Анархистическите училища се стремят да разрушат бариерите, издигнати от социалното неравенство.

Нарушавам предсмъртното желание на големия анархист, педагог и хуманист Франсиско Ферер, заявено преди разстрела, на който е осъден през октомври 1909 г. от съда на испанските монархисти и клерикали, като казвам, че следващите страници са компилация от негови идеи в издаваното по време на парижкото му изгнание в началото на ХХ век списание „Обновеното училище“ и на „Свободна Младеж“ от началото на 30-те години на миналия век, издавана в Сарагоса от неговите млади ученици.

Г. Константинов

Днес понятието свобода е изгубило първоначалния си смисъл, защото господарите и техните учени лакеи и попове са направили всичко възможно да замъглят значението на този основен принцип. Представата за свободата е станала до такава степен повърхностна, че за нея говорят като за някаква стока, някакъв пазарен артикул за еднократна употреба, която не заслужава да ѝ се обръща особено внимание. Анархистическото образование е остро критикувано именно заради пораждания от него стремеж към свободата. Тази критика е предизвикана, освен от застрашените интереси на господстващите класи, още и от ширещото се и насаждано невежество сред „низшите класи“. Мнозинството разбира свободата като възможност всеки да прави, каквото си поиска.

В анархистическата педагогика свободата се разбира в нейното истинско значение. Пълната свобода на детето е единственото средство и условие, което му позволява да достигне зрелост и да бъде щастливо. Да бъдем свободни означава да обмисляме различните възможности и да изберем тази, която е най-добра за личностите. Това значи още да притежаваме волята и способността да разрушаваме бариерите пред развитието и постоянно да обновяваме средствата, както и самите себе си, без да се подчиняваме на когото и да било.

Анархистическото училище се стреми да възпита съблюдаването на няколко основни принципа, които се обясняват лесно:

Пълната индивидуална свобода

Тук трябва да подчертаем дебело противоречието между свобода и авторитет. Според педагозите-анархисти, авторитетът не дава нищо на учениците и само ги подбужда да се привързват към ценности, които през целия им живот ще ги теглят към подвижните пясъци на днешните обществени отношения между господари и роби, пречейки им да се изтръгнат от тях. Често обаче се допуска една грешка, която има тежки последици: като отхвърлят принципа на авторитета, те не го заменят с концепцията за уважението, забравяйки, че уважението към другите на основата на свободата дефинира същността на личността.

Играта, като достъп до знанието

Игрите, както е известно, са необходими на децата за тяхното умствено формиране, здраве и физическо развитие. Чрез играта детето си взаимодейства със себеподобните и развива всички свои заложби и качества. Ето защо е необходимо да се въвеждат игри във всеки клас през учебния период. Най-важният фактор на играта се състои в това, че в нея детето проявява своите желания и искания, затова то трябва да бъде поощрявано да бъде съвършено свободно, без да се страхува да бъде самото себе си. Колкото повече една игра е важна за детето, толкова по-интензивна става тя. Заедно с това, игрите са важен достъп към знанието. Момченцата и момиченцата често си играят на възрастни мъже и жени и когато достигнат зряла възраст, нерядко стават това, което са желали да станат, като деца. Освен това, игрите им помагат да развият чувството на алтруизъм. Ако децата са егоистични и се стремят да командват своите връстници, в хода на колективните игри те се научават, че могат да сполучат много повече с помощта на солидарността.

Отсъствие на изпити, конкурси и травматизираща конкуренция. Отказ от традиционните критерии за поощрения и наказания

В анархистическото училище традиционният изпит е напълно отхвърлен. Счита се, че този педагогически инструмент е напълно безрезултатен. От един изпит не може да се прецени и определи как работи учащият се. Не бива да забравяме и за страховете, мъките и проблемите пред които се изправят учениците по време на тези изпитания. Както и това, че те се чувстват нещастни неудачници или стоящи невероятно високо над останалите в зависимост от злополучната или отлична „оценка“. Изпитите се отразяват абсолютно негативно върху психиката на децата, могат да ги доведат до физически и душевни болести, които могат лесно да бъдат избегнати. В обществото, в което живеем, изпитът се разглежда като нещо напълно нормално, като едва ли не единствено средство за подбора на тези, на които е „съдено да заемат престижни постове“, отделяйки ги от обикновените трудещи се. Изпитите служат само за удовлетворение на чувствата на маймунска любов на родителите, на тщеславието и егоистичните интереси на мнозина преподаватели и се превръщат в истинско мъчение за учащите се както до, така и след провеждането им. В анархистическите училища всичко трябва да се върши с оглед ползата за учащите се. Всяко действие, което не съответства на тази цел, трябва да бъде отхвърлено като противоречащо на природата на свободното възпитание и образование. В тези школи не съществуват нито възнаграждения, нито санкции. Наказанието привиква ученика да зависи от авторитета и от страха. Преподавателите са длъжни да се откажат в своята практика от всякакви морални и материални наказания.

