Училището е част от идеологическия апарат на държавата и в него се възпроизвеждат познатите ни обществени отношения на власт и подчинение, на неравенство и несправедливост, породени от властническата система на принуда и експлоатация.

един анархистически поглед върху съвременната образователна система

Срещат се и такива, които твърдят, че образованието е област, отделена от политиката и икономиката. Те ни уверяват, че то е автономно, тоест в него никой не може или не трябва да се вмесва и решава как да работи, възпитава и обучава. Че е – или трябва да бъде – независимо от всичко, което става вън от стените му, оставайки си сфера на определен вид отношения между преподаватели и учащи се, че е място, където се съобразяват единствено с нуждите и желанията на членовете на образователната общност.

Всякакви подобни твърдения са измама или „наивност“ по-лоша от грабеж! По този начин „елитите“ на днешното общество искат да затворят достъпа ни и досега ни с учащите се, а защо не и с някои преподаватели, чиито мозъци са останали непромити, нерендосани и неполирани от системата. Истината е, че школото е изцяло зависимо от господстващите класи, които винаги са го ползвали за защита на привилегиите и доминиращото си положение в социалната, икономическата, идеологическата и всички останали сфери на обществения и личен живот. От най-невинната възраст до излизането от тях, учебните заведения, програми и преподаватели приучват децата, юношите и младежите към страхопочитание и подчинение спрямо стоящите на по-високото стъпало в йерархическия „ред“, към командване на „низшестоящите“, към конкуренция помежду им и унищожение на взаимопомощта и солидарността.

Държавата и „бизнесът“ разбират добре, че учебното заведение е един от най-мощните инструменти за поддръжка на съществуващата система. То е първото средство, за да се убие всякакво критично чувство, да се сподави дори най-незначителният бунт и да се удържат бъдещите „граждани“ под властта на господарите на света в който сме се родили, който „е най-добрият от всички възможни“, който е вечен и неизменен („така е било и така ще бъде“) или ако нещо се промени, то е, за да си остане той пак същият.

Държавата използва образованието като едно от най-добрите средства за подготовката на роби и господари. Изпитите и оценките имат едно-единствено предназначение: да потискат, оглупяват и разделят хората на „ценни“ и „излишни“ или обречени да бъдат слуги. Поощренията и наказанията са съставните части на школския регламент. При това ни заставят да вярваме, че този „ред“ е необходим, защото обществото ще се разпадне и самоунищожи без него. Тези правила и „принципи“ са отражение на същността на държавата. Училището е част от идеологическия апарат на държавата и в него се възпроизвеждат познатите ни обществени отношения на власт и подчинение, на неравенство и несправедливост, породени от властническата система на принуда и експлоатация. За нас, анархистите, взаимната връзка между образователната система, държавността, йерархията, „законността“, капитализма и експлоатацията е безвъпросно ясна!

Нуждите на властта и на капитала са превърнали образованието в един от отраслите на администрацията/бюрокрацията/полицейщината, на индустрията, на търговията и на проституирането или, както казваше нашият Ботев, в „школа на робството и шпионството“. Преди всичко се набива в очи колко силно образователните учреждения приличат на коя да е фабрика или административно поделение. Това са еднообразни, шаблонни, стандартизирани, сиви учреждения, заградени със стени, зад които се възпроизвежда идеологическият модел на господство на бюрократа или на предприемача. Университетите се превръщат в отражение на пазара на труда (или на впрегатния добитък) където трудещите се/учащите правят само това, което им нареждат, и безропотно приемат авторитарните норми и отношения. Отиващите в тях деца усвояват норми и „ценности“, които ги дресират и приучват да изпълняват функциите на началници и послушници. Действията им на работното място ще бъдат продължение на възпитаното и наученото в дух на командване или на коне с капаци и на покорност и подчинение.

Вътрешният живот в училището се отличава незначително от това, което става в чиновническото учреждение или в индустриалното предприятие. Единствената разлика е в суровините и в продукцията. „Суровините“ тук са самите учащи се, които отиват в училището така, както се доставят нови запаси и оръдия на труда. Продуктът е завършил школото с „академична диплома“. Училището или университетът произвежда стока, която на свой ред може да произвежда. Дори докато е непроизводителен, ученикът/студентът е рентабилен за държавата и за „деловите кръгове“ със своята потребителска стойност.

От друга страна още в училището може да се наблюдава как се заражда разделението на труда. С други думи, в днешния образователен процес всеки и всяка има тенденцията да получи различен сертификат за квалификация, който им позволява да заемат или да се блъскат с лакти и ритници в устрема си да стигнат до определено место в йерархията. Колкото по-дълго „стоката“ претърпява обработката в образователния конвейер, толкова повече тя е обработена. Затова имащите по-високи дипломи и звания биват назначавани на работа, която им позволява да господстват над по-малко обработените и разработени. Ето защо ние казваме, че днешното училище или университет са класови. Те пораждат йерархически разпределяеми работни места.

