Наука ли е икономиката или псевдо-наука? Каква е ролята на икономиката в реалния живот? …

Икономиката в наши дни е любопитно зверче. Тя се старае да опише аспекти от поведението на групи хора на математически език, който в някои клонове на икономиката е по-абстрактен дори от този във високо-енергийната физика. Изключително странно е човек да види стохастични диференциални уравнения (използвани във финансите) там, където трябва да се описват човешки взаимоотношения. Нищо чудно тогава, че за да станеш икономист, задължително изискване е да владееш прекрасно висшата математика и статистиката. Но паралелно с това в университетските програми по икономика, другите хуманитарни науки или липсват изцяло, или са само повърхностно представени (с редки изключения).

Тези факти би било редно да ни накарат да се замислим. В тази статия ще се опитам да дам критика на икономиката като наука, като повечето от нещата, които ще прочетете тук, не са мои идеи. Моята вина е, че съм ги подбрал и подредил по определен начин. Ако и на места да звуча краен или едностранчив, то е защото според мен в стандартните дискурси за икономиката гледните точки, които ще дам по-долу, напълно липсват, а е редно да бъдат разисквани, а в най-лошия случай поне упоменати. Така че ще се радвам написаното тук да се възприеме повече като причина да поприказваме, отколкото като лична нападка.

Защо тръгнах да пиша тази статия? Защото зад гърба си имам няколко семестъра икономика, които ме разочароваха дълбоко от нея като наука. Бях достатъчно наивен да очаквам да видя дълбоки прозрения за обществото в лекциите по икономика — нещо, което физичното ми образование не предложи. Очакването ми обаче остана излъгано … Защо пиша тази статия? Защото преди време бях тръгнал да си търся работа във финансите (едно от малкото места, където уменията ми биха имали приложение) и това, което видях насреща си, беше арогантност и нихилизъм … Защо пиша това? Защото от телевизора икономисти упорито ме убеждават как трябва да прегърна мизерията, защото печалбите на елита не са на ниво.

Възмутен съм! Затова пиша това …

Неизбежно въведение

Преди да започна, ще е хубаво да скицирам няколко определения, като например какво ще наричам икономика оттук нататък. Използвам думата „икономика“ в тази статия като събирателно. Под икономика имам предвид както икономиката като академична дисциплина, така и нейните по-“приложни“ клонове (на много места ще си говорим за полето на финансите, например). Голяма част от критиката ми се отнася за капитализма като цяло, но имайки предвид, че съвременната икономика е неразривно свързана и ключова за съществуването на капитализма, мисля, че читателят ще прояви разбиране. Някои биха се подразнили, че използвам много от тези думи (икономика, финанси, капитализъм) донякъде взаимозаменяемо. Причината е проста. Както ще видим, тези думи описват различни аспекти на един и същи монолитен обект. Разграничаването помежду им според мен е до голяма степен изкуствено (и по-скоро скрива, отколкото да разкрива), и считам по-скоро за академично упражнение, което ви препоръчвам да правите в свободното си време … В същото време обаче трябва много дебело да подчертая, че тук ще си говорим основно за съвременната общоприета икономика — тази, която ви говори от вестниците и телевизора; тази която използват политиците и „експертите“; тази която е окупирала планетата, обществото и живота ни.

Икономистите може би биха възразили, че единствено те имат правото да критикуват икономиката, защото те единствено притежават достатъчно задълбочен поглед в нея. Аз искрено ще се зарадвам ако икономист подеме обстоен радикален анализ на икономиката. За съжаление обаче, повечето критика идваща от икономисти се ограничава изцяло в рамките, поставени от самата икономика. Привидно конфликтните гледни точки на икономистите, като това да спасяваме бедните или банките по време на криза, са всъщност изведени до голяма степен от един и същи тип икономическо мислене, базирано на едни и същи допускания (а в много случаи и на едни и същи модели). Ако тези допускания са погрешни, то неминуемо гледните точки в икономиката биха се превърнали просто в илюзии за алтернативи; а самата икономика би се стопила до посредствена псевдо-наука и идеология. Дали това е така? Това е основният въпрос, който ще се опитам да адресирам тук.

За целта обаче, ще се наложи да си поговорим за това дали икономиката е наука или не. Което от своя страна означава, че трябва да кажем набързо какво имаме предвид под това дадено поле на знанието да е „наука“. Под научно поле ще разбираме такова поле, което използва научния метод, за да изучава света. Това означава, че то неминуемо трябва да е рационално, и да се гради на базата на проверки с реалния свят. Съвременната икономика претендира, че е именно такава наука. Нещо, което автоматично й придава едновременно и авторитет, и неизбежност. По същият начин, по който гравитацията ви „респектира“, когато застанете на ръба на някоя отвесна скала …

Икономиката като наука?

Икономиката е логическа структура (по-късно ще видим дали има стойността на наука, било то социална или не), която се базира на серия предположения за реалния свят, които спокойно можем да наречем аксиоми (недоказуеми твърдения). Тъй като систематизиран списък на тези основни допускания липсва във всички учебници по икономика, до които успях да се добера, реших, че е редно да го поместя тук, за да видим върху какъв фундамент лежи икономиката:

1. Преобърнат мироглед: Според икономистите светът е фундаментално икономически, а не (примерно) физичен; като природата и обществото са подсистеми на икономиката.

Природата с нейните ресурси и способност да поглъща замърсяването, на която я подлагаме, е просто подсистема на икономиката, казват икономистите. Те ни казват, че проблемите на околната среда трябва да бъдат решавани като я превърнем в стока, поставяйки цена на всяко дръвче в гората (пример — споразумението REDD [ https://en.wikipedia.org/wiki/REDD ]); на въздуха, който дишаме (пример — търговията с емисии на въглероден диоксид); на водата, която пием (пример — приватизацията дори и на дъждовната вода в Боливия през 2000 [ https://en.wikipedia.org/wiki/2000_Cochabamba_protests ]); на почвата, от която се храним; на семената, които сеем (пример — политиката на Монсанто, която води до масови самоубийства сред фермерите в Индия [ https://en.wikipedia.org/wiki/Monsanto#Farmer_suicides ]); …

Икономистите твърдят, че ресурсите на Земята са неограничени, въпреки физичната недопустимост на това твърдение. Нобеловият лауреат по икономика Милтън Фридмън ни казва [ http://books.google.de/books?id=oY2ZPn5EOTQC&pg=PA6&dq=...false ], че петролът е неизчерпаем ресурс, защото е по-важно да гледаме какво става с цените на петрола (които по време на неговото изявление явно са падали надолу), отколкото да слушаме предупрежденията на геолозите. [ Ето и кулминацията на изказването на Фридмън: "[петролът] е неограничен от икономическа гледна точка. Трябва да разграничавате икономическата от физичната гледна точка. Повечето грешки, които хората правят, идват именно от това, че не правят това разграничение.“ ]

Икономистите ни казват, че човешките животи имат цена, и следователно можем да ги вкарваме в икономическите уравнения. Според Лари Самърс (бивш главен икономист на Световната Банка; бивш министър на финансите на САЩ; бивш главен съветник на президента на САЩ по икономическите въпроси) животът на хората в Африка *струва по-малко* от този на хората в западния свят и следователно „Световната Банка трябва да окуражава мръсните индустрии да се преместят в най-слабо развитите страни“. [ https://en.wikipedia.org/wiki/Summers_memo ]

Икономистите могат да докажат, че природата и бъдещите поколения нямат думата, защото не могат да участват във финансовия пазар (вторите бидейки неродени още, и нямайки пари, които да инвестират (за парите вижте по-долу)).

Икономистите ни казват, че свободата, здравето, образованието, достойнството, покривът над главата ни, храната ни, сигурността за децата ни, за инвалидите и за възрастните — са все неща, които ние трябва да си „заработим“. И ако не ги заработим (примерно, защото мутрата, която управлява града ни, инвестира парите си в жени и коли, а не в индустрия, където да бъдем наети), то не ги заслужаваме. За пример за заслужил човек икономистите сочат хората от Уол Стрийт, единият от които за една година е спечелил толкова пари, колкото е брутният вътрешен продукт на 5 държави в Африка (с население над 6 милиона души, които явно не са заработили достатъчно) [ http://bit.ly/GTV8WV ]. Или сочат за заслужил мутрата, която купи ГОРУБСО – Мадан и се „смили“ над работниците там, които тънат в мизерия и глад, и посягат на живота си. Май той все пак е преценил, че миньорите са заслужили да си купят хляб днес?