Съвместното обучение на учениците от двата пола, независимо от социалния им статус

Анархистическите училища се стремят да разрушат бариерите, издигнати от социалното неравенство. Анархистическата педагогика възнамерява да приключи с авторитаризма и затова, вместо конкуренцията, тя се стреми да развива интелектуалните способности и личните усилия, на които е способен всеки човек. Вместо да управлява поведението, тя се стреми към освобождение и повишаване на отговорността, без каквото и да е чувство за греховност и вина. Вместо наказание, тя практикува свободния и разумен диалог. Вместо строго установени програми – рационална култура и практика, пригодени към личния ритъм на съзряване и в интерес на развитието на всеки индивид. Вместо зазубряне и запаметяване – творчество и логическо мислене. Вместо натрупване на безсмислени знания – максимално възможно развитие на интелекта и изграждане на разностранни личности. И вместо агресивност – толерантност, самоуправление и самоопределение. Участието на възрастните не трябва да има заповедно-ръководещ характер, те да не налагат на всяка цена своите ценности, разбирания и мнения – ученикът трябва да придобие способността да ръководи сам собствените си постъпки. Функцията на възрастните се състои в това да предоставят на децата информацията, която ще им позволи да решат конфликтите си. Идеите не трябва да се натрапват – на децата следва да се предостави възможността да се съгласяват с тях или да не се съгласяват.

Необходимо е тези процеси да се развиват във всеки индивид, защото, ако се натрапват отвън, педагогическият подход би бил крайно противоречив.

Методологията на свободното училище

Първото решение, което взимат  децата, когато постъпват в училището, е да принадлежат ли към дадена група, или не. Съгласието да се стане член на групата води до придобиването на права и задължения, произтичащи от колективния начин на живот. Свободата предполага отговорност, а за осъзнаването ѝ е нужно време, защото съзнанието за нея трябва да се породи в личността, а не да ѝ се налага отвън. Постепенното придобиване на отговорност по пътя на колективния труд произлиза от практикуването на самоуправлението. Ако ученикът губи интерес, материалът трябва да се задълбочи и разшири, за да предизвика любопитството му. Инициативата трябва да дойде от него. Придобиваните по този начин знания съдействат за социализацията на индивида двояко: 1) Изучаваните теми се предлагат на общото събрание, за да превърнат познанията, произтичащи от тях, в общо достояние, а не на отделни единици. 2) Един или друг ученик, при желание от страна на другарите му, може да стане „наставник“ на други учащи се и да ги обучава, при свободен избор, в областта на някаква специфична материя. Такова процедиране води до спонтанно възникване на групи, основани на общ интерес. Такава е методологията на сътрудничеството и взаимопомощта. Учителят е призван да стимулира инициативите, личните търсения, изследователския дух, а също така да си сътрудничи с учащите се, ползвайки своя по-голям опит. Обучението тук се основава на разбирането, а не на запомнянето, на развитието на реалните практически и полезни знания като част от солидарната култура. Паралелно с това съдържание на интелекта, се развиват такива връзки между хората като сътрудничеството, взаимопомощта, взаимното уважение, солидарността. Всичко това свързва в едно личните и колективни интереси, свободата и отговорността. Такива са целите на анархистическата педагогика.

През ноември предстои парламентът да приеме бюджета за следващата 2011 година.

През ноември предстои парламентът да приеме бюджета за следващата 2011 година. Всъщност всяка година по това време на българския народ му предстои да разбере колко по-беден ще бъде, колко по-малко условия за нормален начин на живот държавата му предвижда.

Управляващите от ГЕРБ, начело с Борисов, Дянков и Цветанов, са предвидили да нямаме досег дори до трохите от угощението, което си правят политиците и покровителствените от тях фирми и корпорации. Не случайно още когато финансовият министър Дянков показа своята визия за бюджета, той беше наречен от някои „милиционерска наглост“.

Положението по всички важни пера е повече от трагично. Намаляват се парите за образование и култура. Здравеопазването, земеделието и социалното осигуряване и подпомагане не получават жизнено необходимите средства за функционирането им. Единствената сфера, за която е предвидено да получава повече е, на не кой да е, а тази на вътрешния министър Цветанов.

Освен неолиберална политика, правителството на ГЕРБ се опитва да я обедини с авторитарна полицейщина. От една страна, това става, с предвиденото увеличение на парите в сферата на МВР с 6%, а от друга с новите поправки в Наказателния кодекс. Най-смущаващата от тях е, че който обижда публично богатите, властта, правителството, държавата, може да лежи до 4 години в затвора. Резултатът от тези ходове е опитът полицейщината да се узакони и това да се превърне в трайна тенденция, която да достигне размери от преди 1989 година и да превърне страната ни в милиционерска държава от болшевишки тип.

България е страната с най-много полиция на човек от населението в целия Европейски съюз. Повече има само в Кипър, но той беше превърнат в плацдарм на две диктатури – гръцката и турската. Като прибавим 150-хилядната армия от частни охранители и предвижданите поправки в наказателния кодекс, положението заприличва на Путинова Русия. Нищо чудно в скоро време и протестите да забранят и да започнат полицейски операции с кодови названия „Бедните“, „Гладните“, „Болните“, „Необразованите“ и други подобни, включени в една голяма разработка наречена „Български народ“.

