Свободна мисъл » Интервю

Много анархисти, малко анархизъм

Elisa — Wed, 16 Jun 2010 16:10:15 +0000

Ноам Чомски

Каква е вашата критика към днешното анархистическо движение?

В него има значителен брой хора. Впечатляващ брой, които по някакъв начин се считат свързани с това, което те наричат анархизъм, но има ли наистина едно движение, което може да се сравни със съществуващото в миналото? Преди 20 години бях в Мадрид. Беше 1 май, имаше огромна манифестация със стотици хиляди хора от CNT. Каквато и да е критиката срещу анархистите в Испания, това беше нещо на място, от което се излъчваше сила. Анархизмът в САЩ днес е разпокъсан – една секта се бори срещу друга, всяка група се занимава най-вече с атаки срещу другите. Само от време на време се извършва важна работа и е трудно да си представиш, че всички тези хора виждат себе си като едно анархистическо движение – част от една активна левица. Интересите на различните групи се разминават. Ако минете по главните коридори на Масачузетския технологичен институт, ще видите множество активни, ангажирани с най-различни дела студенти, но те са разединени и между тях няма координация. Има разпад на секти и липса на взаимна толерантност. Затова основната ми критика е, че това движение трябва да започне да се организира и да преодолее разцепленията си.

Ние нямаме точни отговори на всички въпроси за това какъв вид общество желаем, следователно има место за конструктивни и смислени дискусии относно нашата тактика, нашите приоритети, за да се преодолее разпокъсаността и сектантството. За съжаление, много рядко наблюдавам такива спокойни и културни дискусии между другари.

На въпроса как да бъдем по-ефикасни, с какво да започнем? Не е нужно човек да помни всички проблеми, които стоят пред човечеството, но най-тежките не бива да изпускаме от погледа си. Например въпроса за замърсяването и разрушаването на околната среда. Анархистите трябва да обърнат нужното внимание на тази тема, тъй като тя е свързана с политически, но и с технологични решения. Съществува течение в анархизма, което е против науката, а такова отношение по екологичните въпроси е опасно – ние ще се нуждаем от още по-развита технология, за да може човечеството да преодолее заплахите, като не забравяме, че трайното решение на тези проблеми е невъзможно без радикална социална промяна.

Трябва да сме наясно, че не е достатъчно да искаме едно справедливо общество. Ако искаме да бъдем ефикасни, трябва да правим разлика между това, което предлагаме, и действията в негова подкрепа. Например, от една страна ние предлагаме всички да живеем в мир, обич, без йерархия, като кооперираме силите си. Това са прекрасни предложения, но за да ги постигнем, се нуждаем от по-ясни и конкретни цели, като очертаем пътя от днешното статукво до целта. Затова най-напред ще ни бъде необходимо да опознаем социалната и икономическа действителност и да развием идеи как да създадем институции на бъдещето в рамките на съществуващото общество, за да го променим по-лесно. Тези стъпки трябва да бъдат съобразени с днешната действителност, а не да ѝ обръщаме гръб. Това е единственият начин да бъдем ефикасни.

Ако разгледаме сериозните анархистически списания, например английското Freedom („Свобода“), което е едно от най-старите, ще установим, че то се занимава най-много с реформаторските въпроси и аз мисля, че така трябва да бъде: правата на работниците, екологичните теми, проблемите на социалната справедливост. Това е нужно, за да се поддържа курсът към една сериозна дългосрочна промяна. Ако ние поддържаме само крайните цели, без да подкрепяме ежедневните конкретни стъпки към тях, това ще ни изолира като активисти и ще доведе до разцеплението ни в многобройни секти, до стесняване на мисловния хоризонт, липса на солидарност и на обща борба, което е днешната патология на маргинализираните сили на левицата.

Тъй като ние се стремим към общество без държава, това не означава ли, че трябва да бъдем против всякакви мерки в днешно време, които държавата предприема и които я правят по-силна, макар някои да считат, че такива мерки ограничават властта на едрия капитал?

Много изследвания показват, че властта на големите корпорации е пряко свързана с привилегии, предоставени им от страна на държавата, и че правителството е пленник на частните интереси. Ако нещата стоят така, премахването на държавата не е ли по-печелившата стратегия?

Отговорът е много прост. Това не е никаква стратегия. Едно голо “Да разрушим държавата!“ има същата стойност като “Да има мир и справедливост“. Въпросът е как да започнем? Познаваме ли пътя? Ако направим това утре, всичко ще се разпадне, защото в момента няма какво да поставим на нейно място. Ако имахме мрежи от кооперативи, от комунални организации, контролирана от работниците индустрия и то на международно ниво, тогава можем да говорим за разрушаване на държавата. В днешния свят една такава позиция остава на чисто академично ниво. Ние трябва да се занимаваме с реалностите. Има различни системи на властта, които са пряко свързани една с друга. Една от тях е властта на капитала и тя е може би най-опасната, тъй като представлява частна тирания без обществен контрол и е пряко свързана с държавната власт.

Да разгледаме системата на здравеопазването – каква е нашата стратегия, за да се борим срещу факта, че милиони хора в САЩ нямат никакво здравно и социално осигуряване? Това е истински проблем. Частната здравна система е овладяна от фармацевтичните фирми и правителството няма възможност да определя цените на лекарствата. Следователно днес имаме здравеопазване, което е строго организирано в унисон с интересите на властта и богатството. Тази система е много опасна за обикновените хора и е много изгодна за богатите. Трябва да се занимаем и с краткосрочните отговори на проблемите на хората. Какво иска една много голяма част от населението? Да се установи една разумна социална система за здравеопазването. Тази цел се поддържа от населението и се отрича напълно от мрежите на държавата и частния капитал, но това не значи, че днешната система в тая сфера не може да бъде разрушена.

Как да се отнасяме към факта, че демократическата партия в САЩ се е продала напълно и отрича даже държавната застраховка като алтернатива на частните?

Гневът на една част от населението няма нищо общо с анархистическите позиции. Това е едно обикновено човешко отношение към този проблем. Ако ние наистина искаме да разрушим властта на държавата и капитала, трябва да бъдем наясно, че това не може да се постигне, без да организираме работниците. Не трябва да позволим на десните агитатори да организират хората, които имат реални проблеми, по утъпкания път на фашизма, ние трябва да бъдем на улиците и да организираме хората съобразно техните проблеми. Те са очевидни. Трябва да ги вкараме в рамките на дългосрочните анархистически проекти. Тази е областта, в която анархистите следва да работят и да се борят.

Нека разгледаме някои от възможностите пред анархистическите организации. В последните години се наложи диктатът на финансовите интереси над производството, което се отдалечава от нашата страна. През 1970 година финансовите институции формираха около 3% от националния продукт, сега техният дял е почти една трета. Производството се разрушава в интерес на капиталистите, които произвеждат в Мексико или Китай.

Днес дори и финансовият елит признава, че има сериозна екологична криза, която го застрашава. Затова вече и капиталистите предлагат екологични решения от страх да не изгубят всичко.

Ако ние не можем да организираме съпротивата на американските работници около днешните им проблеми, ние няма да имаме движение. Техните фабрики се разрушават и цели градове потъват в мизерия. Работниците във Флинт (щат Мичиган) или в Гари (щат Индиана) не трябва да наблюдават безпомощно това, което става. Те биха могли да завземат фабриките и да ги ръководят самостоятелно, като ги трансформират. За това те не се нуждаят от поддръжката на държавата. Човек не може да повлияе на частната тирания, но може да въздейства върху правителството и това се е случвало често. Ако е нужна някаква финансова подкрепа за пускането в действие на обновените фабрики, тя сигурно е далеч по-малка от сумите, които бяха дадени на банките. Но за такъв демарш се нуждаем от подкрепата на населението. Дори консервативните идеолози не твърдят, че работниците могат да работят само в полза на собствениците или на тези, които притежават акциите. Това са реалистични и лесно постижими цели. Това е реална стратегия на организиране, която комбинира истинските проблеми на хората с нашите дългосрочни цели. С това трябва да се занимаваме, а не с абстрактни въпроси. Това не значи, че трябва да се откажем от големите цели – точно обратното: това е пътят да ги постигнем. Толкова много хора са убедени в справедливостта на целите и идеалите на анархизма, но днес те се борят едни срещу други, вместо да се занимават с проблемите на хората.

28 март 2010

Reddit Blog

превод Илия Троянов

(със съкращения)

Четете още:

06 юли 2010 — Анархизмът в Йордания
15 юни 2010 — Израел забрани на Ноам Чомски достъп до Западния бряг
10 юни 2009 — Дневният ред на безвластниците
13 април 2009 — Символите на анархистите
15 март 2009 — Анархизмът в Словения
07 февруари 2009 — Анархизмът в Македония
09 декември 2008 — Анархизмът е неподчинение срещу ограничените хора, които злоупотребяват с властта

PAVILIONUL 32 – анархия в Тимишоара

Elisa — Tue, 02 Feb 2010 15:48:39 +0000

Интервю с Тави от анархисткия колектив в Тимишоара и групата Pavilionul 32
Представи ни накратко себе си и анархоколектива в Тимишоара
Здравейте, казвам се Тави, аз съм вокал на румънската хардкор/пънк група PAVILIONUL 32. Освен това ръководя лейбъла Gluga Neagra („Общество от мрачните квартали“) и участвам в анархоколeктива, който стопанисва социалния център INCA в Тимишоара. През последните 3-4 години нашият колектив съставен предимно от анархопънкове, организира редица акции като Food Not Bombs, лагера „Без граници“, анархопротести, разлепване на плакати, рисуване на графити, прожекции на филми, раздаване на листовки, издаване на списания, организиране на концерти на чуждестранни групи в Румъния и на румънски групи в Европа.
Разбрахме, че мястото, където досега се е провеждал фестивалът „Без граници“, скоро ще бъде закрито. Какви са причините за това и какво е отношението на хората от Тимишоара към пънк сцената?
Това е дълга история. Културният център INCA в Тимишоара е единственото алтернативно място от такъв тип в цяла Румъния. Той е смесица между социалните центрове в западна Европа и младежките клубове в източна Европа. Там организирахме срещи, акции, концерти, прожекции. Проблемите започнаха, когато от общината решиха, че могат да дадат мястото под наем на някой по-комерсиален проект и да изкарват повече пари от него. Тогава изпратиха инспектори, заведоха дело за неспазване на договора, който ние имахме с общината, и ни накараха да напуснем. Колкото до отношението, мисля че Тимишоара е доста толерантен град към пънк сцената и към алтернативата култура като цяло. Дори някои от „интелектуалците“ от Тимишоара имат някакви връзки с пънк сцената от своите младежки години. Но естествено и тук има идиоти, които се присмиват на хората, които изглеждат по-различно и които не отговарят на техните разбирания за „нормално“.
Разкажи нещо за фестивала „Без граници“.
Идеята за този фестивал се роди от един конфликт с организаторите на фестивала „Ъндърграунд“ в Тимишоара – най-старият пънк фестивал в Румъния. След няколко месеца труд да поканим групи от цяла Европа старите организатори започнаха да ни поставят глупави условия. Накрая се разделихме и организирахме два отделни фестивала вместо един: „Без граници“ и „Ъндърграунд“. Фестивалът „Без граници“ надмина всички очаквания и затова продължихме да го организираме всяка година.
На повечето фестивали хората идват предимно заради музиката и погото. Не мислиш ли, че подобни събития трябва да бъдат организирани като фестивала „Без граници“, където освен самия концерт прожектирате и филми, засягащи актуалните световни проблеми?
Мисля, че подобни фестивали имат един основен недостатък – обръща се повече внимание на нещата около самата музика и не се засягат проблемите, които ни заобикалят. Но, както знаете, много от членовете на хардкор/пънк банди от Източна Европа се занимават и с по-радикален активизъм.
Марто

Четете още:

13 април 2009 — Пети „No border“ в Румъния
08 януари 2009 — Румънските телекоми ще предоставят данни на властите
09 декември 2008 — Антифашистки акции в Румъния
05 май 2008 — НАТО обяви война на Букурещ

Гръцката телевизия: В България само анархистите застанаха зад Костадина Кунева

Elisa — Wed, 09 Dec 2009 17:09:03 +0000

Солидарност с К. Кунева

Около година след като беше залята с киселина и едва не беше убита, синдикалният лидер на ПЕКОП (синдиката на чистачите и домашните работници), превърнала се в символ на стачните борби, Костадина Кунева даде първото си обширно интервю пред известния гръцки телевизионен журналист Ставрос Теодоракис. В документалния филм, освен интервюто с Кунева, се представя историята ѝ – от историк с висше образование до чистачка в атинското метро, засегната е и ситуацията в България и незаинтересоваността на българските медии, власт и синдикати. Във филма за Кунева се отбелязва, че единствените, които са дали гласност на случая и защитават работническите борби в българската общественост, са българските анархисти, които със своите гръцки другари отбелязаха 1-ви май заедно по софийските улици, приковавайки вниманието на обществеността, че в България има още много като Костадина Кунева.
Междувременно в Гърция обявиха награда от 1 милион евро за разкриването на покушението срещу българката. Гръцките националисти пък негодуват, че с пари на гръцкия данъкоплатец било дадено малко жилище на Костадина Кунева и семейството ѝ.
Публикуваме част от интервюто:
Журналист: Историк, а да работи като чистачка!
Кунева: Етнограф съм. В началото получавахме по 700 евро, но постепенно заплатата намаляваше.
Ж.: Как така? Заплатите обикновено растат?
К.: Е, при нас намаляваха. Подписахме едни документи, за които ни обясниха, че са за статистиката, но се оказа, че са договори. После се появи и една почивка от половин час, която не сме изисквали от синдиката. А и осигуровките вече не бяха като за тежък труд.
Ж.: Коя беше основната ви дейност като секретар на синдиката на чистачките?
К.: Работата ни беше да запознаваме работниците с правата им. Правехме проверки с Инспекцията по труда по разни обекти, за да докажем, че наистина се нарушават законите. Борихме се да бъде внесено предложение в закона да бъде включена длъжността „чистач“, защото досега тя не фигурира.
Ж.: Членувате ли в някоя партия?
К.: Не, не се занимавам с партии. Всяка партия е една рамка и всеки член е точка в рамката. Съществува йерархия вътре, което означава, че има и антагонизъм – кой ще заеме първото място. И този антагонизъм излиза навън, в обществото и накрая се предава нещо болно в цялото общество.
Ж.: Но коя е вашата идеология?
К.: Нямам. В живота не е необходима идеология, а мъдрост. Хората хиляди години преди нас са открили мъдростта.
Ж.: Чу се, че са ви предложили да станете евродепутат.
К.: При мен никой не е идвал с такова предложение.
Ж.: А бихте ли приели?
К.: Не.
Ж.: Преди нападението имаше ли заплахи?
К.: Да, имала съм заплахи по мобилния телефон.
Ж.: Конкретно?
К.: „Ако не спреш да вършиш тези неща, ще те убием!“
Ж.: Колко време преди нападението са ви заплашвали?
К.: Започнаха от 2006 г.
Ж.: И не се ли уплашихте?
К.: Затворих им телефона. Следващия път, без да чакам да ми кажат нещо, им казах: „Ако имате нещо добро да ми кажете, слушам, ако ще ми казвате същото, затварям“. И затворих.
Ж.: На работата имаше ли хора да ви казват: „Внимавай, ще си намериш белята“?
К.: Ако кажа това, ще замеся хора, но са ми казвали: „Какво ще постигнеш с това, което правиш?“ Тоест, че аз греша, а те са правите. Не мисля, че съм допуснала грешка. Да помагаш на хората не е грешка, това е нещо добро.
Ж.: Ако върнете времето назад, по същия начин ли бихте постъпили?
К.: Не съм се замисляла, но не ми се вярва да постъпя по друг начин. Щом ме предупреждаваха, че ще ме убият, а аз продължавах.
Не са една и две фирмите, които практикуват така, а също и държавата, Осигурителният фонд и Инспекцията по труда не са направили нищо, за да имат работещите законното възнаграждение, законните осигуровки.
Ж.: Имате ли чувството, че гръцката държава не ви защити? Че някои повярваха, че могат да ви посегнат, без да бъдат наказани?
К.: Тогава ли? Нямало е нужда да ме защитава държавата, просто не е предприемала правилните действия относно беззаконието на групите по почистването.
Ж.: Вярвате ли, че полицията си свърши работата?
К.: Щом не ги е намерила, не си е свършила работата.

