩ се е продала напълно и отрича даже държавната застраховка като алтернатива на частните?

Гневът на една част от населението няма нищо общо с анархистическите позиции. Това е едно обикновено човешко отношение към този проблем. Ако ние наистина искаме да разрушим властта на държавата и капитала, трябва да бъдем наясно, че това не може да се постигне, без да организираме работниците. Не трябва да позволим на десните агитатори да организират хората, които имат реални проблеми, по утъпкания път на фашизма, ние трябва да бъдем на улиците и да организираме хората съобразно техните проблеми. Те са очевидни. Трябва да ги вкараме в рамките на дългосрочните анархистически проекти. Тази е областта, в която анархистите следва да работят и да се борят.

Нека разгледаме някои от възможностите пред анархистическите организации. В последните години се наложи диктатът на финансовите интереси над производството, което се отдалечава от нашата страна. През 1970 година финансовите институции формираха около 3% от националния продукт, сега техният дял е почти една трета. Производството се разрушава в интерес на капиталистите, които произвеждат в Мексико или Китай.

Днес дори и финансовият елит признава, че има сериозна екологична криза, която го застрашава. Затова вече и капиталистите предлагат екологични решения от страх да не изгубят всичко.

Ако ние не можем да организираме съпротивата на американските работници около днешните им проблеми, ние няма да имаме движение. Техните фабрики се разрушават и цели градове потъват в мизерия. Работниците във Флинт (щат Мичиган) или в Гари (щат Индиана) не трябва да наблюдават безпомощно това, което става. Те биха могли да завземат фабриките и да ги ръководят самостоятелно, като ги трансформират. За това те не се нуждаят от поддръжката на държавата. Човек не може да повлияе на частната тирания, но може да въздейства върху правителството и това се е случвало често. Ако е нужна някаква финансова подкрепа за пускането в действие на обновените фабрики, тя сигурно е далеч по-малка от сумите, които бяха дадени на банките. Но за такъв демарш се нуждаем от подкрепата на населението. Дори консервативните идеолози не твърдят, че работниците могат да работят само в полза на собствениците или на тези, които притежават акциите. Това са реалистични и лесно постижими цели. Това е реална стратегия на организиране, която комбинира истинските проблеми на хората с нашите дългосрочни цели. С това трябва да се занимаваме, а не с абстрактни въпроси. Това не значи, че трябва да се откажем от големите цели – точно обратното: това е пътят да ги постигнем. Толкова много хора са убедени в справедливостта на целите и идеалите на анархизма, но днес те се борят едни срещу други, вместо да се занимават с проблемите на хората.

28 март 2010

Reddit Blog

превод Илия Троянов

(със съкращения)

