„Наше отечество е целият свят, наш закон е свободата“, пеят италианските анархисти. Депортирани в Нова Каледония след Парижката комуна, Луиз Мишел и Шарл Малато срещат канадците и техните аспирации за автономия; висш чиновник в Индонезия, Мултатули напуска своето кресло, за да заклейми холандския колониализъм в своя роман „Макс Хавелаар“; студенти в Лондон, Джомо Кенията и Юлиус Ниерере следят дискусиите на групата „Свобода“; по-близо до нас, френски и американски дезертьори и бунтовници изобличават империалистическите войни в Алжир и във Виетнам. Да подкрепяме борбите за „национално“ освобождение, без да поддържаме държавите, си остава и до днес едно предизвикателство. Скорошната поява на анархистически групи в Индонезия, във Филипините, в Нигерия, стимулирани от млади хора, получили образованието си в университетите на „Първия свят“ и подхранвани чрез интернет, могат ли да променят нещата?
„Когато ще живеем във времето на анархията…“
През 1901 г. Франсиско Ферер основава в Барселона Модерното училище, което, вдъхновено от научния рационализъм и увереността в прогреса, цели освобождението на личността и формирането на мъже и жени, способни да трансформират днешното общество. Той защитава съвместното обучение на половете и на социалните класи, за да атакува корените на предразсъдъците и да подготви новите поколения за бъдещето. През същата епоха Пол Робен и Себастиан Фор ръководят във Франция свободните училища, където педагогиката се основава на свободата, доверието, връзката между умствения и физическия труд. Най-силно е ехото от експеримента на Ферер: след екзекуцията му през 1909 г., на вълната на симпатиите и солидарността се откриват Модерни училища на Ферер в Бразилия, в Швейцария, в САЩ, в Италия. Активната педагогика и днешните алтернативни училища се вдъхновяват пряко или непряко от тези предтечи. В Англия (училището Съмърхил например) и в САЩ анархистическите училища са все още многобройни, въпреки трудностите, които им създава официалната система. Наскоро такива училища са създадени в Испания, в Австралия, във Франция…
Не се касае само за образованието на децата: „Решението на революционната задача предполага напълване на главите на хората с идеи“ (Жан Грав). Първата дейност на една анархистическа организация или група често е публикацията на вестник, брошури, позиви. Текстовете на Кропоткин, на Грав или Малатеста, публикувани в началото на ХХ век в „Нови времена“, се продават с десетки хиляди. Рене Бианко е инвентаризирал близо 2000 анархистически периодични издания на френски за един век – от 1880 до 1980 г. Другите езици също не изостават. „Пропагандата чрез слово“ е едно от предпочитаните оръжия на анархистите; ние ще продължим нашите свидетелства.
„За да станем по-реални – казвал Бакунин на работниците в Сен Имие през 1871 г., – революционната организация трябва да бъде дублирана от една истинска братска солидарност, не само на думи, но и на дело, не само през празниците, в речите и на чаша, а и във всекидневието“. Комуналните общности и кооперативите са едни от безбройните примери; в миналото индивиди и групи създават „анархистически колонии“ в Белгия, в Бразилия, във Франция, в Парагвай, в Уругвай, в Швеция; след май 1968 г. някои отиват да правят козе сирене и да ядат кестени в запустелите колиби на Южна Франция, като дълго време се борят със суровите условия на живот. В своите читалища и народни библиотеки испанските и аржентинските анархисти разпространяват от един век култура, научни познания и революционна подготовка. Индивидуалистите защитават и практикуват международни езици като есперанто, за да преодолеят границите и бариерите. Възраженията срещу данъците, брака, изборите и армията следват същия ход. Днес навсякъде по света разцъфтяват самоуправляващи се общности, които се опитват да живеят без пари и без господари, откриват и практикуват нови форми на обмен и публични прояви.
Ако анархистите са жадни за една култура без господство, то артистите имат какво да им предложат, за да се обогатят духовно. Импресионистите Писаро, Люс и Синяк, художниците и гравьорите Стенлен, Уилям Морис, Франс Мазарел, Карел Купка, Ман Рей, по-новите Флавио Константини, Енрико Баж, Клиф Харпър, Сула и др. предоставят за касите на солидарност илюстрации за книгите и анархистическия печат. Джо Хил, Ерих Мюзам, Йожен Бизо, Стиг Дагерман пишат поеми и песни, Джоан Бейз, Жорж Брасенс, Лео Фере, Пако Ибаньец, Фабрицио де Андре пеят на митингите. Филмите на Хуан Виго, на Арман Гуера, на Жан-Луи Комоли, представленията на Театър Ливинг или на Арман Гати са в чест на анархизма.
„На барикадите за триумфа на Конфедерацията…“
Най-красивата глава от историята на анархизма е Испанската революция от 1936 г., въпреки нейните трагични последици. Месеци наред работници и селяни живеят в свободния комунизъм във фабриките и в селата, в колоните и милициите, във фамилиите и в обществените служби; стотици хиляди участват в организацията на свободните жени. Те обаче трябва и да воюват, за да защитават новото общество, което градят.
Анархосиндикалната конфедерация CNT, основана през 1910 г., хвърля всичките си сили в образованието на народа, в практикуването на организацията и в подготовката на въстанието. Заедно с FAI – анархистическата федерация – в много региони на страната от 1932 до 1934 г. са извършени всевъзможни революционни опити: създаване на анархокомунистически колективи в селата, атаки срещу казармите и кметствата, които засилват вкореняването на анархизма в народното съзнание, но същевременно с това предизвикват невиждани репресии и поляризация с политическата левица. През юли 1936 г. анархистите са готови да се противопоставят на пучистите на генерал Франко и да се качат „на барикадите за триумфа на Конфедерацията“ – CNT, която започва и движението за масова колективизация, заедно с конституирането на работническите милиции.
Солидарността на чуждестранните приятели е незабавна: хиляди френски, италиански, германски, аржентински, швейцарски анархисти напускат работата си от месец август 1936 г., за да отидат и се бият в Испания против фашизма за Социалната революция. Двадесет и пет китайски анархисти стигат до Марсилия, преди да бъдат върнати. Камиони с храни и облекла, под които често са скрити оръжия, се друсат през Пиренеите, за да преминат границата, посрещани с приветствени възгласи.
Много по-различно е поведението на европейските демокрации и на социалдемократическата и болшевишката „левица“, която се страхува от генерализиране на войната и победата на Социалната революция. Те възприемат така наречената политика на ненамеса и с това отварят вратите за масивната подкрепа за фалангистите от страна на Мусолини и Хитлер, които им изпращат войски, самолети и тежко въоръжение. През октомври Сталин сменя тактиката и окуражава създаването на интернационални бригади под стриктния контрол на агентите на НКВД, чиято мисия е да спрат революционния устрем на испанския пролетариат за сметка на войната.
Фронтовете, както и жертвите се умножават, анархистическите милиции са лишени от оръжие и муниции, колективизираните фабрики импровизират производството на бронирани коли и снаряди. Постепенно цялата индустрия става военна или служи на ариергарда и „войната изяжда революцията“ по думите на френския анархист Пиер Ганиве. В своята изолираност, считайки за приоритетна отбраната на антифашисткия фронт, ръководството на CNT взема безпринципното и катастрофално решение да влезе през септември в правителството на Ларго Кабалеро, а след това да приеме и милитаризацията и включването на работническите милиции в редовната армия. Това позволява на сталинистите да си присвоят военното командване. През май 1937 г. те атакуват фронтално анархистите и POUM (антисталинска марксическа работническа партия) в Барселона и убиват Камило Бернери – един от най-отявлените критици на участието на CNT в правителството. Притиснато от два фронта – на фалангистите и на правителството – ръководството на Конфедерацията и нейните министри-анархисти призовават пролетариата на Барселона… „към спокойствие“.
Скоро колективните фабрики и стопанства в селата на Каталония и Арагона ще бъдат разтурени, докато тези на Леванте се запазват още за известно време. През февруари 1939 г. Барселона е завзета от франкистите и десетки хиляди работници и селяни ще бъдат избити незабавно или затворени, докато други стотици хиляди ще поемат пътя на изгнанието, за да бъдат изпратени в лагерите, открити от френските власти по средиземноморските брегове.
Анархистическото движение се възстановява в изгнание със CNT, FAI и организациите на младежта и жените, и с неизбежните деления, които предизвиква подобна ситуация. В самата Испания CNT се възстановява в нелегалност с цената на многобройни жертви и безкрайни години затвор. Такава е съдбата и на герилеросите, които се опитват да организират съпротивата и множеството опити за атентати, целящи ликвидирането на Франко, чак до естествената му смърт през 1975 година.
За съжаление, на улица Гей Люсак, бунтовниците от 1968 г. можаха да запалят само колите…
„Май ’68“ не започва през месец май на същата година. Студентите изобщо не помнят, че анархизмът надига глава във Франция и Италия веднага след края на войната през 1945 г.; през годините на изобилие те забравят за куража на онези, които публикуват вестници, възстановяват връзките и се реорганизират. През годините на своето изгнание, испанските анархисти допринасят за поддържането на пламъка на движението и техният войнстващ антифранкизъм несъмнено е един от детонаторите на Май 1968 г. •
(следва)