Произволни публикации:

Стаматис Кириакис, член на движението на обикновените хора от остров Лефкими

Elisa — Sun, 01 Nov 2009 20:54:19 +0000

Разкажете ни за вашия проблем с боклука и сметището в село Лефкими на остров Корфу? (разказвам му за случая със сметището в Суходол и борбите на хората там)
Нещо много подобно на вашия случай със Суходол се случва на Корфу, в нашето село, с тази разлика, че въпреки че полицията все още е в района на Лефкими и вътре в селото, сметището не е построено още – засега сме успели да спрем процеса.
В какво се изразява вашата съпротива до този момент?
По всякакъв начин, само дето не сме стигнали още до открита въоръжена борба, въпреки че и този вариант се обсъждаше. Изгорихме полицейското управление в селото, окупирахме кметството и го превърнахме в център на съпротива, окупирахме мястото, където трябваше да бъде построено сметището, и останахме там 6 месеца, спяхме там. Хората от Лефкими се разделиха на малки групи и тези групи започнаха да действат по самоинициатива. Прерязахме жиците, така че сградата за боклука да остане без ток, запалихме колата на кмета, както и няколко други коли на хора от политическия елит на Корфу.
Всъщност какъв е планът на местната власт за този боклук?
В началото това беше просто въпрос на печалба за един бизнесмен, който искаше да направи пари от преработката на боклука. Този човек е свързан с политическия елит на Корфу. След това постепенно това се превърна не само във въпрос на печалба за този бизнесмен, а във въпрос за тотално унищожение на нашето село. За да спрат съпротивата, искаха да унищожат напълно селото, за да може го дават за назидание при всяка друга локална съпротива.
И цялата тази съпротива беше направена от обикновените хора?
Да, разбира се – организираните групи бяха част от този бунт, но това не беше просто участие на класическите политически групи и течения – това бяха по-скоро организации на професионално ниво като например групата на производителите на мед, на хората, които дават къщи под наем, всяка една част от нашето малко общество беше ангажирана в тази борба.
Как смятате, че ще продължи борбата в близко бъдеще?
Към момента се намираме в състояние на напрежение и всички очакват, че нещо ще се случи – никой не може да очертае какво точно, но всички го чувстват. Никой не знае как ще бъде разрешен проблемът с боклука от целия остров, така че сега това се превръща в проблем на целия остров, не само на нашето село. Намираме се в много взривоопасна ситуация.
Сигурно знаете, че за повечето хора в България Корфу е просто екзотичен, туристически остров.
Да, за повечето хора Корфу изглежда като екзотичен остров, но това не е точно така. В момента хората тук изпитват сериозни проблеми, най-вече екологични, но също така и работнически, трудови проблеми и скоро например очакваме голяма стачка на хотелските работници. •
Интервю: Иво

Произволни публикации:

Среща с 4 групи от Кавала

Elisa — Sun, 01 Nov 2009 20:50:48 +0000

От колко време свирите заедно?
A.: Киноники Апосинтези съществува от 1991 г. Аз свиря в групата от 1993 г. Обичаме музиката и свирим, защото знаем, че музиката обединява хората.
Д.: Аз и В. създадохме Асиметри Апеили преди 3 години. Освен в тази група, аз и А. свирим в Rajahtaa, а В. и М. – в Broken Glasses и Киноники Апосинтези.
В.: Broken Glasses е нова група. Ние свирим от 10 месеца.
М.: С SVM’s свирим от 2 години. Засега свирим само на концерти, още нямаме готови записи.
Какво означава името на вашата група?
А.: Киноники Апосинтези означава „Социално разлагане“.
М.: SVM’s означава „Space Vacant Melodies“ (Мелодии от празно пространство), но освен буквалния превод има и скрито значение.
Д.: Идеята за името на групата е на В. и идва от изказването на Министъра на обществения ред, който каза, че в Гърция има много анархисти, които създават проблеми на правителството, и тези хора са „Асиметрична заплаха“(„Асиметри Апеили“), което означава вътрешна заплаха, вътрешен враг. Тази фраза стана много популярна и ние я избрахме за име на групата.
В.: Името на Broken Glasses идва от бунтовете в Гърция през декември, когато хората излязоха на улицата и счупиха стъклата на много банки.
За какво се пее във вашите песни?
Д.: Повечето текстове на групата са политически, но освен това имаме и песни за ежедневните проблеми в нашия живот.
В.: Песента на Broken Glasses „15 годишен“ е посветена на Алекс, Михалис и на всички други убити от полицията. Тя ни припомня за трагедията през декември (на 6 декември 2008 полицай застреля 15 годишния анархист Александрос Григоропулос, бел. ред.). За нас тази песен е нещо като продължение на декемврийските събития. Нашата музика има за цел да събуди хората.
Занимавате ли се с друга анархистична дейност освен музиката?
Д.: Ние не делим политическата дейност и музиката. Освен че свирим, четем теория, участваме в преки акции, ходим на работа, организираме концерти. Концертите са много добра пропаганда, някакъв вид послание към хората, защото песните се обръщат директно към тези, които се вслушват в тях. Срещаме се редовно в Автономния център, организираме акции. При нас няма йерархия, всеки помага с каквото може.
В.: За мен етикетът „аполитичен“ не съществува. Всеки има някакви политически идеи. Аз не харесвам фашистката идея и затова съм антифашист. Това също е политическа идея.
Блицинтервю: Марто

Произволни публикации:

Meinhof: да се борим заедно

Elisa — Sun, 04 Oct 2009 21:12:19 +0000

Кога започнахте да свирите заедно?
В началото групата се казваше DHC Meinhof и това беше хардкор проект. Тя беше създадена от Ярек (китара) и Роси (вокал, бас). По-късно решихме да свирим пънк. Известно време използвахме дръм машина, след това си намерихме барабанист. Сломек е нашият втори барабанист, той е и най-добрият до сега. Всичко започна преди малко повече от две години. До сега имаме издадени два албума – „The rush-hour of human misery“ („Часът-пик на човешката мизерия“) записахме през 2006 с дръм машина. „Under the burning sky of future events“ (Под горящото небе на бъдещи събития“) записахме през април тази година.
От къде идва името на групата?
Името на групата идва от Улрике Майнхоф, но трябва да уточним, че ние не подкрепяме изцяло RAF, защото не сме терористи. Ние сме анархистка група и имаме революционно поведение, но не можем да подкрепим всички акции. Нашата група подкрепя някои от акциите на RAF от 70-те години, защото те са били насочени директно към хората, виновни за сегашната система, като политици, банкери. Но сега, при повечето терористични акции страдат цивилни хора, които не са директно отговорни за системата, в която живеем, така че ние не можем да ги подкрепим.
Каква е сегашната ситуацията в английската пънк сцена?
Според нас в момента английската сцена не е толкова добра, колкото е била преди. Пътуваме доста и виждаме, че в страни като Германия и Гърция например пънк сцената е много по-истинска. След като всичко е започнало в Англия, би следвало там да е мястото, където сцената е най-силна и обединена, но всъщност тя е разделена на малки групи, които не се подкрепят взаимно. Другото отвратително нещо в английската сцена е, че много от групите се държат като звезди и публиката ги третира като такива. Трябва да си наистина голямо име за да накараш хората да дойдат на концерт в Англия, а всъщност повечето от тези известни групи нямат нишо интересно и важно, което да кажат на публиката. Някои от тях наистина свирят хубава музика, но тя не носи никакво послание. Може би нашето мнение за английската сцена е малко крайно, но ние сме отвратени от нея. Когато за първи път дойдохме в Англия (Ярек и Сломек са от Полша, а Роси – от Испания), си казахме: „това е мястото, където всичко е започнало – Sex Pistols, Clash“. Очакванията ни бяха наистина големи,но след няколко години осъзнахме,че те не отговарят на действителността.
Занимавате ли се с други дейности освен музиката, която свирите?
Ярек: Според мен анархизмът е много лично усещане за нещата и аз нямам нужда да се присъединявам към която и да е партия, за да се боря светът да стане по-добър. Анархизмът е това нещо, което ни помага да преживеем днешната реалност и да мислим за бъдещето. Ние не се опитваме да убедим всички хора, че анархията е нещо хубаво и ще направи живота им по-добър, защото осъзнахме, че много хора изобщо не могат да разберат тази идея. Винаги сме се борили за свободата и анархията, но само срещу най-големите си врагове и за да защитим най-близките си хора. Според нас най-добрият начин е всички да положат малко усилие да променят нещата около себе си и може би някой ден всички ще се обединим, за да се борим заедно!
Какво мислите за нашите проблеми, в България – затворени клубове, сблъсъци с фашисти?
Трябва да разпространявате българския анархизъм и българската пънк музика по света. Така получавате все по-голяма подкрепа и все повече групи ще идват да свирят в България.
Хората по света трябва да научат повече за България, за вашето анархистично движение и пънк сцена. По този начин можем да направим нещо заедно. Както се пее в повечето песни на пънк и oi! групите, „трябва да бъдем обединени“ и да се борим заедно срещу системата и срещу фашизма! •
Марто

Произволни публикации:

Синдикална солидарност с борбата на Костадина Кунева

Elisa — Sun, 04 Oct 2009 20:55:18 +0000

През първата събота на септември се провежда ежегодният международен панаир в Солун. За обикновените хора в Гърция това обаче не е повод за чаша коктейл в компанията на преуспяващи капиталисти и корумпирани държавници, а точно обратното – да протестират и да насочат вниманието на обществото към социалните проблеми.
Така в Солун хиляди демонстрират в „независим класов“ протест, за срам на партийно контролираните синдикати, а през това време в Атина избухват нови антиполицейски бунтове.
През първата седмица на септември Гърция отново видя оголените зъби на класовия антагонизъм, предизвикан от засилващата се полицейска бруталност и безотговорност.
В събота, на 5 септември, се състоя тържественото откриване на 74-тото международно „Експо“ в Солун – традиционната трибуна за правителствени хвалебствия и обещания се оказа изправена пред хиляди хора, излезли на улицата в „независима класова“ протестна демонстрация – независима от партийно контролираните шествия на опитомените синдикати ПАМЕ и ГСЕЕ. Демонстрацията беше водена от ПЕКОП, атинския съюз на чистачите, чийто секретар – българката Костадина Кунева – беше залята със сярна киселина миналия декември от мутри на фирмата, в която тя работи. В своя призив за борба ПЕКОП обяви:
„В мрачните дни, които те ни подготвят, нека сме готови, нека се организираме, нека незабавно отвърнем на удара с една топла есен и гореща зима. Няма да забравим декември! Няма да забравим куршумите, които убиха Алексис, нито киселината, която изгори К. Кунева, главния секретар на ПЕКОП! Всеки ден ние изпитваме социалната война. Костадина е знамето на нашата борба!
Няма да висим на опашка пред синдикалните бюрократи, които постоянно се съюзяват с шефовете и държавата, разпределят както „партиите на властта“ привилегиите на класовото съглашателство, имат наглостта да говорят от наше име, от името на работническата класа, забиват нож в гърба на нашите борби. Нищо няма да отстъпим пред тези, които постоянно се опитват да ни контролират, да превърнат нашите борби в бюлетини, а когато дойде декември, минават на другия бряг на реката. Работниците трябва да демонстрират и да се борят против шефовете без никакви фалшиви посредници и доброжелатели от тази или онази бюрокрация. Освобождението на работническата класа е дело на самата работническа класа!“
Освен ПЕКОП в независимото шествие бяха още работници от водоснабдяването (ден преди шествието анархисти спуснаха огромен транспарант от университета против приватизацията на водоснабдяването), безвластните комунисти от ЕЕК и над 500 млади анархисти, предимно от Антиавторитарно движение Солун, както и група анархисти от Федерацията на анархистите в България, сред които бяха и български младежи-емигранти от Атина. Имаше лек сблъсък с ченгетата, когато няколко другари нападнаха група жандармеристи с димки и бомбички, което предизвика контраатака от наброяващата по официални данни 2500 души тежко въоръжена полиция със сълзотворен газ и серия от сблъсъци в околните улички. Бригада от 50 моторизирани полицаи използва случая да арестува 15 члена на Антиавторитарно движение, които прибираха знамената към своя социален център. След това същата група моторизирани ченгета атакува друг социален център на АД със сълзотворен газ, където през това време екип на „Свободна мисъл“ взимаше интервю от майката на Костадина Кунева – Елена Дечева, което можете да прочетете по-долу. До сериозен сблъсък с полицията не се стигна.
През това време в Атина свободният квартал Екзархия за пореден път се превърна в бойно поле след като полицай се опитва да спре и да задържи две деца, рисуващи графити. Когато хората се затичват да помогнат на децата, ченгетата вадят оръжие – нещо непростимо за жителите на свободния анклав. Реакцията срещу полицейското насилие предизвиква голяма полицейска атака срещу освободения парк Наварино, намиращ се на метри от мястото, където Александрос Григоропулос е убит миналия декември. Избухва тежка битка между анархистите и полицейските сили. По време на сблъсъците петима души са арестувани, един от които е ранен сериозно и е хоспитализиран. Полицията твърди, че има трима ранени полицаи и две полицейски коли са унищожени.
На следващата нощ жандармеристите на пост в близост до освободения парк са атакувани с коктейли „Молотов“. Скоро целият район е ограден от горящи барикади, които не позволяват на моторизираната полиция да нахлуе.
Майката на Костадина Кунева пред Иво от Свободна мисъл
Малко след протеста, точно преди полицейската атака със сълзотворен газ, успях да се видя за втори път с майката на Кунева, Елена Дечева. Посрещна ме с прегръдки и много радост. Беше дошла да протестира в Солун, заедно с другите членове на ПЕКОП – Синдикатът на чистачките и гледачките от област Атика. По-късно се видяхме в новия социален център на Антиавторитарно движение, Солун – „Микрополис“. Помолих я да разкаже какво се случва с Костадина Кунева и нейната кауза след първата ни среща на 29 март тази година.
Елена: Лечението на Костадина отива на добре, но ще трябва още много време, за да приключи напълно – сигурно една година поне, не са започнали още да лекуват очите ѝ, да не говорим, че имаме проблем и с хранопровода. Пластичните хирурзи също имат много работа още, защото до момента са направени само грубите операции. Някъде около декември казаха, че ще направят и пластичната операция на носа (половината е унищожен).
Как се оправяте с парите в момента? Получавате ли още помощи?
Много малко останаха помощите, но все още има хора които помагат. ИСАП плащат парите за частния персонал (ИСАП е метрокомпанията в Атина – те плащат част от парите за болницата, защото Кунева като чистачка е работила и в метрото). Те плащат за санитарите, а не за лечението. Самото лечение в болницата се покрива от нейните осигуровки и досега е безплатно.
Подкрепата, която хората в Гърция изразяват за Костадина, напоследък като че ли позатихна. Мислите ли, че отново ще се възроди ?
Аз не смятам, че е затихнала, защото сега беше лято, повечето хора бяха в отпуски и смятам, че сега след септември всичко ще започне наново, защото много хора идват при мен и се интересуват за нея и вероятно ще започнат отново демонстрациите.
От България очаквате ли някаква помощ или само това, което беше досега?
Честно да ви кажа от България не очаквам нищо, защото след първите пари от профсъюзите и министъра на труда, други пари никой не е донесъл и затова нищо не очаквам. Имаше някои групи за солидарност, които донесоха, например вие от ФАБ.
От българската църква в Гърция донесоха много малко пари също, но все пак всичко е помощ. Също така българите в Атина направиха един концерт, за да съберат средства за нея, и от там дойдоха малко пари. Една писателка, която си продава книгите, и тя ми донесе 35 евро, колкото е спестила – толкова. Знаеш, българите в чужбина сме бедни, не можем да спестим много пари.
Костадина продължава ли да се интересува от синдикална дейност, от това, което синдикатът ѝ прави?
Да, интересува се много и постоянно поддържа връзка с нейните колеги. Винаги, когато поиска, им се обаждам и те идват на посещение и я информират какво правят, винаги говорят за синдикална дейност.
След това се срещнах с Христина Пападопули – една от активистките на ПЕКОП – и я попитах каква е дейността на синдиката сега, след случая с Кунева.
Христина: Този синдикат беше създаден през 1999 година. Хората, които го създадоха, бяха с различни политически убеждения, а беше съставен и от гърци и имигранти заедно. Първите синдикални избори бяха през 2000 година. Първият секретариат се състоеше от четирима имигранти и трима гърци. Нашата главна цел и тогава, и сега беше да премахнем робските условия на труд на работните места. През 2000 ситуацията беше дори по-тежка, отколкото е сега. Голямото мнозинство от хората нямаха никакви осигуровки, нямаше работни облекла за чистачите, всички имахме минимални права и като цяло експлоатацията беше много силна. Аз самата работих 5 години като чистачка на автобусна компания в Атина и това е едно от най-лошите места като условия на работа, които можете да си представите – особено като имаме предвид времето – ужасни горещини през лятото и ледени нощи през зимата – аз работех като чистачка през нощта. За всичко това получавах тогава еквивалент на 100 евро за месец, което за Гърция е страшно малко. През зимата на автогарата краката ми от колената надолу замръзваха напълно. Първата синдикална дейност на чистачите в цялата профсъюзна история започна от нашия съюз. В първата си стачка поискахме работни униформи, обувки и увеличение на заплатите и успяхме да ги получим. Не получихме толкова пари, колкото поискахме, но все пак беше победа. Тази стачка беше предизвикана от един инцидент – на автогарата избухна голям пожар и жените, които бяха по това време в обедна почивка, за малко да умрат.
Тук интервюто беше прекъснато от полицейската атака със сълзотворен газ срещу социалния център.
Екип на СМ