Икономистите ни казват, че децата ни са новата реколта работници, които ние трябва да отгледаме на свои разноски, защото докато са малки, те не генерират продукция. След около 20-тина години растеж младежите са готови да се включат в редиците безработни. Ако не искат да са безработни, то трябва да минат през сертифициращи институции (наричани подлъгващо „университети“), където трябва да платят такса, за да им бъде издаден документ, че са пригодни за работа (което всъщност не им гарантира работа). Ако не могат да си позволят таксата, трябва да вземат заем, с който да си я платят. Като обещанието винаги е, че после ще заслужат достатъчно пари, за да си изплатят въпросния заем. За пример ще кажа, че студентските заеми в САЩ са вече около един трилион долара, като човек там няма право да „шикалкави“ и да обяви банкрут по тях, ако няма пари, за да си *купи* здраве или храна. В България твърдо сме решили, че американският пример е най-доброто за нашите деца, и затова икономистите ни убеждават, че трябва да приватизираме образованието си, здравеопазването си, … а може би и любовта към децата си?

Икономистите ни казват, че идеите и трудът ни са стоки. И този, който има повече пари, може да купи тези стоки. Ако ние не искаме да ги продадем, то е позволено на този с повечето пари да ги вземе от нас насила. Това може да стане по милиони начини (подкупването на съдии или наемането на скъпи адвокати при патентни спорове е само един очевиден пример). Кога последно сте видели идея, разработена с парите на данъкоплатци (като пример — компютри, интернет, …), да носи печалби на „инвеститорите“ си (т.е. на обществото). Идеите, които работят, се приватизират, а с тях и печалбите, които се вливат в джобовете на хитреци, които икономистите награждават с титлата „предприемачи“. Печалбите се приватизират, а основната част от риска остава за обществото, което поема загубите, ако идеята не може да генерира бързи печалби. Колкото до труда като „доброволно“ „8″-часово („8″ много често значи 12) робство, където оставяме правата си на прага на работното място (правото да се радваме на плодовете на труда си, а не те да бъдат отнемани от нас, и в замяна да ни бъдат давани трохи; да говорим, каквото мислим, без заплаха от това да бъдем изхвърлени на улицата; …), заради заплахата иначе да останем без храна, подслон, здраве … , темата е прекалено обширна, за тази статийка, така че нека я потупаме по рамото с 10-метров прът и я оставим за друг път …

2. Икономистите виждат хората като индивидуални частици, оптимизиращи задоволеността си според теоремата на Бейс.

Според икономистите човешкото поведение е резултат от математическо изчисление, а не резултат на чувства, хуманност, рационалност, вяра. Не намеквам, че човешките взаимоотношения са неопознаваеми. Просто казвам, че икономистите доказуемо грешат за тяхната природа. „Ирационалността“ на хората (като например желанието им да помогнат на семейство или приятели в беда) се моделира като шум, или като нестандартна обратна връзка или друг „иновативен“ член в уравненията. (Задача за домашно: пребройте икономистите получили Нобелови награди за измисляне на нов член в поредното си уравнение.) Хората почти задължително се третират като състезаващи се индивиди, и почти никога като здраво общество. „Няма такова нещо като общество“, ни казва Маргарет Тачер, „Има само индивиди“.

Симеон Дянков (да припомним: отличник в Световната Банка; сред 100-те най-цитирани икономисти в света [ http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001...=3&g= ]; фин. мин. на България) на неофициална среща със студенти бил обявил, че всеки второкурсник по икономика и в най-забутания университет в САЩ е по-добър икономист от средния професор по икономика в Европа. Причината според него? В САЩ икономиката се базирала на фундамент от сложна математика, докато в Европа все още на места понякога се разчитало на качествени (а не на количествени математически) икономически анализи. Не ги е срам!

Какво постига математизирането на взаимоотношенията между хората? Говорейки си с хора, работещи на Уол Стрийт, човек остава с впечатлението, че за тях човешките животи нямат значение (или може би никога не са се замисляли за тях?!), когато примерно спекулират с цените на храните и обричат стотици милиони хора на глад [ http://bit.ly/crcXMV ]. Това, което е важно за „работниците“ на Уол Стрийт, са само цифрите, само печалбите — нещо, което се култивира в главите им още от ранните им години в университета, че и от преди това от пазарната „култура“, пропила обществото. Не се учудвайте тогава, когато видите по телевизията убедени икономисти да ви обясняват, че не заслужавате мизерната ви заплата или пенсия да се вдигне с десетина лева (= 20 яйца?). Последното нещо, за което мислят те, е вашият живот.

Така се получава, когато човек остави математиката, или дори само рационалното мислене, да го води за носа, и разчита тя да определя етичното му поведение. Истината е, че човек може да рационализира абсолютно всичко. Например един може да докаже „че бедните са заслужили бедността си“; друг може да докаже, че „смъртно болните трябва да бъдат убивани, за да не ядат от храната на другите“; трети може да докаже, че „децата трябва да бъдат отнемани от майките им, за да се прекъсне чувството за родственост, което води до шуро-баджанащина“. Аз съм абсолютно сигурен, че добрият икономист е рационален и логичен. Проблемът е, че само логиката не е достатъчна. Истинският учен трябва да проверява идеите си спрямо действителността. Като действителността включва чувствата на хората, включително техните преценки за добро и зло.

Такъв вид „проверка“ е абсолютно задължителна в социалните науки, не само в природните. За да илюстрирам това, нека първо дам пример от другия край на спектъра на науките. Нека дам пример с физиката: Това, че природата ни „позволява“ да строим и взривяваме атомни бомби, не значи че *трябва* да го правим — не случайно движението против ядреното оръжие е започнало в средите на физиците (Айнщайн е бил един от тях), видели как „тяхната“ наука се прилага от политиците. Но въпреки етичните проблеми, физичните закони не се влияят от това какво приложение намират в обществото (ядреният разпад си е ядрен разпад, независимо дали става в сърцето на атомен реактор или атомна бомба). При природните науки обективността се диктува от природата (от експериментите, които правим в лабораториите си, или от наблюденията, които извършваме), докато етичните измерения са на заден план (ако въобще фигурират). За разлика от природните науки, при социалните науки, обективността (където може да се говори за такава) се опира основно на етичните измерения на аргументите — на общочовешки хуманистки принципи като това да не се държим с другите по начин, по който не искаме те да се държат с нас …

По друг начин казано: Ако не можем да зачеркнем ядрената физика като *погрешна*, защото може да доведе до смъртта на милиони (това в никакъв случай не означава, че трябва да вдигнем ръце и да оставим бомбите да експлодират!); то при икономиката *би трябвало* да е точно обратното: Би трябвало моделите, които водят до гладуването на милиони, да бъдат захвърляни, а не третирани като феноменален теоретичен успех, защото водят до генерирането на грандиозни печалби.

Трябва дебело да подчертая обаче, че паралелно с етичните измерения, икономиката трябва да се съобразява и с физичните ограничения, които природата й налага — нещо, което икономистите упорито отказват да правят. За това ще говорим в детайли по-долу, когато говорим за експоненциалния растеж, предписван ни от икономистите.

Да обобщим: Ако човек не проверява идеите си спрямо реалния свят, то той не прави наука, а псевдонаука. За съжаление икономиката се е превърнала именно в псевдонаука. Повече по този въпрос — след малко.

Преди да стигнем до там, нека се запитаме първо каква роля играе математизирането на икономиката? Горните примери не сочат ли, че математизирането на икономиката помага на икономистите да се абстрахират от последствията на моделите им върху хората? Абстрахиране от човешкото? Това винаги ми напомня за това как се тренират войниците в САЩ. След като командващите американската армия през първата половина на миналия век са били разочаровани от ниската ефективност на войниците си (т.е. те не са убивали достатъчно, защото са виждали срещу себе си не врагове, а човешки същества), се е стигнало до решение войниците да се тренират да стрелят по инстинкт (срещу изскачащи мишени в полигони или видео игри), за да не им бъде дадено време да се замислят преди да натиснат спусъка. Но може би само аз правя тази аналогия …

Нека обобщим набързо, че имаме още много работа. Хората, като частици, си взаимодействат по определени икономически закони, които могат да бъдат изведени от Лагранжиана на Стандартния Модел, след като се изчисли интегралът по траекториите, и се намери екстремумът на действието. Резултатът е, че хората са фермиони, а калибровъчният бозон на взаимодействието им са парите … Хм! Май се отплеснах (или не?)! Забравих, че говорим за икономика, а не за физика на елементарните частици …

3. Икономиката е имунизирана срещу научния метод.

Сравнително безмозъчното математизиране в икономиката е само най-горния слой проблеми в нейната структура.