„От военна гледна точка това е хаос, но хаос, който функционира. Не им пречете!“

Социалната революция и въоръжената борба срещу Франко никога не страдат от липса на хора на саможертвата с решимост да победят и да реконструират една Испания, основана върху нови концепции за свобода и равенство. Това, което липсва на испанските пролетарии, е количеството и качеството на оръжието, суровините за индустрията, модерните машини и торове за земеделието, храните и накрая – опитът да организират новата икономика и да водят една продължителна въоръжена борба. Само политическите шефове и някои от членовете на най-представителните синдикати се паникьосват от ситуацията и търсят убежище, не знаейки на чия страна да застанат спрямо държавните институции. Работниците, обратно, водейки се от вярното си и естествено чувство, подхождат към ситуацията с това, с което разполагат, и със знанията, които имат. Тяхната система на управление на обществените дела, услуги и разпределението на хранителните продукти може би е хаотична, но никой критик още не е казал, че някой е умрял от глад; тяхната импровизирана защита на Барселона, Мадрид и Валенсия може и да е дезорганизирана, но въпреки всичко това те побеждават добре организираните и добре въоръжени редовни армии, които на 19 юли вярват, че са господари на цяла Испания; техните зле въоръжени колони без съмнение не успяват да завземат Сарагоса и други стратегически градове, но въпреки това задържат противниковите сили в месеци наред. Техните действия изглеждат хаотични, но както накратко ги окачествява един професионален военен (полковник Хименец от Бераса), когато го запитват какво мисли за тези импровизирани колони: „От военна гледна точка това е хаос, но хаос, който функционира. Не им пречете!“
За да изпреварим критиката, ще кажем, че напълно съзнаваме недостатъците на този „хаос“; фактът, че транспортът е толкова дезорганизиран, че понякога бойците на фронта остават по три-четири дни без храна; че не е организирана санитарна служба, която да се грижи за ранените и че в някои случаи бойците от фронта пред Мадрид напускат вечер окопите, за да се видят с годениците си в града! Ние казваме само, че испанските труженици се оказват способни да действат в една ситуация, парализирала властта, която не прави нищо друго, освен да публикува безполезни и оскърбителни декрети в „Държавен вестник“, а политиците да импровизират и да организират безнадеждни акции. Ако съпротивата срещу франкистките армии става възможна, това е благодарение на този славен „хаос“ от първите седмици на боевете.
Струва ни се, че ролята на анархистите е да поддържат тази масова енергия и ентусиазъм и да работят за тяхната консолидация и координация, разяснявайки проблемите пред своите другари пролетарии, търсейки и внушавайки им решенията, защитавайки винаги идеята, че всяка инициатива и действие трябва да произлизат от самите работници – не само от работниците в CNT, но също и от тези в UGT, които, разочаровани от „социалистическите правителства“, не показващи с нищо, че се различават от останалите, са готови да отдадат много по-голямо внимание на революционните аргументи, вместо на срамежливите съвети на по-голямата част от своите шефове.
„Без хаос революцията е невъзможна!“ пише Кропоткин в едно писмо до свой приятел по време на Руската революция от 1917 г., докато много членове на испанските революционни организации са до такава степен заети в борбата против Франко, че от първите моменти започват да апелират за дисциплина, за връщане на работа, за увеличение на работните часове, за да бъдели удовлетворени изискванията на войната. Това поведение може да се резюмира в две фрази, съдържащи се в статия на Хуан Пейро, с които той се противопоставя на идеята да се намали работния ден за работниците в заводите и фабриките на Каталония: „Прочутата фраза на Наполеон е твърде често забравяна. Войната и нейните успехи зависят винаги от парите, защото през всички времена войните са се уповавали на икономическата база.“
Колко вярно е това в испанския случай през август 1936 г.! Но вместо да кажат на работниците, че преди всичко останало те трябва да завземат банките и златния резерв, те подбуждат работниците в тила да увеличават максимално работните часове, за да произвеждат повече! Не че това не е вярно, но още по-вярно е това, че който контролира златния резерв на Испания, той контролира развоя на войната и на испанската икономика.
В тези първи дни на борбата нуждата от оръжия и суровини е първостепенна. За да се произвеждат оръжия, каталонските работници имат нужда да приспособят фабриките за тази цел; машините трябва да бъдат купени от чужбина със злато, както и самолети, транспортни средства, пушки, оръдия и муниции; със злато могат да се купят даже германски и италиански оръжия. Златният резерв e онова средство, което може да позволи на въоръжените работници да минат от отбрана към нападение. Вярно е, че те не са обучени и тренирани както се полага и че на колоните на работническите милиции липсва координация, но без достатъчно оръжие и транспорт, тези проблеми нямат особено значение.
За да се увеличи объркването във финансовата сфера, допълнително спомага съперничеството между правителствата на Каталония и Мадрид – съперничество, което не се съобразява с общия враг и в което Мадрид има предимство, защото държи контрола върху златото. Предимство, което той използва, за да задуши революцията в Каталония и да саботира фронта в Арагон, както и кампанията за Балеарските острови, които са инициативи на CNT. Според Сантилян, същото поведение продължава да има и правителството на Кабалеро, когато наследява това на Хирал през септември 1936 г.
Нека разгледаме в детайли щетите, произлизащи от факта, че златото остава в лоши ръце. На 24 септември 1936 г. в Барселона се провежда регионален пленум на синдикатите, където са представени 505 делегати на 327 синдиката. На този пленум Хуан Фабрегас, делегат на CNT в Икономическия съвет, след като посочва активността на синдикатите, говори за финансовите затруднения на Каталония, произтичащи от отказа на правителството в Мадрид да „даде икономическа и финансова помощ, защото не симпатизира на установения ред в Каталония… Въпреки смяната на правителството, ние срещаме същите затруднения“. Фабрегас продължава, декларирайки, че делегация е заминала за Мадрид, за да иска кредити за закупуване на военни материали и суровини, предлагайки като гаранция един милиард пезети в ценни книжа, намиращи се в Испанската банка, но получава категоричен отказ. Достатъчен е фактът, че новата военна индустрия на Каталония е контролирана от работниците на CNT, за да откаже правителството в Мадрид всякаква помощ. То се съгласява да отпусне тази помощ само в замяна на правителствения контрол. Този очевиден саботаж на правителството в оръжейното производство е разкрит в един отчет за разговорите от 1 септември 1937 г. между Йоженио Валехо, представител на каталонската военна индустрия, контролирана от CNT, и заместник министъра на въоръженията и мунициите на централното правителство, в които последният признава пред свидетели, че „военната индустрия на Каталония произвежда десет пъти повече, отколкото цялата останала Испания и се съгласява с Валехо, че това производство лесно може да бъде учетворено от началото на септември, ако Каталония разполага с необходимите средства, за да си набави суровините, които се намират на испанска територия“.
Но нека се върнем през септември 1936 г. Регионалният пленум на синдикатите завършва на 26 септември. На следващия ден пресата обявява влизането на CNT в правителството на Каталония. В комюнике за пресата CNT отрича, че участва в правителството и уточнява, че участва в един Регионален съвет на отбраната! Кой взима това решение? Нито Пиерац, нито Сантилян дават обяснения. Няма никакви индикации, че този въпрос е бил дискутиран на регионалния пленум. Към 20 септември, след формирането на правителството на Кабалеро, се провежда национален пленум на регионалните Комитети, председателстван от Националния комитет на CNT, с цел да се намери формула, с която, скривайки измяната на принципите, „колаборацията“ да стане възможна.
Решено е да се създаде „Национален съвет на отбраната“ и съществуващите министерства да се трансформират в „департаменти“. В тази декларация са включени няколко решения, отнасящи се до милициите, банките, собствеността на църквата и т. н. Този документ няма особено значение, защото терминът „Национален Съвет на Отбраната“ е употребен като смокинов лист, за да се направи по-малко ужасна за ушите на CNT думата „Правителство“. Това е добре схванато от политическите партии, които не взимат под внимание предложенията и отхвърлят блъфа на CNT по такъв начин, че два дни по-късно отново е свикан пленум, на който CNT изразява съжаление за отхвърлянето на нейните предложения. В края на този документ се заявява изрично, че формирането на Регионалния съвет на отбраната, с който евфемизъм се дефинира каталонското правителство с участието на CNT, е резултат на предишния пленум и се прибавя, че подготовката на „Националния съвет на отбраната“ трябва да продължи. Но тъй като Регионалният съвет на отбраната е всъщност правителството на Каталония, не е никаква изненада, че през ноември CNT капитулира и четирима негови членове се включват в централното правителство на Кабалеро в Мадрид. •
(Следва)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
ХV. ОПИТИТЕ НА ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА КЛАСА ДА РЕШИ ПРОБЛЕМИТЕ НА КРИЗАТА
Нека се върнем отново „върху в кърви обления земен шар“, към текущите проблеми, свързани с кризата на изостаналост, пред която е изправена диктатурата на Живков с неговото обкръжение и възможните изходи от нея.
Днешното „планиране“, продиктувано от империалистическата политика на Кремъл и интересите на туземните експлоататори, чиято власт зависи от слугинското им послушание към назначилите ги господари, както казахме, не може да бъде нито социално, нито научно. Господстващата и експлоататорска класа е реакционна със своята враждебност спрямо всякакви промени. Тя иска всичко да остане така, както е – мъртвешки неподвижно. Ако автархията и изолационизмът биха били възможни в края на ХХ век, щяхме да бъдем свидетели на опитите ? да блокира ускорението на всякакъв научен и технологически прогрес, който е способен да предизвика нарушаване на устройващото я социално и интернационално статукво. Ние обаче живеем в динамично променящ се свят от настръхнали една срещу друга държави. В него застоят спрямо конкурентите е равносилен на смърт, макар и от друго естество – военна! Поради това, шибана от бича на конкуренцията, българската държавнокапиталистическата класа е принудена да търси средства и изход от своята изостаналост. Засега тя ги намира в две посоки:
• В увеличаване на експлоатацията на пролетариата чрез интензификация на труда с увеличение на нормите, с удължаване на работния ден и с т. нар. социалистическо съревнование, ударничество, стахановизъм и пр. или чрез намаляване на реалните заплати с помощта на непрекъснатата пълзяща инфлация (която във върхови моменти на кризата, като в началото на 1968 г., води до „корекции“ на цените с по 40 и повече процента само за 24 часа).
• В получаване на чужди инвестиции, лицензи и патенти. В заеми от чуждестранните банкери, стоки и специалисти срещу подялба на печалбите с „коопериращите се“ западни капиталисти, които, тласкани от кризите на свръхпроизводство у дома, си търсят нови пазари и евтина работна ръка.
Но тези „решения“ само забавят и задълбочават кризата. Страхът от имплозията и вътрешната смърт като в Унгария или от експлозията на световния мир дефинира зигзагите в стопанската политика на БКП. За да продължи съществуванието си, тя изпада във все по-голяма зависимост от СССР, виждайки своя шанс в инерцията, в консервирането на вътрешното и международно положение на Русия, в апатията на брежневското ръководство на империята, чиято производна и функция е властта на Тодор Живков и номенклатурата. Но кризата тропа и на портите на метрополията, а неравноускорителното движение и промените в света засягат еднакво както нея, така и колониите ?. Поради това както СССР, така и България са в същата лодка и се движат към онази точка, в която латентната класова борба трябва да излезе на улиците и площадите. Ако тя се развие изпреварващо в Метрополията, което е една от перспективите на предстоящото десетилетие (1980-1990), у нас би се създала безпрецедентна ситуация, но с тази възможност, въпреки нейната реалистичност, няма да се занимаваме, защото тя спада към известния ни от историята сценарий – „освобождаване“ или катализиране на събитията в нас отвън!
Теоретичната перспектива пред НРБ да продължи по досегашния път и през следващото десетилетие води, както показа цялата история на „социалистическия лагер“ (макар и с известно закъснение), до реализацията на една от двете хипотетични възможности:
Измъкване от гниещия обръч на империята и ликвидиране на колониалния статут по инициатива на туземната номенклатура, при съхранение на нейната диктатура и на „отечествения“ държавен капитал. Подобно „решение“ историята ни посочи вече в Югославия, Албания, Китай, Румъния и други соцстрани.
Акции, стачки, въстания и революция на работническата класа, която, дори и когато претърпи поражение, принуждава колониалните завоеватели или вътрешните ? победители да направят отстъпки и реформи. Илюстрация на този път са ГДР, Чехословакия, Полша и най-вече Унгария.
ХVI. ГРАНИЦИТЕ НА РЕФОРМИЗМА
Преди да разгледаме всеки от тези два основни сценария или перспективи с тeхните възможни варианти, един от които ще се реализира в бъдещата българска история, нека обсъдим проблема за възможностите за реформиране на държавния капитализъм и границите на реформистката политика.
Реформизмът на господстващата класа е резултат от борбата ? с пролетариата. Тя е следствие от ситуация, при която, перифразирайки Ленин, масите не искат да живеят постарому, но все още не могат да ликвидират старото, а управляващите искат всичко да си остане постарому, но това се е оказало твърде взривоопасно. С две думи, само натискът на масите може да принуди партийната и военнополицейска бюрокрация да търси компромисни решения и спасение в реформите. Другата причина, за да изостави сталинските методи, е свързана със стремежа ? да постави своите политически „игри“ в рамките на „ленинската законност“, за да гарантира собствената си сигурност и интереси, които бяха поставени под непрекъсната заплаха от полицейските набези и гангстерските разправи със „съратниците“ през първите сталински петилетки. Освен този стремеж за сигурност срещу произвола на синьокапите „рицари“ от инквизиционно-екзекутивните служби, колониалните въплъщения на държавния капитал искаха – и в редица случаи успяха – да извоюват независимостта си от Москва. Затова реформистката деформация на ортодоксалния сталинизъм е необратим процес. Възможностите на Хрушчовите наследници да го възкресят не са по-големи от тези на „Светата“ канцелария да запали кладите под еретиците. Поради това ни се струва, че страховете на нашите интелигентни еснафи, породени от някоя надгробна реч, книга или филм, в който се появява сталинското чучело, са силно преувеличени. Използвани като аргумент от дисидентите срещу революционната борба с диктатурата, тези страхове само помагат на изпадналия в криза режим да се съвземе и съхрани. Нещо повече, забравя се, че в сталинската епоха бяха страшни не безнаказаните убийци от тайната полиция, а малодушието на филистерите и тяхното апатично съзерцание на извършваните под носа им убийства и насилия. Силата на тиранията свършва там, където започва революционният кураж на враговете ?. Болшевизмът стана каучуков и склонен да се реформира, когато видя дебелата тояга.