Съставни части на тази образователна система, която възпроизвежда репресивната социална система, са програмите на обучение, предметите и курсовете. Програмата трябва да се съблюдава стриктно: всичко е предписано и пресметнато; разделението на предметите е преддверието към разделението на труда; редуването на уроците и междучасията, на занятията и почивките са първообразът на работната седмица и на ежедневния отдих, през който се набират сили, за да се завлече „говорещото оръдие“ на труда до кланицата на наемния, еднообразен, задължителен и създаващ печалбите на гангстерите паразити трудов процес. Дълголетното пребиваване в образователните тюрми води до това, че мнозина не съзнават вече връзката между тях и „трудовото им ежедневие“. Те не си дават сметка, че всичко това са части от общата система на господство и експлоатация.

Такава е днешната образователна система, която не могат да реформират. В една следваща статия ще изложим нашето виждане за нейното революционно преобразуване и за същността на анархистическата педагогика.

Георги Константинов

Какъв беше резултатът от стачката? Какво се промени след нея?

Това, за което стачкувахме – увеличаване на заплатите – реално не беше постигнато. Получихме делегиран бюджет, който не увеличи заплатите, а влоши отношенията в колектива, колеги напуснаха или бяха съкратени, учениците много по-трудно се контролират. Аз се опитвам да гледам от хубавата страна, но не виждам и една положителна промяна.

Доволни ли са останалите учители?

Коментираме резултатите от стачката много често и резултатът е един: делегираният бюджет, което веднага води до въпроса за заплатите и за това ще имаме ли пари за заплата, за празници, даже и сега за предстоящия 24 май. Оказва се, че няма да получим никакви пари, подобно и на предишния 24 май. Преди делегирания бюджет винаги за празниците, пряко свързани с учителската професия, получавахме парични награди, които подпомагаха празника ти – ето това е темата на коментарите ни.

Какви са отношенията в колектива?

Отношенията в колектива в нашето училище (колектив от около 80 учители и 4 в ръководството) се основават предимно на лицемерие и завист, кой получава по-голяма заплата и заслужена ли е тя. Повечето колеги не водят качествен учебен процес (смея да твърдя), но изобщо не им пука, защото такава заплата не може по никакъв начин да те мотивира и да те кара да повишаваш, да подобряваш качеството на образованието, което даваш. Просто ходиш на работа – за тези пари толкоз.

Какви са отношенията ви с децата?

Отношенията с децата стават все по-трудни. Те непрекъснато изразяват мнение за твоята работа, едва ли не искат да те научат как да си я вършиш, но така както на тях им харесва – да бездействат в час, да не пишат, да си говорят за интересни за тях теми. А за отношенията на клас и класен ръководител не ми се иска и да се сещам. Класният е винаги лош, защото непрекъснато ти диша във врата за извинителни бележки или пък те наказва, лош и нехаресван е класният, просто защото следва правилника на училището – напълно неоценен и неразбран труд, напразно хвърлени усилия.

Какво получавате срещу труда си?

Срещу труда си получавам по-често негативното отношение и много по-рядко уважението и признателността на учениците, на колегията и ръководството, и, разбира се, заплата около 450 лева чисти.

Защо работиш като учител?

За 6 години учителски стаж чувствам, че това е моето призвание. Но с всяка изминала година нещата стават все по-зле, поколенията – по-трудни. Признавам, че и непълният работен ден, възможността за повече свободно време и гъвкавост, които ми дава тази професия, също ме карат да бъда в училище. А и дозата сигурност също. Работила съм и в частна фирма – разликата е огромна, а заплатата не е кой знае колко по-голяма, но зависи от фирмата и начина, по който си попаднал в нея. Най-добрият вариант е съчетаването на учителската професия с още нещо допълнително извън училище, та дори и частните уроци.

Какво би искала да се промени?

Много бих се радвала, ако се въведат много точни и ясни правила в училище. Малко повече правомощия на учителя, така, че да контролира успешно поведението на ученика. Но, ако това стане, май ще останем без ученици (смее се).

Бих се радвала, ако по-голяма част от учениците ми оценяват наистина това, което правя за тях, изобщо труда ми, ако видя признателност и уважение, респект в техните действия и думи.

Как мислиш, че може да стане това?

Без подкрепата на родителите, на цялото общество няма как да тръгнат нещата, защото дори и нещо малко хубаво да изградим в училище, то рухва в момента, в който ученикът е вън от училищния двор. Отношенията на хората навсякъде около тях дават лошия пример и точно обратното на това, което ние правим в училище. Нашето общество няма вече никаква ценностна система, а това неизбежно влияе и на възпитанието на новото поколение.

По темата беше организирана кръгла маса с участието на просветния министър Вълчев, Комисията по правата на човека и вероизповеданията и Комисията по образование и наука към НС.

Според предложението предметът религия трябва да е задължителен от 1-ви до 7-ми и свободно избираем от 8-ми до 12 клас.

От 1-ви до 4-ти клас основното съдържание да се формира от темите за морала от гледна точка на религията чрез притчи, приказки, сказания, а от 5-ти до 7-ми основното съдържание да е насочено към усвояване на исторически и културни знания за религиите (история на религиите, храмова култура, свещени места и свещени личности).

От 8-ми до 12 клас, когато предметът е свободно избираем вече да се изучават по-задълбочено история, антропология и свещени текстове, гласи концепцията.

Нямаме за цел да учим на религия, а да даваме знания за религията, поясни Бакалов.