Не твърдя, че моделирането в икономиката е невъзможно или ненужно. Всяка наука, която се занимава с рационалните (и опознаваеми) аспекти на обектите си на изследване, използва рационални модели, за да опише тези обекти. Нека за простота приемем, че икономическите взаимоотношения между хората могат наистина да бъдат обяснени с такива модели. (Това много дебело искам да подчертая, че е изключително нетривиално допускане, което тепърва трябва да разискваме. Но, за да дозреем до него, има да си говорим за още много други неща.) Но дори и тогава икономиката се сблъсква със серия проблеми:

++ Не е задължително един рационален модел да е математически. (Тук допускам известна доза повторение, защото досега не сме разглеждали този проблем от принципната му страна.)

Като пример: еволюцията е научна теория (а не хипотеза), която вече над 150 години издържа на всички тестове, на които е подлагана. И въпреки това, зад еволюцията все още няма работещ математически апарат. (Изрично трябва да подчертая, че тук не говоря за популационната генетика, където математическите модели могат да опишат сравнително добре честотата на поява на един или друг генотип. Говоря по-скоро за сложни организми, отколкото за бактерии; по-скоро за поведение, отколкото за гени.) Повтарям, за да затвърдим: Еволюцията е рационална научна теория, даваща еднозначни конкретни точни предвиждания, с които можем да проверим теорията (например: ако намерите заешки кокали на възраст от 500 милиона години, еволюцията автоматично ще се срине като теория). И *въпреки* това, математика зад нея няма.

Напълно ли сме сигурни, че икономическата „теория“ е тествана толкова добре, че бързаме да я изматематизираме?

Като странична бележка за тези, които смятат, че еволюцията твърди, че хората са егоисти по природа (защото нали всички се борим за оцеляване). Питайте биолозите и особено еколозите (които си разбират от работата), и те ще ви обяснят търпеливо защо това са врели-некипели. И не само че еволюционната теория не твърди подобни работи за хората, но дори в много случаи предвижда кооперация не само между индивидите от даден вид, но дори и междувидова кооперация. Това в много случаи е ефективното „макро-поведение“, което следва от „микро-законите“ на еволюцията (оцеляват тези, които могат да дават продуктивно поколение), и което в много случаи води до устойчивост на екосистемата …

++ Моделите, използвани от една наука, трябва да бъдат тествани.

По този въпрос говорихме по-рано, когато разисквахме това, че икономистите рядко „проверяват“ теориите си с реалността. Нека обаче погледнем на нещата от малко по-друг ъгъл.

Всяка наука, за да бъде наука, трябва да гради теории, които дават конкретни еднозначни предвиждания, чрез проверяването на които теориите трябва да могат да бъдат отхвърлени. (А не потвърдени. Разликата е астрономическа. Помислете по въпроса.) Няма значение колко пъти един модел е давал предвиждания, които са се сбъдвали. Това *не доказва*, че моделът е верен. Защото колкото и пъти да е давал верни предвиждания, дори и едно грешно предвиждане е достатъчно да срине модела (вижте примера със заешките кости горе). Или поне научният метод това твърди …

Спазва ли това изискване икономиката? Отказва ли се тя от модели, които са се проваляли? Кога последно сте видели икономическа прогноза („научно предвиждане“), която се е сбъднала? А ако сте видели една такава, колко други не са се сбъднали? Всяка истинска наука би си прерязала гръкляна ако всяка минута трябва да преправя модела си (както понякога се прави в инвестиционното банкиране), за да пасне на обекта, който се мъчи да опише.

И нека набързо припомним какво казва бившият главен икономист на Световната Банка: Животът на хората в Африка струва по-малко от този на хората в западния свят. Не би ли трябвало това твърдение да стресне всеки човек и да го накара директно да заплюе „теорията“, която „доказва“ такива неща? Както вече си говорихме по-рано, икономистите не се притесняват от такива изводи, упорито отказвайки да претеглят изводите си с аршина на това, кое е човешки допустимо и кое не е. Докато това тяхно поведение продължава, икономиката няма никакъв шанс да стане наука.

++ Не можем да променяме реалността, за да накараме моделът ни да пасне. Трябва да променим модела.

Икономиката е вероятно единствената „наука“, която има възможността да променя обекта на своето изследване. Във физиката човек не може да промени масата на кислородния атом, когато теорията не пасва на експерименталните резултати. В икономиката това е ежедневие. Не, икономистите не си играят с масата на кислородния атом! Те прибягват до други хитрости.

Ето бърз пример: На всеки няколко години дефинициите за брутния вътрешен продукт и инфлацията се донаместват. Например, ако използваме сегашната дефиниция за инфлация в САЩ, то годишната инфлация там е около 3% в момента. Ако използваме дефиницията от преди 20-тина години, инфлацията там сега е около 6%, а ако използваме тази от преди 30 години — инфлацията е около 11% [ http://www.shadowstats.com/alternate_data/inflation-charts ]. Колко е последно? 3%, 6% или 11%? Или трябва да хвърляме боб? Ако физиката се градеше на този принцип, забравете за компютри, лампи, автомобили, ходения до Луната …

Да не говорим, че крупните икономически параметри много рядко отразяват нещото от действителността, което уж представляват, или биваме убеждавани, че представляват. БВП-то на България се вдига, докато заплатите на поне половината българи падат. Инфлацията е 3%, докато цените в магазина скачат с 30%. Това не значи ли, че икономистите много често си дефинират произволни обекти, после описват тяхното поведение (като в много случаи се провалят дори и в това да опишат собствените си измишльотини), и после излизат пред медиите да ни обясняват, че този измислен свят, който са построили, отразява реалния свят?

Но съвременната икономика като идеология влияе и много по-директно върху структурата на обществото. На това ще се връщаме многократно по-нататък.

++ Законите на икономиката рядко са изведени от анализ на причинно-следствените връзки между явленията в обществото. Обикновено се разчита на корелационен анализ, който се третира като причинно-следственост.

Груб пример, за да илюстрирам това: В икономиката има много месечни цикли. Луната се върти около Земята за около месец. Значи има корелация. Следователно Луната влияе на икономиката! … Но не трябва да ми вярвате, че икономистите разсъждават така. Убедете се сами. Вземете модерен софтуер, моделиращ пазарите или пенсиите ви. И попитайте някой икономист, как е изграден моделът зад софтуера.

(Ако случайно попаднете на „отличен“ икономист, то той може да ви каже, че съществуват статистически методи, които могат да докажат причинно-следствена връзка между дадени феномени. Обяснете му, че сами по себе си тези методи *не доказват* причинно-следственост, само индикират възможна причинно-следственост. Разликата е от земята до небето …)

Като се убедите, че съм прав, кажете на икономиста: Корелацията не значи причинно-следствена връзка! Корелацията не значи причинно-следствена връзка! Корелацията не значи причинно-следствена връзка! Корелацията не значи причинно-следствена връзка! Корелацията не е краставица! … Проверявам дали не сте заспали.

++ Двуговор (дефиниция: език, който нарочно скрива, изкривява, подменя, обръща значението на думите)

Обещах ви, че ще си поговорим повече за това как икономическата теория влияе на обществото като цяло. Тук разговорът продължава.

Много науки разчитат на свой собствен жаргон (терминология), за да опишат изучаваните от тях явления. Когато явлението се доближава до нещо от ежедневието ни, то обикновено и терминът за въпросното явление също съответства. Например във физиката със „сила“ се нарича нещо, което е много близо до „силата“, която възприемаме на интуитивно ниво. Как стоят нещата в икономиката?

Нека раздвижим ставите си с малко упражнение: Как бихте дефинирали човек, който не е безработен? Помислете и едва тогава четете нататък.

Според Международната Организация на Труда, човек не е безработен, ако последната седмица е работил един час [ http://bit.ly/zBBzfT ]. Прочетете това няколко пъти, за да попие добре.

А сега малко и вратните жили: Какво е „свобода“ за вас? Още от първите писмени източници, „свободата“ за един човек хилядолетия наред е означавала възможността му безпрепятствено да създава и поддържа здравословни постоянни взаимни социални връзки (истински!, не фейсбукни): било то с познати, приятели или семейство. Какво е нужно за това? Работа на 150 км от дома? Непрекъснати притеснения за това как ще си платиш тока или ще нахраниш децата си? Към средата-края на Римската империя, „свободата“ е била предефинирана като възможността човек да притежава роби, и да прави с тях каквото си поиска. Постепенно, към робите са се причислили и предметите му в къщата (защото робите са били де факто със статут на предмети). [ https://en.wikipedia.org/wiki/Debt:_the_First_Five_Thou...Years ] И така стигаме до съвременната дефиниция на „свободата“: „Аз имам правото да гладувам и да отказвам помощ от държавата, стига да имам телефон с достъп до фейсбук!“, „А пък аз имам правото да натрупам богатство, чрез изхвърляне на улицата на хиляди семейства от домовете им. Те го заслужават, след като се поддават да бъдат баламосвани от мен.“

Икономистите не се свенят да използват съвременната дефиниция за свобода (Все пак е по-модерно да имаш фейсбук-приятели, отколкото истински приятели.). А съвременно значи по-добро, нали?! Ъъъъ…

Свободни пазари. Свобода на потока на капитали. Динамична работна ръка („по всяко време могат да те уволнят“). За това ще си говорим по-нататък.