Но, стремейки се към реформи, номенклатурата си позволява само онези, които не разрушават господството ?. Обратното не е реформа, а революция. Господстващите класи не „отмират“, нито могат да се самопогълнат. В разгара на социалните борби въпросите на реформирането на системата трябва да бъдат снети от дневния ред, а във въстанието на масите – да изгори социалдемократическата надежда, че количественото натрупване на реформи щяло да доведе до социалистическо качество на старото общество… по втория „закон“ на хегелианската диалектика.
Титовият експеримент в икономиката доказа несъвместимостта на работническото самоуправление с „пролетарската“ държава. Докато се съхраняват нейните репресивни и паразитни институции, а в обществото доминират дегенератите на диктатурата, дотогава всевъзможните производствени или териториални съвети ще се превръщат във фарс и инструмент за защита интересите на „новата класа“.
Измамна е и обещаваната още от времето на Ленин „борба на авангарда (на държавния капитал) с бюрокрацията и корупцията“. Бюрокрация значи власт на партийните и административни бюра, зад които стоят въоръжените до зъби и платени корпуси на полицейските и милитаристични насилници, а корупцията е тяхното облагодетелстване от властта за сметка на треперещия пред чиновника роб. Затова близо 60-годишната „борба“ на болшевиките води до нарастването в геометрична прогресия на този паразитен израстък върху общественото тяло. Само революционната интервенция на пролетариата може да оперира злокачествения бюрократичен тумор!
Несъстоятелни са и надеждите, възлагани на т. нар. технократично обновление на властта в резултат на извършващата се научно-техническа революция. Само след известно упражнение, властта деквалифицира учения и специалиста, превръщайки ги в чиновници, чиято основна задача е съхранението на техните постове и като следствие – на държавния капитализъм. Властта нивелира технократите с бюрократите, защото е несъвместима с науката. Нефалшифицираните данни и научните методи са противопоказни за тази система и нейните ръководители, които засекретяват данните и забраняват методите. Дори засекретената информация, предназначена за господстващото малцинство, се фалшифицира, защото е нелицеприятна. Дезинформацията се „отработва“ още на низшите стъпала на бюрократическата пирамида, защото господарите се нуждаят от опиума на самоизмамата, а низшите бюрократи или технократи не смеят да я разсеят, защото ще бъдат лишени от привилегията да лентяйстват на „работните“ си места. Освен това, във „висшите“ сфери верните данни и информация за живота на „така създалото се“ соцобщество могат да се превърнат в оръжие на конкуриращите се клики за върховната власт.
И най-после, по силата на „Закона на Паркинсън“, всяка затворена бюрократична система изхвърля от своята среда действителните учени, надарени с интелект и инициатива. Шефовете елиминират способните в своето обкръжение, защото виждат в тяхно лице конкуренти за постовете им, поради което периодичните чистки в апарата оставят на местата им само посредственост, угодничещи лакеи, сервилни пред началството, лишени от инициативност, равнодушни към интересите на обществото доносници. Резултатът е невъзможност на „технократизма“, неизбежна умствена и нравствена деградация на всички нива на пирамидалното управление, изпадане в онова състояние, което сър Норткот Паркинсън нарича „състезание по идиотизъм“. В противоестествения бюрократичен подбор най-блестяща реализация постигат най-видните кретени. •
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Анархистите обаче са първите жертви на репресиите. Осем до десет години каторга за това, че си извикал от терасата на едно бистро „Да живее Анархията!“, че си разлепил един антимилитаристичен позив, че си откраднал един заек, за да нахраниш гладния – такава е тарифата за всеки известен на полицията анархист в „сладката Франция“ от 80-те години на ХIХ век. Двадесет и две години затвор за Александър Беркман затова, че се опитал безуспешно да ликвидира директора на едно предприятие, който е смазал с брутално насилие стачка в Чикаго. Електрическият стол за Никола Сако и Бартоломео Ванцети, арестувани в САЩ през 1920 г. и екзекутирани седем години по-късно заради обир, който не са извършили; техният другар Андреа Салседо е намерен мъртъв под прозорците на един нюйоркски комисариат на полицията, точно както ще бъде намерен и Джузепе Пинели в Милано през 1969 г. Американските анархисти от руски произход са предадени на Сталин след края на Втората световна война, също както германските и италиански антифашистки бойци са изпратени от същия в нацистките концлагери. Историята, уви, не спира до тук. Затова не е за учудване, че знамето на анархистите е черно – цветът на траура и на бунта.
“Не жали – ОРГАНИЗИРАЙ СЕ!“
Историята на анархизма прекосява и е неделима от историята на организираното работническо движение.
Най-напред в САЩ, след края на Първия Интернационал, работниците изправят глава и преминават към пряко действие. През 80-те години на ХIХ век те се обединяват около борбата за осемчасов работен ден. Стотици хиляди работници стачкуват, за да го извоюват. На 3 май 1886 г. в Чикаго те свикват митинг, за да се противопоставят на стачкоизменниците, и са разпръснати брутално от полицията, има убити и ранени. Манифестацията на протестиращите, организирана в отговор на насилието, завършва с хаос: бомба убива и ранява жандарми и манифестанти. Петима анархисти са осъдени на смърт, обвинени без каквито и да било доказателства, че са подбудителите на този атентат. Присъдата предизвиква безпрецедентна вълна на солидарност и нестихващо световно движение: денят Първи Май, ден за спомен и борба за работническото достойнство, се превръща в мотив на всички синдикални течения – от най-революционното до най-компромисното. Преобладаващата памет обаче бързо евакуира ролята на анархистите, а партиите на социалистите ги прогонват от своите събрания. В действителност, от Първия Интернационал досега те съхраняват само господството на политическите партии над автономната организация на пролетариите.
Анархистите отвръщат, като утвърждават своето присъствие на полето на класовата борба, практикуват прякото действие и създават Борсите на труда. В началото на ХХ век френската Всеобща конфедерация на труда (CGT) предприема организиране на всички работници вън от всякаква политика – според Амиенската Харта с нейния фундаментален текст, синдикализмът е достатъчен за извоюването на новия свят. За разлика от нея, аржентинската FORA и испанската CNT, които се раждат в същата епоха, са революционни организации от анархистически тип, които прокламират премахването на наемния труд и отказа от политика и обявяват като своя крайна цел свободния комунизъм. С една единствена разлика: CNT е тясно свързана със „специфичната организация“ FAI (идейната анархистическа организация), докато FORA сама подготвя и образова своите членове, включително за да ги води към приемането на анархокомунизма. Промишлените работници по света (IWW) в САЩ развиват по същото време оригинални техники за организиране на преките акции, саботажа и пропагандата: в тези условия се появява Черната котка на анархосиндикалистите, а Джо Хил изпълва с революционни думи песни с познати на всички мелодии като: “Не жали – организирай се!“ Моделът на IWW, със своя радикален отказ от колективни преговори, се разпространява в Чили, в Южна Африка, в Австралия, където техните бойци застават начело на антимилитаристичното движение през 1914 г. Шведската САК се бори против монопола на официалната синдикална централа (LO), като развива „синдикалната тарифа“ като алтернатива на колективните преговори. CGT и IWW от своя страна създават етикети, които се виждат понякога и днес върху стоките – „тази работа е извършена от организираните в синдиката работници“.
Дискусията между Пиер Монат и Ерико Малатеста по време на Конгреса на Анархистическия Интернационал в Амстердам продължава и днес: дали синдикалната организация сама е достатъчна и като революционна, дали синдикатът е основната клетка на бъдещето общество, или е реформистки по своята същност, и още дали той трябва да бъде дублиран от една идейна анархистическа организация?
Когато болшевишката партия в СССР се стреми да установи своята хегемония върху международното синдикално движение, в отговор 13 анархосиндикални организации, представляващи милион и половина работници, възстановяват МАТ през 1922 г. Тя федерира откритите през предходните години форми на борба с техните специфични оръжия – обща стачка, солидарност, бойкот, саботаж – и развива своите културни оръжия в серия забележителни списания: „Интернационалът“ в Германия, „Притурка към протеста“ в Аржентина и др.
Икономическата криза през 30-те години на ХХ век, последвана от фашизма и следвоенните репресии в „народните демокрации“, нанасят тежък удар на анархистическите организации. Социалистическите и болшевишките синдикати се огъват пред империалистическата война и застават на отбранителни или националистически позиции, а нашите приятели са принудени да емигрират. Секциите на МАТ в множество страни губят членска маса. Испанската революция и гражданската война предизвикват мощно движение на солидарност, но те провокират също така неочаквани конфликти и деления.
След годините на латентност, отново в множество страни под различни етикети се появяват движения на анархосиндикалистите и революционния синдикализъм.
„Nostra patria e il mondo intero…“
(Наше отечество е целият свят…)
Историята на анархизма пронизва границите и революциите на ХХ век. Парижката Комуна от 1871 година привлича активната солидарност на бойците на МАТ от Италия, Полша или Швейцария, които взимат участие в боевете, а комунарите, които след победата на реакцията са принудени да емигрират в Швейцария, Белгия, Англия или Испания, са посрещнати като братя.
Емилиано Сапата в Мексико е вдъхновен от анархиста Рикардо Флорес Магон. През революционните години, от 1910 г. до смъртта си през 1919 г., той води своите бойци под знамето Земя и Свобода – лозунг, чието ехо е стигнало чак до наши дни: дошло от Русия през ХIХ век, то преминава през Испания, за да се завърне отново в Мексико.
След революционните години в Русия от 1917 до 1921 г. мнозина анархисти са принудени да емигрират във Франция, САЩ и други страни. Преди да заминат в изгнание, те защитават идеята на работническите съвети против властта на болшевишката партия и нейните бюрократи. В Украйна Нестор Махно води селското въстание против белите, а след това и срещу червените контрареволюционери, които се стремят да унищожат анархистите; в Кронщад моряци, войници и работници създават Свободна комуна, която просъществува, докато командваната от Троцки Червена армия не я удавя в кръв. Като емигранти в Берлин, а след това в Париж и Детройт, руските анархисти продължават своите публикации, дебатират собствения си опит, участват в създаването на организации, както свидетелстват „Платформата“, изработена от Пьотр Аршинов, и „Синтезата“, развита от Волин на базата на тази на Себастиян Фор.
В Китай младежи, учили във Франция, разпространяват анархистическите идеи. За да се борят първо срещу военната върхушка, а след това и срещу хегемонията на компартията, те се вливат в работническото движение в Южен Китай и са особено дейни при големите стачки през 1927 г. в Кантон и в Хонконг. Романистът Ба Кин превежда класическите анархистически текстове и публикува серия брошури в подкрепа на Испанската революция. В България анархистите участват в национално-революционното движение през ХIХ и началото на ХХ век, като се стремят да му придадат въстанически и социален характер. По време на монархическата диктатура и Втората световна война те оцеляват в нелегалност, за да се реорганизират скоро след това: през 1945 г. седмичникът на ФАКБ „Работническа мисъл“ достига 30-хиляден тираж. В Куба те публикуват своя пръв вестник през 1886 г. и развиват своята дейност в синдикалното и културното движение. Те са в първите редици на борбите срещу диктатурата на Мачадо и тази на Батиста. В тези три страни анархистите са сред най-сериозните и задълбочени критици на диктатурите и са най-радикални сред революционерите, преди сталинските компартии да организират погромите и унищожението им чрез полицейското насилие.
В движението за Съветите в Германия, в Италия и в Унгария през 1918-1920 г., анархистите включват всичките си сили и понасят най-тежките репресии. Густав Ландауер, комисар на образованието в Мюнхенската Комуна, е убит през 1919 г., малко след Роза Люксембург и Карл Либкнехт; поетът Ерих Мюзам, след дълги години в затвора, е убит от нацистите в концлагерите през 1934 г. Комуната на Будапеща, удавена в кръв, и окупациите на фабриките в Италия през 1920 г. свидетелстват за ръста на революционния синдикализъм и са саботирани от социалдемократите, които откриват пътя на „превантивната контрареволюция“, организирана от държавата и насъскваните от нея фашистки шпицкоманди.
Емиграцията и изгнанието често се оказват единственият начин да се избегне насилствената смърт или дългите затворнически години. Елизе Реклю живее в Швейцария след Парижката Комуна, Пьотр Кропоткин бяга и намира убежище във Франция, откъдето след процес и затвор е експулсиран в Англия. Италианците Ерико Малатеста и Камило Бернери са гонени от една страна в друга. Анархистите евреи от Полша, Украйна и Германия пристигат в Лондон като Рудолф Рокер, в САЩ или в Буенос Айрес, където дълги години публикуват вестници и книги на идиш (немски еврейски, за разлика от древния иврит). Изгнаниците, последвали Ема Голдман и Александър Беркман, дават заглавието на един прекрасен сборник от писма „Никъде у дома“… или навсякъде, където можем да намерим приятели, да създаваме групи, да разменяме публикации и кореспонденция? •
(следва)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО

ХIV. ПРИЧИНИ ЗА ИЗОСТАНАЛОСТТА НИ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕЯ
Ще започнем разглеждането на тези въпроси от изключителна важност (без всякакви претенции за изчерпателност) с една от водещите области в съвременната икономика – производството и експлоатацията на ЕИМ (електронноизчислителни машини или компютри).
Използваните у нас модели са от преди 10-15-20 години, а както е известно, тези машини се амортизират морално за 3-4-5 години! Произвежданите у нас по японски лиценз компютри, са извадени от производството на страната, продала ни патентите си, преди близо десетилетие – във време, в което всяко следващо десетилетие по своята динамика и скорост на изменения се равнява на предшестващото го столетие! В това направление кражбите и копиранията на машини от трето поколение (IBM-360), в които част от управляващите виждат панацея срещу кризата на изостаналата ни икономика, няма да променят нищо! Защото тези мощни средства за управление, контрол и автоматизиране на производствените процеси си остават в абсолютно несъответствие с целия безнадеждно остарял индустриален скелет и с цялата допотопна технология. (Ако ефикасната експлоатация на компютрите можеше да се комплектува с всяка производствена и технологическа база и да се рентира, те сигурно щяха да се появят още в Египет на фараоните и жреците, за да бъдат използвани в строителството на… пирамидите.)
В другите браншове на индустрията, в минното дело и в транспорта има машини отпреди 30-40-50 години. Най-модерните методи в строителството са със същата давност. Не са малко обектите на които строителните работи се извършват както по времето на Тут Анк Амон, а знаме на „челниците“ е… уста Колю Фичето! В селското стопанство още се срещат жени, които работят с мотики – едно „средство за производство“, датиращо от каменната ера. Индустриализацията на земеделието е нищожна в сравнение с тази в европейското или американско селско стопанство. С около 2-2,5 пъти повече селскостопански работници от нашите, 200-милионните САЩ получават 40-50 пъти по-голяма продукция, а в някои сектори разликата в производителността на труда е стократна. Резултатът е, че в решаващите сектори на българската икономика тя е от пет до няколко десетки пъти по-ниска от тази на работниците във високоразвитите страни. Във външната търговия тази изостаналост води до пасивен търговски баланс, към който се прибавя и неравноправното ни положение в СИВ, доминиран от отношенията между колониите и империята. Стопанската политика на СССР спрямо останалите все още в лапите му шест соц. страни, която напомня поразително тази на САЩ в задния им Латиноамерикански двор, води до развитие на нашето стопанство, съобразено с имперските и грабителски интереси на метрополията. Това е още един допълнителен източник на изоставането, обедняването, диспропорциите и нехармоничното развитие на колониалната ни икономика.
Изходът от тази изостаналост е в модернизацията, тоест в отделянето на средства и сили за хармонично и ускорено развитие на всички сектори на стопанството и науката. Само че върху исканията на отделните стопански и научни единици за целево отпускане на средства, „нашите“ видни държавни и делови мъже от рода на Пеко Таков поставят резолюции, в които са написали собственоръчно: „Бай Еди кой си, суха пара няма – действай!“
Финансовите възможности на „нашата“ господстваща и експлоататорска класа за инвестиции в икономиката са ограничени от няколко основни и дълбоко присъщи на режима фактора. А средства, сили и резерви съществуват! Само че всяко слагане на ръка върху тях е равносилно на ликвидиране на нейното господство. Ето защо, ние твърдим, че само въстаналият пролетариат може да преодолее изостаналостта ни, като:
• ликвидира колониалната експлоатация;
• ликвидира паразитизма на номенклатурата и експроприира имуществата ?, банковите ? влогове, предметите за лукс и разкош, скъпоценностите, съхранявани в 3200 касети в подземията на БНБ, и сложи ръка върху нейните чуждестранни „спестявания“ и инвестиции;
• унищожи високите заплати и доходи, привилегиите и охолството, сложи край на крезовското разточителство и нескончаемите посрещания и изпращания на всевъзможни делегации у нас и в чужбина, на командировъчния туризъм и на вечния празник с банкетите и метресите;
• ликвидира заплащането, снабдяването и въоръжаването на огромната армия и полиция, които поглъщат над 20% от „националния доход“, и са предназначени за смазване на недоволството у нас или в другите „братски“ страни и за използването ни като плацдарм и револвер, насочен към съседните страни, съобразно волята и имперските интереси на Москва.
Едва тогава част от тези спестени милиарди ще могат да бъдат употребени за едно ускорено развитие, а свободните работни ръце на съборените от власт паразити – насочени към производството и услугите. Тогава тружениците ще могат да участват активно и равноправно в планирането, разпределението и потреблението на производството с оглед собствените им нужди, тоест превръщайки ги в социално планиране, разпределение и потребление.
Не можем обаче, без да изпадаме в маниловски блянове, да заобиколим факта, че близо три десетилетия след установяване на диктатурата на номенклатурата, ние преживяваме епоха, която мнозина сравняват с тази, последвала Виенския конгрес от 1815 г. Статуквото в международните отношения с неговите социално-икономически последици, резултат от най-голямата в историята империалистическа война, продължава да бъде безспорен „замръзнал“ факт. „Равновесието на силите“ е затвърдено и потвърдено с преговори и договори, сключени по време на различните тайни и явни двустранни или четиристранни „срещи на най-високо равнище“, които последваха смъртта на Сталин и излетелите през 1955 г. „женевски духове“ и ни вкараха в безвремието на така нареченото мирно съвместно съществуване на „системите с различен обществен строй“.
Отчитайки основните социални промени през този следвоенен период, следва да ги разглеждаме като отправна точка в нашата революционна перспектива.
Буржоазия, дребна буржоазия и селяни у нас повече не съществуват. Следователно техните политически партии и съюзи не са и не могат да бъдат фактори в българския обществен живот. Има само две класи – пролетариат и държавнокапиталистическа класа. От тук нататък съхранението или промените в социалното статукво и диктаторския режим зависят изключително от борбата между тях. Революционното унищожение на експлоатацията и на господството може да бъде резултат единствено от тази борба, към която водят или би трябвало да ни отведат противоречията на държавния капитализъм.
В този увод към проектопрограмата на българската Социална революция няма да разглеждаме въпросите на световната криза, съставна част от която е и кризата на Руската империя. Няма да разглеждаме и перспективите на световната революция в различните региони и континенти или нейните основания и катализатори. Не защото считаме тези проблеми за маловажни – напротив, ние имаме дълбокото убеждение, че окончателното ни освобождение е неделимо от революционното освобождение на човечеството! Руската и още повече американската революция могат да бъдат най-решителният импулс не само за нас. От друга страна обаче нашият интернационализъм ни задължава да насочим цялото си внимание и сили към организирането и провеждането на революцията там, където сме родени. Там, където ще се сражаваме с „отечествените“ тирани, жандарми и експлоататори, помнейки девиза на I Интернационал: „Освобождението на работническата класа ще бъде дело на самите работници!“
И още – свободата не се подарява, тя се взима – или както е казал Любен Каравелов: „Свободата не ще екзарх! Иска Караджата!“
Освен това, като революционни интернационалисти, ние имаме дълг към другите народи и нямаме право да скриваме „националното“ си бездействие зад резоньорски и до баналност втръснали фрази за зависимостта на нашето освобождение от международните фактори.
Срещу тези, които ще кажат, че ние сме малка страна, с малък народ, си струва да припомним, че когато Италия от ХIХ век узря за революцията, победният марш на гарибалдейците започна от най-малката държавица на Апенинския ботуш – Пиемонтската. Никой не може да докаже, че историята не е отредила на България да стане Пиемонт на социалната революция на Изток! •
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Може ли Есперанто да служи на човечеството в нашия нов модерен свят на високи технологии и лудо надпреварване между държавите?

Трябва ли да се занимаваме с Есперанто в сегашния свят, когато почти всички държавни граници са паднали, поне в Европа?

Есперанто още ли е актуален и необходим като международен език, или може да бъде заменен от английския или от друг национален език?

Трябва ли да се губи време, сили и средства за превеждане на Есперанто на белетристични произведения – проза и поезия?

На всички тези въпроси трябва да отговорим с твърдо „Да!“

Хората днес могат лесно да пътуват и да се придвижват из цяла Европа и по света.

Истина ли е обаче, че хората могат да пътуват и да се разбират лесно с други хора?

Всеки, който е пътувал в чужбина, би могъл да си отговори на този въпрос.

Днес в Европейския съюз се говорят 23 езика на 27 държави-членки. След няколко години към това число ще се прибавят нови държави и нови езици. В Европейския парламент и другите комисии на съюза се говорят и превеждат всички езици, така че хаосът на съвременния Вавилон в Брюксел пълен.

Нека не говорим за грамадната и скъпо струваща армия от преводачи, за милионите евро, които се харчат за превод на многобройните документи, за интерпретацията на ежедневните дебати и изказвания…

Трябва да покажем на хората, че Есперанто е пълноценна и евтина алтернатива на този хаос, който цари днес в международните езикови взаимоотношения.