Произволни публикации:

Анархия в Кавала

Elisa — Mon, 07 Sep 2009 20:00:52 +0000

Интервю с Мариус от „Автономен център – Кавала“
Разкажи ни за вашата организация?
Тук, в Кавала има анархистично присъствие от 1985 г. Първоначално бяхме малка група хора и постепенно започнахме да ставаме все повече. След 1997-98 г. сме много по-голяма и по-силна организация. В Кавала имаме и първия и най-дълготраен самоиздържащ се автономен център-инфошоп в Гърция, от 1985 г., който е отворен вече 24 години. В началото тук имаше и левичари, и еколози, и други алтернативни хора, но през последните 15 години тук сме само анархисти и антиавторитарни хора. Както виждате, тук имаме богата библиотека с много стари публикации, които събираме и предоставяме на хората, които искат да научат нещо и да разберат какво се е случило, например през 80-те. Имаме и различни акции. Всеки месец организираме концерти. В университета в Кавала имаме окупирано пространство, скуот, което използваме предимно за организирането на концерти. Едно от нещата, които правим винаги, е да слагаме „вход свободен“ на концертите, за да може всеки, който иска, да дойде, дори да няма пари. А който иска да ни подпомогне, може да даде доброволно дарение за организирането на следващи концерти. Освен това правим демонстрации, разлепване на плакати и други, които понякога водят до конфликти с полицията.
Участвали ли сте в голям протест?
Един от най-големите протести в Кавала беше, когато направихме скуота през 2004 г. Тогава сградата на скуота беше собственост на кметството и полицията веднага дойде, записа данните на всички, някои хора бяха арестувани и разпитвани, но скоро бяха освободени. Веднага след това организирахме демонстрация, която завърши пред сградата на полицейското управление. Там надраскахме със спрейове всички полицейски коли. Три седмици по-късно организирахме нова демонстрация срещу полицейското насилие. Едно момче от нашите счупи камерата на една банка и ченгетата ни атакуваха. Стигна се до сблъсък, който продължи около 20 минути. Не успяхме да ги пробием, но и те не успяха да ни пречупят и останахме да протестираме на улицата. Един от най-натоварените периоди беше през декември миналата година. Когато на 6 декември полицията застреля 15-годишно момче (анархиста Александрос Григоропулос, бел. ред.), избухнаха бунтове из цяла Гърция. Когато хората тук, в Кавала, научиха, веднага излязоха на улицата, без да е обмислено нещо предварително, без да има планирано нищо конкретно. 50-60 души започнаха да правят барикади по улиците, но полицията избягваше конфликти и не направи нищо. На следващия ден имаше атака срещу полицейското управление с коктейли „Молотов“. През третия и четвъртия ден имаше много акции не само на анархистите, но и на студентите, учениците и работниците. Тези дни полицаите се страхуваха да излязат на улицата и стояха затворени вътре в участъците. Това беше голяма победа за всички!
Какво става в Гърция след протестите през декември?
Обикновено след големи бунтове държавата взима драстични мерки срещу всички участници в тях, но поне според мен до този момент не ни е оказан някакъв смазващ натиск. В началото арестуваха около 200-300 души в цяла Гърция, 60 души отидоха в затвора, но вече всички са освободени. Сега правителството казва, че има план срещу анархистите и антиавторитарните хора и че след имигрантите идва ред на анархистите. Вие знаете за действията на правителството срещу нелегалните имигранти – депортират ги, разрушават местата, където живеят, затварят ги в затвори, които приличат на концентрационни лагери. В момента правителството подготвя мащабни акции срещу всички скуоти, но ние сме добре организирани и няма да се предадем, а ще се борим да защитим домовете си и местата, където се събираме.
Разбрахме, че очаквате тези акции на полицията срещу скуотите съвсем скоро.
Да. В гръцката култура август е месец за почивка, времето е много горещо и всички заминават някъде. Затова полицията ще се опита да ни атакува през този период, защото мислят, че в скуотите няма да има почти никой и ще бъде лесна работа. Но тази година ние сме подготвени и никой не е заминал. Мисля, че полицията първо ще предприеме малки акции, за да види каква ще бъде нашата реакция. Ако се опитат да разрушат всички скуоти, Гърция отново ще преживее събитията от декември, защото има толкова много скуоти из цялата страна и ние не сме само 200-300 души – ние сме хиляди. Освен това правителството трябва да внимава много за имиджа си, защото всеки ден от новините научаваме за корупционни скандали със замесени политици, свещеници. Министърът на обществения ред Маркоянакис, който казва, че ще предприеме действия срещу анархистите, също беше замесен в голям скандал. Така че на правителството няма да му е никак лесно да ни победи.
Какво мислиш за съвместните действия на анархистите от Балканите?
Според мен това е много добра идея. Но първо трябва да добре да се опознаем помежду си. Затова трябва да се срещаме по-често и да говорим за проблемите, които всички имаме в страните си и да съставим обща програма. Вие в България правите едни неща, ние в Гърция правим други неща, в Македония – трети. Ще бъде много добре да поддържаме връзка помежду си и да обменяме идеи и опит, защото капиталистите, правителствата, държавите действат съвместно срещу нас и ние трябва да бъдем обединени, ако искаме да им се противопоставим.
Как виждаш бъдещето на анархисткото движение в Гърция?
Мисля, че анархистите трябва да започнат да действат повече на работните си места. В момента и работниците организират различни акции, но според мен те трябва да бъдат повече. В началото на анархисткото движение в Гърция, повечето хора са били млади ученици и студенти, съответно не са правили много акции на работните места. Но сега, когато движението стана много по-масово, мисля, че трябва да правим повече неща на местата, където работим.
Ти знаеш какво се случи с Костадина Кунева. В България нито правителството, нито синдикатите направиха нещо по въпроса. Единствено ние, анархистите, организирахме две демонстрации за солидарност. Можеш ли да ни разкажеш нещо повече за гръцкото движение в подкрепа на Кунева?
Това движение беше организирано от различни хора, не само от анархисти, но всички анархисти бяха солидарни с Костадина Кунева. Защото тя беше работничка, заради нейните действия – затова, че тя настояваше за по-добри условия за работа, я заляха с киселина. Сега много други хора се присъединиха към това движение – левичари, по-либерални хора, имигранти. Така че това движение не е чисто анархистко, но според мен това не е недостатък. Хубаво е, че различни хора се борят заедно.
Според статистиката, в момента в Гърция работят около 100 хиляди българи, подобно на Костадина Кунева.
През последните години в Гърция има много имигранти, не само от България. Специално от Източна Европа, когато падна комунистическият режим, много хора имигрираха. В Гърция най-много са имигрантите от Албания, но има и от други страни като България. Мъжете работят предимно на полето, а заради жестоката експлоатация, много от жените биват принудени да проституират. Ужасно е това, че например българската жена в Гърция е синоним на проститутка. Когато казвам, че жените са принудени да проституират, нямам в предвид, че задължително са принуждавани насилствено. Естествено, има и такива случаи. Но когато тези жени са изправени пред дилемата дали да работят като Костадина Кунева и да изкарват по 15 евро на ден, или да изкарват по 40-50 евро на ден като проститутки, понякога те избират втория начин, защото просто нямат друг начин да преживяват.
Сега второто поколение имигранти се интересува много повече от политика в сравнение с първото. Първото поколение имигранти бяха много бедни и според тях капитализмът беше рай. Те се стремяха да си купуват къщи, коли и да бъдат част от капиталистическото общество. Но вече второто поколение, децата на българските и албанските имигранти, които са родени тук, в Гърция, разбраха, че това е една голяма глупост и затова много от тях са близки до радикалните движения. Преди години имаше опити от страна на анархистите да радикализират имигрантите, но повечето от тези опити претърпяха неуспех, защото имигрантите мислеха единствено как ще живеят в своя „капиталистически рай“. Но сега много имигранти от второто поколение се включиха в декемврийските бунтове – хора от България, Албания, Русия, Азия.
Вече 15 години анархистите участваме масово в най-различни акции – от екологични до по-директни – и затова успяхме през декември. Полицията убива деца и другаде, но никъде не е имало такива бунтове.

Интервюто взе група активисти от ФАБ

Произволни публикации:

Анархизмът в македоно-одринското революционно движение

Elisa — Mon, 07 Sep 2009 19:57:36 +0000

В началото на 1903 г. анархистите вече са твърдо решени да проведат бомбените атентати през април с. г. Това довежда до конфликт между тях и ръководителя на ЦК на ВМОРО Иван Гарванов, който е твърдо против извършването на атентати в Солун, което според него неминуемо ще доведе до реакцията на турските власти и до голяма опасност за Централния комитет в Солун. Първоначално Гарванов предлага на Орце да финансира техни терористични акции в Скопие, Велес или Битоля, само за да ги махне от седалището на ЦК. След като те отказват, Гарванов дори предлага „гемиджиите“ да бъдат ликвидирани, защото искат да действат на своя глава. Гоце Делчев и Михаил Герджиков също са привърженици на атентатите, но извън населените места, главно за да бъдат предотвратени репресиите над българското население. В навечерието на въстанието Г. Делчев взривява моста на река Ангиста, а Михаил Герджиков – железопътната линия при гара Синеклии. Това показва тяхната идейна близост до анархистичните методи на водене на борбата срещу империята. Борис Сарафов, който е близък приятел на Орце, също по всякакъв начин подкрепя атентаторите. След като Иван Гарванов успява да осуети един опит на „гемиджиите“ да се снабдят със сериозно количество динамит, последната тяхна надежда остава Сарафов. Той подпомага атентаторите с 10 000 златни лева, които успява да вземе от Върховния комитет. Впоследствие, когато на конгреса на ВМК му е поискан отчет за изхарчените пари, Сарафов дори се унижава като заявява буквално, че сумата му била открадната от една лека жена, с която имал интимни връзки. Още няколко месеца преди изпълнението на атентатите Орце застрахова живота си за 10 000 златни лева, за да върне парите на Сарафов. След като получават необходимите средства и завършват тунела под Отоманската банка „гемиджиите“ пристъпват към изпълнението на дълго подготвяните акции. Планът за действие е подготвен от Орце Попйорданов и Константин Кирков и е приет единодушно и от останалите съзаклятници. Решава се да запали някой френски търговски параход, тъй като според „гемиджиите“ Франция има най-големи икономически инвестиции в Турция и постоянните размирици и бунтове непрекъснато накърняват нейните позиции. Също така се отчита и силата на френското обществено мнение, което при евентуални размирици би подкрепило каузата на християните. Заради това именно Франция би трябвало да бъде най-активна за въвеждането на реформи в империята.
След като проучват пристигащите параходи на пристанището в Солун, техният поглед се спира върху „Гадалкивир“ на компанията „Месажери Маритим“, който трябвало да пристигне в Солун на 15 април, за да отпътува по направлението Цариград-Одеса. Този ден е насрочен за началото на подготвяните акции. За атентатор на „Гадалкивир“ е определен Павел Шатев.
Сутринта на 15 април Шатев си купува билет за пътуване и се качва на „Гадалкивир“ с куфар, пълен с динамит, който взривява при излизането на кораба от пристанището. Всички пасажери плюс екипажа остават невредими, но параходът е обхванат от пламъци, издигащи се на голяма височина. „Гадалкивир“ гори в продължение на почти едно денонощие, наблюдаван със страх и любопитство от населението на Солун.
Същият ден вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов поставят петарди и динамит на железопътната линия в покрайнините на Солун точно преди да пристигне влакът от Дедеагач. При взрива локомотивът излиза от релсите, повечето от прозорците на вагоните са счупени, но отново няма жертви.
На следващия ден – 16 април – през деня „гемиджиите“ не предприемат нищо. Но когато се смрачава, Коста Кирков взривява газовите и водопроводните тръби, които снабдяват града с осветление и вода. „Покровителстваният“ от Св. Димитър град остава в пълен мрак. Това е сигнал за останалите съзаклятници за започване на планираните действия. Мечев и Тръчков се опитват да вдигнат във въздуха фабриката за светилен газ, но са усетени от охраната и прогонени чрез изстрели. Докато бягат по улиците, двамата започват да хвърлят бомбите си из града, което води до паника сред населението. Впоследствие Мечев и Тръчков са обградени от войска и жандармерия и след като изразходват останалия си запас от експлозиви, са убити на място. По същото време останалите „гемиджии“ изпълняват останалата част от плана. Орце взривява основите на Отоманската банка, а Милан Арсов и Георги Богданов хвърлят бомби в лятната градина – театър „Алхамбра“ и кафене „Ньона“ на пристанището. Владимир Пингов е застрелян при опита си да запали Бошняк хан. Останалите живи атентатори успяват да се приберат в квартирите си, където остават до сутринта. След тези погроми властите мобилизират цялата жандармерия и войска, които тръгват по петите на „гемиджиите“. Рано сутринта на 17 април Коста Кирков излиза от квартирата си и се запътва към телеграфната станция с цел да я вдигне във въздуха. Преди да успее да запали фитила на бомбата си, той е убит от охраната. Същия ден по обед Орце Попйорданов в продължение на два-три часа хвърля бомби от квартирата си по обсадилите го войници, докато в крайна сметка се застрелва в главата. След като трупът на Орце е изваден от къщата, обезумелите от ярост войници се опитват да го обезобразят с ножовете си. Но валията Хасан Фехми ги спира с думите:
„Ето тъй се умира за отечество. Нека убитият да ви служи за пример как трябва да се жертвате и да умрете за отечеството!“ До 17 април вечерта жертви на жандармерията и войската стават 42-ма души, като от атентаторите това са само Димитър Мечев, Илия Тръчков, Владимир Пингов, Орце Попйорданов и Константин Кирков.
В Солун мюсюлманите настръхват, обхванати от антибългарска истерия и ярост. Турците се настройват за погроми над българското население в града. Валията Хасан Фехми обаче успява да успокои страстите, като обикаля града и уверява населението, че войската и административната власт ще успеят да се справят с установяването на реда и спокойствието на гражданите. Същия ден привечер, на път за своята квартира в квартал „Пиргите“, файтонът на валията се натъква на един от сподвижниците на „гемиджиите“ – Цветко Трайков, който замисля да изпълни смъртната присъда, произнесена от групата срещу Хасан Фехми. Но когато се опитва да се доближи до него, Трайков е усетен от охраната на валията и е подгонен. Точно преди да бъде хванат, той успява да запали своята бомба и спокойно сяда върху нея като се самовзривява пред смаяните погледи на валията и войниците.
С този епизод завършват атентатите в Солун, които се превръщат в едно от събитията, приковали погледа не само на турските власти, но и на цяла Европа. В следващите дни в пристанището на Солун пристигат австрийска и италианска флота, които се стараят да предотвратят изстъпления над християнското население на града. Европейската общественост в мнозинството си реагира отрицателно на атентатите в Солун. Но от друга страна всички най-авторитетни вестници поместват значителен обем материали за извършените атентати, което отново приковава европейското обществено мнение към Македонския въпрос.
За няколко дни останалите живи Георги Богданов, Милан Арсов, Марко Бошнаков, Павел Шатев и всички останали съучастници и сподвижници на съзаклятниците са арестувани и предадени на специален военен съд. Всички убити атентатори и други лица са погребани в българските гробища в обща гробница в горния ляв ъгъл на гробищата, около малката черква-параклис „Свети апостол Павел“.
Но кои всъщност са убитите петима терористи? Какви са техните идейни убеждения и защо с такава лека ръка са решили да се простят с живота си на толкова крехка възраст?
Йордан Попйорданов (Орцето) е роден в град Велес през 1881 г., където завършва основното си образование. След това се записва в Солунската гимназия, която обаче не завършва, тъй като започва да се занимава с революционна дейност. Ето какво пише за него в спомените си Павел Шатев:
„Той и Константин Кирков са основателите и душата на кръжока „Гемиджиите“, който още в началото по задача беше по-скоро за самообразование в чисто нихилистически дух. Руските анархисти стават духовните учители на Орце, който се стреми да им подражава във всяко едно отношение. Орцето прикрива своя характер, големите компании не му се нравят, но с близките си роднини и приятели той обича да разговаря, да критикува и да се шегува. Любимите предмети на Попйорданов в училище са математиката и историята, а другите дисциплини той смята за излишни. Още от ранна възраст той проявява своите лидерски качества. В Солунската гимназия е инициатор на един ученически бунт, който именно е и причината за неговото напускане на гимназията.“
Веднага след като се разделя с училището, Орце се включва в македонското освободително движение. Но той се различава коренно от македонските комити и войводи. У него липсва каквато и да било жажда за слава или показност. Минути преди да взриви Отоманската банка, младежът бърза да предупреди нейния директор, за да няма невинни жертви.
Орце е типичен индивидуалист-анархист по своите схващания и идеи за революцията. И може би най-точно го описват думите на Павел Шатев: „Той бе национален деец, в интернационалния смисъл на думата“.
(следва)
Мариян Гяурски