Солидарност с К. Кунева

Около година след като беше залята с киселина и едва не беше убита, синдикалният лидер на ПЕКОП (синдиката на чистачите и домашните работници), превърнала се в символ на стачните борби, Костадина Кунева даде първото си обширно интервю пред известния гръцки телевизионен журналист Ставрос Теодоракис. В документалния филм, освен интервюто с Кунева, се представя историята ѝ – от историк с висше образование до чистачка в атинското метро, засегната е и ситуацията в България и незаинтересоваността на българските медии, власт и синдикати. Във филма за Кунева се отбелязва, че единствените, които са дали гласност на случая и защитават работническите борби в българската общественост, са българските анархисти, които със своите гръцки другари отбелязаха 1-ви май заедно по софийските улици, приковавайки вниманието на обществеността, че в България има още много като Костадина Кунева.
Междувременно в Гърция обявиха награда от 1 милион евро за разкриването на покушението срещу българката. Гръцките националисти пък негодуват, че с пари на гръцкия данъкоплатец било дадено малко жилище на Костадина Кунева и семейството ѝ.
Публикуваме част от интервюто:
Журналист: Историк, а да работи като чистачка!
Кунева: Етнограф съм. В началото получавахме по 700 евро, но постепенно заплатата намаляваше.
Ж.: Как така? Заплатите обикновено растат?
К.: Е, при нас намаляваха. Подписахме едни документи, за които ни обясниха, че са за статистиката, но се оказа, че са договори. После се появи и една почивка от половин час, която не сме изисквали от синдиката. А и осигуровките вече не бяха като за тежък труд.
Ж.: Коя беше основната ви дейност като секретар на синдиката на чистачките?
К.: Работата ни беше да запознаваме работниците с правата им. Правехме проверки с Инспекцията по труда по разни обекти, за да докажем, че наистина се нарушават законите. Борихме се да бъде внесено предложение в закона да бъде включена длъжността „чистач“, защото досега тя не фигурира.
Ж.: Членувате ли в някоя партия?
К.: Не, не се занимавам с партии. Всяка партия е една рамка и всеки член е точка в рамката. Съществува йерархия вътре, което означава, че има и антагонизъм – кой ще заеме първото място. И този антагонизъм излиза навън, в обществото и накрая се предава нещо болно в цялото общество.
Ж.: Но коя е вашата идеология?
К.: Нямам. В живота не е необходима идеология, а мъдрост. Хората хиляди години преди нас са открили мъдростта.
Ж.: Чу се, че са ви предложили да станете евродепутат.
К.: При мен никой не е идвал с такова предложение.
Ж.: А бихте ли приели?
К.: Не.
Ж.: Преди нападението имаше ли заплахи?
К.: Да, имала съм заплахи по мобилния телефон.
Ж.: Конкретно?
К.: „Ако не спреш да вършиш тези неща, ще те убием!“
Ж.: Колко време преди нападението са ви заплашвали?
К.: Започнаха от 2006 г.
Ж.: И не се ли уплашихте?
К.: Затворих им телефона. Следващия път, без да чакам да ми кажат нещо, им казах: „Ако имате нещо добро да ми кажете, слушам, ако ще ми казвате същото, затварям“. И затворих.
Ж.: На работата имаше ли хора да ви казват: „Внимавай, ще си намериш белята“?
К.: Ако кажа това, ще замеся хора, но са ми казвали: „Какво ще постигнеш с това, което правиш?“ Тоест, че аз греша, а те са правите. Не мисля, че съм допуснала грешка. Да помагаш на хората не е грешка, това е нещо добро.
Ж.: Ако върнете времето назад, по същия начин ли бихте постъпили?
К.: Не съм се замисляла, но не ми се вярва да постъпя по друг начин. Щом ме предупреждаваха, че ще ме убият, а аз продължавах.
Не са една и две фирмите, които практикуват така, а също и държавата, Осигурителният фонд и Инспекцията по труда не са направили нищо, за да имат работещите законното възнаграждение, законните осигуровки.
Ж.: Имате ли чувството, че гръцката държава не ви защити? Че някои повярваха, че могат да ви посегнат, без да бъдат наказани?
К.: Тогава ли? Нямало е нужда да ме защитава държавата, просто не е предприемала правилните действия относно беззаконието на групите по почистването.
Ж.: Вярвате ли, че полицията си свърши работата?
К.: Щом не ги е намерила, не си е свършила работата.