Чували сте икономистите да говорят за „оптимизация“, нали? На нормален български това означава съкращения на работна ръка и затваряне на непечеливши (но не задължително излишни за обществото) клонове на оптимизирваната организация. Като пример нека вземем БДЖ, където се орязват „непечелившите“ линии, обричайки немалко хора на трайна изолация. Или болниците: Защо да има болница в Девин, когато хората могат да карат десетки километри зимата по планински път, за да се лекуват в Смолян [ http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=766346 ]? Президентът Р. Плевнелиев преповтори този тип логика, когато по време на един от кандидат-президентските си дебати каза, че е добре да има качествена Бърза Помощ не за друго, а за да могат линейките от Петрич да стигат до София по-бързо … [ http://www.focus-news.net/?id=f19119 ]

И последно: Нима не сте чували родители да казват, че са инвестирали много в детето си и очакват то да им помага като се пенсионират? (Поредният Нобелов лауреат по икономика, Гери Бекър, „доказва“, че именно затова родителите се държат алтруистично с децата си — поведение, казва той, което може да бъде отслабено ако държавата помага на остаряващите родители със социални помощи, които ще отслабят родителската зависимост от децата. [ https://en.wikipedia.org/wiki/Gary_Becker#Families ]) А чували ли сте някой да казва, че няма да помогне на „приятел“, защото няма кяр за него в цялата работа … ?

Помислете си как старателно икономическата идеология е навлязла във всички човешки взаимоотношения. Как хората се поддават на този натиск и постепенно се превръщат именно в индивидуалистичните частици, за които бленуват икономистите.

Икономистите веднага биха казали, че не икономиката е виновна за алчността и егоизма на хората. Хората самите са алчни и егоистични. Икономиката просто описва реалността! … Да, хората могат да бъдат алчни и жестоки. Но могат също така да бъдат добри, да обичат, да са алтруисти. Защо икономистите са избрали да градят моделите си основно на базата на човешкото студенокръвие, а не на базата на човешката доброта? Не отразява ли този техен избор характера на елита, който икономистите представляват? И не е ли виновна до голяма степен именно системата, в която живеем (изградена на базата на тези модели), за това, че поощрява масовите крайно негативни прояви в обществото (като това да се гледа с безразличие на глада на децата от бедни семейства)? Мислите си, че другояче не може да бъде? Не звучите ли тогава просто като човек, роден като роб, не познаващ свободата (онази — истинската)? …

Чувам орди икономисти да се тълпят пред апартамента ми и да скандират: „Няма общество, има само индивиди! Няма общество, има само индивиди! Няма общество, има само индивиди!“

++ Подмяна на приоритетите.

Ако икономиката изучава хората, не би ли трябвало те да са основния й обект на изследване? И не би ли трябвало икономиката да улесни хората в стремежа им към щастието (или поне оцеляването)? Защо тогава хората от улицата фигурират в учебниците по икономика и икономическите анализи основно или като „работна ръка“, или като „консуматори“? Това ли описание изчерпва хората? И защо икономистите се скъсват да скандират, че трябва да се помага на банките, но не и на пенсионерите по време на криза?

Вместо за хора четем за пари, капитали, инфлация, инвестиции … Не са ли създадени тези неща, защото критична маса хора са били убедени да вярват в полезността от тяхното съществуване (т.е. възможностите за забогатяване, които предлагат)? T.e. не са ли аргументите и моделите в икономиката изведени от един омагьосан кръг? Например: приложимостта на един или друг модел в инвестиционното банкиране (например този на Блек и Шолс) зависи изцяло от правилата, които поставим на пазара, зависи от съществуването на един или друг финансов инструмент, и естествено от съществуването на самите пазари. А много от тези неща съществуват именно защото позволяват изграждането на модели, които да позволят на шепа хора да забогатеят чрез спекула на гърба на всички останали. Нищо фундаментално няма в нито едно от тези неща. Те не са нищо повече от институционализирани приумици.

Финансистите считат себе си за оптимизатори на пазарите — за вездесъщи пазители на пазарното равновесие и ефективност. Нека бъдем честни: Единственото, което оптимизират те, са печалбите си [ http://www.guardian.co.uk/business/2012/mar/14/goldman-...krupt ]. Усложняването на финансовите инструменти не се прави с цел да се разкрие същността на икономическите аспекти от човешките взаимоотношения — нещо, което *би трябвало* да е целта на икономическата „наука“. Прави се единствено, за да се замаскира поредния трик, чрез който банкерите могат да източат пари от системата за себе си. Тези финансови нововъведения се правят с такава скорост, че законодателната власт (да приемем, че е идеална) никога не може да насмогне да проследи и урегулира всички гадости, до които водят (вижте препратката по-горе за спекулата с цените на храните). Това може да стане само с цялостно преструктуриране на системата, за което е нужно внимателно преосмисляне на приоритетите на икономиката. (Искаме ли тя да продължава да обслужва най-богатите 1% от хората или искаме да обслужва обществото?)

Нека ви дам някаква представа за какво става въпрос: търговията с финансови деривати за една година възлиза на над един милион милиарда долара (= 1 квадрилион = 1000 трилиона долара) [ https://en.wikipedia.org/wiki/Financialization#Financia...oduct ]. За сравнение, БВП-то на целия свят е около 20 пъти по-малко! Ако тези пари бяха напечатани на еднодоларови банкноти, то дебелината на пачката би била приблизително равна на разстоянието между Земята и Слънцето. Т.е. ако сте с автомобил (и имаше магистрала до Слънцето), и карате със 100км/ч, 8 часа на ден, 7 дни в седмицата, то ще ви трябват около 400 години (!), за да минете покрай пачката пари, с които спекулират играчите на борсата всяка година. Така че утре се събудете по-рано, че ви чака дълъг път!

Достатъчно е за финансовата индустрия да прихване една милионна част от парите, които минават през нея на година, за да глътне един милиард долара за себе си (Това обяснява как един човек от Уол Стрийт може да спечели за една година колкото 5 държави.). Физиката е най-точната наука, която сме измислили досега, но дори там закони с доказана точност от 1 на милион почти няма. Сериозно ли причината тогава политиците да държат да вложим пенсиите си в същите тези спекулативни пазари е защото финансовата икономика е толкова точна наука? Вместо това, истинската причина не е ли да им се отворят нови прозорци за забогатяване, които институционализираните изкуствени модели на финансистите предлагат? [ Ако все пак се чудите: http://www.capital.bg/biznes/finansi/2011/01/28/1033182...sila/ ]

И тези нечовешки приоритети, за които говорихме досега, не се ограничават само до финансовите институции. По закон (!) основният приоритет на корпорациите в САЩ е печалбата (спомняте ли си за американската Шеврон и шистовия газ в България?). Не хората. Не природата. Печалбата. Изискване, което икономистите бързат да обслужат с моделите си. За връзката между политика и икономика — четете по-надолу.

++ „Икономиката не е виновна. Политиците са виновни.“

Да речем, че сте икономист и сте съгласни с всичко написано досега, с изключение на едно нещо. Че това, което описвам, не се отнася за икономиката, а за строя в който живеем. А именно — за капитализма. Съгласен съм с второто (да, капитализмът е определено виновен); но не и с първото (икономистите не седят безучастно, а напротив — икономиката е основен инструмент за контрол на хората в ръцете на капиталистите).

Политиците са това, което „прецаква“ обществото, казват икономистите. Сигурен съм, че в САЩ, където има измислени болести за всичко (ако си похапвате нощем, то страдате от Синдром на Нощното Похапване [ https://en.wikipedia.org/wiki/Night_eating_syndrome ]), това състояние е категоризирано като форма на шизофрения.

Политиката и икономиката са едно цяло! Ако политиката изследва връзките между структурите в обществото, то икономиката разглежда един аспект от тези връзки.

Ето пример: Нямаше да може в икономиката да се говори за частна собственост, ако държавата не е институционализирала частната собственост. Мислите, че това да притежаваш нещо е естествена човешка характеристика? И да, и не. Причината за нееднозначния отговор е отново двуговорът на икономистите. Има грубо казано два основни вида частна собственост, като и двата вида имат едно и също име, за да може да е максимално объркващо. Нека наречем единия вид частна собственост „притежание“, за да избегнем объркването; а другия — „експлоатационна собственост“.

Хората имат склонността да се придържат към притежанията си. Аз примерно предпочитам да не споделям четката си за зъби с непознати, нито пък компютъра си (на който са ми записани години работа, лични данни и прочее). Това е собствеността, която е „естествена“ (Ако прачовеците са си споделяли четките за зъби, помислете си колко млади са щели да умират от пренесени зарази!).