Логично е също, че от управляващата клика ГЕРБ не се стряскат особено от „разследванията“ срещу далаверите на Цветанов и Иванов. Те им вършат прекрасна работа за отвличане на общественото внимание, докато здравеопазването, образованието и културата са пред закриване. Явно управляващите изобщо не са стреснати от факта, че в България от няколко години няма достатъчно на брой медицински сестри, които да могат да покрият нуждите на хората у нас, а голяма част от останалите са на предпенсионна възраст. Българският лекарски съюз предупреди за подобна опасност и при лекарите. Мизерните възнаграждения карат медицинските сестри и лекарите да напускат страната, като съвсем скоро и при тях ще бъде обявена липса на санитарен минимум. За да скърпят положението и да се покриват нуждите на хората, лекарите са принудени да работят извънредно, въпреки че на голяма част от работата им е свързана с много стрес и умора, които в никакъв случай не са от полза за пациентите. Вместо да се предприемат спешни мерки в тази област, се прави точно обратното и то ще засегне всички граждани, които не могат да си позволят специализирана лекарска помощ в чужбина, т. е. почти всички от нас.

Подобно е положението и в сферата на образованието. Предвиденият дял от бюджета е 3,3%, толкова колкото се отделя за образование в страните от Третия свят в Африка и Азия. Запитан да даде обяснение за орязания бюджет за образование премиерът Борисов е лаконичен и груб „Не искам да чувам! Прав е Дянков да реже!“

Държавата се стреми да засили полицейския фактор, за да може да защити забогатяващите елити от недоволството на хората, породено от засилващата се бедност. От друга страна, за да не могат гражданите да осмислят своята социална позиция и адекватен начин на действие, се режат парите за образование и култура. Тази практика не е измислена днес. Всъщност тя никога не е спирала. Още преди 150 години, „бащата на анархизма“ Пиер-Жозеф Прудон забелязва същото нещо в тогавашна Европа. В „Що е собственост“ той пише следната социологическа зависимост: „Колкото по-невеж е човекът, толкова повече неговото подчинение и доверието му в неговия водач е абсолютно. И обратното, всяко разсъждение върху заповедите и напътствията на водачите е протест срещу властта, едно начало на неподчинение. Колкото повече обществото се просвещава, толкова повече намалява авторитетът на властта. В обществото властта на човек над човека е обратнопропорционална на интелектуалното развитие, до което това общество е достигнало. В условия на неравенство заплатата никога не е достатъчна“.

Думите на френския анархист ще продължат да бъдат валидни, докато гражданите не разпределят благата според нуждите си, а оставят това на шепа лакоми дебили.

Ал. Пешунски

Отново е 15 септември. Едни от най-ярките ми спомени във връзка с този ден са суматохата покрай букетите за „госпожите“, лисването на канче с вода по стълбите и песента „Върви, народе възродени“ в чест на започващата учебна година. Дали защото съм от Пловдив, където почти всички пеят „Напред! Науката е слънци“, или защото, когато си на шест-седемгодишна възраст, доста често ставаш жертва на подли слухови илюзии (например: Трендафил Канемска и Рамбо Силек), тогава ми се струваше доста логично и същевременно забавно да пея заедно с другите начумерени второкласници „Напред! Науката е грънци!“ вместо „… Науката е слънце!“ Разбира се, имаше и други също толкова остроумни импровизации в контекста на същата песен, които бяха популярни, например „Науката е слънце, която във ушите грей“, вместо „във душите“, но грънците определено бяха част от моя любим петнадесетосептемврийски репертоар.

Сега разбирам, че явно началото на една учебна година и науката могат да бъдат забавни и по друг начин.

По време на откриването на учебната година в Тракийския университет президентът г-н Първанов е заявил „Категорично не приемам виждането, съгласно което на науката и образованието да се гледа като на някаква тежест, като бреме за бюджета и средствата за висше образование обикновено са на остатъчен принцип“. Дотук още не е много ясно кое е смешното, ще каже някой. Истински забавното идва на следващия ден, когато се появява новината, че бившата министърка г-жа Емилия Масларова ще бъде доцент в същия университет. В първия момент си помислих, че може би е станала някаква грешка или объркване в имената. Г-жа Масларова в момента е обвинена в присвояване в особено големи размери, така че сигурно университетът не би рискувал да навреди на репутацията си или на каквото друго ценно нещо там му е останало… Но не би: „Масларова няма присъда и може да заеме доцентското място“ е обяснението от университета. Спете спокойно, деца.

Алексей Петров не беше ли и той доцент в университет? И ако не се лъжа, той също в момента все още е само обвинен и няма присъда? Ако е така, значи той теоретично също може да продължи да изнася лекции. Колко му е да бъде уредена една видео-конферентна връзка от ареста.

Но нека не бъдем късопаметни и да погледнем и назад: науката в България се радва и на други „блестящи“ интервенции, които тепърва ще носят богати плодове. Една от тях е например създаването на Пернишкия университет, което беше подкрепено както от президента, така и от премиера, но не и от разумни доводи. Освен това българските ученици, спечелили куп медали от тазгодишните международни олимпиади по информатика, физика, химия и биология, бяха наградени с грамоти. А да имаш грамота е гот и е престиж, така че нека да не се оплакват. Освен това двама са получили лаптопи, а останалите – фотоапарат. Ще си щракат снимки и после ще ги гледат всички заедно на лаптопите на двамата.

Ако трябва да бъда сериозен, съм доста далече от мисълта, че България в момента би могла да инвестира кой-знае колко много в наука или образование. Както се видя, пари май няма за почти нищо, а и като гледам икономическия устрем, с който свистим по непостроените писти на Формула 1, ще трябва да отложим Нобеловите награди с някоя и друга година. Има обаче немалко възможности науката и интересът към нея да бъдат подпомогнати с минимални средства на различни нива – като се започне от най-малките бъдещи учени и интелектуалци и се стигне до тези, на които им предстои да решат накъде да поеме животът им (виж например кратката информация, която съм давал преди за детския университет и проекта „Brückenschlagen“). Но защо да се прави всичко толкова сложно, като човек може да спокойно да открива учебни години, да реже ленти и да вика „Напред!“ и там каквото друго му дойде?

yavoryalachkov.blogspot.com

Явор Ялъчков

Дали имаме наистина нужда от образование?