Кога започнахте да свирите заедно?
В началото групата се казваше DHC Meinhof и това беше хардкор проект. Тя беше създадена от Ярек (китара) и Роси (вокал, бас). По-късно решихме да свирим пънк. Известно време използвахме дръм машина, след това си намерихме барабанист. Сломек е нашият втори барабанист, той е и най-добрият до сега. Всичко започна преди малко повече от две години. До сега имаме издадени два албума – „The rush-hour of human misery“ („Часът-пик на човешката мизерия“) записахме през 2006 с дръм машина. „Under the burning sky of future events“ (Под горящото небе на бъдещи събития“) записахме през април тази година.
От къде идва името на групата?
Името на групата идва от Улрике Майнхоф, но трябва да уточним, че ние не подкрепяме изцяло RAF, защото не сме терористи. Ние сме анархистка група и имаме революционно поведение, но не можем да подкрепим всички акции. Нашата група подкрепя някои от акциите на RAF от 70-те години, защото те са били насочени директно към хората, виновни за сегашната система, като политици, банкери. Но сега, при повечето терористични акции страдат цивилни хора, които не са директно отговорни за системата, в която живеем, така че ние не можем да ги подкрепим.
Каква е сегашната ситуацията в английската пънк сцена?
Според нас в момента английската сцена не е толкова добра, колкото е била преди. Пътуваме доста и виждаме, че в страни като Германия и Гърция например пънк сцената е много по-истинска. След като всичко е започнало в Англия, би следвало там да е мястото, където сцената е най-силна и обединена, но всъщност тя е разделена на малки групи, които не се подкрепят взаимно. Другото отвратително нещо в английската сцена е, че много от групите се държат като звезди и публиката ги третира като такива. Трябва да си наистина голямо име за да накараш хората да дойдат на концерт в Англия, а всъщност повечето от тези известни групи нямат нишо интересно и важно, което да кажат на публиката. Някои от тях наистина свирят хубава музика, но тя не носи никакво послание. Може би нашето мнение за английската сцена е малко крайно, но ние сме отвратени от нея. Когато за първи път дойдохме в Англия (Ярек и Сломек са от Полша, а Роси – от Испания), си казахме: „това е мястото, където всичко е започнало – Sex Pistols, Clash“. Очакванията ни бяха наистина големи,но след няколко години осъзнахме,че те не отговарят на действителността.
Занимавате ли се с други дейности освен музиката, която свирите?
Ярек: Според мен анархизмът е много лично усещане за нещата и аз нямам нужда да се присъединявам към която и да е партия, за да се боря светът да стане по-добър. Анархизмът е това нещо, което ни помага да преживеем днешната реалност и да мислим за бъдещето. Ние не се опитваме да убедим всички хора, че анархията е нещо хубаво и ще направи живота им по-добър, защото осъзнахме, че много хора изобщо не могат да разберат тази идея. Винаги сме се борили за свободата и анархията, но само срещу най-големите си врагове и за да защитим най-близките си хора. Според нас най-добрият начин е всички да положат малко усилие да променят нещата около себе си и може би някой ден всички ще се обединим, за да се борим заедно!
Какво мислите за нашите проблеми, в България – затворени клубове, сблъсъци с фашисти?
Трябва да разпространявате българския анархизъм и българската пънк музика по света. Така получавате все по-голяма подкрепа и все повече групи ще идват да свирят в България.
Хората по света трябва да научат повече за България, за вашето анархистично движение и пънк сцена. По този начин можем да направим нещо заедно. Както се пее в повечето песни на пънк и oi! групите, „трябва да бъдем обединени“ и да се борим заедно срещу системата и срещу фашизма! •
Марто