Как? Когато продължаваме „да орем нашата бразда“:

• като се събираме и практикуваме нашия език на конгреси, фестивали, симпозиуми, курсове, семинари…

• като го усъвършенстваме и говорим по време на нашите есперантски събрания, екскурзии, гостувания и други национални и международни прояви

• като го пишем и четем в Интернет и нашите периодични издания

• като четем преводни произведения на изтъкнати наши поети и писатели на Есперанто

• като превеждаме на Есперанто нови произведения на наши съвременни писатели и поети и така запознаваме света с известни у нас, но не много познати в чужбина литературни творби на талантливи наши съвременни писатели

Никой национален език не би могъл пълноценно да играе ролята на международен език, защото никой национален език не изпълнява изискванията да стане Международен език.

Наивно е да се вярва, че английският, който толкова се лансира навсякъде в международните контакти с помощта на милиарди долари и голям политически и икономически натиск, би могъл някога да стане официален език, било в ООН, било в ЮНЕСКО, било в Европейския съюз, или която и да е друга международна институция. Никоя друга велика държава и език не биха позволили това, защото това би дало много предимства – политически, икономически, финансови, културни и всякакви други на САЩ, Великобритания и други държави, в които английският език е официален.

Днес много хора по света се стремят да научат английски език и твърдят, че той им дава преимущества в работата им или в други области на живот. Струва им се, че английският език много скоро ще победи другите езици, които са имали в миналото претенции да станат международни, като гръцкия, латинския, френския, немския, руския.

Защо съм толкова убеден в доброто бъдеще на езика на Заменхоф?

Защото в своята повече от 120-годишна история той доказа, че е лесен, жизнеспособен, изразителен, точен, неутрален и благозвучен. Че притежава всички качества да бъде пълноценно международно средство за комуникация. Че той може да служи на човечеството като евтино езиково средство за разбиране във всички области на човешката дейност. Човечеството рано или късно ще оцени това прекрасно средство за общуване и Есперанто ще получи онази широка употреба, която заслужава.

Есперантските преводи на произведения имат голямо значение. Чрез тях показваме езиковата сила и словесно богатство на Есперанто, прецизната точност и голямата изразителна способност да се предадат всички тънкости на мисълта на превежданата проза или поезия, най-вече на малки или средни народи, чиито автори много рядко се превеждат на други големи езици.

Може да се каже, че през последното столетие на Есперанто вече са преведени почти всички шедьоври на световната художествена литература.

Също и в България през последния 20 век, благодарение на упоритата, талантлива и всеотдайна работа на плеяда талантливи български преводачи, беше преведена по-голямата част от шедьоврите на нашите писатели и поети класици.

Днес в Интернет има милиони страници на Есперанто: можеш да се обучаваш в курсове, да четеш на Есперанто преводи на забележителни чужди автори, да общуваш чрез Skype, Facebook, имейл или други електронни посредници пълноценно, безплатно и лесно. Задължение на нашите добри преводачи е да предлагат на есперантистите по света нови електронни преводи на български книги, стихосбирки и филми.

Днес вече не стои въпросът може ли Есперанто да служи на хората, но въпросът е кога Есперанто ще навлезе в официалните взаимоотношения така, както той вече навлезе във всекидневния живот на хиляди есперантисти по целия свят. •

(със съкращения)

септември, 2011

Никола Узунов

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО

ХI. БОРБИТЕ СРЕЩУ ДИКТАТУРАТА

Много скоро ОФ-коалиция, която беше една амалгама от политически партии, принадлежащи към две епохи от развитието на българския капитализъм, се разпадна. На власт останаха лумпените на БКП (които междувременно, за по-малко от два месеца набъбнаха от осем на двеста хиляди) с част от буржоазните и дребнобуржоазни политици, а в опозиция на ОФ-правителство минаха тези, които искаха възстановяването на България от преди 19 май 1934 г. с нейната „Търновска конституция“.

Ако искаме да определим класовата същност на опозицията, трябва да кажем, че тя представляваше българската дребна буржоазия и най-вече селяните, които бяха ¾ от населението на предсептемврийското ни „отечество“. Господствалите довчера българска монархия и буржоазия не оказаха никаква политическа или въоръжена съпротива. Дори се надпреварваха да легитимират и субсидират гробарите си и да участват в различните съюзи на патриотичните индустриалци, търговци, офицери и прочее, поникнали като гъби организми на колаборацията между бившите и новите господари. С един референдум през септември 1946 г. и един законодателен акт от 23 декември 1947 г. българската монархия беше ликвидирана и формално, а българската буржоазия – експроприирана. С жалката си история, те си бяха подготвили и жалка смърт. Тяхната гибел не е резултат на класовата борба – те бяха избивани и издъхваха без борба!

След тях, с няколко монтирани върху фалшиви обвинения политически процеса, властта разтури легалните организации на ОФ-опозиция – БЗНС и БРСДП. През последвалия петгодишен период от 1948 до 1953 г. социалните борби в България достигнаха кулминационната си точка. Ако трябва да го квалифицираме социологически, това беше период на възход и консолидация на класата на държавния капитал. Период на обезземляване и ликвидиране на дребните собственици – селяни, занаятчии и бакали. За няколко години, с помощта на полицейското насилие и системните репресии (екзекуции, затвори, концлагери и др.), със заплахите и шантажите, с политиката на наряди и реквизиции, многомилионната маса от дребни селяни, заедно с едрия и дребния рогат добитък, беше вкарана в т. нар. трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). По този начин броят на пролетариите нарасна с още 2 500 000 наемни работници.

Този период се характеризираше и с най-големия брой политически затворници и концлагеристи в българската история. Десетки хиляди млади момчета минаха през ада на „местата за лишаване от свобода“, хиляди бяха „лишени от живот“ (чрез обесване, разстрели или безкръвно гилотинирани в карцерите и каменните душегубки на наказателните отделения на богоугодните „общежития“ или на „трудовия фронт“ – в концлагерите). Основно, това беше съпротива на селяните и дребната буржоазия, което може да бъде доказано много лесно, чрез един статистически анализ на политическия и социален състав на обитателите на тези заведения.

Борбата между държавния капитал и дребната собственост завърши с победата на първия. Без опит, техническа и психологическа подготовка за една продължителна въоръжена борба, с хиляди илюзии и с едно политическо ръководство, което, повлияно от печалния ни исторически опит на двете големи промени/подмени в българската история през последното столетие – 3 март 1878 г. и 9 септември 1944 г., – беше ориентирало за трети път своя курс към една политика, разчитаща на промяна от външни сили. Този път с помощта (естествено отново безкористна и братска) на т. нар. демократични съюзници. При провеждането на борбата в условия на фактическа окупация, българските селяни и дребни буржоа бяха разбити от полицейските и военни сили на държавнокапиталистическата диктатура, а след това (или по-скоро наред с това) – икономически и социално ликвидирани. Отделните актове на мъжество и героизъм не можеха да променят с нищо общата картина. Последните стонове на тази борба заглъхнаха през годините на последвалото десетилетие в килиите на 22-та затвора и десетките концлагери – последните бастиони на свободната политическа мисъл и същевременно гробници и творци на характери и идеи!

ХII. АНТИКОЛОНИАЛНИТЕ И СОЦИАЛНИТЕ БОРБИ В ЛАГЕРА НА „МИРА, СОЦИАЛИЗъМА И ДЕМОКРАЦИЯТА“

Когато в България затихваха борбите между старите и нови собственици, в рамките на Руската империя започнаха онези класови боеве, от които зависи бъдещето. На 17 юни 1953 г. протестната демонстрация на строителните работници в Източен Берлин се превърна със скоростта на летен пожар в обща стачка и общо въстание на германската работническа класа от т. нар. ГДР против диктатурата на „родната“ номенклатура и империалистите от Москва. Този авангарден бой на пролетариата от колониите беше последван от въстания и революции в Унгария (1956), Полша (1956, 1970) и Чехословакия (1968). На първия етап, победители в класовата война се оказаха отново господстващите класи и техният инкубатор – Кремъл. Но това са пирови победи, защото тези боеве са само началото на социалната революция на Изток!

Паралелно с тези революционни схватки между класите, които вещаят същата съдба на държавнокапиталистическата класа като преживяната от повалената буржоазия, в просторите на Руската империя се разгърна още един, решаващ за изхода от борбата процес. Стигнала кулминационната си точка в следвоенните години, империята беше разтърсена от серия дворцови обрати и сътресения в своята колониална политика. В тяхната основа стояха противоречията между държавнокапиталистическите класи на метрополията и тези от колониите. В резултат на това, от „монолитния лагер на социализма, мира и демокрацията“ отпаднаха Югославия и Албания, но решителният удар върху господството на Кремъл дойде с разбунтуването на маоцзедуновски Китай, с което започна разложението и залезът на „Третия Рим“.

В половината от 14-те така наречени социалистически страни колониалните пипала на Кремъл вече са отрязани. Формите и методите на съпротива са различни, с нюанси в цветовете са и знамената, под които се извършва измъкването от обятията на Северната мечка, но резултатът е един и същ – изгонване на „съветските специалисти“, свиване до нула на „съветските“ капиталовложения, анулиране на търговските договори, отказ от участие в СИВ и Варшавския военен блок и ликвидиране на военните бази на Москва.

Румъния показва известно своеобразие. Скъсването не е драстично и драматично. Картината на изтръгването на северната ни съседка от имперския търбух можем да уподобим на обратно завъртяната на екрана кинолента, запечатала нагълтването на една свиня от една анаконда.

ХIII. БЪЛГАРСКАТА ИЗОСТАНАЛОСТ

Такива са основните процеси, които доминират и очертават щрихите на бъдещето на Изток.

Какво е българското положение и движение? Накъде отиваме?

В перспективата на историята, отговорът навярно е еднозначен, но в рамките на предстоящото десетилетие е възможно едно „плуралистично“, многовариантно развитие. Затова намираме за полезно да опишем няколко от предполагаемите сценарии за бъдещето на България. Същевременно ще се опитаме (колкото и трудно да е това без проверени данни и научен апарат, позволяващ прогнозите) да определим „теглото“ на всеки отделен сценарий и вероятността да бъде поставен на българската сцена, водещ до разрушаване, реформиране или консервиране на социалното и интернационално статукво на България.

Един бегъл поглед върху историята на работническите преки акции, въстания и революции показва, че те избухваха в страните, в които държавният капитализъм беше достигнал или наследил едно сравнително високо ниво на развитие: Германия, Унгария, Полша, Чехословакия. И обратно, измъкването от прегръдките на империята под партийните флагове на Тито, на Мао и дори на мъртвия Джугашвили (в Албания и Северна Корея) се извърши там, където върху страните тегне бремето на общата икономическа, социална, културна и идейна изостаналост.

Следователно, като определим делението, до което България е стигнала върху скалата със степени на държавнокапиталистическо развитие (без да пренебрегваме империалистическите противоречия и кризата на световния капитализъм, както и на неговото влияние върху процесите в нашите страни), можем, с известно приближение, със съответни изменения да открием картината на собствения ни утрешен ден сред богатата и разнообразна история на класовите борби в Източна Европа.

По този начин можем да намерим както обяснение на днешния мъртвешки класов „мир“, чийто резултат е господството на Т. Живков и антуража му, така и да определим обстоятелствата и момента, в който кукумявката ще изкука края на робското безмълвие и на диктатурата.

Сравнена с Германия, Унгария, Полша или Чехословакия, България все още е една изостанала страна. Причините за това са много и от различни дати. Сред тях са историческото наследство, получено от българската буржоазия, един безучастен и дори безразличен към собственото си битие пролетариат, който още не е излязъл от дребнобуржоазната си кожа, не е преминал през закаляващия огън на класовите сражения и най-после – една държавнокапиталистическа класа, оказала се негодна нито да защити собствените си „национални“ интереси, нито да организира ефикасно икономическото развитие на страната.