Дали имаме наистина нужда от образование? Тази мисъл може би не е лишена от смисъл. Не се нуждаем от кой знае какво и какво ни доставя то? По-добър статут в обществото, по-лесно намиране на добра работа или изграждане на здрав индивид?

Крайно се съмнявам дали трябва да учиш, за да работиш нещо, което изисква натискането на няколко копчета. Самите медии обременяват още повече – те както доставят знания, така и пречупват знанията през призмата на техните продуктови послания.

Не е лъжа, че няколко медии създадоха имиджа на днешните ни звезди – били те певци, или управници. Само заради фамилията ти понякога ще ти намерят място и ще ти кажат: „Спокойно, с времето ще се научиш“. Тогава за какво ни е да ходим на място, което травмира от самото детство? Дали учението трябва да съществува в сегашния му вид, с неговия властнически и тоталитарен подход към „подрастващото поколение“ – силно ме съмнява. Факт е, че училището е най-големият стресиращ обект за едно дете, откъсването от уютната среда и заставянето да върши и научава неща, които не го засягат, от самото му съзнателно възприемане като личност. Едновременно с това детето трябва да бъде вкарано подчинено в едно учреждение със съмнително минало и още по съмнителни методи.

Социализацията и приобщаването на индивида към групата наистина трябва да се извърши, но не да бъде управлявано и така – поредният номер в дневника с име и фамилия, но куха личност.

Ролята на учителя трябва да бъда по-малко критикуваща, повече обучаваща и по възможност намалена до минимум. Самият учител възприема детето като поредния номер, с който той трябва да се занимава, наред с всички останали проблеми, които има.

Цялата система трябва да бъде по-малко централизирана, по-разкрепостена и да бъдат премахнати ограниченията на старото мислене – децата са деца и лесно могат да бъдат манипулирани. Самото общуване и самият процес в семейството отдавна го няма и никой не може да попречи на отчуждаването на родителя от детето. Ролята на някогашната баба днес е заменена от поредната компютърна игра или поредния полуфабрикат.

Би могло да бъдат намерени жени (дали детегледачки, или т. нар. „au pairs“), които да помагат вътре в семействата, да се грижат за отглеждането на децата и така да се премахне ролята на бабата или се отделят грижите от родителите.

Нито учителите полагат грижи да обучават, нито учениците си правят труда да разбират. Не е лъжа, че в някои университети, вместо да бъдат обучавани студентите, самите преподаватели предимно се занимават с търсене на “проекти“ за припечелване. Вярно е и другото, че някогашните научно-изследователски екипи, работещи за външни фирми, вече не съществуват, но не могат вечно да се извиняват с това.

Отдавна битува мнението, че като завършиш, няма да работиш каквото си завършил, а каквото има.

Едно образование би трябвало да дава равен шанс за развитие, но не като еднакво прекърши творчеството. Самите родители заставят децата си да се занимават с дейности, които не са им присъщи, и продължават на по-късен етап да си приписват както техните загуби, така и техните победи.

Изоставеното от държавата – а и обществото – образование превърна ученика и студента в „пушечно месо“, което някъде се бие за едното голо „браво!“, в поредния депресивно оглупял хлапак, който си мисли, че всичко започва от него и свършва след него. Самият авторитет на учителя вече е до такава степен издънен, че няма накъде. Систематично потъпкваното му самочувствие доведе до фарса, в който се е превърнал. От него зависи какво ще е идното поколение, но никой не го е грижа какво ще бъде утре. Държавата вече изглежда неспособна да защити системата, която я крепи, и е на път да се пречупи под тежестта на собственото си нехайство и да се самоунищожи – въпрос само на време.

Малори

Софийски университет

На 11 май 2010 г. в София, пред централния вход на Софийския университет, се провежда протест срещу намаляването на бюджета на СУ с 25%. Официалните организатори са Студентският съвет и ръководството на СУ. Освен от студенти, протестът е подкрепен от учени от БАН и синдиката „Образование и наука“ към КНСБ, присъстват общо около 300 души.

Компактна група от студенти-анархисти и активисти на ФАБ се включва в протеста със свой транспарант. Целта е да се акцентира върху това, че проблемите на образованието не са само в намаляването или увеличаването на бюджета, а в това дали то е достъпно, кого обслужва и какво е нивото му.

Това очевидно не се харесва на част от организаторите, за които със сигурност се знае, че са добри в харченето на бюджети, а защо не и на техните гости от КНСБ, които не са организирали нито един социален протест, откакто премиерът им каза, че „ще ги чака на другия тротоар“ или пък „учените от БАН“, при които, ако се съди по данните на комисията по досиетата, най-често създаваният „научен продукт“ през последните десетилетия са били доносите.

Един от присъствалите студенти-анархисти описва случката и цялостното протичане на събитието така:

„Около 10 часа бяхме пред СУ. Имаше доста хора, а от всички страни прииждаха още. Организаторите заеха места на стъпалата и опънаха транспарантите си.