Произволни публикации:

[ПРОПАГАНДА НА ДЕЛО] Сръбски анархисти посрещат „топло“ американския вицепрезидент

Elisa — Sun, 02 Aug 2009 20:04:11 +0000

Интервю с Ратибор и Дада от Анархосиндикалистка инициатива – Белград за символичното изгаряне на американския флаг от Ратибор на 20 май, последвалите атаки от нацисти срещу АСИ и Антирасистката кампания в Белград през юли
Разкажете за акцията по време на посещението на американския президент Байдън в Сърбия – как беше организирана, каква беше основната ви идея?
Ратибор: Много е добре, че двамата с Дада сме тук, защото сме двама от тримата арестувани в последвалите събития. Новият американски вицепрезидент беше на посещение в Сърбия, за да представи новата администрация на Обама пред „нашите“ управляващи и ние решихме, че трябва да направим нещо по този повод, да изразим своя протест срещу американската външна политика. След това обаче осъзнахме, че ще бъде абсолютно невъзможно да организираме демонстрация или дори малък протест, защото имаше десетки хиляди полицаи по улиците на Белград и всяко публично събиране беше забранено. Дори когато Джордж Буш беше на посещение в Загреб преди време, все пак имаше пространство за демонстрация, но в Белград нямаше – на всеки няколко метра тук имаше ченге. Разбрахме, че имаме типично военно положение и единствената акция, която може да се направи, е някаква нелегална – която няма да ангажира много хора на едно и също място. Решихме да изгорим американското знаме и да се опитаме да прочетем протестно изявление. Беше ясно, че този, който ще извърши това, ще бъде арестуван, но не мислехме, че ще бъде вкаран в затвора, а просто арестуван и разпитван, и след това освободен, но бяхме сигурни, че някой ще бъде арестуван. Така че решихме да има само един човек, който да направи това, и решихме този, който ще отиде да говори по мегафона и да изгори американското знаме, да бъда аз. Организирахме се с още няколко другари, които вървяха по центъра на града, но не в група, защото всяка група можеше да бъде спряна, и успяхме да вземем със себе си мегафон, американски флаг и запалително средство. Другарката Дада имаше камера, с която да записва. В уреченото време аз взех флага, изгорих го (всичко това стана изключително бързо), след това прочетох изявлението против присъствието на Байдън в Белград като олицетворение на американската империалистическа политика и когато приключих, най-различни полицаи – униформени и цивилни – ме арестуваха и арестуваха другарката, защото видяха, че тя снима всичко това. Хубавото беше, че тя успя да даде камерата на друг другар, така че ченгетата не успяха да вземат видеото. След това ме изправиха пред съдия, който реши че трябва да получа 10 дена затвор и че няма възможност за обжалване, което означава, че директно отивам в затвора! Прекарах 3-4 дни в затвора и трябва да кажа, че имаше много добро отношение от другите хора там, защото те бяха наясно и подкрепяха акцията.
Дада: Успях да предам видеокамерата на друга другарка, която пък успя да заснеме нашия арест, така че когато си бях вече вкъщи, другарите вече бяха направили филма и го бяха пуснали в youtube. Сред това повечето от нас бяха малко шокирани, защото Рата беше първият човек арестуван и осъден за изгаряне на флаг в Сърбия.
След това направихте демонстрация за освобождаването на Ратибор, на който беше арестувана друга ваша другарка…
Д: Да, успяхме да организираме протест за солидарност, събрахме се стотина души и решихме че, ще бъде добре, ако всеки от нас запали символично по едно малко, декоративно американско знаме. След това Мая, която четеше новото изявление, също беше арестувана, а малко по-късно разбрахме, че Ратибор е пуснат от затвора в същия момент, когато ние организирахме протеста, 3 дни след неговото арестуване.
Значи беше освободен заради протеста за солидарност?
Р: Не, просто бях освободен предварително, защото имам повторен процес, който още не е минал между другото. И тогава някой ми каза „В момента има протест за твоето освобождаване“, веднага отидох в центъра, където се провеждаше протестът, и пристигнах точно 10 секунди след като другата другарка беше арестувана и беше обвинена в организирането на този протест, но преди това доста хора, предимно жени, не искаха да пуснат полицейската кола с тази другарка вътре да замине. Успяхме някак да задържим колата за около половин час.
Всичко това беше представено в медиите по абсолютно гротескен начин, изглеждаше като някои сблъсъци и бунтове в Атина или Солун, защото големите заглавия бяха от типа : „Сблъсъци между анархисти и полиция в Белград“…
Да, подобни бяха и заглавията в новинарските интернет агенции и в България.
Р: Не се и съмнявам. Наистина имаше сблъсък, но не беше голям. По-късно имаше едно по-главно ченге, което ми говореше глупости: „по време на протеста за теб, твоите хора бяха най-агресивните, които съм виждал, повече отколкото футболните хулигани“.
Между другото, тъй като посещението на Байдън беше да представи политиката на новата администрация, за Сърбия беше много важно да няма никакви скандали, така че дори нашите акции бяха голям скандал за властта, защото те искаха да покажат, че всичко ще бъде перфектно. Либералите реагираха изключително глупаво и сега има още хора в интернет, които постоянно пишат как е трябвало да бъда осъден на три месеца поне за това, че разрушавам новоизградения добър образ на Сърбия пред САЩ.
Мислиш ли, че официалната власт отдаде голямо значение на вашата акция?
Р: Разбира се. Това беше главната новина в централната новинарска емисия, с пълното име на нашата организация и така нататък…
Д: Да, и хората реагираха много добре. Всеки се отнасяше положително.
Но нацистите не реагираха така, доколкото знам.
Р: И да, и не. Трябва да ти кажа, че след тази акция те се разцепиха, в смисъл, че имаха различни мнения по въпроса. Голямото националистическо движение от този селски тип, което не е точно като нацизъм – нещо като традиционните четници, – и в техните форуми, където обикновено стоят призиви от типа на „Свобода за Шешел!“, сега бяха поставили „Свобода за Ратибор!“ на същото място – разбира се аз не се гордея много с тяхната подкрепа, но това показваше, че и други обикновени хора застават зад нашата акция. От друга страна истинските нацисти, от типа на Мусолини, расистите, бяха съвсем наясно с това, което се случва, и казаха „Не, той трябва да отиде в затвора, независимо от повода за ареста му“ и според мен това е доста логично, защото нацистите в крайна сметка са поддръжници на капитализма, а САЩ е най-голямата капиталистическа сила.
След всичко това успяхме да се видим с теб в Атина по време на фестивала на вестник „Вавилония“, а след това, когато ти се върна в Сърбия, започнаха нацистки атаки срещу вашето движение тук.
Р: Да, точно така. Мисля, че това стана на 9 юни. Аз, Дада и още един другар бяхме нападнати първо от нацисти в центъра на Белград – 15-тина нацисти. Разбира се, това не беше първата атака срещу нас.
Д: Това беше всъщност третата такава атака за 10 дни. Всъщност тогава разбрахме, че са по-организирани отпреди, когато просто причакваха хора след пънк концерти да речем. Този път обаче започнаха целенасочено да преследват пънкове и антифашисти. И атаката срещу нас беше след като вече бяха нападнали и били други хора. Същия ден бяха били някакви пънкари, а след това един стар актьор, когото помислили за циганин, после нападнаха няколко пънкари и след 5 дни – нас.
Р: Това се случи около 9 часа вечерта, дори още беше светло и беше в самия център на града. След това техните атаки се увеличиха, и нашите също. И всичко това се случва в контекста на Универсиадата, която се организира през първата половина на юли в Белград. Заради тази универсиада беше построен нов комплекс от сгради и всичко това е построено от големите капиталисти, които искат да вземат след това тези сгради. Точно срещу този нов мини „град“ се намира мястото, където живеят роми в много тежки условия, като нелегално гето, една част от него се намира под един мост. Заради тези университетски олимпийски игри организаторите оградиха гетото с тел, за да не могат ромите да се движат, не могат даже да ходят на работа, ако имат такава, нямат вода, не могат даже да отидат до болница, ако се наложи. Те просто искат тези хора да се махнат оттам и на всичкото отгоре покриха телените заграждения с реклами, за да не могат чужденците на олимпиадата да виждат какво има вътре. Затова започнахме Антирасистката кампания, успяхме да се съберем много хора и организирахме няколко срещи във Философския факултет на Белградския университет – този факултет има традиции в бунтарството и радикализма повече от другите. Когато си тръгвахме след една от срещите, наоколо имаше патрулиращи нацисти и когато ги видяхме, имаше сблъсък, след това разправия, започна по-сериозна битка, те през цялото време се криеха зад ченгетата, но все пак успяхме да ги преследваме и да ги изгоним извън околностите на факултета. Това беше голям удар за тяхната гордост, бяха много ядосани от факта, че ги преследват, защото обикновено те са тези, които бият хората, а сега те бяха преследваните, крещяхме срещу тях и се опитвахме да ги хванем. Това е – ние сме в открита война с тях, но сега е лято, няма много хора и тези, които сме тук, сме изложени на повече атаки от обикновено, но сме доволни, че успяхме да дадем няколко урока на наци движението, каквито не бяха получавали от много години. Надявам се, когато започне новият учебен сезон и нови хора дойдат във факултетите, да стоим доста по-добре на улицата.
Как завърши Антирасистката кампания в подкрепа на ромското гето и против универсиадата?
Р: Организирахме протест със стотина участници от всички анархистки групи в Белград, но разбира се телените заграждения не бяха свалени. Проблемът е, че ромите са много уплашени, защото постоянно са нападани от полицията, частните охранители, които пазят оградата, и нацистите. Ние ги питахме „искате ли да дойдем и да свалим телените ограждения“ и те отговориха отрицателно. Не можем да си позволим да правим нещо на своя глава, без те самите да са съгласни.
Един от нашите другари успя да стигне до хората, които тичаха през града с нещо като „олимпийски огън“ и се опита да го открадне, стана сблъсък, полицията дойде, но той успя да избяга – все пак нормалната церемония на „голямото“ събитие беше осуетена.

Произволни публикации:

Национализмът и албанците

Elisa — Sun, 02 Aug 2009 19:31:49 +0000

Интервю с Генти Гури – албански емигрант в Гърция и участник в група за солидарност „Кландестина“
Като албанец, който е роден близо до македонската граница и после имигрант в Гърция, какво е личното ти мнение относно противопоставянето на национализма?
Честно казано, за първи път разбрах, че съм различен от другите, когато преминах границите. Когато живеех в Албания още, нямах много контакти с други хора, с нещо като движение. Нямах представа какво е да бъдеш под такъв натиск – националистически и расистки.
Искаш да кажеш, че в Албания не е имало официална националистическа идеология?
Имаше, но това беше на нивото на официалната политика. Но нямаше в Албания групи от расисти или националисти, в смисъл на организирани такива, които нападат чужденци, малцинства и така нататък. Национализмът е на нивото на официалната политика – в парламента, в партиите. Когато пресякох границата, тогава се изправих срещу този проблем – срещу самия мен. Бях албанец, без документи, защото в началото пресякох границата нелегално. Минах през Македония и след това в Гърция и първият проблем, срещу който се изправих, беше полицията, но не само. Тук в Гърция беше много трудно за албанските имигранти – във всичко, в работата, в начина на живот, дори в установяването на контаки с хората. Дори сега, когато се включих в движението за защита на имигрантите, както и като анархист от Антиавторитарно движение, пак виждам различията. Може да си мислиш, че се шегувам, но не е така – всички, дори моите гръцки другари донякъде са жертви на този национализъм. Това го усещам аз, а за другите имигранти е още по-зле. Тази идея за националността не е само за чужденците като цяло, има опити от началото на 90-те, особено от страна на крайнодесните в Гърция, да нападат и преследват специално албанците в Гърция. Оправдават се с историята – казват, че албанците са взели гръцките територии, например Северен Епир, изтъкват, че ние сме мюсюлмани и въобще всичко, което можеш да се сетиш, когато става дума за национализъм. За нас не беше лесно да установим връзка с по-прогресивните движения в Гърция, защото всеки разпознава чужденеца в теб. И ако си от Албания например, могат да ти кажат, че да, можеш да живееш и работиш тук, но не можеш да имаш същите права като гърците. Дори и за левицата – тази, която защитава имигрантите, – основната идея е просто да се вземе разрешение за оставане, но не и да се придобият някакви политически права. Точно тук е разликата между левичарското и антиавторитарното и анархистко движение в Гърция, защото вече почти 20 години левите говорят едниствено за документи за оставане, което означава, че ти ще си просто работническа класа, нищо повече, нямаш основни човешки права.
Разбрах от различни познати в Гърция, че сега, след 15 години вече, албанците са донякъде приети от обществото и че сега новите имигранти от близкоизточни страни изпитват по-големи проблеми. Съгласен ли си с това?
Съгласен съм до един момент, защото в последно време виждаме проблема отново. Само преди няколко дни чух отново за расизъм по албанския въпрос и за това чувам навсякъде. Ако има разлика, тя е в това, че много хора приемат албанец, който живее тук от 15 години например и е малко или много „цивилизован“ вече, съотнесено към гръцката култура, но не напълно. Затова някои казват, леко иронично, „а, ти сега си повече грък“, а има и други, които направо казват „ти не приличаш на албанец“. Така че от една страна съм съгласен, че в момента национализмът и расизмът избират други жертви, не албанците. Дори си мисля, че нас, албанците, вече ни избягват като основен враг, защото не сме малко. За мен това е политическа стратегия на ултрадесните, за да могат по-лесно да се изправят срещу имигрантите от Близкия Изток, когато албанците не са изправени пряко срещу тях – така могат по-лесно да казват: ти си мюсюлманин, имаш различен цвят на кожата, мръсен си. Същото, което казваха за нас преди. Просто сега не го казват открито, защото има повече от 600 000 албанци в Гърция, повечето от тях са в Атина и са организирани вече, така че гръцките крайнодесни се страхуват от тях, но аз виждам, че обикновените хора имат същите предразсъдъци.
Защо според теб от толкова години албанците имигрират главно в Гърция. Само поради икономически причини или има и други?
Най-вече по-икономически причини, защото Гърция е наблизо и е най-лесно да отидеш… Всъщност, какво значи „лесно“ – толкова хора са загубили живота си по границите, но да кажем, че е по-лесно да отидеш в Гърция, защото другата дестинация, която албанците силно предпочитат, е Италия, но преди Италия има едно голямо море все пак, така че е по-трудно. Друга причина може би е заради културата – защото всъщност гръцката и албанската култура са доста близки, ако говорим за музиката, традициите. Ако един албанец живее от 10 години в Гърция, няма да види толкова много различия, може би за тези от Северна Албания е по-различно, защото там има и католици. Освен икономическите причини има и хора, които имат проблем с властите в Албания. След въстанието там през 1997 година, което траеше 7 месеца, някои от нас имат проблеми, не сме пряко преследвани от албанското правителство, но все пак трябваше да се предпазим по някакъв начин. Така че някои албанци са тук и по политически причини, но главно по икономически, все пак не се търси в Гърция нещо като политическо убежище.
Много хора на Балканите, дори някои в България, определят албанския национализъм като може би най-активния на Балканите, особено след последните конфликти в Косово и Македония. Каква е твоята позиция по този въпрос?
Моята позиция е пределно ясна – този вид национализъм расте, защото е поддържан от НАТО и САЩ. Такъв национализъм вътре в самата Република Албания никога не е съществувал сериозно. Единствено хората по границите с Косово, Македония и дори Черна гора намират причини да поддържат този тип национализъм. Те се опитаха да направят такова нещо и в Гърция дори, но тук вече няма исторически запазено албанско малцинство, защото правителствата промениха състава на населението и замениха албанското малцинство с турско. Имаше албански мюсюлмани в Епир преди, най-вече в областта Чамория, но поради промяната на населението през 1922-23 година и замяната му с турско, всъщност не турско население, а гърци, идващи от Турция, сега там няма албанци или хора от албански произход. Така че сега никой не може да предизвика такова националистическо албанско движение в Гърция. Но в общия смисъл на „Велика Албания“ – всичко това е инициирано от САЩ и други западни сили, защото албанският въпрос за тях е идеален, когато искат да контролират Балканите. Ако искат да направят някъде война, могат да я направят в Черна гора, да речем, в Косово, както вече направиха, в Македония, както също вече направиха, не и в Гърция, защото вече няма албанско малцинство тук, но Гърция също беше заплашвана с това.
Има нещо като популярен мит, клише, че Балканите са нещо различно от другите части на Европа, той съществува на Запад, но понякога и сред самите балканци, които се смятат за нещо различно. Ти съгласен ли си с това твърдение?
Мисля, че това е вярно само донякъде, но наистина имаме наша собствена специфика. Ние, балканците, не сме просто използвани от другите като мост от Европа към Азия. Често САЩ и Западна Европа гледат на Балканите единствено като на мост, който да ги свърже с Изтока. Друг път пък ни смятат направо за част от Изтока – „ето това са Балканите, там има само войни, хората там нямат никаква култура, те не са същите като нас, като европейците от Запада“. Според тях ние можем да съществуваме само в сянка. Така че Западът не иска да припознае Балканите като част от себе си, а само като някаква транзитна зона, а също така и че сме в постоянно състояние на преход и промяна, но този преходен период – в смисъл на нестабилност – много често се случва, защото именно Западът го иска. Правителствата в Албания и най-вече в Косово са открито направлявани от САЩ – хората в Албания излизат на улиците с американски знамена в ръце и това изглежда добре, някакъв тип антинационализъм, но е силна проява на необмислен американизъм. Балканите сме просто група от малки страни и никой не иска да бъдем обединени, да имаме повече координация помежду си. Дори на официално ниво, никога не съм чул за някаква федерация на икономическо ниво на Балканите. А също и на културно ниво – най-много да чуем за някакъв културен фестивал в Охрид, да речем, това е доста статичен случай, не е истински, не са хората истински свързани, този фестивал в Охрид е просто като някакъв вид официално събиране. Просто изпращат групи от различни страни и това те наричат „балкански фестивал“, който се провежда всяка година в Охрид.
Какво мислиш за връзките между Албания и България?
Не видях много различия между Албания и България. Това, което видях в София, дори самия терен, сградите, къщите, всичко това не беше кой знае колко различно. Но в Албания никой не знае нищо за България, освен Георги Димитров и т. н. Знаеха се някои неща за режима, защото книги за България имаше по време на „комунизма“ в Албания, така че знаехме само онова, което нашата власт искаше да знаем за България. Ако попиташ някого в Албания, те дори не смятат Румъния и България за част от Балканите – те смятат за част от Балканите Гърция, Македония, въобще това, което е близо до тях. В Албания казват, че останалите страни са повече славянски или не знам какво още. Това е представата за България сред обикновения албанец. Дори аз самият научих за първи път много неща за България от теб и от други българи, които съм срещал в Гърция, неща за историята на анархисткото движение у вас и други. В Албания никой не знае, че в България е имало толкова силно анархистко движение, дори по-алтернативните хора си мислят, че вашите сегашни анархогрупи са възникнали през последните години, след промените.

Произволни публикации:

Национализмът в Гърция

Elisa — Sun, 02 Aug 2009 19:27:40 +0000

Интервю с Никос Харитидис от групата за солидарност с имигрантите и бежанците „Кландестина“
Като участник в групата за солидарност с имигрантите и бежанците „Кландестина“, какво можеш да кажеш за развитието на национализма през последните години и какъв е изходът от това положение според теб?
Национализмът в Гърция е част от официалната политика, не е нещо маргинализирано. Когато Жан-Мари льо Пен беше в Гърция преди десет години, поканен от една националистическа партия, той каза, че в Гърция няма възможност за голяма националистическа партия, защото всички гръцки партии са националистически, тоест ние не можем да продаваме национализъм на тълпата, защото има много продавачи. В Гърция съществува и национализъм отляво, който твърди, че десният национализъм е продал Гърция на империалистическите сили и това е пропаганда, която съществува от година – че Гърция е бедна страна и че САЩ контролират страната и това нещо е твърде много вкоренено в съзнанието на хората тук. За това състояние на нещата е отговорна до голяма степен гръцката левица. Например хората тук преди поддържаха Милошевич, въпреки че той беше диктатор и националист, но едва когато Гърция стана по-силна страна на Балканите след колапса на съветския блок.
Ти мислиш, че от този момент Гърция е станала по-силна?
Преди това страната беше икономически по-слаба, защото имаше някои политически проблеми – тогава Турция беше по-силна икономически, защото беше по-близо до съветския блок, до Иран и контролираше пътя до Черно море. Освен това Турция е мюсюлманска страна и може да влияе на други мюсюлмански страни. Изобщо, преди Турция беше много по-голям играч в играта на глобалните сили, но Гърция винаги е имала голяма финансова сила – много кораби например. Смешното е, че много гърци са националисти, но голямата част от притежаваните от гърци кораби не плават под гръцкото знаме, защото искат да избегнат данъците, така че същите хора, които се бият в гърдите, че са националисти, плават под флага на Панама, например.
Когато Гърция се превърна в силен играч на Балканите, започна приток на имигранти от всички съседни страни, които работят за без пари. Същевременно много фабрики бяха преместени в България и други балкански страни – тогава гърците започнаха да се чувстват по-добре. В този момент национализмът се превърна нещо съвсем обичайно – хората не казваха, че са националисти, твърдяха, че не са расисти, но знаеш, когато някой, който не е бил толкова важен преди, изведнъж стане важен, той забравя своето минало и започва да показва силата си, но не срещу тези, които са над него, а срещу тези, които са под него. През 60-те години много гърци бяха имигранти в Германия, Австралия и други страни, а изведнъж всички забравиха – за тях имигрантите тук в Гърция просто не са хора, като животни са за тях, даже животните се третират с повече уважение. Това може да звучи пресилено, но стана нещо обичайно – на имигрантите от други страни се гледа като на животните във фермата.
Как мислиш, че може да се разреши проблемът между младите хора от всички балкански страни, които не са националисти?
Хората трябва да се опознаят, защото когато не познваш другия, ти можеш да го разбереш само от своята собствена перспектива и единственият начин е да опознаеш другите хора, да разбереш, че всички хора са едни и същи, че всеки е братовчед на всеки и че тази земя е наш дом. Нашият дом не е нацията, а планетата, но единственият начин хората да разберат това е когато работят заедно и се борят срещу общия си враг. Сегашната криза според мен е отчасти истинска, а отчасти се създава изкуствено, за да могат да ни контролират по-добре, защото през годините глобланият контрол беше изграден върху конфронтацията между Запада и комунистическите страни – разбира се, това беше фалшива конфронтация, защото нито един от двата свята не беше истински свободен и „победителите“ спечелиха, защото бяха по-силни, а не защото бяха по-демократични. След това те се нуждаеха от нов враг и създадоха Ал Кайда и мюсюлманския тероризъм, сега вече кризата е новата форма на контрол над населението. В името на кризата национализмът в Гърция и гръцкото население ще се засилва, ще се обвиняват имигрантите и действията срещу тях ще се ожесточават. Другата възможност е гърците да започнат да имат проблеми, каквито имаха преди имигрантите – може би тогава ще разберат, че всички имат един и същ враг. Така че имаме тези две посоки като развитие – едната е консервативна и дори фашистка тенеденция, а другата е по-освобождаваща – да се сближат хората, да бъдат в контакт един с друг, хора с различни идеи да работят заедно, да помагат на хората да бъдат заедно – хората да могат да разбират общите проблеми, общите начини за справяне с тях. Кризата води и до нови нива на безумието. Преди 3-4 века аристократите са живели в големи къщи, имали са философи, артисти, музиканти, ходили са на лов, на почивка – сега големите капиталисти се опитват да прецакат своите конкуренти, за да извоюват повече власт, повече пари, но този живот е лудост – за да постигнат всичко това, те унищожават живота на други хора, разрушават цялата планета – това е лудост! Това е живот, подчинен на унищожението. Имаме управляваща класа, която просто полудява, разрушава всичко с цел да произведе – не щастие, а власт и това е власт, която просто се произвежда, разпространявайки лъжи, лудост. Това в момента просто е побъркана планета. Тази планета има достатъчно ресурси, за да има всичко за всеки. Вместо това имаме система, контролирана от едно малцинство, а дори и то не живее щастливо – тези хора също живеят тъжно и побъркано, акумулирайки все повече и повече власт. Имаме роби и господари, които също са роби на някой друг господар, и не се позволява на хората да разберат, че те са роби, както и много други хора. Имам предвид, че всеки в един момент е едновременно роб и шеф, мъжът е шеф на своята жена, жената е шеф на децата си, гъркът е шеф на имигранта, дори имигрантът е шеф на друг имигрант. Преди известно време имаше някои сблъсъци, в Атина главно, между новите имигранти срещу старите. Преди 20 години имахме имигранти главно от бившите социалистически страни. Сега имаме имигранти от страни, които западните империи са унищожили чрез войни като Афганистан, Пакистан, Ирак, и те идват тук като бежанци. Гръцкото общество не се нуждае от тях, не се интересува от тях. И старото поколение имигранти – албанците например, те също не ги искат, защото сега вече те са част от системата. Така че бившите роби не искат нови роби – да, албанците живеят лошо в сравнение с гърците, обаче живеят по-добре в сравнение с новите имигранти от Близкия Изток и сега са шефове на някои други. Така че сега с тази криза имаме две възможни посоки и трябва да се борим в посоката на истината, разбирателството, солидарността и обща борба за нашето общо бъдеще. Имаше хубаво изказване от един индиански вожд, когато белите християни съсипват континента: „когато всички реки бъдат отровени, когато отрежете всички дървета, когато унищожите всичко, тогава ще разберете, че парите не стават за ядене“.
Какво мислиш за този проблем между Република Македония и Гърция, който е толкова дискутиран в повечето медии?
Смешното е, че страшно много гръцки компании са в Македония и откакто България е в ЕС и трябва вече да прилага някакви европейски норми, баш хората, които тук казват, че македонците са наш голям враг, местят своите фирми там. А иначе македонците са голям враг, няма що – те, които са по-малко от 2 милиона, са голямата заплаха за гръцката държава, която е една от 5-те най-силно въоръжени държави в света. Гърция харчи страшно много пари за оръжие и тези хора ми казват, че Гърция е застрашена от македонската държава? Извинявайте, но дори гръцката полиция може да завладее Македония, това е просто смешно. Именно хората, които разправят, че Македония е голям проблем, сега си местят фабриките от България в Македония, защото явно можем да експлоатираме много добре този наш враг.
И какъв е изходът според теб?
Същият. Да се накарат хората да се познават.
Но как да се опознаят хората, ако едни от тези хора имат виза, бедни са и нямат пари да пътуват? Не мислиш ли, че това е проблем?
Разбира се, но тези от нас, които имаме повече възможности, могат да помагат на хората, които имат по-малко възможности, за да могат да се борят заедно. Например миналата година бях в Скопие, бях за 1 май и не видях там да имаше протест. Разбирам, че по югославско време това е било официален празник и чух, че тази година за първи път е имало демонстрация в Скопие, по същото време ние бяхме в София, за да изразим своята солидарност с нашите български другари и да продължим борбата за Костадина Кунева в нейната родина. В един момент смятам, че трябва да се проведе гръцко-македонска демонстрация, може би с помощта на другари от България и други балкански страни, за да покажем общите реални проблеми като хора, борещи се срещу общи врагове. Знам, че това ще е трудно, но ако всичко е много лесно, то тогава борбата не е истинска. Трудните борби са истинските борби и само тези борби имат някакъв резултат.
Съществува това клише, че Балканите са нещо различно, някакъв друг тип Европа. Какво смяташ за това?
Глобалният капитализъм прави нещата да изглеждат така, но експлоатацията е една и съща навсякъде. Всичко е като във филма на една българска режисьорка „Коя е тази песен?“ Всички претендират че песента е тяхна, всеки балкански народ. Тази песен е на всички нас и затова трябва да преоткрием и върнем нашата обща история и борба, за да можем да имаме възможността за общо бъдеще, защото ако нямаме общо бъдеще, въобще няма да имаме бъдеше.

Произволни публикации:

Вавилония-фест в Атина

Elisa — Wed, 08 Jul 2009 11:21:34 +0000

В Атина 4-тият балкански фестивал на анархистката книга беше част от по-големия B-fest, посветен на годишнината на вестник „Вавилония“, и беше обявен като „Антиавторитарен фестивал“. Събитието беше много мащабно – основната част беше дискусии и презентации, като по-голямата част от гостите бяха от колектива на Z magazine (американското антиавторитарно и антиглобалистко списание), които си сътрудничат с екипа на „Вавилония“. Сред тях бяха такива известни имена като автора на идеята за „Икономика на участието“ Майкъл Албърт, италианският ветеран-автономист Бифо, сръбския анархистки историк и активист Андрей Грубачич, английския анархист и антифашист Мартин Лукс. Имаше и видеовръзка с Ноам Чомски, както и представяне на филма на Елен Шатален „Нестор Махно – един селянин от Украйна“, преведен на гръцки от наш другар от Солун. Вечерите бяха изпълнени с много концерти и партита, на които свириха повече или по-малко известни гръцки групи в различни направления, като естествено протестната музика беше основен компонент. Голямата рок-сцена беше с размерите на истински музикален фестивал (целият фестивал се проведе на територията на Факултета по изкуства, който се намира в един от кварталите на Атина и преди да стане учебно заведение, е бил фабрика). Паралелно си вървеше и панаирът на анархистките книги и издания – имаше адски много гръцка литература, а българската се радваше на огромен интерес въпреки езиковата бариера – един гръцки издател дори взе голямо количество издания на ФАБ с обещанието, че ще намери преводач от български. Стотици хора – млади и стари – посетиха фестивала за трите дни и вечери, което се отчита като голям успех от организаторите от екипа на вестник „Вавилония“ и другарите от Антиавторитарно движение.
Снимки и видео от „Вавилония фест“ в Атина може да намерите на
babyloniafest.blogspot.com
За фестивала разговаряхме с един от неговите организатори – Спирос Цобарис от Антиавторитарно движение – Атина.
Как успяхте да направите толкова голямо събитие и какви бяха главните цели на „Вавилония фест“?
Това е фестивал, организиран от вестник „Вавилония“, който е основан от Антиавторитарно движение – Гърция, и основната причина за създаването на вестника беше да предлага радикална теория и практика. В този ред на мисли решихме, че един антиавторитарен фестивал с такава ориентация ще бъде много важен за гръцкото общество, за да социализира всички безвластнически, автономни и анархистки идеи и да ги популяризира още повече. Втората причина да решим да го направим беше, че от една година имаме нещо като асоциация със Z magazine, което е американско радикално списание, и това е добра възможност да имаме добри връзки и комуникация с безвластническото движение в Съединените щати.
Това сигурно е струвало много усилия?
Това беше усилие, което започна преди няколко месеца. Много хора бяха ангажирани, имахме късмет, че фестивалът беше приет много добре от гръцките младежи, а и не само от младежите – всъщност много различни хора дойдоха и да, всъщност се опитахме да направим събитието забавно, но в същото време и интересно, и политическо.
Как успяхте да съберете толкова много известни участници като Майкъл Албърт, Грубачич, Бифо, Мартин Лукс и други?
Мисля, че успяхме да докажем, че международното антиавторитарно движение е наистина сплотено – и американските ни гости определено се радваха да дойдат тук. Организирахме всичко за много кратко време, но все пак успяхме да осигурим евтини билети – разбира се, гостите ни са част от радикалното движение, така че не се нуждаят от някакъв специален лукс по време на своя престой в Гърция. Поехме някакъв икономически риск, но се оказа, че интересът на хората и солидарността, която всички почувствахме, покрива всички икономически, а също така и психически усилия. Всичко това изискваше огромна организация – повечето от нас работиха денонощно през последните десетина дни, преди и по време на събитието, но всичко това си струваше!