Другият вид собственост е „експлоатационната“, която е много съмнително да е „естествена“: Когато една мутра заграбва градския плаж, или някоя фабрика с пари със съмнителен произход: от една страна идва държавата (за да защити „правото“ му да къса билетчета за плажа; или „правото“ му да ни ограбва от плодовете на труда ни), а от друга икономистите (за да ни обяснят как чрез пазарни механизми неговата „инвестиция“ по магически начин ще ни осигури „здраве, образование и достойни старини“). Сега махнете частта за „съмнителния произход“ по-горе, заместете „мутра“ с „бизнесмен“, и заместете „заграбва“ с „инвестира в“. (Ако това ви напомня за случая с Алея първа във Варна и мутрите от ТИМ, то приликата не е случайна.) Поздравления! Току-що станахте икономист! Както и политик! И не — това не е нещо, което става само в България. Това е повсеместно. САЩ, Германия, Русия. Езикът се сменя. Похватите — не.

Всъщност в много случаи, държавата в научните среди се дефинира като монополен гарант на частната собственост (чрез монопол върху насилието: армия, полиция, съдилища), като това конструира полето за игра на икономистите. И на капиталистите. И на мафиотите …

Не се надявайте обаче да чуете това в часовете по икономика. Икономиката е изцяло деполитизирана в университетите. Сакън бъдещият икономист да не погледне извън кутийката, в която му е отредено да работи в някоя банка или държавно учреждение. [ http://baidalai.org/?p=58 ]

Пак: политиката и икономиката са изцяло свързани. Икономистът не може да изпита своя идея в обществото, която политикът не е одобрил. А в много случаи политикът и икономистът са един и същи човек. Както казват старите хора: „Те са като свински черва!“ Да си затваряме очите за това е все едно да кажем, че хората са работници или консуматори, но никога — майки, деца, приятели.

++ „Парите са средство за обмяна.“

Няма какво да се залъгваме. Не хората, а парите са основния обект на икономическите изследвания (вече говорихме за тази подмяна на приоритетите по-горе).

Парите позволяват да обменим едно нещо за друго на пазара — това ни казват икономистите и де факто спират дотук. Нека попитам тогава: колко магистъра по философия са равни на един магистър по физика? По-малко ли струва трудът на детето, което си е оправило стаята, от труда на майката, която го отглежда? По-ценен ли е животът на американеца, отколкото животът на българина? … Това са трудни въпроси (според мен — безсмислени; въпреки че ако следваме примера с Лари Самърс, който дадох по-горе, тези въпроси са напълно в полезрението на икономиката [Ето още примери от реалността: http://www.librev.com/index.php/component/content/artic...33-03 ]). Така че нека ги оставим настрана.

Човек трябва да помисли няколко секунди, за да осъзнае, че парите са: 1) Власт. 2) Купонна система за разпределяне на блага. 3) Мерна единица, измерваща потока от енергия (ще видим по-долу за какво иде реч) и ресурси в обществото.

Нека преди да задълбаем повече, обаче, да поговорим за карането на колело. Предполагам сте съгласни — всеки може да се научи да кара колело. Стига да не го събаряте всеки път, когато се качи на него. Същото е и с критичното мислене (или поне хуманистите биха се съгласили с мен). Хората според мен могат да се научат да мислят критично без никакъв проблем (до едно време поне). Стига да им бъде даден шанс. Ако в училище се набляга на зубрене и конформизъм, то тези, които ще излязат от там са хора, които не са „фенове на мисленето“. И са лесно податливи на внушения. И са лесно манипулируеми от реклами, лозунги и т.н. И ако гласуват, то гласуват за най-големия симпатяга. За пича, с който биха пили бира в кръчмата.

Не случайно ГЕРБ бяха наели 36 маркетингови / ПР / рекламни агенции за предните избори [ http://expobulgaria.com/organization_new.php?o_id=&id=5744 ]. Не случайно Обама планира да изхарчи един милиард долара за кандидат-президентската си кампания [ http://www.reuters.com/article/2011/04/04/us-usa-electi...10404 ]. Изборите не се печелят от добри хора. Печелят се от този, който е платил най-много за имидж-мейкинг. Ако сте като онзи тип от Уол Стрийт, за когото говорехме преди време, който получава за една година колкото 6 милиона африканци, то тогава ще имате парите да си купите тъкмо трима американски президенти. Накратко:

– Парите са власт.

Ако имате пари, няма нужда да си продавате труда на шефа, за да се нахраните. Ако имате пари, можете да си изберете политик/икономист, който да прокара „правилните“ закони, които да ви дадат повече права, отколкото на другите. Не случайно съдебната система е много търпелива с милионерите в България (пък и по целия свят), които сгазят лука, и много строга с джебчиите. „Някои са равни. Други са по-равни.“

Икономистите ви казват, че свободните пазари предоставят оптимални решения на всички проблеми на човечеството. Това, което не ви казват е *за кого* са оптимални тези решения. Ако под оптимални разбираме в полза на обществото, то пазарите водят прекалено често до точно обратното. Причината? Излизайки на пазара, ние не сме равни.

Икономистите ще ви кажат, че пазарът предоставя равни права на всички, защото всеки може да „гласува“ с покупките си. Можете да гласувате за по-здравословно кисело мляко или за генно не-модифицирани храни, като си купувате именно такива. Така вредните продукти ще отпаднат от пазара, ви казват те. А какво става ако бизнесът отказва да инвестира в чиста и безопасна продукция, защото има по-други приоритети; или „инвестира“ в закони, които му позволяват да крие съставките на храните, които предлага? За какво ще „гласувате“ тогава на пазара? И не пропускат ли икономистите да ви кажат, че вие имате 250 гласа в касичката си, докато има десетки олигарси в България с по няколко стотици милиона такива гласчета. (Ще продължим да дискутираме това неравенство по-нататък.) Няма по-сладко нещо за бизнесмена от това да ви убеди, че природата я унищожавате именно вие, защото не си спирате нощната лампа вечер, и че неговият хотелиерски бизнес е екологично чист и хуманен. Не му вярвате? Погледнете през прозореца си към най-близкия му денонощно осветен билборд … Там така пише. Значи е вярно. (И все пак, спирайте си нощните лампи вечер …)

– Парите са купонна система за разпределяне на благата.

Представете си, че имахте възможността да отидете в магазина и да вземете самун хляб без пари, защото жена ви ви чака гладна в къщи, а шефът не ви е плащал заплата от месеци. Всеки икономист ще скочи да ви обяснява как ако бедните хора имат тази възможност, то цивилизацията ще се срине. За да ви убедят в това, ще ви покажат много графики и уравнения, ще ви засипят с жаргон. И ако не успеят да ви убедят, ще ви кажат, че ако нямате пари, то най-вероятно сам сте си виновен. Затова и системата не ви е отпуснала купончето за хляб този месец. Не случайно Симеон Дянков препоръча на работодателите, които от месеци не са изплащали заплати, да съберат работниците си и да им обяснят, че е много тежка ситуацията и се налага или да ги пуснат в „неплатен отпуск или по някакъв начин да се [разберат] за известно време да са по-ниски заплатите“. Те работниците щели да проявят разбиране … [ http://www.dnevnik.bg/intervju/2011/12/29/1736083_simeo...o_ot/ ]

– Парите измерват потока енергия и суровини в обществото.

Съвременното общество не може да съществува без суровини и енергия. То гълта огромни количества суровини (дървета, редкоземни метали, простички метали, петрол, …). А за да се обработят тези суровини е нужен източник на концентрирана енергия (петрол, въглища, газ, …). Ако дебитът от този източник или тези суровини намалее, то системата започва да забавя ход. И обратното — ако системата забави ход, тя започва да харчи по-малко природни ресурси. Ако човек си поиграе да сложи на една графика БВП-то на САЩ и количеството петрол, което те харчат на година, ще види много тясна корелация. Обществото не може да създава пари неограничено без да има ресурсна база. Но това няма ли да доведе до проблеми ако продължаваме с експоненциалния растеж, който ни препоръчват икономистите?