Бяхме десетина души. Заехме позиция от дясната страна на стълбите и разпънахме нашия транспарант: „Образованието – на хората, не на държава и капитала!“.

Никой не ни направи забележка или намек, че не сме желани, дори ни обърнаха точно срещу репортерите. Така стояхме около 20 минути, през които трима от нашите бяха интервюирани, като обясниха защо протестираме.

През цялото време едно портиерче от университета търсеше конфронтация с нас.

Още с разгъването на призива ни той застана пред транспаранта. Повтори няколко пъти, че такива като нас нямат място там и ни приканваше да си ходим. В един момент се разпищя, че на транспаранта пише против държавата, а това било недопустимо.

След като ореваха орталъка, от охраната се посъветваха със Студентски съвет и отговорът бе, че не са ни канили и не сме желани от тях. Веднага имаше реакция и ни беше казано да слезем от стъпалата.

Тогава въпросната мижитурка се опита да събори транспаранта, което нажежи обстановката. Единствената причина, поради която не се стигна до пребиването му, беше възпитанието и културата на анархистите.

Разбира се, ние отново издигнахме транспаранта. Тук видях нещо много хубаво.

Голяма част от журналистите, студентите и обикновените граждани се застъпиха за позицията ни.

Защо бяхме изблъскани тогава?

Нито правихме нещо лошо, нито правихме провокации. Просто изразихме мнението си, което явно беше проблем за някого.

Защо организаторите, уж протестиращи срещу намаляването на бюджета, се обърнаха срещу нас?

На всички трябва да им е ясно, че ние няма да се откажем от нашата борба за правото на образование.

Въпреки нежеланието на охраната, групата на анархистите остана на протеста, а проявата до края мина в дрънкане на общи и празни приказки и въргаляне по стълбите пред университета на студенти от университетския театър.

Изводът от горните палячовщини е, че са нужни напълно нови организации, подходи, предложения и решения, за да имаме едно истинско, ново образование, насочено към човека и обществото, а не изхранващо търтеи в тоги и костюми, с единствено предназначение да създава „кадри“ за държавната администрация и капиталистическите фирми.

На борба за свободно, безплатно и общодостъпно образование!

* * *

P.S. В последствие представители на Студентския съвет, организатори на протеста заявиха пред радио Христо Ботев, че изобщо не са забелязали случката и че всичко е било своеволие на част от охраната, което те осъждат.

От студенти анархисти

След като отлично приложиха „препоръките“ за приватизиране на висшето образование и започнаха да превръщат училищата в дружества за търговия с деца1, беше логично нашите управляващи да „реформират“ и качествените критерии по отношение на образованието. На 27 април в Министерството на образованието и науката беше представен законопроект за училищното образование. Преди да бъде префасониран в парламента, така че да се загладят неолибералните откровения, ще направим кратък анализ на предложеното от образователните корифеи на властта2: „валидиране на знанията, придобити при неформално самостоятелно обучение“, „сертифициране на знанията (например по компютърна грамотност) чрез удостоверения“, „стандарт за включващо обучение“ и други заети от корпоративните „глосари“ модернизми.

„Трябва да гледаме на образованието не като на разход, а като на инвестиция. Децата ни не са разход, децата ни са инвестиция“, заявиха „образователите“ пред казионните журналисти. Но доколко въпросните промени са реална инвестиция в децата ни?

Две неща се набиват на очи – ориентиране към пазара на работна ръка и гъвкавост по отношение на изискванията към учениците. В гъвкавостта по принцип лошо няма. Макар че трудно ще се реализира у нас, поради това, че образователните ни кадри са възпитани в условията на единното „социалистическо“ образование, безспорно можем само да аплодираме намерението на ГЕРБ да дадат на децата избор как и колко да се обучават.

Но като наложим върху това „пазарните“ принципи, добре подкрепени в законопроекта, виждаме че изборът фактически е какъв занаят да набият в главите на децата, а не какво образование да получиш. Нещо повече, за получения занаят плащат не само родителите със своите данъци – плащат и децата със своята независимост. Това е дебилен подход, типичен за капитализма – приватизация на печалбата, национализация на загубата. В случая обществото поема разходите на фирмите да обучават своите работници и им дава  възможност да печелят, като му продават допълнително образование.

Ограничаването на избора започва с това, че държавата абдикира от общообразователните дисциплини. Учебният материал ще се намали с една четвърт, като повече щяло да се набляга на упражнения и повторения3. Откровената цел на гимназиалното обучение вече ще бъде да вади професионалисти на пазара, а не да ограмотява хората за света около тях. Който иска да има достъп до знание извън нужното за професията му, ще трябва да си плаща за него.

Смисълът на общественото образование не е да дресира работниците на капиталистите – те прекрасно се справят с това вече няколко столетия. Смисълът – и инвестицията – на образованието е да изгражда хора, които да създават нова икономика, нови отношения, нови „работни места“, ако щете. Обратното – което се лансира в момента – означава спирала на стагнация и регрес.

Детето 11 години ще бъде възпитавано в примиренчество и егоцентризъм4, а накрая ще излезе от училище с оценка за правилно поведение4. Хубаво е, че „не се допускат ограничения или привилегии, основани на… обществено положение“, но едва ли някой вярва, че от възможността да бъдат възпитавани извън масовите училища биха се възползвали децата без съответното „имуществено положение“. Масово децата ще бъдат възпитавани да славословят „националните герои, дали живота си за Българската държава“, но да гледат на другата страна, когато някой бие хора на улицата.