Произволни публикации:

Федерация на хора, не на държави

Elisa — Wed, 08 Jul 2009 11:15:36 +0000

Лукас Касиотис – преподавател по история в Аристотеловия университет в Солун
Интервюто е взето по време на дискусиите на фестивала на анархистката книга в Солун.
На това събиране основната тема е национализмът. Как вие като историк виждате развитието на антинационалистическите кампании, които се опитват да сложат край на национализма, особено в такъв регион, какъвто са Балканите?
Според мен национализмът идва и си отива съобразно нуждите на властващите. Така че дори на места като Гърция, където доскоро си мислихме, че сме приключили с национализма, той отново се възражда – например в случая с македонския въпрос за името. Очевидно е, че не сме приключили с национализма, но мисля, че през 21 век се придвижваме към един доста по мултикултурен модел. В света навлизат много повече комуникация, много повече различни култури, така че днес имаме много повече възможности да се противопоставяме на национализма.
Не мислите ли обаче, че съвременните националисти все по-често се обединяват на основата не на идеята за националните държави (по този въпрос те и не могат да бъдат обединени), а на основата на омразата към различните раси, към имигрантите, ромите, евреите и това е опасно?
Разбира се. Това е опасно и аз не пренебрегвам опасността от крайнодесните расистки и/или неонацистки групи. Винаги трябва да бъдем нащрек не само по отношение на крайнодясното, но и по отношение на нарастващата власт на държавата и властта като цяло, които биха могли да използват крайнодесните точно така, както това се случи в миналото, за да смаже антикапиталистическите и антиавторитарни борби. Това е борба на която трябва да обръщаме винаги внимание.
Вярвате ли, че някога може да се случи нещо такова като Балканска федерация, идеите за които са били популярни в много от нашите страни в миналото? Самият вие споменахте в своето изказване и нашия поет Христо Ботев.
Аз не вярвам, че бихме могли да имаме Балканска федерация, построена върху останките от националните държави, не вярвам, че можем да имаме федерация от национални държави, както беше в Югославия. Всичко това рухна, защото беше изградено въз основа на югославските националистически елити, това беше катастрофално, защото беше тоталитарна или полутоталитарна система, точно какъвто беше и така нареченият „реален социализъм“. Идеята за федерация на националните идентичности няма никога да заработи според мен. Тази идея е изглеждала реалистична в края на 19-ти и началото на 20-ти век, но историята показва, че такъв тип идеи не могат да работят. Не искам да давам прогнози, но в бъдеще бихме могли да имаме федерация, изградена от самите хора, при това хора от различен национален, културен, религиозен произход и идентичност, които биха могли в един или друг момент да общуват помежду си. Не можем да имаме федерация или конфедерация, изградена върху националната идентичност, поне така смятам аз.
Ако говорим за нашите две страни, можем ли да кажем, че така наречените национални проблеми между България и Гърция не са така остри, както в миналото?
Да, разбира се, не са. България и Гърция са били врагове в миналото, но в далечното минало. От 70-те години нататък, дори държавите, дори властите в нашите две страни решиха, че предпочитат сътрудничеството пред конфронтацията. В контекста на ЕС не мисля, че Гърция и България имат сериозни проблеми.
Като преподавател в университета какъв тип студенти срещате по-често – националисти или антинационалисти?
Срещам и двата типа. Ясно е, че малко крайни националисти са способни да изразят открито своите позиции в университета. Можем да видим обаче как класическите националистически стереотипи се възраждат, а също и класическите антинационалистически стереотипи. Зависи от политическите виждания на студентите. Затова не мисля, че националистите са мнозинство, особено крайните, но и радикалните антинационалисти не са мнозинство. Повечето от хората нямат ясна позиция по тези въпроси, като в повечето общества.

Произволни публикации:

Националисти нападат инвалид

Elisa — Wed, 10 Jun 2009 21:35:50 +0000

След шествието на анархистите и левите организации на 1 май, хулиганите неонацисти, които безуспешно се опитаха да го саботират, си изкараха злобата върху няколко жени на кръстовището на Орлов мост.

Една от тях разказа за Свободна мисъл какво се е случило, страхува се да назове името си затова са използвани инициали.

Разкажете ни какво се случи след шествието?

Л. Ц. След шествието, с приятелка, дъщеря ми и още четирима души от нашата партия отидохме в Парка на Свободата. Вървяхме към спирката на автобусите на Орлов мост, когато срещу нас от около 30 метра се затичаха 15-16 младежи, членове на фашистка организация. Може би направихме грешка, че побягнахме. Тичахме колкото можем, но онези ни настигнаха. Двама от нашите изостанаха, други двама избягаха. Дъщеря ми не се подчини на вика ми да бяга, а аз изобщо не мога да тичам, както и третата жена. Събориха ни на земята, като ни разделиха. Първоначално станахме, аз се опитвах да покрия с тялото си дъщеря ми и знамето, което носех на митинга, а след това и към момента на нападението, в брезентов зелен калъф. Естествено, не успях да предпазя детето си, както и да спася знамето. Бяхме пребити, ритани и удряни с бирени бутилки в главите. Всичко трая не повече от 5-6 минути, когато дойдоха другите двама от нашите и нападателите ни избягаха, защото нямаха срещу себе си вече само 3 жени, две от които болни. Абе, фашистка история.

Уплашихте ли се? Какви наранявания получихте?

Л. Ц. Дали се уплаших? Бясна съм! И не ми минава! Не мога да опиша с думи какво ми е, защото на празничен ден, в 13,45 ч., на обществено място, не можем да се разхождаме спокойно.

Нараняванията още ги лекувам, от ритниците по краката, в корема, където имам операция отпреди четири години, пръстите на ръцете ми бяха изкълчени, защото се опитвах да запазя знамето си, което ми бе откраднато от нападателите.

Какво е здравословното ви състояние?

Л. Ц. Аз съм инвалид с Кроон – много тежко автоимунно заболяване на храносмилателната система, от 99 кг преди десет години, сега съм едва 43 кг за 168 см ръст. Тънкочревна резекция 150 см, половината ми черва са извън София, постоперативна хистологична диагноза тънкочревна саркоидоза. Имам висше медицинско образование и съм наясно със състоянието си. Ако бях по-яка, едва ли щяха да ни нападнат онези „куражлии“. Лошото в случая е, че не видях лицата им.

Това, че Л. Ц. не е видяла лицата на нападателите, не им е помогнало много, защото точно след нападението, налетели на полицейски патрул в Борисовата градина. Младите „националисти“ явно са били без служебни карти от телевизия ББТ, защото седем от тях са били задържани и един впоследствие е осъден по бързата процедура.

СМ

Четете още:

07 ноември 2008 — Американски военни нападнаха сирийско село

Още за поуките от стачката

Elisa — Tue, 12 May 2009 15:06:47 +0000

Люси работи като учителка по информатика в столично училище, преподава на 10, 11 и 12 клас. С интервюто с нея искаме да допълним статията за състоянието на училищата от миналия брой.

Какъв беше резултатът от стачката? Какво се промени след нея?

Това, за което стачкувахме – увеличаване на заплатите – реално не беше постигнато. Получихме делегиран бюджет, който не увеличи заплатите, а влоши отношенията в колектива, колеги напуснаха или бяха съкратени, учениците много по-трудно се контролират. Аз се опитвам да гледам от хубавата страна, но не виждам и една положителна промяна.

Доволни ли са останалите учители?

Коментираме резултатите от стачката много често и резултатът е един: делегираният бюджет, което веднага води до въпроса за заплатите и за това ще имаме ли пари за заплата, за празници, даже и сега за предстоящия 24 май. Оказва се, че няма да получим никакви пари, подобно и на предишния 24 май. Преди делегирания бюджет винаги за празниците, пряко свързани с учителската професия, получавахме парични награди, които подпомагаха празника ти – ето това е темата на коментарите ни.

Какви са отношенията в колектива?

Отношенията в колектива в нашето училище (колектив от около 80 учители и 4 в ръководството) се основават предимно на лицемерие и завист, кой получава по-голяма заплата и заслужена ли е тя. Повечето колеги не водят качествен учебен процес (смея да твърдя), но изобщо не им пука, защото такава заплата не може по никакъв начин да те мотивира и да те кара да повишаваш, да подобряваш качеството на образованието, което даваш. Просто ходиш на работа – за тези пари толкоз.

Какви са отношенията ви с децата?

Отношенията с децата стават все по-трудни. Те непрекъснато изразяват мнение за твоята работа, едва ли не искат да те научат как да си я вършиш, но така както на тях им харесва – да бездействат в час, да не пишат, да си говорят за интересни за тях теми. А за отношенията на клас и класен ръководител не ми се иска и да се сещам. Класният е винаги лош, защото непрекъснато ти диша във врата за извинителни бележки или пък те наказва, лош и нехаресван е класният, просто защото следва правилника на училището – напълно неоценен и неразбран труд, напразно хвърлени усилия.

Какво получавате срещу труда си?

Срещу труда си получавам по-често негативното отношение и много по-рядко уважението и признателността на учениците, на колегията и ръководството, и, разбира се, заплата около 450 лева чисти.

Защо работиш като учител?

За 6 години учителски стаж чувствам, че това е моето призвание. Но с всяка изминала година нещата стават все по-зле, поколенията – по-трудни. Признавам, че и непълният работен ден, възможността за повече свободно време и гъвкавост, които ми дава тази професия, също ме карат да бъда в училище. А и дозата сигурност също. Работила съм и в частна фирма – разликата е огромна, а заплатата не е кой знае колко по-голяма, но зависи от фирмата и начина, по който си попаднал в нея. Най-добрият вариант е съчетаването на учителската професия с още нещо допълнително извън училище, та дори и частните уроци.

Какво би искала да се промени?

Много бих се радвала, ако се въведат много точни и ясни правила в училище. Малко повече правомощия на учителя, така, че да контролира успешно поведението на ученика. Но, ако това стане, май ще останем без ученици (смее се).

Бих се радвала, ако по-голяма част от учениците ми оценяват наистина това, което правя за тях, изобщо труда ми, ако видя признателност и уважение, респект в техните действия и думи.

Как мислиш, че може да стане това?

Без подкрепата на родителите, на цялото общество няма как да тръгнат нещата, защото дори и нещо малко хубаво да изградим в училище, то рухва в момента, в който ученикът е вън от училищния двор. Отношенията на хората навсякъде около тях дават лошия пример и точно обратното на това, което ние правим в училище. Нашето общество няма вече никаква ценностна система, а това неизбежно влияе и на възпитанието на новото поколение.

Четете още:

06 юли 2010 — Опразненото образование
16 юни 2010 — На борба за образование
05 май 2010 — Закон за класовото образование
13 април 2009 — Кой печели от делегиран бюджет
12 февруари 2008 — Проблемът с матурите
12 февруари 2008 — Задължителна религия от 1 до 7 клас
12 декември 2007 — За вождовете и учителите

Помощта е само от обикновените хора

Elisa — Tue, 12 May 2009 09:34:23 +0000

Интервю с Елена Дечева – майка на Костадина Кунева

Интервюто е взето от Иво за „Свободна мисъл“ в болницата „Евангелизмос“ в Атина и нямаше да се случи без помощта на другарите от Антиавторитарно движение – Атина

Направено е на 29 март 2009 година. По това време, както и в момента, Костадина Кунева не е в състояние да говори.

Какво мислите лично вие за всичко, което се случи след нападението срещу Костадинка през декември?

Какво мисля – мога да ви кажа, че не сме видели почти никаква помощ от България. От България дойде Желязко Христов от КНСБ, искаше да влезе в стаята на Костадинка, но аз не го пуснах, защото по това време не беше разрешено от докторите да говори с когото и да било, той не се почувства много добре от този факт, но аз бях твърда в решението си да не пускам никого при нея, защото има вътрешно обгаряне. Говорихме с Христов, той каза, че ще има разследване и случаят на Костадинка ще бъде проучен и ме попита какво бихме искали ние от България? Аз му казах, че бихме искали един апартамент за нея и за детето й, защото те няма къде да ходят, сигурно ще останат и занапред да живеят в Гърция. Христов каза, че са говорили с ГСЕЕ (Общата конфедерация на работниците, официалният и най-голям синдикат в Гърция), но до този момент, никой не ни се е обадил, нито от България, нито от Гърция.

Тоест, цялата помощ идва от движението за солидарност на обикновените хора в Гърция?

Ние оцеляваме и продължаваме да се борим изключително благодарение на помощта на обикновените хора тук. Когато Христов дойде, той ми даде 2000 евро на ръка и след това изпратиха още 2500 евро на българското посолство в Атина – тогава Катерина Димитрова от посолството ми ги донесе. Преди това, когато Христов още беше тук, ме попита за колко време ще стигнат тези 4500 евро за покриване на разходите по частния санитарен персонал, което е задължително в Гърция дори за обществените болници, тъй като персоналът никога не е достатъчен, и аз му казах, че им плащам 1700 евро на седмица. Затова му отговорих – за две седмици. Неговата реакция беше гневна – каза, че харчим прекалено много пари в Гърция! Всеки знае, че стандартът на живот в Гърция не е същият както в България! Христов ми каза също, че синдикатите в България са организирали събиране на средства чрез мобилни съобщения, но до този момент (повече от 2 месеца) никой не ми се е обадил да ми каже какво става с тези пари. Няма никаква практическа помощ от България – никой не ми се е обадил по телефона да ме попита или просто да каже нещо.

В Гърция има много силно движение за солидарност с Костадинка, а в България не се случва почти нищо, освен нашия малък протест на 8 март, организиран от анархисти, левичари, студенти. Защо мислите, че се получава така?

Мисля, че хората в Гърция правят толкова много протести и стачки за Костадина, защото тя се бореше не само за своите лични проблеми, а за проблемите на всички, за правата на всички работници в Гърция, които работят в частни фирми, тя познаваше много добре ситуацията, знаеше, че всички тези работници и работнички са експлоатирани, че не получават достатъчно пари, както е гарантирано според законите и Костадинка се бореше за правата на всички тези работници – и имигранти и гърци. От друга страна, българите, дори и тези, които живеят в Гърция и работят в същите фабрики или компании като Костадинка, те не реагираха като нея. Всички те бяха излъгани от ИКОМЕТ, че целта на Костадина е да затвори компанията и те ще останат без работа. Разбира се, това не е вярно, но момичетата не знаеха много неща и много лесно могат да бъдат манипулирани. Някои от тях дори физически страняха от нея – българки, които се страхуват да имат контакти с нея! Само една жена, с която бях работила преди и на която се обадих, единствено тя се ангажира със случая на Костадина, взе го присърце и направи много неща в нейния синдикат – тя беше и единствената борбена българка, освен дъщеря ми. Тя и някои други хора сега продължават борбата за правата на всички работници в Гърция. В България случаят на Костадинка не се превърна в нещо значимо и важно, въпреки че всичко беше известно още от първите дни. Ние, българите не правим нищо, защото не действаме заедно, не се поддържаме – дори българите, които са тук в Гърция не се поддържат, а се нападаме взаимно. Затова в България случаят „Кунева“ не се превърна във важен въпрос. Защото ние не сме научени да се борим, да се борим за правата си, няма такава традиция на протести, както и за това да не гледаш само своите собствени права, а да се борим за правата на всички.