Ако БВП-то в света продължава да расте експоненциално със „здравословните“, както икономистите казват, 3% на година (Фиксираният процент умножава непрекъснато нарастваща база, което води до експоненциален растеж.), то всяко дете, което може да умножава, може да се убеди, че за следващите приблизително 25 години, човечеството ще изразходи толкова природни ресурси, колкото е изразходило през цялата си история досега (ако винаги сме растели с „оптималните“ 3%). А експлоатацията на де факто всички тези ресурси води и до замърсяване и до унищожаване на екологични ниши. Следователно ако живеем в магическия свят, в който икономистите ни карат да вярваме, през следващите 25 години ще изразходим толкова природни ресурси и ще замърсим толкова природата, колкото сме замърсили и изразходили през цялата история на човечеството досега. Прочетете това още няколко пъти. След това вземете лист и химикал и повторете сметката сами, за да видите, че не ви будалкам. (Математическите свойства на експоненциалния растеж, предписан от икономистите, гарантират, че дори и някои от допусканията, които направих по-горе, да са погрешни (примерно: не всички държави имат нарастващо БВП; не всички, които растат, ще растат с 3%; не винаги сме растяли с по 3% на година; …), то експонентата много бързо ще компенсира това. Т.е. може въпросният период да не е 25 години, а примерно 50, или 10. Но докато има експонента, резултатите, които споменах, са практически гарантирани.)

Въпросът е: може ли планетата да издържи на такова натоварване? Има ли достатъчно евтин петрол на планетата и други суровини, за да захраним лудите фантазии на икономистите? Ако да, за още колко години? 100? 10? 1? Как точно икономистите искат да ни накарат да повярваме в светлото бъдеще при наличието на тези студени факти. Не е ли кризата, в която сме в момента, симптом на необратима структурна криза в системата?

И не са ли икономистите тогава просто маниакални утописти?

Вярата в светлото бъдеще е ключова за поддържането на съвременната капиталистическа система. Ако тя липсва, пазарите ще се сринат на часа, тъй като основната движеща сила при тях са слуховете и спекулата. Не случайно решението, което икономистите предлагат на всички възможни проблеми, свързани с експоненциалния растеж, е, че технологиите задължително ще решат всички проблеми на човечеството. Не отричам, че техноутопизмът чертае една възможна алтернатива за бъдещата история на човечеството. Но колко вероятно е да продължаваме да живеем в такава техноутопия? (И какво става ако техноутопията работи само за едни, но не и за други? Малко е абсурдно едни жители на тази планета да ходят до Марс, а други да умират от глад на 5 годишна възраст. Не мислите ли?) Проблемът е, че техноутпизмът трябва винаги да „работи“ неуморно. Сигурни ли сме, че искаме да залагаме бъдещето си на такъв тип сляпа вяра в светлото бъдеще? Не е ли редно от време на време да използваме и малко здрав разум, когато говорим за бъдещето? Какво става ако техноутопизмът се преспъне за момент? Няма ли опасност тогава всички вкупом да паднем от високо, от много високо? (Аз специално искам да знам каква уредба трябва да сложа на моя Голф двойка, за да се движи на техноутопия!)

Между другото, не се оставяйте да ви заблуждават: Кризата в момента е основно криза на разпределението на благата и не произхожда от липсата на блага. Ако се поразровите, ще видите, че във всяка една от държавите в Европа (включително България), за които има данни, както и в САЩ, Япония, и много други, богатството на държавата (говоря за финансовия капитал, т.е. за това кой колко власт има, кой колко ресурси харчи и т.н.) е разпределено горе-долу така: 50% за най-богатите 1% от хората, и 50% за бедните 99% от хората. Някъде това отношение не е 1:1, а по-скоро 1:2 или 1:3 (Швеция), но разликите са малки на фона на 1:99 (отношението на броя хора в тези две групи). „Интересното“ е, че това разпределение *много грубо* следва степенен закон. Т.е. най-богатият 1% хора от най-богатите 1% притежават около 50% (като порядък) от богатството на единия процент. И т.н. до най-богатия в държавата … Това е социалната справедливост според капиталистите: „Хлябът е за мен, трохите са за теб.“ [За САЩ: http://www.levyinstitute.org/pubs/wp_589.pdf ; за България вижте статийката и препратките в: http://bulgaria.indymedia.org/article/38093 ; за света като цяло: http://www.guardian.co.uk/money/2006/dec/06/business.in...lnews . Имайте предвид, че тук говоря само за финансовото богатство. Много от информацията, която ще намерите в интернет, включва недвижимото имущество в сметката, като това е подлъгващо, защото по принцип се очаква, че човек има нужда от покрив над главата си, нали? ... Но дори и да включим недвижимото имущество, порядъците не се променят. Останалите държави са ви за домашно.]

Естествено, това не означава, че ако следваме икономическите фантазии, никога няма да сме изправени пред сериозна криза за цялото човечество, която не може да бъде решена с „просто“ преразпределение. И не означава, че вече не сме ударили някои от естествените природни ограниченията, които ни поставя Земята. Просто може би ефектите от това тепърва предстоят? [ http://e360.yale.edu/content/feature.msp?id=2192 ]

++ Икономистите фалшифицирват историята.

Ако сте взимали икономика, залагам си кучето, че сте чували за историята за това как са се появили парите. Историята (според икономистите) гласи, че преди да се появят парите сме пазарували на бартер: Аз ти давам 10 яйца, ти ми даваш лаптоп. И историята казва, че парите са се появили, за да решат проблема с двойното съвпадение (едновременно ти да искаш яйца, а аз лаптоп; да имаме това, което иска другия; и да сме навити да ги разменим). След това, казват икономистите, са се появили парите, за да решат този проблем, а след това икономическият гений е измислил кредита.

Интересното е, че антрополозите и историците, които са се занимавали с тази тема, са изследвали множество общества, които не използват пари (както такива общества, които се намират само в старите писания; така и такива, които се намират на разни изолирани места на планетата). Резултатът е, че 0% от тях са използвали или използват бартер (ако преди това не са били запознати с концепцията за парите). Икономистите предвиждат, че това число трябва да е 100% — в рязък противовес с действителността (За да подчертая: разликата между това, което икономиката казва, и реалността е БЕЗКРАЙНО много пъти.). Историята за появата на парите, която се разказва де факто във всички учебници по икономика, е измислица. В реалния свят по всичко личи, нещата са тръгнали точно по обратния път: първо е бил измислен кредитът, после парите, и там където парите моментно липсват — се е появил бартерът [ http://bit.ly/oYQ4rh ].

Оставям думата на Дейвид Грейбър: „Икономистите винаги ни карат да си ‘представим’ как нещата е трябвало да работят преди появата на парите. Това, което тези примери всъщност илюстрират повече от всичко друго, е колко ограничено е въображението на икономистите. Когато хората са живели в свят, в който не са били познати парите или пазарите, дори в тези редки случаи, когато непознати са се срещали с единствената цел да си обменят стока, тези хора не са мислили само и единствено за стойността на стоките си. Това демонстрира, че Хомо Икономикус, който стои в основата на всички теореми и уравнения, които се предполага да превръщат икономиката в наука, е не само изключително скучен човек — де факто мономаниакален социопат, който подминава [с равнодушие] оргия на пътя си, мислейки си само за маргиналната възвращаемост на инвестициите си — но демонстрира и това, че това, което икономистите основно правят, разказвайки мита за бартера, е да вземат типа поведение, който е единствено възможен *след* измислянето на парите и пазарите, и да го проектират назад в миналото като предполагаема причина за възникване на самите пари и пазари. Логически, това твърдение е толкова смислено, колкото твърдението, че причината да се измисли играта на шах, е, за да се позволи на хората да задоволят своите изначални потребности да матират царя на противника си.“ („подчертаванията“ в текста са мои) [ http://bit.ly/oYQ4rh ]

—–

Нека теглим чертата до тук.

Има два варианта: Или икономистите да са невинни жертви на „системата“, или да са нейни активни съучастници. Ако сте икономист, то определено имате възможността да се „правите на ударени“ и да си затворите очите. Но не очаквайте да бъдете потупани по рамото.

Икономиката отдавна е загърбила човешкото, в името на привилегията да обслужва капитала и да рационализира поведението на олигархията, която претендира да се състои от честни бизнесмени. Дори и да не сте съгласни, то поне си мисля, че трябва да се съгласите, че икономиката не е наука, и светът, който описва, няма нищо общо с реалния свят. А е по-скоро свят, обитаван от изчислителни машини.

Икономиката в реалния свят

++ Проблемите на икономиката не са само принципни или теоретични. Практиката е не по-малко проблематична.