Интервюто взе група активисти от ФАБ

Интервю с Генти Гури – албански емигрант в Гърция и участник в група за солидарност „Кландестина“
Като албанец, който е роден близо до македонската граница и после имигрант в Гърция, какво е личното ти мнение относно противопоставянето на национализма?
Честно казано, за първи път разбрах, че съм различен от другите, когато преминах границите. Когато живеех в Албания още, нямах много контакти с други хора, с нещо като движение. Нямах представа какво е да бъдеш под такъв натиск – националистически и расистки.
Искаш да кажеш, че в Албания не е имало официална националистическа идеология?
Имаше, но това беше на нивото на официалната политика. Но нямаше в Албания групи от расисти или националисти, в смисъл на организирани такива, които нападат чужденци, малцинства и така нататък. Национализмът е на нивото на официалната политика – в парламента, в партиите. Когато пресякох границата, тогава се изправих срещу този проблем – срещу самия мен. Бях албанец, без документи, защото в началото пресякох границата нелегално. Минах през Македония и след това в Гърция и първият проблем, срещу който се изправих, беше полицията, но не само. Тук в Гърция беше много трудно за албанските имигранти – във всичко, в работата, в начина на живот, дори в установяването на контаки с хората. Дори сега, когато се включих в движението за защита на имигрантите, както и като анархист от Антиавторитарно движение, пак виждам различията. Може да си мислиш, че се шегувам, но не е така – всички, дори моите гръцки другари донякъде са жертви на този национализъм. Това го усещам аз, а за другите имигранти е още по-зле. Тази идея за националността не е само за чужденците като цяло, има опити от началото на 90-те, особено от страна на крайнодесните в Гърция, да нападат и преследват специално албанците в Гърция. Оправдават се с историята – казват, че албанците са взели гръцките територии, например Северен Епир, изтъкват, че ние сме мюсюлмани и въобще всичко, което можеш да се сетиш, когато става дума за национализъм. За нас не беше лесно да установим връзка с по-прогресивните движения в Гърция, защото всеки разпознава чужденеца в теб. И ако си от Албания например, могат да ти кажат, че да, можеш да живееш и работиш тук, но не можеш да имаш същите права като гърците. Дори и за левицата – тази, която защитава имигрантите, – основната идея е просто да се вземе разрешение за оставане, но не и да се придобият някакви политически права. Точно тук е разликата между левичарското и антиавторитарното и анархистко движение в Гърция, защото вече почти 20 години левите говорят едниствено за документи за оставане, което означава, че ти ще си просто работническа класа, нищо повече, нямаш основни човешки права.
Разбрах от различни познати в Гърция, че сега, след 15 години вече, албанците са донякъде приети от обществото и че сега новите имигранти от близкоизточни страни изпитват по-големи проблеми. Съгласен ли си с това?
Съгласен съм до един момент, защото в последно време виждаме проблема отново. Само преди няколко дни чух отново за расизъм по албанския въпрос и за това чувам навсякъде. Ако има разлика, тя е в това, че много хора приемат албанец, който живее тук от 15 години например и е малко или много „цивилизован“ вече, съотнесено към гръцката култура, но не напълно. Затова някои казват, леко иронично, „а, ти сега си повече грък“, а има и други, които направо казват „ти не приличаш на албанец“. Така че от една страна съм съгласен, че в момента национализмът и расизмът избират други жертви, не албанците. Дори си мисля, че нас, албанците, вече ни избягват като основен враг, защото не сме малко. За мен това е политическа стратегия на ултрадесните, за да могат по-лесно да се изправят срещу имигрантите от Близкия Изток, когато албанците не са изправени пряко срещу тях – така могат по-лесно да казват: ти си мюсюлманин, имаш различен цвят на кожата, мръсен си. Същото, което казваха за нас преди. Просто сега не го казват открито, защото има повече от 600 000 албанци в Гърция, повечето от тях са в Атина и са организирани вече, така че гръцките крайнодесни се страхуват от тях, но аз виждам, че обикновените хора имат същите предразсъдъци.
Защо според теб от толкова години албанците имигрират главно в Гърция. Само поради икономически причини или има и други?
Най-вече по-икономически причини, защото Гърция е наблизо и е най-лесно да отидеш… Всъщност, какво значи „лесно“ – толкова хора са загубили живота си по границите, но да кажем, че е по-лесно да отидеш в Гърция, защото другата дестинация, която албанците силно предпочитат, е Италия, но преди Италия има едно голямо море все пак, така че е по-трудно. Друга причина може би е заради културата – защото всъщност гръцката и албанската култура са доста близки, ако говорим за музиката, традициите. Ако един албанец живее от 10 години в Гърция, няма да види толкова много различия, може би за тези от Северна Албания е по-различно, защото там има и католици. Освен икономическите причини има и хора, които имат проблем с властите в Албания. След въстанието там през 1997 година, което траеше 7 месеца, някои от нас имат проблеми, не сме пряко преследвани от албанското правителство, но все пак трябваше да се предпазим по някакъв начин. Така че някои албанци са тук и по политически причини, но главно по икономически, все пак не се търси в Гърция нещо като политическо убежище.