Изводът от констатацията на тази обща изостаналост е, че, може би, нашият „Видов ден“ в календара на революциите е напред! Поради което, преди да са настъпили решителни събития, можем и трябва да подложим съвкупността от икономически, политически и социални данни, факти и причини на сериозен анализ, за да разберем естеството на тази изостаналост, резервите и възможностите за преодоляването ѝ. •

(следва)

Г. Константинов

юли-август 1973 г.

Бежански лагер Падричано

Неколкократно сме доказвали и сигурно тепърва ще се повтаряме, че без сериозни социални сътресения, без да се разтърсят основите на „световния ред“, богатите ще продължават да богатеят, а бедните – да стават все повече и все по-бедни. В момента, в който неравенството достигне някаква критична точка, бедните ще наберат достатъчно гняв, за да разтърсят устоите на системата и да извоюват поне частично преразпределение на благата.
Бунтът още не е революция, но дори и той не може да мине без участието на „нисшите“ слоеве на обществото. Защото те понасят най-тежко несправедливостта на социалното неравенство и ще могат най-лесно да прежалят битието си и да заложат живота си на карта, в името на по-добро бъдеще. Ако гладни и дрипави хора не са готови да се изправят срещу копоите на управляващите, едва ли можем да очакваме повече от онези, които имат поне някаква сигурност за днешния ден. „Нисшите слоеве“ са в предните редици още във Великата френска революция, а по-късно изнасят на гърба си Парижката комуна, руските революции от 1905, 1917, 1921 г., испанската от 1931 до 1939, китайската, унгарската от 1956 и десетмилионния полски синдикат „Солидарност“ от 1980 до 1989 г.
При все това, не можем да твърдим, че гневът на „нисшите“ класи е достатъчен сам по себе си. Според обобщението на Кропоткин в историята му върху Великата френска революция: „Нужно е било революционното действие, произлизащо от народа, да съвпадне с движението на революционната мисъл, дотогава шестващо обикновено сред образованите класи. Нужно е било в това време те да си подадат взаимно ръка.“
Нещо повече, дори при движение на революционната мисъл, дори при наличие на сериозно социално неравенство, може да не е дошъл моментът за революционното действие. Ключовата роля, която играят „нисшите“ класи в революцията, е в действието. За да даде това действие плодове, революционната мисъл трябва да проникне сред тях. „Ако отчаянието и нищетата тласкат народа към бунт, то надеждата за подобрение го води към революция“.
Днес в България отчаянието и нищетата не са достатъчни, за да отприщят бунт. Днес ние се опитваме да създадем международна революционна организация от хора, посветили поне част от живота си на работа, чиито плодове няма да видим в идните няколко години. Можем ли да търсим такива хора сред „нисшите“ слоеве?
Ако наистина градим революционна организация и ако тя наистина иска да създаде една актуална революционна програма, ни трябват определен тип хора. Личности, които, освен желание и талант, имат също познания и време, ресурси за проучване и анализи, които да впрегнат в употреба. Струва ми се много по-невероятно да намерим такива хора сред „нисшите“ слоеве, по-притиснати от проблемите на деня, по-беззащитни срещу манипулациите на масмедиите, по-“освободени“ от „паразита“ на самостоятелното мислене в системата на държавното образование. Най-силният аргумент в подкрепа на очакванията за помощ откъм „нисшите“ слоеве, че „имат най-малко за губене“, като че ли не издържа – явно имат достатъчно за губене, щом не са преминали към действие, па било то и не чак революционно.
Можем да се доверим на здравия разум на хората и то точно на „нисшите“ слоеве – щом не ни обръщат внимание, значи не сме актуални. Значи според тях това, което проповядваме, или е ненужно, или е невъзможно. Едва ли трябва да обръщаме внимание на загубените души, според които равенството е ненужно. Затова пък останалите, според които проповядваме невъзможното, сигурно са прави. Точно защото те познават по-добре силата и слабостта на „нисшите“ слоеве, тяхно право е да оценят нашите предложения и да преценят дали да заложат на тях.
Всичко това не значи, че не трябва да пропагандираме сред най-бедните хора. Напротив, за да градим революционна програма, ние имаме нужда от деен контакт с тях. За да черпим информация от първа ръка, да познаваме в дълбочина положението им. И за да пропагандираме идеите си сред онези, които най-вероятно ще бъдат в челните редици при едно революционно действие. Със сигурност революционери, които са произлезли от тези среди, биха били много по-полезни в една революционна ситуация. Но тези революционери не се създават с магическа пръчка, а с изграждане и проповядване на актуална революционна програма.
Затова не мисля, че можем да се насочим към циганските гета и пенсионерските клубове, в които е концентрирана, към момента, по-голямата част от „нисшите“ слоеве. Не виждам белези, които да сочат, че можем да им предложим една възможна революция. От друга страна трябва да отбележа, че промените, които по времето на Великата френска революция са се извършвали за 200 години, днес може да се извършат за 10 или за 20. Достъпът до информация расте, Интернет навлиза и в гетата, глобалната икономика е изключително динамична. Току виж се окаже, че „нисшите“ класи, които са относително пасивни днес, утре потърсят начин да решават проблемите си. За да можем да реагираме адекватно на такъв процес обаче, трябва да разберем какви са факторите, които му влияят, а това вече е друга статия. •
Златко

VIII. ОТБРАНА НА СТРАНАТА И ЗАЩИТА НА ВЪТРЕШНИЯ РЕД
36) На мястото на ликвидираните армия и полиция с тяхната йерархия, командване, чинове, медали, казарми, участъци, заплати, секретност и власт над трудещите се, ние сме за създаването на общонародна въоръжена организация. Тя ще има своите групи във всяко предприятие и служба, и колони – във всеки квартал и комуна. В тях ще участват доброволно всички пълнолетни мъже и жени, желаещи да поемат функциите по отбраната на страната и защитата на обществения ред в населените им места.
Членовете на тази общонародна въоръжена организация в мирно време ще участват в нея, без да се откъсват от производството и няма да получават допълнителни възнаграждения. Участието в нея е резултат от доброволно поетото задължение към защитата на свободата и правата на всички труженици.
Тук, както и във всички други обществени организации, се открива широко поле за хората, у които общественият инстинкт, взаимопомощта и волята да служат доброволно и безвъзмездно на обществото, са се пробудили от революцията.
Защото единственото сериозно доказателство за безкористността на революционера и обществения деец е отказът от възнаграждение за времето, което той посвещава за решаване на социалните проблеми. Всичко останало е професионализъм и кариеризъм, който не е по-чистоплътен от този на всевъзможните държавни мъже и държанки, дипломати, военни, банкери или бизнесмени и техните преторианци.
37) След установяване на връзката между характера на труда и съответния род оръжие, докато съществува разделението на труда, бойните единици на въоръжената организация ще се изграждат в зависимост от професиите и ангажираността в производството и услугите. Например, естествено би било работещите в гражданската авиация да образуват военновъздушните сили на федерацията, тези от пътническия и търговски флот – военноморските сили, тружениците от транспорта – моторизираните съединения, от машинния парк в селското стопанство – танковите части и т. н.
Между другото, и в тази област компютрите, роботите и автоматите навлизат масово.
38) Всяка бойна единица избира свой съвет (на мястото на днешния назначаван и плащан команден състав). За членовете на съвета са валидни същите принципи на изборност, отзоваемост, сменяемост, императивни мандати и постоянен контрол от общите събрания на военните съединения, които очертават рамките на дейността, правата и задълженията на членовете на съветите в бойните, стопанските или териториалните единици в анархокомунистическото общество.
39) Обучението по военно дело или криминалистика (които ще бъдат необходими дотогава, докогато нашата революция не преобрази радикално днешния свят, в който всички големи и битови въпроси се решават в последна сметка manu militari – с насилие и оръжие) ще се извършва в горните класове на средните учебни заведения и в университетите при ликвидиране на целия днешен казармен идиотизъм, дресировка, командване и унижаващо достойнството на човека подчинение. Това обучение ще бъде осъществявано от квалифицирани преподаватели по стратегия, тактика, боравене с оръжията и електронен контрол, тренировки и маневри. Те ще имат същите права и задължения, като тези на другите учители и професори в останалите учебни заведения.
40) Въпросите, свързани със снабдяването с оръжия и муниции, с обучението и откъсването от производството и услугите (с оглед участието в маневри) чак до проблемите на войната и мира, са от компетентността на общите събрания на комуните, респективно на конгресите на федерацията.
На решенията и заповедите за „свикване под знамената“, вземани в обвитите в тайна канцеларии, концепции и мнения на политическите „елити“ и генералитета и изпращането под страх от смъртно наказание на милиони труженици в братоубийствени касапници за защита на класовите интереси на „собствените“ ни потисници и експлоататори, ние противопоставяме революционната съзнателност, доброволната жертвоготовност в името на свободата и хляба на беззащитните и на интернационалното братство с всички потискани, унижавани и ограбвани парии в света.
41) От комуналните поделения на общонародната въоръжена организация, чрез дежурства и в зависимост от нуждите на кварталите и стопанските единици в дадена комуна ще се излъчва и броят на гражданите, необходими за охрана на обществения ред.
На общите събрания, съобразно конкретната криминогенна обстановка, ще се определя колко и какви специалисти-криминалисти са необходими. Правата на последните няма да надхвърлят тези на един днешен експерт-счетоводител, тоест те ще бъдат специалисти в своята работа, като всички останали, занимаващи се с разследване и откриване на причините и конкретните нарушения на нормите на съжителство и общуване в едно общество, създадено от въоръжения народ в процеса на революцията.
42) По същия начин, на общите събрания ще бъдат предадени и функциите по определяне на мерките срещу нарушителите на тези норми. Защото, заедно с държавата, ние ще ликвидираме законите и техните блюстители в лицето на днешната полиция, следствие, прокуратура и съд. На мястото на сегашните многостепенни съдилища с техните класови, корумпирани и платени бюрократи в разноцветни тоги, които защитават интересите на властващите гангстери и експлоататори, социалната революция ще създаде една-единствена инстанция – трибуналите в трудовите колективи, кварталите и комуните, в които, в зависимост от мащаба на ощетяване на личността или колектива, въоръженият народ ще решава мерките спрямо извършилите нарушения, съобразно своето чувство за справедливост.
Като осъзнаваме, че нарушенията на закона (както и самият закон, който определя санкциите) са резултат от патологията на класовото общество и са своеобразна реакция на индивида срещу организираната престъпност на властващите паразити, ние анархокомунистите сме категорично против смъртното наказание и затворите. Разбира се, ние не изпадаме в утопизъм и затова не изключваме в първите следреволюционни десетилетия рецидиви в психиката, които могат да доведат до убийства, нарушения на права и интереси или кражби. Но ако убиецът е психопат, той трябва да бъде лекуван, ако такова е мнението на медиците. Що се отнася до кражбите, ние не сме толкова големи почитатели на „принципа на свещената собственост“ и затова не намираме нито за хуманно, нито за целесъобразно унищожението на човека от палача или тъмничаря заради посегателствата на дребните крадци срещу обществените блага. Може би другарският съвет, общественото порицание и контрол ще се окажат много по-ефикасни от днешната наказателна система, която не може или не желае да се справи с растящата престъпност. В по-тежките случаи на престъпления срещу личността или колектива, свободните хора от утрешното свободно общество могат да отделят един сектор от страната или света, където да изпращат извършилите ги, като оставят нарушителите на правата и нормите на общуване да организират живота и прехраната си по свой образ и подобие.
Разбира се, трудностите в революционния период и особено съпротивата на съборените господари или акциите на евентуалните бъдещи кандидати за власт и богатства могат до доведат в една гражданска война до суровост и безпощадност при раздаването на справедливост и възмездие от страна на въстаналия народ, но още от сега заявяваме, че главният виновник за евентуалните кръвопролития ще си остане свалената от власт и експроприирана експлоататорска класа на бившите банкери, капиталисти, мафиоти, висши бюрократи и сановници, стремящи се да възстановят своята разбита политическа и полицейска организация – държавата – и да си възвърнат „изгубения рай“.
IХ. РЕЛИГИИТЕ, ХРАМОВЕТЕ, ДУХОВЕНСТВОТО И ИМОТИТЕ МУ
43) В миналото религията беше третият стълб на класовите общества, наред със собствеността и държавата. Днес тя няма силата дори на „четвъртата власт“ (на медиите с техните „попове“), но това не променя нашето отношение към всички религии, на първо място към подпомаганото от българската държава източно православие и неговия клир.
Ние сме атеисти, но преди всичко сме привърженици на свободата за всички, затова няма да възпрепятстваме верующите в техните проповеди и молитви. Ние обаче сме врагове на властта, на йерархията, на собствеността, на неравенството, привилегиите и паразитизма, затова в Социалната революция ще експроприираме всички средства за господство, експлоатация и влияние, с които разполага духовенството, било на доминиращата и финансирана от държавата религия, било на неофициалните вероизповедания и ще оставим техните попове, ходжи, кюрета, пастори и равини да „представляват“ бога и „осъществяват посредничеството между него и паството“, като се препитават с подаянията на своите богомолци или с общественополезен труд. В замяна на това, колкото и идиотски, ретроградни и реакционни да ни изглеждат техните суеверия и ритуали, ще осигурим равен достъп на религиозните хора до залите за провеждане на техните молитви и на събиранията им, както и до средствата за масова информация, каквито права ще притежават всички други членове и групи в обществото.
44) Българската православна църква (БПЦ) с нейния „Свети синод“ – или както я наричаше нашият Ботев „тази византийска воня непорината“ – винаги е била слугиня на държавата. Нейният клир – владиците, воглаве с патриката, е сборище от доносници на бившия диктаторски режим на болшевишката номенклатура и съюзник на днешните му приемници. Освен като уши на властта сред своите миряни, йерарсите и подчинените им бяха и продължават да бъдат употребявани за вътрешна и външна консумация. За допълнително оглупяване, укротяване и оскотяване на овчедушните енориаши. В недалечното минало, използвани като вътрешна и задгранична агентура на спецслужбите, днес те „свещенодействат“ на всяко „национално“ или локално мероприятие – от благословията на „народното събрание“ и молебените до маслосвета в някой холдинг или бакалница. Те участват в различни рекламни и циркови ревюта, за да свидетелстват пред света за свободолюбието и толерантността на новата власт, като в замяна получават бюджетни средства за строителство на църкви и се домогват до часовете по „Закон божи“, за да бъркат „законно“ в детските души.
(следва)