Ограничаването на избора приключва с освобождаването на „частната инициатива“, което на практика развързва снижаването на качеството на образованието до абсолютния минимум. Доброто образование окончателно се превръща в привилегия за онези, които могат да си позволят частни училища.

Образованието като средство за намиране на по-добро място в обществото постепенно губи ролята си. Класовото разделение в обществото се задълбочава. Важен е фактът, че това е част от дългосрочен процес на приватизация и оттегляне на държавата от образованието, който тече в цяла Европа5 и в САЩ6. Но от това на нашите деца няма да им олекне, когато се окаже, че няма платена работа за тях. Затова, ако наистина гледаме на образованието на децата си като на инвестиция, нека не оставяме държавата да ни ограби по типичния за бюрократа с тоягата дебилен начин!

Златко

БЕЛЕЖКИ

1 Виж „Кой печели от делегирания бюджет“, Свободна мисъл, април 2009 г.

2 Според „На 5 г. в предучилищна, на 13 – с основно образование“, news.bg, 27 април 2010 г.

3 Виж мъдростите на министъра в „Съкращават учебния материал в училище“ от news.dir.bg. Както се казва, „повторението е майка на затъпяването“.

4 „Ще оценяват учениците не само за знания, но и за поведение“, 27 април 2010 по Дарик радио.

5 За актуалният процес провеждан по нареждане на ЕС можете да се прочете например в „Да пратим „Болоня“ в историята!“ на сайта на Студентско-ученическо движение „Призив“ www.priziv.org

6 За това кой има възможност да учи в колеж в САЩ виж „College Moving Out of Reach“ на сайта educationandclass.com от 3 декември 2008 г.

Какъв беше резултатът от стачката? Какво се промени след нея?

Това, за което стачкувахме – увеличаване на заплатите – реално не беше постигнато. Получихме делегиран бюджет, който не увеличи заплатите, а влоши отношенията в колектива, колеги напуснаха или бяха съкратени, учениците много по-трудно се контролират. Аз се опитвам да гледам от хубавата страна, но не виждам и една положителна промяна.

Доволни ли са останалите учители?

Коментираме резултатите от стачката много често и резултатът е един: делегираният бюджет, което веднага води до въпроса за заплатите и за това ще имаме ли пари за заплата, за празници, даже и сега за предстоящия 24 май. Оказва се, че няма да получим никакви пари, подобно и на предишния 24 май. Преди делегирания бюджет винаги за празниците, пряко свързани с учителската професия, получавахме парични награди, които подпомагаха празника ти – ето това е темата на коментарите ни.

Какви са отношенията в колектива?

Отношенията в колектива в нашето училище (колектив от около 80 учители и 4 в ръководството) се основават предимно на лицемерие и завист, кой получава по-голяма заплата и заслужена ли е тя. Повечето колеги не водят качествен учебен процес (смея да твърдя), но изобщо не им пука, защото такава заплата не може по никакъв начин да те мотивира и да те кара да повишаваш, да подобряваш качеството на образованието, което даваш. Просто ходиш на работа – за тези пари толкоз.

Какви са отношенията ви с децата?

Отношенията с децата стават все по-трудни. Те непрекъснато изразяват мнение за твоята работа, едва ли не искат да те научат как да си я вършиш, но така както на тях им харесва – да бездействат в час, да не пишат, да си говорят за интересни за тях теми. А за отношенията на клас и класен ръководител не ми се иска и да се сещам. Класният е винаги лош, защото непрекъснато ти диша във врата за извинителни бележки или пък те наказва, лош и нехаресван е класният, просто защото следва правилника на училището – напълно неоценен и неразбран труд, напразно хвърлени усилия.

Какво получавате срещу труда си?

Срещу труда си получавам по-често негативното отношение и много по-рядко уважението и признателността на учениците, на колегията и ръководството, и, разбира се, заплата около 450 лева чисти.

Защо работиш като учител?

За 6 години учителски стаж чувствам, че това е моето призвание. Но с всяка изминала година нещата стават все по-зле, поколенията – по-трудни. Признавам, че и непълният работен ден, възможността за повече свободно време и гъвкавост, които ми дава тази професия, също ме карат да бъда в училище. А и дозата сигурност също. Работила съм и в частна фирма – разликата е огромна, а заплатата не е кой знае колко по-голяма, но зависи от фирмата и начина, по който си попаднал в нея. Най-добрият вариант е съчетаването на учителската професия с още нещо допълнително извън училище, та дори и частните уроци.

Какво би искала да се промени?

Много бих се радвала, ако се въведат много точни и ясни правила в училище. Малко повече правомощия на учителя, така, че да контролира успешно поведението на ученика. Но, ако това стане, май ще останем без ученици (смее се).

Бих се радвала, ако по-голяма част от учениците ми оценяват наистина това, което правя за тях, изобщо труда ми, ако видя признателност и уважение, респект в техните действия и думи.

Как мислиш, че може да стане това?

Без подкрепата на родителите, на цялото общество няма как да тръгнат нещата, защото дори и нещо малко хубаво да изградим в училище, то рухва в момента, в който ученикът е вън от училищния двор. Отношенията на хората навсякъде около тях дават лошия пример и точно обратното на това, което ние правим в училище. Нашето общество няма вече никаква ценностна система, а това неизбежно влияе и на възпитанието на новото поколение.