Много хора на Балканите, дори някои в България, определят албанския национализъм като може би най-активния на Балканите, особено след последните конфликти в Косово и Македония. Каква е твоята позиция по този въпрос?
Моята позиция е пределно ясна – този вид национализъм расте, защото е поддържан от НАТО и САЩ. Такъв национализъм вътре в самата Република Албания никога не е съществувал сериозно. Единствено хората по границите с Косово, Македония и дори Черна гора намират причини да поддържат този тип национализъм. Те се опитаха да направят такова нещо и в Гърция дори, но тук вече няма исторически запазено албанско малцинство, защото правителствата промениха състава на населението и замениха албанското малцинство с турско. Имаше албански мюсюлмани в Епир преди, най-вече в областта Чамория, но поради промяната на населението през 1922-23 година и замяната му с турско, всъщност не турско население, а гърци, идващи от Турция, сега там няма албанци или хора от албански произход. Така че сега никой не може да предизвика такова националистическо албанско движение в Гърция. Но в общия смисъл на „Велика Албания“ – всичко това е инициирано от САЩ и други западни сили, защото албанският въпрос за тях е идеален, когато искат да контролират Балканите. Ако искат да направят някъде война, могат да я направят в Черна гора, да речем, в Косово, както вече направиха, в Македония, както също вече направиха, не и в Гърция, защото вече няма албанско малцинство тук, но Гърция също беше заплашвана с това.
Има нещо като популярен мит, клише, че Балканите са нещо различно от другите части на Европа, той съществува на Запад, но понякога и сред самите балканци, които се смятат за нещо различно. Ти съгласен ли си с това твърдение?
Мисля, че това е вярно само донякъде, но наистина имаме наша собствена специфика. Ние, балканците, не сме просто използвани от другите като мост от Европа към Азия. Често САЩ и Западна Европа гледат на Балканите единствено като на мост, който да ги свърже с Изтока. Друг път пък ни смятат направо за част от Изтока – „ето това са Балканите, там има само войни, хората там нямат никаква култура, те не са същите като нас, като европейците от Запада“. Според тях ние можем да съществуваме само в сянка. Така че Западът не иска да припознае Балканите като част от себе си, а само като някаква транзитна зона, а също така и че сме в постоянно състояние на преход и промяна, но този преходен период – в смисъл на нестабилност – много често се случва, защото именно Западът го иска. Правителствата в Албания и най-вече в Косово са открито направлявани от САЩ – хората в Албания излизат на улиците с американски знамена в ръце и това изглежда добре, някакъв тип антинационализъм, но е силна проява на необмислен американизъм. Балканите сме просто група от малки страни и никой не иска да бъдем обединени, да имаме повече координация помежду си. Дори на официално ниво, никога не съм чул за някаква федерация на икономическо ниво на Балканите. А също и на културно ниво – най-много да чуем за някакъв културен фестивал в Охрид, да речем, това е доста статичен случай, не е истински, не са хората истински свързани, този фестивал в Охрид е просто като някакъв вид официално събиране. Просто изпращат групи от различни страни и това те наричат „балкански фестивал“, който се провежда всяка година в Охрид.
Какво мислиш за връзките между Албания и България?
Не видях много различия между Албания и България. Това, което видях в София, дори самия терен, сградите, къщите, всичко това не беше кой знае колко различно. Но в Албания никой не знае нищо за България, освен Георги Димитров и т. н. Знаеха се някои неща за режима, защото книги за България имаше по време на „комунизма“ в Албания, така че знаехме само онова, което нашата власт искаше да знаем за България. Ако попиташ някого в Албания, те дори не смятат Румъния и България за част от Балканите – те смятат за част от Балканите Гърция, Македония, въобще това, което е близо до тях. В Албания казват, че останалите страни са повече славянски или не знам какво още. Това е представата за България сред обикновения албанец. Дори аз самият научих за първи път много неща за България от теб и от други българи, които съм срещал в Гърция, неща за историята на анархисткото движение у вас и други. В Албания никой не знае, че в България е имало толкова силно анархистко движение, дори по-алтернативните хора си мислят, че вашите сегашни анархогрупи са възникнали през последните години, след промените.