В България прогресивните хора не са много – затова и направихме протеста за Кунева доста късно, на 8 март, знаехме, че няма да получим голяма подкрепа от обществото. Бяхме едва 60-тина души на протеста.

Това е голям срам за България! Тук хората започнаха да се борят и да изразяват солидарност с Костадинка още от първите дни и това бяха хора от цяла Гърция, не само от Атина, даже не само от Гърция – хора от най-различни страни по света бяха научили за случая по Интернет и сега получаваме телефонни обаждания от много страни, а от България никой не се е обадил.

Доколкото знам, обикновените хора в Гърция от движението за солидарност помогнаха и помагат много, дори и с чисто парична подкрепа. Чух, че много пари за лечението са били платени от обикновените хора, а не от гръцката държава. Така ли е?

Не, има и някаква подкрепа от държавата, но всъщност тя не е пряко от държавата, така е. Помощта беше повече от ГСЕЕ и от обикновените хора. Всеки работнически колектив, всеки малък синдикат събираше пари всеки ден и ми ги даваха тези пари на ръка. Именно благодарение на тези пари успяхме да преживеем до момента.

В България чухме, че един албанец е бил арестуван за нападението. Вярно ли е?

Не мисля, че този човек е престъпникът, залял Костадинка, а да не говорим, че той беше пуснат веднага след това.

Не е ли по-важно да бъде заловен поръчителят на нападението, а не прекият извършител?

Разбира се, много по-важно е да бъде намерен поръчителят. Прекият извършител може и да не бъде хванат, той за нас не е толкова важен, но този, който е поръчал това представление, трябва да бъде хванат! Вече много пъти при мен идват хора от гръцки вестници и телевизии и ме питат: „какво искате от гръцката полиция?“ Аз им казвам винаги едно и също нещо – трябва да бъде намерен поръчителят на нападението, не толкова прекият извършител. Също им казвам, че ако полицията наистина искаше да го хване, щеше да го направи досега. Вярвам, че полицията не иска да го намери, защото държавата защитава тези компании, защото има печалба от тях.

Какво очаквате да се случи оттук нататък със случая на Костадина, с каузата за която тя се бореше?

Мисля, че нещата отиват на добре. Ако тези компании не искат да се махнат от държавните предприятия и фирми, то хората ще намерят някакво друго решение. Има много изходи, например държавните компании биха могли да плащат парите на хората, не частните. Сега правителството иска частните фирми да бъдат отговорни за парите на работниците, а не работодателят, но би могло да бъде различно, би могло работодателят да бъде отговорен за заплащането, а частните фирми да отговарят само за извършването на самата дейност, на работата. Това са основните неща, за които хората в Гърция се борят сега.

Чух от другари и приятели в Гърция, че работодателите настройват имигрантите един срещу друг. Например в ИКОМЕТ работници от Бангладеш са против работниците от Албания и България и така нататък.

Точно така. Преди покушението срещу Костадина имаше работници, които отидоха пред Министерството на труда, организирани, с плакати и скандираха, че Костадина и хора като нея искат да затворят фирмата и те да останат без работа. Тези хора бяха подготвени от преди това да говорят срещу момичетата от синдиката на Костадинка и другите синдикати, така че имигрантите, които се борят за правата си, да се откажат. За щастие те останаха да си защитават правата! Всички тези хора от фирмата, подготвени от шефовете, вървяха само на 200 метра след синдикалистките и крещяха срещу тях! Целта им беше да разцепят синдикалистите и всичко това беше организирано от ИКОМЕТ!

Чувам от хората тук, че синдикатът, чийто секретар е Кунева, става все по-силен и се обединява с други синдикати, за да се борят заедно.

Този синдикат има подкрепата на много други синдикати и става все по-силен и обединен. Когато излязохме на нашата първа голяма стачка, бяхме около 10 000 души. Почти всички тези хора бяха членове на различни синдикати от цяла Гърция, както и граждани, които знаят положението много добре – какво се случва, какво ще се случи и какво трябва да се случи, според законите. Те се радват на подкрепа от много различни страни.

Накрая, какво искате да кажете като заключение на хората в България?

На хората в България – не искам да бъдат толкова затворени, колкото бяха преди, в миналото и да продължат да се борят за правата си по-твърдо, отколкото сега! Да си търсят правата и да бъдат на улицата по-често, както хората тук в Гърция го правят!

Иво за СМ

Четете още:

12 май 2009 — [Ден за протест] Хората преди всичко
12 май 2009 — Просто казано, що е анархизъм?
12 май 2009 — Георги Хаджиев: Основи на безвластието
15 март 2009 — Как се борим за по-добрия свят
14 март 2009 — [На протест] 8 МАРТ – ДЕН ЗА СОЛИДАРНОСТ С КОСТАДИНА КУНЕВА
07 февруари 2009 — Продължават протестите и акциите в защита на Костадина Кунева
06 февруари 2009 — Атака в Солун за солидарност с К. Кунева

„Активна пропаганда“ и анархия в Словения

Elisa — Mon, 13 Apr 2009 17:29:41 +0000

Интервю с Тине, вокалист на „Активна пропаганда“, за Свободна мисъл

Здравей, Тине. Кога и как точно решихте да създадете групата ?

Активна пропаганда беше създадена през 1999 година в окупираното място (скуот), наречено „Цукарно“. Това беше място, окупирано от млад анархистки и антифашистки колектив, хора, които са активни в тази сцена де факто създадоха групата и тя се превърна в нещо като медия за всички в този скуот.

Името ви звучи съвсем простичко и обикновено, но казва много неща, как го избрахте?

Да, на словенски „активна пропаганда“ означава също и „пропаганда на дело“, така че от една страна имаме предвид анархистката тактика, която е била използвана към края на 19 век и използваме това име, не защото подкрепяме тази тактика 100%, а защото мислим, че е важно да представим активистката част сред пънк и хардкор сцената. Винаги казваме, че в днешно време не поддържаме напълно тази тактика – „пропаганда на дело“, но също така, че през 19 век това е била една от тактиките на анархистите за преки акции срещу лидерите, правителствата и че днес, чрез музиката си, ние също казваме, макар и по различен начин какво мислим за същите тези неща. От друга страна на словенски „активна пропаганда“ може да означава същото и което вероятно значи на български – просто активна пропаганда.

На какви фестивали и концерти свирите? С какви групи колективи поддържате връзка?

Ние свирим вече 10 години, така че имаме контакти в почти цяла Европа и свирим на много концерти и фестивали във всички части на Европа, но за нас най-интересната част винаги са били Балканите. Два пъти сме имали турне в балканския регион – Хърватска, Сърбия, Румъния, Македония и Гърция, а също така сме свирили много пъти в Германия, Австрия, Швейцария и други европейски страни.

Къде сте свирили в Гърция и какви контакти имате там?

В Гърция сме имали досега три концерта – един в скуота „Стрийт атак“ в Солун, друг беше в скуота „Вила Малиас“ в Атина – това е много добър скуот с много анархисти живеещи там и наистина добро място, а също веднъж свирихме на един фестивал, наречен „Армия на желанията“, не мога да си спомня името на града. Имаме връзки с Антиавторитарно движение в Гърция още от 2003 година, когато бяха протестите срещу срещата на ЕС в Солун.

Какво можеш да кажеш за вашите отношения с анархистките групи в Словения и в други страни?

Аз съм част от Инфошоп колектива в „Метелкова“ и също от инициативата за анархистка организация. Опитваме се да развием и подпомогнем развитието на анархизма в Словения. Също сме във връзка с групи от други страни, разбира се на първо място с хора от съседните страни – в Италия, с Федерацията на италианските анархисти, с други по-малки групи, които са също част от ФАИ, като тези от Триест и Удине, които са близо до словенската граница. Имаме също контакти с други групи, които са част от Интернационала на анархистките федерации (ИФА) – например с Чехословашката анархистка федерация, с Анархистката федерация на Британските острови и с други, като се опитваме да създадем някакъв вид сътрудничество.

Може би е хубаво да дойдете и в България в такъв случай – ние от ФАБ също сме част от ИФА.

Да, абсолютно! Знам за това.

Какво мислиш лично ти за анархисткото движение в днешно време, най-вече тук на Балканите, но и въобще?

Простичко казано, мисля, че във време на криза на системата, това е голяма възможност за всички политически групи и течения да се опитат да представят различни алтернативи и в този смисъл смятам, че анархизмът има големи възможности не само да предложи алтернатива на съществуващага система, но и като метод на действие да бъде правилно използван. Много групи и колективи не се определят открито като анархисти, но използват същите принципи и методи и мисля, че това е важно за анархисткото движение. Не е толкова важно да кажеш „ние сме анархисти“, но ако използваш анархистките методи – това е анархизъм и това е бъдещето!

Какво мислиш за последните събития в Гърция?

Беше голям тласък за всички движения в Европа, също и в Словения. Показаха ни, че е възможно.

Какво ще кажеш на анархистите в България и на читателите на вестника?

Може би това, че трябва да имаме по-силни връзки. Бях в контакт с някои хора в България преди и мисля, че е наистина важно да изградим истински връзки и да си сътрудничим за в бъдеще.

СМ

Четете още:

12 май 2009 — Улиците са наши!
15 март 2009 — Анархизмът в Словения
30 март 2008 — Цензура в Словения?
12 декември 2007 — Словения изтрезнява

Анархизмът в Словения

Elisa — Sun, 15 Mar 2009 18:02:33 +0000

Интервю с Андрей и Даша – Инфошоп Любляна

Как започна анархисткото движение в Словения и кога започна да действа вашата група?

Даша: Нашата група фактически започна да действа през 1999 г. Анархизмът в Словения като цяло няма много корени и история, освен отделни изолирани примери.

Струва ми се обаче, че макар и без анархистка традиция в Словения съществува традиция на левичарски активизъм и нетрадиционно ориентирани хора, които започват да развиват дейност на базата на организиране отдолу, без да се наричат анархисти?

Даша: Да, през 60-те и 70-те години на ХХ век имаше такива настроения, повлияни от западните събития от края на 60-те. Освен това през 90-те се появи силна хардкор и пънк сцена, която беше донякъде и политически активна, но това не беше традиция. От „Метелкова“, от този социален център тук, започна да се оформя нещо като политическо, социално пространство. Анархистката група се създаде през 1999 година. Започнахаме със завземането на една сграда, всъщност двойка от сгради и го направихме като чисто младежко, субкултурно движение, след което осъзнахме, че се идентифицираме с анархизма и че това е идеята, която ни допада най-много. С политическите акции започнахме някъде през 2001 година и след това с една голяма кампания срещу НАТО, когато предстоеше влизането на Словения там и се подготвяше референдум за това – „за“ или „против“.

Андрей: Едва ли можем да говорим за чист анархизъм в Словения през времето преди 1999 година, но във всичките тези движения от 80-те години на ХХ век – алтернативната сцена като Радио Студент, пънк движението – се съдържаше по нещо анархистично, поне като манифест. Имаше множество публикации, които бяха категорично против титовисткия режим, но това бяха по-скоро утопични искания за свобода, самоорганизация и т. н. В движението, което се разрасна с окупирането на „Метелкова“, имаше значително течение от хора, които се смятат за анархисти и дори когато част от тях след десетина години станаха университетски преподаватели и имаха вече друг социален статус, запазиха много от своите безвластнически възгледи и идеи. Движението продлъжи с окупирането на нови сгради, но и с нови идеи като солидарността с нелегалните имигранти, движението против НАТО, милитаризма и войната и конкретно против словенското влизане в НАТО. Може да се каже, че това беше нещо като латентен анархизъм, защото не беше от националистическа гледна точка – не искаме НАТО, не защото това е САЩ, а с анализ за ролята на НАТО в глобалния свят на Властта и Силата. Ние виждахме в НАТО железният юмрук на капитала и бяхме против капитализма също толкова, колкото и срещу милитаризма, не бяхме просто пацифисти. Това по някакъв начин продължи и до днес.

Вашата група сега се нарича просто Инфошоп?

Даша: Да, но е важно, че ни събира не само идеята, но и организацията – поне се опитваме да я изградим. Всъщност искаме да създадем нещо като федерация от анархистки групи в различни части на Словения и да си сътрудничим с други инициативи и организации на Балканите и в Европа. Затова през 2003 година се опитахме да направим Социална анархистка федерация, която всъщност и направихме, но тя просъществува едва 2 години. Съществуваше и анархосиндикат – „Съюз на самоорганизираните работници“ – извън дейноста на Социалната анархистка федерация. Той беше активен в някои фабрики в индустриалната част на Словения, които се закриваха и приватизираха по това време. Имаше и работнически протести, в които се включихме и ние, правихме и вестник, имаше и стачка на жените-работнички, която също подкрепихме. Но след около две години групата се разпадна, духът вече не беше същият и скуотването започна да запада, не можехме повече да окупираме сгради заради полицията.

Плащате ли нещо за вашия клуб в Метелкова?

Даша: Не, само сметките за ток и другите консумативи. В целия културен център „Метелкова“ всичко е без наем, така че и ние не плащаме, освен тока, водата и пр. Около 1 година нищо не се случваше, хората като че ли бяха объркани, но през 2006 година взехме това помещение, преустроихме всичко и направихме анархистки информационен център, който съществува вече 2 години и всяка седмица организираме различни събития, имаме си програма, която включва прожекции, дискусии, безплатни вечери.

Кои са основните обществени проблеми, върху които се насочвате?

Даша: Имаме множество лекции за дейността на различни активистки групи от Европа и света. Разговаряме за активистката сцена, по почти всички проблеми – от феминизма и правата на животните до работническите борби и влиянието на анархизма върху тях – зависи от темата, която изберем. За всичко това не плащаме нищо, защото Метелкова все още има този статут на окупирана територия, макар че вече доста бизнес се върти тук.

Андрей: Опитваме се да представяме конкретни проблеми от света от по-радикална, анархистка гледна точка. Много важна част е например историята на революционните борби – имаме нещо като цикъл от филми и представяния на различни събития като движенията в Латинска Америка. Имаме филм, посветен на Куба, така че не се ограничаваме само с анархистката проблематика дори, а се опитваме да се разпрострем върху световните революционни движения по принцип, но пак се опитваме да дискутираме тези борби от анархистки позиции. Имаме цикъл от филми, посветен на градските партизани от 70-те години в Германия, движенията от 1968 г. и други подобни.

Кои са главните проблеми на хората днес в Словения?

Андрей: Капитализмът. Капитализмът и всичко свързано с него – заплащането на труда, отчуждаването на труда, приватизацията на образованието – такива неща. Публикуваме месечен бюлетин, който отразява не само събитията, които се случват тук в инфоцентъра, но и в Словения като цяло, както и по света, цялото поскъпване и кризата, и се опитваме да реагираме на всичко това. Опитваме се да обясним всичко и да видим какво конкретно ни засяга нас, тук в Словения в момента и в бъдеще.

С групи и колективи от кои страни имате най-силни връзки?

Андрей и Даша: Най-вече с другари от Хърватия, Италия, Сърбия, Австрия, но поддържаме връзка с групи отвсякъде – имахме посещения даже от един южноафрикански анархоколектив, но, разбира се, предимно с другари от нашите съседни или близки страни.

Какво е влиянието на ситуационизма в Словения? Имам доста такива познати.

Моето лично мнение е, че в много отношения ситуационистите са авантюристи, техният практически опит е добър за нас. Тяхната критика към анархистката теория и история е много ценна и полезна и техните идеи са използваеми в настоящето. Техните идеи трябва да бъдат разбрани, но не трябва да бъдат идеализирани като „най-добрите“, което се случва. Все пак те изградиха някои от най-конструктивните уроци в историята.

Андрей, ти си обвинен в насилие срещу полицай на антифашистки протест в Австрия и имаш дело в австрийски съд. Разкажи ни за този случай?

Това е друг аспект от нашата борба – противодействието на неонацизма, национализма и „патриотизма“, който съществува и тук, в Любляна, и навсякъде. През септември получихме покана от нашите австрийски другари да участваме в антифашистки дни на действието в австрийската провинция Каринтия, защото там всяка година се провежда неонацистка демонстрация, в която участват бивши австрийски и немски войници от Вермахта и това е много важно събитие за тях, но и за новото поколение млади нацисти. Като местна група от Словения, ние се присъединихме към антифашисткия блок и към техните акции, които бяха за три дни. Няколко души бяха арестувани, сред тях и аз, защото се опитахме да блокираме нацистката демонстрация и, разбира се, полицията не ни позволи. Последва кратък сблъсък, просто се бутахме с ръце, не беше никакъв бой, нищо сериозно – ние не бяхме повече от 50-100 души. Заради това няколко от нас бяха арестувани и аз лично бях обвинен в нападение срещу полицията и дори в раняване на полицай.