(продължава от предния брой)

С оглед достигнатото ниво на производителност, ние искаме:
20) Намаляване на работното време до 6 часа при пет- или четиридневна работна седмица и въвеждане на едномесечен или по-дългосрочен годишен отпуск още в първите дни на революцията за сметка на поголовното въвличане в трудовите процеси на всички, които днес живеят за сметка на чужд труд, слугуват на господарите си или се занимават с дейност, която няма общественополезен или има доказано насилнически, вреден и паразитен характер.
Критериите за общественополезния характер на дадена трудова дейност се изработват от общото събрание на комуната, а въпросът за преквалификацията и трудовото интегриране на безработните бивши властници, експлоататори, лакеи и паразити се предоставя на производствените съюзи и съответните отдели в комуналните съвети, които имат задължението да снабдяват със средства за съществуване обучаващите се и новопостъпващи работници.
Автоматизацията ще ускори процеса на освобождаване на човека от задължителния труд.
21) Освобождаване на жените, слабите и болните от трудови задължения в области, които са тежки и нездравословни, и пренасочването им там където тяхната физиология и здраве биха им позволили да участват с лекота в трудовия процес.
22) Ликвидиране на нощния труд във всички предприятия, в които технологическият процес не е непрекъснат. Там, където естеството на работата налага тя да се извършва денонощно (в леярни, електростанции, болници и пр.) е задължително намаляване на продължителността на работното време на 4 за нощните и 5 или 6 часа за дневните смени.
23) В особено тежките сектори на производството, които все още остават, ние сме за организиране на трудова повинност за всички младежи, навършили своето пълнолетие в добро здраве. За определен срок да се привлекат и здравеняците от днешните паразитни институции на насилието и така наречените охранители и застрахователи, по-известни под популярното име мутри, които имат твърде много задължения към обществото, но разбира се, като трайна линия и в тази област си остава насочването на средства и научнотехнически сили за механизиране и автоматизиране на тези процеси с оглед изравняване на условията на труд в тях с другите клонове на икономиката.
24) Пропорционално и реално увеличение на отпусканите средства от обществото/комуната, позволяващо отглеждането на децата от онези родители, които не желаят да се ползват от услугите на създадените за тази цел обществени заведения: ясли, детски градини, училища и т. н. Увеличение на отпуските за бременни и отглеждащи децата си в предучилищна възраст, с осигуряване на доходите, които са имали като работещи.
Всички тези мерки, както и трудовото и санитарно инспектиране на условията на труд на продължителността на трудовия ден или на безопасността и т. н. следва да се възложат на инспекционните служби, чиито членове са пряко избирани от трудовите колективи и производствените съюзи.
Ние сме за незабавни мерки за повишаване на ниските пенсии за сметка на високите до изравняването им.
V. ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ
25) Като отхвърляме пазара с неговата „невидима ръка“ и защитаваме равенството, ние сме категорично против търговията с човешкото здраве, за осигуряване на еднакви медицински грижи, прегледи, лекарства и лечение, както и на всяка друга спешна или специализирана медицинска помощ и интервенции за всички без изключение, без ограничения и без привилегии; ние сме за ликвидиране на създаденото от властта и капитала неравенство в санитарното обзавеждане и лекарствата, монополизирането на квалифицираните медицински кадри за нуждите на „отговорните другари“ и обслужването на „много важните персони“. Докато наследените неравенства продължат да съществуват, първостепенните болнични заведения трябва да бъдат предоставени на действително тежко болните, чието състояние се определя по съвест от лекуващите лекари. При злоупотреба с това им право и нарушение на Хипократовата клетва, последна дума ще имат общите събрания и комуналните трибунали.
Ние сме за възнаграждение на медицинския труд като това на всички останали категории трудещи се; за ликвидиране на „плановите или бюджетно определяни отпуски по болест“ и против „лимита на пътеките“ за болните; за увеличаване на средствата за борба с тежките, професионални и социални заболявания като химически отравяния, лъчеви болести, силикоза, антракоза, сърдечно-съдови, ракови, нервно-психически, венерически, алкохолизъм, наркомании и т. н. и за качествена профилактична медицина.
Ние сме за засилване на обществения и медицински контрол върху хранителните продукти и заведенията за хранене. Здравият дух и здравото тяло стоят над всякакви себични, егоистични и странични съображения. Целта на такава здравна система е човекът, а не привилегиите на шепа насилници и паразити или печалбарството на „здравните“ бакали.
26) Ние сме за ликвидиране на днешната система на привилегировани или луксозни магазини и заведения; за премахване на съществуващите неравенства в курортното дело, като предоставим палатите, почивните станции и вилите на днешните господари на производствените колективи и комуните, съобразно здравните нужди на трудещите се при стриктно спазване на принципа на редуване, практикуван от общите събрания на трудовите колективи.
27) Ние сме за приоритетно отделяне на средства от обществените фондове и на работна сила за отстраняване на замърсяванията на въздуха, водата и почвата.
VI. ПРОСВЕТА И ОБРАЗОВАНИЕ
28) Ние сме за всеобщо, осигурено от обществото, образование за всички нива – от основното до университетското – за всички желаещи да увеличат познанията и уменията си с единствен критерий: естествените наклонности и способности на децата, юношите и младите хора и с едно-единствено задължение – ДА УЧАТ!
Необходимите средства за учебници, храна, облекло, квартири, хигиенични и други нужди на учащите се, както и за сградите на училищата и университетите, ще бъдат поети от обществото, като получилите своята квалификация мъже и жени ще му върнат авансираните средства чрез труда си в различните производствени единици и общественополезни служби, получавайки за труда си възнаграждения, еднакви с тези на всички други труженици.
29) Програмите за образование и обучение ще се изработват от преподаватели-специалисти в сътрудничество с избрани комисии от учащите се или от родителите на малолетните. Окончателното им одобрение ще става от общите събрания на комуните след дискусии.
30) Неравенството в условията на обучение и в степента на подготвеност на преподавателските кадри трябва да се компенсира и превъзмогва чрез отделяне на средства, уедряване на училищните комплекси и използване на модерни методи на преподаване с помощта на интернет, телевизия, кино, радио и т. н., позволяващи най-доброто и интелигентно изложение на учебния материал и възпитание за всички деца на страната от най-квалифицираните преподаватели.
31) Нуждите на утрешното общество, чиято производствена и обслужваща основа е започналата от няколко десетилетия научно-техническа революция, предполагат висока образованост, квалификация и инициатива на самоуправляващите се труженици. Те са окончателната гаранция за премахването на разликите между физическия и умствения труд и превръщането им в граждани на общество, в което няма да има място нито за осакатяващия и оскотяващ човека еднообразен и изнурителен труд – било в заводите, или в канцелариите, – нито за разделението на труда и създаването на „едноизмерни“ и едностранчиво развити индивиди. С оглед на тази перспектива, ние сме за отделяне и насочване на все повече средства и сили към автоматизирането на производствените и нетворческите умствени процеси с използване на целия научен и технологичен опит на днешния свят, започвайки с най-тежките, трудоемки и затъпяващи трудови операции.
VII. КУЛТУРА, САМООБРАЗОВАНИЕ И САМОДЕЙНОСТ
32) Ние сме за пълната свобода на индивидуалното и колективно творчество в сферите на литературата, на живописта, на музиката и другите изкуства, както и на естетическата и идейна критика на творбите. Единствена граница за тяхното възпроизвеждане и разпространение може да бъде само капацитетът и броят на печатниците, хартията, изложбените и концертни зали и т. н., като същевременно целим разширяването им до удовлетворяване на всички нужди.
В тази област ние не сме за „равенството“. На нашия народ трябва да бъдат предоставени най-прекрасните образци на световната и собствената ни култура. Едновременно с това ние ще работим за преодоляване на влиянието на кичозната партийна, соц-„реалистична“, рекламна, фолклорна, масова и други „развиващи се култури“ и субкултури, финансирани и поощрявани от властващите и богати „меценати“, обслужващи класовите интереси и личните прищевки и принизяващи интелектуалното ниво и естетическите критерии на „бачкаторите“. На тази основа, в условията на неограничена свобода за творчество и възприемане на културните достижения на миналото и настоящето, плановете за разпределяне на средствата за разпространение на произведенията на изкуствата и литературата следва да се определят от федерациите на творците, но тяхната корекция може и трябва да става в зависимост от естетическите потребности и културните желания на масите.
(следва)