За съжаление липсата на каквато и да е загриженост за българското образование от страна на държавата е факт. Само хора, които наистина обичат работата си като учители (за съжаление те са на изчезване), са някак загрижени за бъдещето на младото поколение на България. Правителството хич не го интересува и пример за това са срамните 4,2% в бюджета за образование. А може би целта е образованието да се унищожи, да останат в България прости хора, чиято единствена роля е да бъдат лесно манипулирани и използвани за благото на някой друг.

На дневен ред излезе въпросът за матурите на учениците, завършващи 12 клас. В цялата тази каша и упадък на образованието това е поредното „отбиване на номера”. Хората, които крепят образованието на крака, са все по-малко мотивирани да вършат работата си. Заплатите са ниски, учители напускат работните си места. Мисля, че в тази обстановка цялата пародия с матурите ще се окаже отново един целенасочен провал. А има какво да се направи, освен неефективни нововъведения – да се наблегне на истинските проблеми: осигуряване на достойно заплащане, което да поддържа и добрата мотивация за работа на учителите, и да привлича нови хора към учителската професия.

Аз мисля, че матури трябва да присъстват и в нашата „образователна система” и за това има достатъчно силни аргументи.

Няма добри и лоши училища. Има училища, в които мнозинството от децата се опитват да научат нещо, има и такива, в които учителите се молят някой най-после да седне и да научи нещо. Oттук идва и разликата в оценяването. В училищата с по-малка мотивация, за да се задържи намаляващият брой ученици, се наблюдава симулиране на дейност. Например не се пишат много отсъствия (защото, ако започнат да се пишат, ще трябва някой да изхвърчи, следователно бюджетът на училището намалява, а оттам и достатъчно унизителните запалти), оценките се завишават безпричинно, за да има все пак някакво свидетелство, че в това училище се извършва успешно обучение, както и още куп други такива абсурди. В училищата с по-голяма мотивация на учениците (така наречените „елитни” училища) работата, която един „мотивиран” ученик трябва да свърши, за да получи дадена оценка, сравнена с работата на „немотивирания”, е многократно по-голяма. Получава се несправедливо приравняване на оценения труд, от което разбира се страдат „по-мотивираните”.

Ясно е, че има неравенство, има несъответствие и следователно има нужда от някакво справедливо, еднакво за всички и стандартизирано средство за оценяване. Тук се намесват матурите. Това е един изпит, чиято цел е да оцени справедливо труда на всеки ученик, независимо от това в кое училище е учил. По мое мнение матури трябва да има по всеки общообразователен предмет, за да бъде оценяването още по-точно и по-справедливо.

Протестите против матурите обаче също са аргументирани, защото матурите не идват от небето. Тях трябва да ги измислят същите тези хора, които доказаха вече неведнъж безхаберието си за нашето образование и то не само с наглото пренебрежение към проблемите на учителите и недостига на средства за елементарни учебни дейности, а и с несъобразените „професорски” учебници и помагала. Страхът е съвсем аргументиран, а опасноста – съвсем реална.

Зомбайо, ученик пред матура

Безплатен обяд нямало, а има ли безплатно образование?

Няколко младежи (основно студенти) създадоха група, която да се бори за принципно нова постановка на образованието в България. Понеже основната част от тях са с комунистически разбирания, едно от основните им искания е това за безплатно образование. По-конкретно, те се борят за:

• безплатно и общодостъпно образование

• високи заплати и стипендии, и строг контрол на самите учащи върху парите, отпускани за образование

• рязко повишаване на качеството на предлаганото от учебните заведения образование

• рязко подобряване на състоянието на материалната база, при която се осъществява процесът на обучение

• безплатни учебници и субсидии за храна за всички учащи се.

Не е трудно да се забележи, че в тези искания безплатното е много, а заплащането – високо. Забеляза го и един уважаван доцент в Университета, който го окачестви като „недоразумение”. С добре познатия аргумент, че „няма безплатен обяд”, пък какво остава за безплатно образование.

Разбира се, науката ни учи, че всяко действие има противодействие, енергията в природата не се губи, а парите трябва да дойдат отнякъде. Не е нужно да си завършил университет, за да ти е ясно, че за да може някой да преподава, трябва да има кой да го издържа. Въпросът е кой трябва да издържа преподавателите? Само тези, които учат, или цялата общност?

В основата на горните искания лежи разбирането, че образованието и достъпът до знания е неотменно право на всеки член на обществото или в случая на всеки български гражданин. Без значение от неговото имуществено, административно или изобщо казано обществено положение, без значение от неговите изначално вродени заложби, всеки от нас би трябвало да има достъп до образование по същия начин, по който би имал всеки друг. Това е елементарен принцип на равнопоставяне, който би приел всеки човек, не разделящ хората на елит и боклуци.

След като така поставихме въпроса отговорът сам излиза наяве. Ако искаме да живеем в общество, което гарантира равни възможности на членовете си, трябва да се подсигурим, че то дава равен достъп до образование. Тоест, дори за човек, който няма нищичко в джоба и дори нищичко в главата, възможността за придобиване на знания трябва да бъде до степента, в която обществото може да си позволи. По-просто казано, образованието е нещо, което се плаща от всички, а не от онези, които го ползват. Иначе няма равнопоставеност.