Възможно ли е да те осъдят?

Възможно е. По принцип мога да получа до 3 години затвор, но не вярвам – може би ще трябва да платя нещо и толкоз. Миналата седмица бях отново в съда – съдията не е субективно настроен и то не на моя страна. Каринтия е проблемна провинция, защото там има словенско малцинство и може да има неприятна изненада. Сега се опитваме да разпространим случая в медиите, да поставим съдията в Австрия под натиск – абсурдно е антифашистка акция да бъде криминализирана – ние се опитваме да спрем неонацистко събиране, само по себе си то е криминално престъпление, да покажем на хората, че има какво да научим от историята, но не бива да повтаряме старите грешки.

Четете още:

06 юли 2010 — Анархизмът в Йордания
16 юни 2010 — Много анархисти, малко анархизъм
10 юни 2009 — Дневният ред на безвластниците
12 май 2009 — Улиците са наши!
13 април 2009 — Символите на анархистите
13 април 2009 — „Активна пропаганда“ и анархия в Словения
07 февруари 2009 — Анархизмът в Македония

Анархизмът в Македония

Elisa — Fri, 06 Feb 2009 22:35:08 +0000

Дори децата знаят ;)

Интервю с Боголюб от анархисткото крило на лявата организация „Ленка“ от Република Македония – за анархизма, проблемите в страната и перспективите за бъдещето

Разкажи нещо за началото на днешното анархистко движение в Република Македония – как започна всичко?

Всичко започна от субкултурните среди – през 90-те години на миналия век се появи групата „Терор 13“. Някои от тях все още са активни – те са от старото поколение, но не ги познавам толкова добре. Хубаво е, че взеха участие заедно с нас в протеста против НАТО, който беше организиран заедно с гръцки левичари, докато официална Македония очакваше с нетърпение поканата за членство в НАТО на срещата в Букурещ през април 2007 г. След това ние от младото поколение направихме нов анархофорум – anarhija.freediscussions.net – всичко започна като на шега да видим какво можем да направим и изведнъж видяхме, че много хора посещават сайта, интересуват се и видяхме, че има много хора в Македония, особено в Скопие, които се интересуват истински от анархизъм, искат да четат, ама няма къде и какво. Например в началото аз си мислех, че едва ли не аз съм единственият в Македония, който знае за анархизма. Такова чувство витаеше и сред другите хора, но след това именно чрез форума установихме контакти и с другите и постепенно започна да се формира някаква нова група – засега 4-5 души – постепенно започна да се прави нещо, има идея да се видим и с тези анархисти от по-старото поколение, които сега не са много активни и да обсъдим нещата. Успяхме да се видим с двама от тях и обсъждахме да направим нещо като самиздатско списание, което да излиза поне веднъж в месеца и разбира се продължаваме и с интернет пропагандата. С интернет е по-лесно, поне не са нужни много финансови средства.

Какви виждания има сегашното поколение анархисти? Всички ли сте анархокомунисти или имате и други виждания?

Не, за съжаление не са всички анархокомунисти или анархосиндикалисти. Може би това е и влияние на предишното поколение – в Скопие много хора четат Боб Блек и Джон Зързан например, вероятно защото само тези неща ги има досега преведени от старата група „Терор 13“ – няма толкова преведена анархокомунистическа или въобще социална анархистка литература. Иначе има и хора, които са чели различни неща, но конкретно анархокомунисти сме ние, по-младото поколение.

Какво точно е участието ви в тази организация „Ленка“, която е левичарска като цяло и включва хора с различни виждания?

„Ленка“ се формира като организация, която да обедини и малкото активни хора в Македония с различни политически възгледи под надслов „Движение за социална правда“ и в нея сега участват всички, които искат да се променят определени неща в обществото. И именно това е идеята – въпреки че имаме различни идеологически гледни точки – на първо място да потиснем онова, което ни разеделя, и да се концентрираме върху това, което ни сплотява, най-вече желанието за социална промяна, най-общо казано. Това, което успяхме да направим ние, анархистичният поток в Ленка, заедно с демократичните социалисти, беше да направим организацията колкото може по-нейерархична и сега може да се каже, че няма йерархия в Ленка, съвсем е децентрализирана и няма нищо подобно на централен комитет например. И вече се концентрираме върху акциите, които правим.

Какви са социалните проблеми, които изпитват обикновените хора в Македония и как те възприемат анархистките идеи?

Като цяло положението е катастрофално. Можем да започнем и чисто географски – много от нещата, които се случват въобще, стават в големия град, в Скопие, културните събития се случват там и въобще всичко е концентрирано в столицата, в малките градове хората като че ли са заспали, няма движение, просто нищо не се случва, дори се наблюдава стремеж столицата да унищожава всички събития, които се провеждат на други места – както спряха един фестивал в Битоля, да речем. Всичко това е свързано с икономическите проблеми като цяло. Икономическият живот в малките градове е много по-различен от този в Скопие, много от хората, които са от периферията на държавата идват в Скопие, само за да си намерят работа, каквато и да било. Всичко това е само малка част от много по-големи проблеми. Всичко се централизира, защото такава е структурата на обществото, но това е влияние и от миналата югославска система, не само от днес, от днешното капиталистическо общество. Толкова е централизирано всичко, че столицата Скопие би могла да си съществува и като отделна държава буквално. Другото е, разбира се, че постоянно расте класовото различие, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни, но това е нормално за една бананова република, която е марионетка на други по-големи държави. Капитализмът отнема все повече и повече правата на работниците тук. Синдикати можем да кажем, че изобщо не съществуват в Македония, а тези, които съществуват, са силно централизирани, управлявани от една личност, зад която пък в сянка стоят много по-важни фигури. Така че като цяло животът е много тежък, пенсиите са много ниски – има хора, които вземат по 5 000 денара месечно (около 160 лева). Цените са като цените в страните от Европейския съюз, докато заплатите са много малки и през 2008 година правителството се похвали, че имало най-висок бюджет и най-лошото е, че хората вярват и го смятат за добре свършена работа – значи това, че държавата е откраднала парите на хората от джоба, те го разбират като добре свършена работа от правителството! В последните месеци има и страшно много пропаганда – правителството хвърля страшно много пари за добър маркетинг. За пръв път от години имаме и толкова дясно правителство – не само в икономически план, но и в идеологически. Наблюдава се укрепване на църквата, увеличава се и пропагандата по телевизията, за да може на народа съвсем да му се промие мозъкът. Предишното правителство не беше чак толкова дясно – те само крадяха, но нямаха идеологическа надстройка. Другият голям проблем, пред който са изправени социални движения като нашето, е, че хората не се замислят толкова за своите социални проблеми и откъде идват те, а се заинатили около спора с Гърция за името на страната. Толкова много пропаганда се изсипа по този случай, че има хора, които нямат какво да ядат, но това им е главният проблем! Покрай това, накратко, се занемарява социалният елемент – не се гледа това дали имаш заплата, хляб, а се гледа концентрирано на проблема с името и правителството много добре лъже хората с това – значи трябва да се борим за името, а не за собствения си джоб и хляб! И тук синдикатите никакви ги няма, може би има малко повече организираност в синдиката на образованието, там се развива все пак някаква дейност, но иначе няма защита на обикновените хора за другите неща. Най-много веднъж в годината ще излязат синдикатите на улицата да покажат, че са още живи и толкова. Няма никакво организиране за правата на работниците, много фирми въобще нямат синдикати в тях, а и много и не позволяват на своите работници да си направят синдикати. И много лесно могат да ги изхвърлят от работа за такава дейност – хайде, ако си в Скопие, може и да си намериш друга работа след това, но в малките градове това практически е невъзможно. Също така е интересно, че едновременно с този национализъм, който се рекламира навсякъде, се вихри и страшен неолиберализъм, който е в сянката на национализма – може и национализмът да е само маската, – но така или иначе зад него действат убийствени неолиберални проекти. Например дават се под концесия за много малко пари ключови ресурси за страната. Селското стопанство като цяло беше дадено на концесионери, сега се планира същото да стане и с железниците, за да ги вземе най-вероятно някоя мултинационална корпорация и всичко това се продава страшно евтино. Затова и мисля, че национализмът е просто маската, а зад него се вършат истинските неолиберални престъпления – като тези, които описах. И народът бива лъган с „македонски национализъм“, за да могат много лесно и без дебат да разпродават всичко на международните корпорации, а и на немалко гръцки фирми между тях!

А как се възприема от обикновените хора последната ви кампания против НАТО?

Много е трудно наистина, защото Македония е една от страните, където официално има най-силна поддръжка за членство в НАТО – около 90% от населението. Затова и трябваше някаква смелост все пак да се излезе на площада и да се говори открито против НАТО. Може би не ни разбраха правилно някои от хората, защото тези, които са крайни националисти, също са против НАТО, но по съвсем други причини – заради името „Македония“, да не сме го продадели на Гърция в замяна на членството в НАТО. Затова, за разлика от тях, ние говорихме на хората на площада открито, че сме изцяло против тази милитаристична организация, без значение дали с това или с друго име ще влезе държавата – ние сме против НАТО въобще като организация, особено като се има предвид, че очаквахме да чуем само реплики от типа на: „Какви са тези бе? Ненормални!“ Не, че нямаше и такива, но чухме и други неща. Например дойдоха бежанци от Егейска Македония, които са избягали по време на Гражданската война в Гърция след Втората световна война. Те дойдоха при нас и ни казаха на ухото „Знаем защо сте тук и ви поддържаме!“, но тихо, да не ги чуе никой. Защото те си спомнят или знаят за бомбите, хвърлени от САЩ срещу тамошното население през онези години. Най-тъжното е, че много малка част от хората знаят какво е НАТО всъщност – например аз самият съм от това поколение, което от медиите е слушало буквално само за „Европа и НАТО“. Малкцина знаят защо въобще е била създадена НАТО като организация и дали днес все още има причина тя да съществува.

В каква насока смятате да работите като организация, предвид най-тежките проблеми на хората в Македония?

Мисля, че следващият ни протест ще бъде успешен. Надявам се да е така, не защото сме много активни, а защото просто така се навързаха нещата. Не приеха Македония в НАТО заради ветото на Гърция. Много от хората се разочароваха от Гърция, но голяма част сега е разочарована и от НАТО, защото буквално очакваха НАТО да застави Гърция да ни приеме в НАТО. И затова можем да използваме този момент и да говорим на хората защо сме против НАТО, да чуят нашата гледна точка. Смятам, че отсега трябва да организираме протеста – нищо, че срещата на НАТО е чак през април. Другото хубаво нещо е, че голяма част от младите хора поне се информират не от традиционните медии, а от Интернет и това е добре, защото там могат да прочетат различни неща и да видят и други гледни точки, включително и анархистката такава. Младите не искат информацията вече да им се пласира, а я търсят в Интернет. Затова и ние като организация използваме Мрежата и по този начин кръгът ни се разширява. Само за по-старите поколения – не знам, може би трябва да се поработи и в местните масмедии – радио, телевизия, вестници, – за да могат и те да чуят за нас. Това ще е трудно обаче, защото на такива места работят хора, чиито интереси могат да бъдат засегнати от нашата пропаганда и които имат по-други разбирания. Има нещо обаче, което забравих да спомена във връзка с темата за НАТО. Както знаете, по-голямата част от населението тук е македонско, но другата голяма етническа група са албанците. След събитията от 2001 година голяма част от македонците се изплашиха и техният страх ги кара да гледат на структурите на НАТО като на спасение, но малко от тях знаят, че НАТО не решава и не се занимава с вътрешните проблеми на една държава. Затова и ние като активисти трябва да се опитаме да убедим такива хора, че истината е по-различна – например Испания, която е в НАТО от 1982 година, има проблеми с ЕТА отдавна, но НАТО не са решили проблема с баските сепаратисти там. Трябва да разпространяваме такива информации, които ще бъдат доста полезни на хората. Затова трябва, освен в Интернет, да имаме и контакти на живо, с хората от улицата.

Ако трябва обаче да степенуваме проблемите на населението в Македония, кой е най-главният проблем тук? НАТО или нещо друго? Кои са приоритетите пред вас?

Да, това е проблемът. Има приоритети, които народът усеща, но казах, че хората черпят основната част от информацията от масмедиите, а те са почти изцяло контролирани от властта – изпълнителна, законодателна, съдебна и т. н. Така в приоритет се превръща например въпросът с името на държавата, благодарение на пропагандата на масмедиите – това е реалността. Вторият приоритет, който се насажда след въпроса за името, е влизането в НАТО и Европейския съюз, а това е пропаганда, която съществува от времето на независимостта на Република Македония – от 1991 г. до днес се слуша само за НАТО и Европа и ако човек има по-различни възгледи, го смятат за нещо не в ред, защото според повечето хора такъв човек не вижда очевидното. А относно истинските социални проблеми на народа – не знам, когато ножът опре в гърлото, тогава може и някой да се разбунтува, но дори и в тази ситуация се чака да се жертва някой, а не да се разбунтуват всички, а после вече, ако може, да се пръкне някоя инициатива. Просто народът е забравил, че може с протест да се реши нещо, а тъжното още е, че има страшно много хора, които членуват в политическите партии и всички тези хора в своя обществен живот се съобразяват с изискванията на техните партии. Така че я има и тази страна на нещата – това са хората, които обикновено имат мнение, които дават интервюта по дадени въпроси, които правят анкети и т. н. Проблемът е сложен. Ако и народът да чувства тежестта на социалното статукво, на него му биват налагани други приоритети.

Какво мислиш лично ти за отношенията между албанците и македонците след конфликта?

През 2001 г. всичко беше много поляризирано и се чувстваше, че наистина може да избухне сериозна война между двата етноса, но откакто нещата се успокоиха и се приеха някакви решения, се поуспокои малко ситуацията – не, че не се чувства никакво напрежение, но поутихна всичко. Разделението обаче остана – някак си неофициално се знае, че в едната част на Скопие например живеят основно албанци, а в другата – македонци. Така че поляризацията не е отминала, може да е по-тиха, но съществува като наелектризираност. Освен това трябва да кажем, че се наблюдава икономически подем сред албанското население в държавата – колкото и да сме антинационалисти, не можем да отречем този факт и това разбира се води до завист от страна пък на бедните македонци. В този смисъл македонците се чувстват застрашени като цяло, защото албанците имат висока раждаемост, а сред македонците се наблюдава много висока смъртност, още повече, че в районите с преобладаващо македонско население се наблюдава по-голяма бедност и липса на развитие и витае някаква депресия. От друга страна, в западния край на Македония, където преобладава албанското население, постоянно се отварят нови фирми, изгражда се нещо, чувства се развитие. И въпреки, че няма открита омраза на улицата, това напрежение и тази завист се усеща, но все пак с течение на времето народът започва постепенно да свиква, че трябва да се живее заедно.

Вие като анархисти можете ли да правите някаква пропаганда по този въпрос?

Да, можем и правим някои неща. В „Ленка“ например се говореше още от самото начало за конкретни антинационалистически действия и по отношение на македонския, и по отношение на албанския народ, но големият проблем е, че ние почти нямаме активисти албанци. Имаме турци, имаме от други националности, но албанци нямаме. Или няма такива, или ние не познаваме. Според мен голяма част от активните албанци най-вероятно са в двете големи албански партии и затова няма много други, алтернативно ориентирани активисти. Вярвам, че в близко бъдеще ще намерим такива, сигурно ще се появят, но засега е трудно и глупаво даже да правим голяма антинационалистическа проява по този въпрос, при положение, че все още нямаме албанци в редиците си. •

Интервюто взеха

Иво и Тошо

Четете още:

06 юли 2010 — Анархизмът в Йордания
16 юни 2010 — Много анархисти, малко анархизъм
10 юни 2009 — Дневният ред на безвластниците
13 април 2009 — Символите на анархистите
15 март 2009 — Анархизмът в Словения
09 декември 2008 — Анархизмът е неподчинение срещу ограничените хора, които злоупотребяват с властта
09 декември 2008 — Ямбол 1923 г. през погледа на Божаната