Конфликтът на интереси в икономиката е вероятно най-бруталния сред науките (надминава дори медицината, където поне се признава, че съществува такъв проблем!). Едни и същи хора, които работят за финансовите институции, на следващия ден стават политици и решават държавната политика спрямо бившите си работодатели, а на третия ден се прераждат като професори, преподавайки на новата реколта икономисти. Преувеличавам, казвате вие? Веднага на помощ ни идва Лари Самърс. Същият от Световната Банка и държавния апарат на САЩ. Преди да поеме единия от висшите държавни постове на САЩ, Лари Самърс е получил милиони долари, „работейки“ като шеф на спекулантски хедж фонд на Уол Стрийт, и още няколко милиона долара от други финансови институции за „изнасяне на лекции“ пред тях. Помежду другото е професор в Харвардския университет и дълги години е бил президент на същия този университет [ https://en.wikipedia.org/wiki/Larry_Summers ]. На какво мислите, че е учил студентите си? На етично поведение? А за домашно ви препоръчвам да прочетете каква политика е водил в университета и защо е бил де факто изгонен от шефското място …

Аз съм имал „щастието“ да бъда подложен на (сравнително кратка) мозъчна промивка от професори по икономика. Също така се е случвало да ми преподават физика, биология, антропология, … Но такава нетърпимост към фундаменталните изследвания, както при икономистите, не съм виждал. Ако физиците се бяха отказали от квантовата механика, защото е прекалено шантава, то сега нито щяхме да имаме луминесцентни лампи, нито компютри, нито щяхме да знаем как свети слънцето … В истинските науки, да се занимаваш с повърхностно базикане на вече известни теории се счита ако не за тотално губене на време, то поне за досадно, непродуктивно човъркане, и сочи към безидейност. Ако изследовател в икономиката (било то студент или професор) реши да се занимава с новаторски хипотези, той се счита за радикал, хипар, луд, бунтар, и т.н. А ако се занимава с такива хипотези и вземе та се оплете и „сбърка“ („сбърка“ спрямо аршина на общоприетата икономика) — нещо естествено в истинските науки — тогава краят на кариерата му и осмиването му са му гарантирани … Пробвали ли сте да попитате някой икономист как си представя света без експлоатация (което включва без „експлоатационна частна собственост“)? Аз съм пробвал. Обикновено подбелват поглед и внимателно ми казват, че съм луд за връзване. Та не очаквайте грандиозни новаторски разработки от икономистите, които да решат проблемите на човечеството.

Но в това няма нищо чудно. Повечето проекти, по които работят икономистите, са проектно финансирани или от непрозрачни недемократични институции (като Световната Банка), или от не по-малко непрозрачни мозъчни тръстове и институти. Нищо чудно тогава, че продуктът на икономистите е основно конформизъм и бездарност. Само индоктриниран икономист може да застане зад безумното твърдение, че капитализмът бележи края на човешката история; и че друга алтернатива за човечеството няма. Нима такива твърдения не показват елементарна липса на вяра в човешкото въображение? Сериозно ли след толкова милиарди години еволюция капитализмът е най-доброто, което можахме да измислим???

++ Няма ли човечни форми на капитализма?

Някои ще кажат, че повечето ми аргументи дотук се отнасят за точно определен нюанс на политическата икономика, който се е наложил последните десетилетия по света — неолиберализма. Но не важат за някои по-“човечни“ форми на икономиката като Кейнсианска икономика, която толерира съществуването на социалната държава. Тези, които мислят така, нека се върнат и препрочетат написаното дотук и отделят няколко дни да помислят внимателно. Набързо само ще кажа, че Кейнсианството е поредния отчаян опит да се облече капитализмът в човечни дрехи. То твърди, че капитализмът ще стане по-хуманен ако всеки човек притежава част от своята експлоатация. Давам бърз пример за илюстрация. Сигурен съм, че можете да се справите по-добре от мен: Пенсионните фондове могат да инвестират в облигации от финансови институции, които експлоатират пенсионерите или техните деца или внуци (заеми, такси, ипотеки, …). Ако финансовите институции затънат, пенсионерът губи. Следователно пенсионерът има интерес да бъде експлоатиран. Образно казано банката държи пистолет до главата на пенсионера и му казва „Парите или живота!“

Дори и социалното подпомагане да бъде гарантирано, то историята показва, че в капитализма това е възможно само докато хората, които са подпомагани, не са прекалено много, или не искат истинско равноправие. В момента, в който станат по-смели, или повече хора решат, че и те заслужават парче от тортата, се стига до „криза на включването“ — капиталистическата машина започва да буксува (или изкуствено, дирижирано отгоре, или естествено поради намаляване на капиталовите инвестиции).

Кейнсианството пропуска политическите измерения на това, което предлага. Пропуска факта, че власт-имащите капиталисти винаги ще се борят срещу това работниците им да притежават част от властта. Именно затова, в историята виждаме как винаги, когато се появи социалната държава, капиталистическата класа се обединява, за да разбие колективните трудови договори и разплете социалната мрежа. Не случайно Кейнсианството и социалната държава малко или много са вече само в историята.

И нека не забравяме, че Кейнсианството не решава проблемите с експоненциалния растеж и товарът му върху екологичното равновесие и ресурсите …

++ Експоненциалният растеж и парите

Тук ще си поговорим набързо за това как работи банковата система. Като въобще дори няма да докосваме спекулативните аспекти на съвременните финансови пазари (за тях говорихме накратко преди).

Нека се върнем на въпроса за експоненциалния растеж, който източва ресурсите на Земята и превръща планетата в бунище. Икономистите ни казват, че без този растеж цивилизацията ще се срине. Но нима няма да се срине ако продължим да тровим Земята? Защо не поспрем с растежа, или поне защо не го позабавим? Все пак въпросният растеж не е закон на физиката, нали? Значи би трябвало да няма нищо фундаментално в него. А ако няма, то тогава е поредното нещо, в което сме накарани да вярваме, че ни е нужно. Но как се е стигнало до тук? Това е пак част от историята на парите. За съжаление обаче няма да имаме време да минем през нея в тези страници. Само грубо ще скицираме фактите към днешния момент. Основният факт е, че финансовите правила, записани в законите на почти всички държави, диктуват, че ако икономиката не расте, то тя трябва да се срине. Ето как става това.

Когато вземете заем от някоя банка, тя не ви дава тези пари, изваждайки ги от депозираните пари в нея. Това което става е, че банкерът си наплюнчва пръста и написва няколко цифри на компютъра си, добавяйки пари в сметката ви, които не идват от никоя друга сметка. Те са взети от нищото. (Да, има правила, които казват колко максимум може банкерът да преведе в сметката ви, но правилата в последните десетилетия стават все по-вяли по цял свят …). Почти всички пари в обръщение (било на хартия или електронни) са всъщност пари, създадени по този начин — напечатани са от нищото от една или друга банка под формата на заеми. При това банкерите печатат пари само за главницата на заемите, но не и за лихвата по тях (т.е. банката печата само тези пари, които сте взели от нея). Когато тръгнете да връщате парите на банката, вие си изплащате главницата, която тя ви е дала, но трябва да си изплатите и лихвата. Парите за лихвата трябва да дойдат отнякъде. Ако проследите първоначалния им източник, ще видите, че парите, с които си плащате и главницата, и лихвата, идват от парите, които някой друг е взел на заем: от главницата на техния заем, която е била напечатана от някоя банка. Примерно: банката е дала заем на Гошо да си купи кола; той дава парите на шефа ви, който продава коли; а шефът ви ви плаща заплата, с която вие си плащате заема за апартамента. Същото важи и за начина, по който парите, които сте депозирали в банката (ако имате такива), са се появили на бял свят. Тези пари по същата схема почти със сигурност са се появили като заем от банка.

Парите в системата са почти изцяло главници по заеми. Като си изплащате лихвата на банката, все някой ще остане без пари за изплащането на главницата по своя си заем. Обаче, казвате вие, ако средната лихва, която човек изплаща за заем, е да речем 10% (за целия живот на заема), то много грубо 10% от хората (и фирмите) тогава трябва да обявят банкрут (и да им се вземат апартамента, колата, …). Нали? Очевидно не става така (или поне не чак в такива мащаби при „здрава“ икономика). Причината това да не се случи е, че между момента на взимане на заема и изплащането на лихвите по този заем има пауза (все пак минават месец, два, година, десетилетие, докато си изплатите заема). Ако през тази пауза банките напечатат повече пари с по-голяма скорост (чрез раздаване на още повече заеми), то тогава в момента, в който си изплащате лихвата, парите в системата ще са повече от достатъчно (а дано!) за изплащане на главниците и лихвите по заемите взети по времето, когато вие сте си взели заема. И всички ще са щастливи. Нали?

Ако внимателно вникнете в написаното до тук, ще осъзнаете, че парите в системата (т.е. взетите заеми от банките) трябва да нарастват поне със скорост, достатъчна, за да покрие лихвите (по старите заеми). Тъй като лихвите са сложни, то растежът на парите в системата *трябва* да бъде експоненциален. В противен случай, няма да има достатъчно пари за лихви, и хора ще започнат да остават на улицата. Аха! Ето защо тогава, БВП-то и икономиката като цяло трябва да растат експоненциално! Ако не растат, имаме криза, защото парите за лихвите не се създават достатъчно бързо — все повече хора остават на улицата и все повече бизнеси започват да фалират. Ако си мислите, че цялата финансова система тогава е Понзи схема, то няма да ви виня.