Тук егоцентризмът изскача и започва да писка „Да ама така някой ще се изучи и ще взима повече пари, пък аз ще съм му плащал образованието. Това ли е справедливото?” На подобни дебилни разсъждения трябва да се отвръща с незабавно конфискуване на всички притежания, които не са лично изработени от умуващия дебил като несправедливо придобити.

Но да оставим дебилите настрана и дори да оставим комунистическите мечти на младежите – не е страшно, че имат такива. Страшно би било обратното. Принципът не на безплатно – защото безплатни са само слънцето и въздухът – а на равнодостъпно образование е дори по-нужен в условията на капитализма, ако той наистина е състезание на равни възможности при равни правила. Този принцип на капитализма – на конкурентността – очевидно противоречи на принципа „богат татко”, защото … ами защото като кажеш „принц”, си представяш женствено бледо и носещо чорапогащи създание, а не свиреп завоевател на нови земи и пазари. Очевидно е, че старото богатство убива конкурентната стръв и именно това ще бастиса „духа на капитализма” съвсем скоро, но това е друг въпрос.

По въпроса за образованието, ако всички хора имат еднакви възможности за образование, това би гарантирало по-честно състезание, тоест по-“свободен” пазар. Така че държавата, ако иска да бъде истинска „минимална държава”, би трябвало да гарантира образованието както на Антонио от Лозенец, така и на Ачо от Люлин, без значение дали родителите им са безработни или с­работни (т. е. с работници, които работят вместо тях).

Нямало обаче откъде да дойдат достатъчно пари. Това е също дебилно изказване, защото парите се печатат в монетния двор и можеш да си напечаташ колкото си искаш. Въпросът не е в парите: за да се осигури добро образование, трябва да се строят и поддържат сгради, игрища, да се прокарват жици, тръби, да се хранят и обличат преподаватели, да се разнасят бюра, машинарии, книги – или ще излезе, че образованието има нужда от много „необразован” труд. Ако парите изчезнат, ще остане само работа за вършене и нещата ще си дойдат на място.

Дори ако действително образованието е свободно и бройките за студенти не са ограничени – наистина ли всеки ще се затърчи да стане студент? Наистина ли държавата не би могла да понесе това бреме? Дори в днешните условия на „свободен пазар”? Едната възможна причина да се нахвърлят хората на образованието е отприщването на някаква сподавена любов към знанието, при което, като си спомням каква щура радост беше ставането сутрин за училище, направо ме напушва смях. Другата възможна причина е желанието за по-високи доходи, но пък те са високи, защото квалифицираните кадри са малко. Ако всички таксиметрови шофьори станат космонавти, космонавтите ще станат таксиметрови шофьори, споделят от синдиката на космонавтите към КНСБ.

За анархиста е ясно – всичко, което може да бъде достъпно, трябва да бъде достъпно за всички, а за да стане така, трябва времето да отива за работа, а не за умуване.

За анархиста е просто и ясно. Проблемът е при онези клети чада на майката природа, които още не са прегърнали инархизма, и се мъчат да сметнат на хилядото половината с джобен компютър в ръка и ръчен компютър в джоба. Да припомним задачата: в капитализма, за да има повече блага, трябва да има повече конкуренция. За да има повече конкуренция, трябва да има повече участници. За да има повече участници, трябва пътят до „старта” (завършването на учението) да е еднакъв за всички, независимо кой колко ще бърза по него – тоест равнодостъпност на старта, тоест учението. Пак, говорим на хората, които не са анархисти, но и не делят хората на „елит” и „шкарто” – тия са ясни, с тях се говори другояче. На този етап от задачата става страшно, защото клетата неанархична мисъл се хаква челно в коронния въпрос: колко да струва и кой да плаща, за да бъде равнодостъпно? Очевидно е, че ако един татко печели един милион на година и образованието на едничкото му мамино-писано му излезе хиляда лева, той е по-равен отколкото една мама, която се блъска за триста на месец и образованието на трите ґ изтърсачета, които гледа сам-самичка, излиза три хиляди на година. Значи сигурно богатият татко трябва да плаща повече от бедната мама, но колко повече? Тук естествено идва умната държава и предлага всичко да изчисли и обложи подобоващо – член 13, алинея хиляда и осма, ДДС, акциз, винетки, социално, здравно, пенсионо, задължително, доброволно, допълнително, данък смет, данък сгради, данък куче, данък хамстер, задачата решена, обаче две минус – пари пак няма. Богатият татко си е купил собствено училище на детенцето и го е отчел като разход – държавата получава среден пръст под формата на данък, защото таткото е купил освен училище на малкия и катедра по данъчно счетоводство на себе си. Проблемът на таткото е решен, но проблемът на бедната мама става два пъти по-тежък. Държавата щяла с данъците, с които е обложила богатия татко, като си приспадне корупцията, да ґ увеличи заплатата, за да може по-лесно да си плаща платеното държавно образование, но сега няма откъде (не за корупцията) и тя трябва да спре едното дете от училище, за да ядат другите две.

Така е, държавната система на образованието смърди. Смърди именно защото е в ръцете на държавата, а ръцете на държавата са винаги заврени отзад, когато не са заврени в джоба ти. И докато държавата се занимава с обществените неща, така ще е. Частните, както видяхме, си намират чалъма. Колкото по-скоро разкараме държавата, толкоз по-бързо ще имаме и образование, и здравеопазване. Друго решение за нас няма: нито ще завладеем половината свят, нито ще намерим сто милиарда барела нефт под Каспичан.

Златко и Сашо