Типична картина от южнокорейските стачки

Съвременните работници от Източна Европа практически не познават явлението „бойни профсъюзи“, способни да стачкуват много седмици, да оказват физическа съпротива на полицията и на работодателите, да окупират предприятия. Реално погледнато, такива профсъюзи вече няма почти никъде в света. Изключение е страната, в която такива синдикати наистина представляват мощна обществена сила и могат да бъдат наречени „бойни“ – Южна Корея. От двете най-мощни организации, Корейската конфедерация на професионалните съюзи (ККПС) се счита за по-„бойна“ – доскоро емблематична с червените ленти на главата и водопроводните тръби в ръката, докато Федерацията на корейските професионални съюзи (ФКПС) е по-„бюрократична“. Миналата година три големи синдиката се отцепиха и създадоха нова синдикална „шапка“, наречена „Трудова солидарност за нова надежда“, която възприема по-съглашателски подход към капитала и държавата. Бойните традиции на корейските работнически съюзи датират още от въоръжената съпротива срещу японския колониализъм от 1910 до 1945 г. и по-късно – срещу военните диктатури през 70-те и 80-те години на миналия век.
По думите на южнокорейския политолог Ом Гу Хо, синдикатите всъщност не се занимават с посредничество в трудовите конфликти, а „вдигат шум“, дават публичност на конфликта, като с масови митинги, стачки и съдебни искове принуждават властите да се намесят да решат проблемите вместо тях. Един от водещите руски коментатори, специалист по Южна Корея, А. Ланков, изтъква, че профсъюзните организации често демонстрират крайно демократични практики, решават всички въпроси на общи събрания, настроени са доста настъпателно, макар и не всички.
С други думи, виждаме ситуация, сходна с някои събития в Русия (стачката на железничарите през 2009) и във Франция (окупации на заводи и вземане на мениджърите за заложници). Локалните синдикати упражняват пряка демокрация и имат готовност да стигат далеч в протестите си. От друга страна тези низови синдикални звена не са напълно самостоятелни и нямат опит гладко да ръководят собствените си действия, като ги координират директно с действията на други локални звена – сиреч опират до вътрешното посредничество на профсъюзните централи, предавайки им контрола над себе си. Централите се състоят от добре платени чиновници, отдавна уютно наместени в капиталистическата система. Те нямат интерес от разгром на системата, не желаят радикализиране, самоорганизиране, повече автономност на низовите звена. Ако това се случи, привилегиите им отиват на вятъра. Веднага щом обикновената работническа членска маса се радикализира, профсъюзната централа (лидерите-чиновници) започва да спъва борбата. Радикалната вълна винаги тръгва отдолу – не синдикалните функционери, а редовите работници в Южна Корея и Франция атакуват полицейските части по време на стачки, докато профсъюзната върхушка гледа да ги спре.
Какво да се прави?
Тактическата цел на привържениците на социалната революция и антиавторитаризма е разрушаване на легалните профсъюзни структури. Нужно е ново работническо движение от местни автономни организации, може и съществуващи, стига да са достатъчно решителни. То ще предприема не само чисто икономически стачки и ще брани социалните придобивки, но и ще осъзнава необходимостта от промяна на съществуващия строй, тоест борба срещу цялата днешна система на „законни“ профсъюзи, срещу държавата, срещу бизнеса. Само такава борба е способна да подготви хората за живота в безкласово общество на всеобщо самоуправление. Тя може да се води по време на стачки от работнически съвети, независими от централи, но строго подотчетни на събрания на трудовите колективи. Същите съвети извън стачните действия се разтурят, а инициативните групи от по-активните работници продължават нелегално да подготвят нови стачки, протести, окупации.
Другите начини са само една илюзия за борба.
Михаил Магид
превод: Николай Теллалов

(продължава от миналия брой)

Следващите статии по темата са откъси от книгата „Поуките от испанската революция“ на Ричард Върнън – английски анархист от италиански произход, историк и критик, приятел на една от дъщерите на застреляния в гръб от убийците на НКВД в Барселона Камило Бернери по време на събитията през май 1937 г.
Използвано е нейното френско издание от 1997 г. (Издателство „Акрация“)
Книгата излага една критична и в същото време практична анархистическа гледна точка върху анархистите, социалистите и болшевиките в Испания по време на „Гражданската война“ между 1936 и 1939 година. Тя описва най-дълбокия революционен феномен на ХХ век в разрез с руските и китайските експерименти.
От преводача
ЗАВОЙ В РЕВОЛЮЦИЯТА
Ако 19 юли беше денят, в който испанските работници написаха с кръвта си една от най-важните глави в историята на борбите на потиснатите от целия свят за Свобода, то 20 юли, по наше мнение, трябва да бъде разглеждан, като начало на предателството спрямо аспирациите на тези работници от страна на техните „представители“. Вярно е, че думата е тежка, но никоя дума не е толкова безмилостна, за да квалифицира акциите на група хора, които узурпираха собствените си функции, рискувайки по този начин живота и бъдещето на милиони себеподобни.
Пеирац се пита дали дилемата „социална революция или сътрудничество с политическите партии“ е дискутирана с внимание от конфедералните активисти и от анархистите; дали последиците от подобно решение са отчетени и всички „за“ и „против“ претеглени; дали уроците от миналите опити и революционната история са взети като съображения? Всичко, което Пеирац казва в отговор е:
“Това, което е вън от съмнение, е че мнозинството от влиятелните бойци интерпретираха събитията по еднакъв начин. Сред тях, гласовете на малцината, които се различаваха, се губеха и пропадаха във вакуума без отзвук, а мълчанието на други беше наистина загадъчно. Сред тези, които протестираха напразно, и тези, които си мълчаха поради нерешителност, колаборационисткото решение проправи пътя си.“ (т. I, стр. 163)
Но какво беше мнението на Организацията, на хората, които проливаха кръвта си в една неравна и въпреки това победоносна битка по улиците на Барселона, на тези, които бяха измамени в Астурия от полковник Аранда и от правителството, които ги уверяваха в своята „преданост“; на тези, на които във Валенсия правителството отказа оръжие, необходимо им, за да превземат казармите с атака? Те не бяха консултирани, макар че делата им изразяваха по-добре от всякакви думи техните истински чувства.
“Ние се доверихме на думата и на личността на един каталански демократ“ (Компанис) – пише „отговорният“ член на Се Не Те Гарсия Оливер. Би трябвало да добави: “Но не и на испанските работници“.
На 20 юли правителствата в Мадрид и Каталония съществуваха само на хартия. Армията, Цивилната гвардия и полицията бяха или с генералите-пучисти, или се присъединяваха към народа. Въоръжените работници нямаха никакъв интерес да помагат на едно правителство, което само преди два дни беше разширено с елементи от десницата, за да улеснели „преговорите“ с пучистите. Всичко, което оставаше номинално в ръцете на централното правителство, беше златният резерв, втори в света по своята величина: 2259 милиона златни пезети. Се Не Те не направи никакъв опит да сложи ръка върху него. Повтаряше се грешката на революционерите от Парижката Комуна, които изпитваха респект към собствеността на банките.
“От 20 юли – пише Сантилиян – ние поставихме импровизирана стража в банките, в депата за държавното съкровище, агенциите за кредит и т. н.“
Централното правителство сигурно е било изключително признателно на анархистите за тяхната груба грешка или късогледство! И колко ловко то ги използва, за да бие силите на Революцията! Например завземането на златните фондове на една прекалено революционна, според него, Каталония почти би парализирало този главен индустриален и военен център на Испания. Всичко, което ограничаваше ефикасната борба срещу Франко, беше добре дошло за хората от правителствените партии, които предпочетоха „каудильо“ пред въоръжаването на народа. В действителност, през първите седем седмици и преди да влезе в сила пактът „За ненамеса“, правителството не закупи никакво оръжие от чужбина, макар че не му липсваше нито злато да го плати, нито оръжейни търговци, готови да му го продадат.
И така, през юлските дни в „републиканска“ Испания имаше само една единствена власт – тази на въоръжените работници, които в огромната си част принадлежаха на Се Не Те или на У Хе Те (синдиката с преобладаващо влияние на испанските социалисти). В Каталония се формира Комитетът на антифашистките милиции. Той представляваше работническите организации и местното правителство (Хенералите) само „утвърждаваше“ неговите решения, но, както ще видим, един ловък политик като Компанис не беше склонен да толерира дълго своята малоценна позиция. Във всеки случай, инициативата и революционните пориви в началото идваха от работниците. Те създаваха въоръжените колони, които атакуваха франкистките сили (4 дни след победата в Барселона, първата колона от 10 000 доброволци потегли към фронта на Сарагоса) и в течение на няколко дни, според Сантилиян, повече от 150 000 доброволци бяха на разположение, готови да се бият в най-опасните сектори. В индустриалните зони работниците окупираха фабриките и там, където беше възможно, ги приспособяваха за производството на танкове и всякакви други оръжия за фронтовете. В същото време, селяните окупираха земите на господарите. В големите градове социалните служби бяха реорганизирани под контрола на работниците и снабдяването с хранителни продукти беше осигурено от синдикалните организации.
Но с всеки изминат ден пропастта между революционерите-работници и техните представители ставаше по-голяма. Това беше разбираемо, понеже, далеч от това да ги представляват, те се бяха трансформирали виртуално в едно изпълнително тяло, отговорно пред Комитета на антифашистките милиции, а не пред членовете на Се Не Те. За пореден път попаднахме в ситуация, в която революционните маси напредваха и окрупняваха своите успехи, докато „шефовете“ изоставаха, парализирани от собствената си неспособност да контролират събитията, като отправяха хвалебствени или заплашителни апели, призоваващи винаги към сдържаност. В първия манифест на Иберийския комитет на ФАИ, разпространен по радиото на 26 юли, беше употребен един повече от странен език, за да се опише борбата „срещу фашистката хидра“, но в него нямаше нито дума за Социалната революция.
Нещо повече, шефовете на Се Не Те-ФАИ възприеха най-яростния език и заплашителен навик да дамгосват и наказват сравнително незначителните прояви на грабежи и уреждане на лични сметки от първите дни на Революцията, макар че пред размаха на социалния бунт, дезорганизацията на икономиката, рухването на социалните служби и пълното отсъствие на „силите на реда и закона“, грабежите, престрелките и опожаряванията на църкви бяха нищожни в сравнение с дълбокото чувство на отговорност и инициативност, проявени от работниците при реорганизирането на живота на страната, не според старите критерии, а в хармония със собствените им разбирания за социално равенство и справедливост. Те организираха патрули за охрана, заместиха митничарите на границата, за да попречат на всяка дейност на франкистите в тила; те поеха контрола над телефонните централи, за да могат да залавят всяка политическа интрига между Барселона и Мадрид. Общо взето, те показаха отличен усет и предвидливост в революционния период, докато техните шефове бяха погълнати от тактическите, дипломатическите или политически въпроси, в които постоянно губеха. Трагедията идваше и от това, че правителствените сили, маневрирайки и насочвайки политическите партии заедно срещу Се Не Те, печелеха бързо терен. В действителност, за два месеца проблемът, породен от двувластието между Комитета на антифашистките милиции и Каталонското правителство на Компанис, беше разрешен чрез премахването на първия. Без да са разбрали нищо от първите опити за сътрудничество на Революционния Комитет с политическите партии, шефовете на Се Не Те-ФАИ обсебени от идеята, че Революцията трябва да почака докато се спечели войната, участваха в правителството на Компанис.
(Следва)