Има няколко важни щрихи, които си струва да отбележим, преди да продължим нататък. Банките не обират само лихви по заеми, те също така изплащат лихви по депозитите, които имат. Очевидно обаче, за да печелят от цялата работа, парите, които банките изплащат по лихви по депозити, трябва да са по-малко, отколкото парите, които получават от лихвите по заемите. Разликата си я прибират в джоба. Но защо въобще се занимават с депозити тогава? Не могат ли да дават само заеми и да печелят още повече? Причината е, че правилата са такива, че таванът на заемите, които една банка може да отпусне, се определя от депозитите, които има (по закон банките могат да напечатат средно няколко десетки пъти повече заеми, отколкото са парите им на депозит). Именно затова банките дават мило и драго да си вкарате парите при тях, защото по този начин могат да напечатат все повече пари по заеми и да си пълнят гушите от лихварство.

Друго важно нещо, което трябва да отбележим, е, че банките работят като финансова помпа, като взимат пари (по лихви) от бедните и средната класа (които най-вероятно имат повече заеми отколкото депозити), и ги дават на богатите, които е много по-вероятно да имат повече депозити, отколкото заеми. Така банките само изострят социалното неравенство в обществото.

Добре тогава, питате вие, ако финансовата система изисква експоненциален растеж, който източва природните ресурси и убива планетата, и ако тя изостря социалното неравенство в обществото, то тогава не е ли хубаво да я попроменим (по възможност преди естествените ограничения на природата да ни вземат на прицел)? Пробвайте да убедите икономист в това!

++ Защо се хващаме на хорото на експоненциалния растеж?

Вероятно бихте се зачудили как така харчим толкова много — експоненциално повече с всеки изминал ден, за да захранваме икономиката? Причини много. Тук ще изброя някои по-основни. [Ето едно приятно филмче по този въпрос, както и по много други, които засегнахме: https://www.storyofstuff.org/movies-all/story-of-stuff/ ]

Помислете си за лимон. Мислете си за него внимателно. Напълни ли ви се устата със слюнка? Сигурно разбирате вече накъде бия: виждате храна на телевизора — огладнявате. Виждате каубой да пуши или пие уиски — пушите и пиете и вие (нали именно така ще станете „истински мъж“?!). Виждате жена с „перфектно“ тяло, облечена еди-как-си. Искате и вие нейните дрехи, защото тялото й и самоувереността й ще дойдат с дрехите, … нали? Маркетинг, маркетинг, маркетинг. Не случайно в света има (като порядък) около десет пъти повече маркетингови и ПР специалисти отколкото журналисти. Не случайно къщите в САЩ се увеличават по обем с всяко изминало десетилетие — за да поберат боклуците, които се купуват.

И хората наистина си купуват боклуци. Не говоря само за безсмислиците, които човек си купува, които просто стоят и трупат прах. Колко време издържаха хладилника ви или гащите ви от соц. време? А новият ви хладилник, а новите ви гащи? „Произвеждай за бунището!“ Това е мотото на съвременната индустрия. Ако трябва да си купувате нови маратонки на всяка половин година, толкова по-добре за производителя! Има дори специална част в икономическата литература, отделена специално за това колко време е оптимално да трае даден продукт, така че хем да се разпадне и да го хвърлите бързо, хем това да не стане прекалено бързо, че да не искате да си купите от същия боклук пак. Ако ли пък много държите да си поправяте боклуците, на помощ идва модата. Днес са на мода обувките с токчета, утре — без. Днес на мода е телефонът с капаче, утре – без.

Ако и така не успеят да ви убедят да си купите боклука „хикс“, то ще набележат детето ви — и ще му промият мозъка, за да ви изврънка да си купите нещо. Като не говорим само за бонбонки. При по-заможните, врънкането на децата може да определя дори каква кола си купуват възрастните. Не случайно рекламите са пълни със сладурести дечица, кученца, анимационни герои …

++ Как се определят цените?

Питайте този въпрос някой „добър“ икономист. Веднага ще ви издекламира, че цените се определят от пресечната точка на две криви: кривата на търсенето и кривата на предлагането. Попитайте го тогава защо са толкова изкуствено високи цените на яйцата, цените на бензина, цените на лекарствата в България… Той ще ви каже, че това се дължи на несъвършеностите на пазара. Защото пазарът не е достатъчно свободен или достатъчно регулиран (отговорът ще зависи на икономист от каква деноминация сте попаднали). Вие му кажете, че трябва да се нахраните и неговите извинения не стават за ядене!

Това че цените се определят от търсенето и предлагането е вярно, но само в идеалния фантасмагоричен свят на икономиката. Какво става в действителност? Според въпросния икономически модел, всички които търсят дадена стока (примерно чушки) се състезават на пазара помежду си, както и всички, които продават тази стока. След много пазарлъци между всеки един купувач и всеки един продавач, на пазара настава идилия, където всички купуват и продават на „оптимална“ цена. Звучи логично (помните ли как ви предупреждавах срещу самоцелната логика на икономистите?), нали? Но има проблем. Представете си, че аз и брат’чеда отидем на пазара и сме единствените продавачи на чушки. Има два варианта: да продаваме поотделно, или да се обединим и да продаваме заедно. Ако продаваме поотделно, ще си подливаме вода един на друг, защото ще се състезаваме помежду си кой по-евтино да продава чушките си. Ако сме заедно, то ставаме монополисти и можем да обявим цена по наше усмотрение. Какво мислите, че ще направим? Според икономистите, това което е „редно“ да направим, е да отидем на пазара поотделно и да се състезаваме един с друг, нанасяйки загуби един на друг. После, икономистите ни казват, че трябва да отидем в кръчмата и там да полеем „правилния“ си избор.

Надявам се ви е станало ясно, колко ненормално поведение ни предписват икономистите. Човешки по-нормално би било брат’чеда и аз да продаваме заедно, а съседът с баджанака му да купуват заедно (Като според мен има и много по-нормални форми на поведение от това, но нека оставим това за друг път). Противоречието между това кое е по-нормално според хората, и това кое е нормално според икономистите, води до нестабилност на пазара. И до появата на монополисти и картелни споразумения между производители. Цените на бензина, яйцата, олиото, лекарствата, не се определят по законите на свободния пазар. В действителност много малко цени се определят така в реалния свят. Мечтата на всеки продавач на чушки е да влезе в картелно споразумение с другите продавачи на чушки. И силно се надява купувачите на чушки да не се обединят в „синдикат на чушкокупувачите“. Истинският бизнесмен се бори именно за това: Държавата да не му налага правила и да не го регулира, за да може спокойно да се разбере с брат’чеда за цената; и мрази профсъюзи, комисии за защита на купувачите и тям подобни, които само дават власт на хората, която по божествено право принадлежи само на него.

Не случайно цените на лекарствата в България са надути до небесата — имаме де факто монополен производител, дистрибутор и търговец на едро и дребно (Софарма). И не случайно бащицата на нацията (Б. Борисов, ако случайно има питане) постави за зам. министър на здравеопазването бивша служителка на същия този монополист, която под предлог, че „либерализира пазара“ (т.е. че го прави по-свободен), нареди на болниците да се състезават помежду си при закупуването на лекарства, вместо купувачът да е един, както беше преди (държавата) [ http://www.monitor.bg/article?id=327326 ]. Тази схема е оптималния вариант, при който цените могат да бъдат надути максимално (да не говорим за схемите за изнудване, описани в цитираната статия). Не случайно здравната каса затъва с прекрасни темпове напоследък. Но не ме разбирайте погрешно. Икономистите не са невежи — те са много добре наясно с този вариант на ценообразуване. Те с радост връчват това знание на мафията (или каквато дума предпочитате: „капиталиста“? „бизнеса“?), а на нас ни пробутват идеала за свободния пазар, пригласяйки на политиците.

Но нека предположим, че се натъкнем на „свестен“ икономист, който в сметките си взима предвид монополите и картелните споразумения, които господстват на пазара, и открито говори за тях. Няма ли въпреки това, той все пак да попропусне някои „дребни“ детайли? Нека проверим. Питайте го: Включват ли цените на продуктите на пазара „цената“ на замърсяването, което производството и изхвърлянето им нанася (сещате ли се за златодобива в България: http://www.agro.bg/interviews/article29945.html)? А „цената“ на детския труд вложен в много от евтините продукти, които купуваме? А „цената“ на здравето на работниците, които не са здравно осигурени от работодателите си? Очевидно не. Това са „екстерналии“, които не влизат в икономическите сметки, и действат като поредната скрита субсидия от страна на обществото към бизнеса. И няма как да бъде по друг начин, при условие че решенията в производствения и дистрибуторския цикъл не се взимат от потърпевшите (било то хората, на които им е изтровена водата; било то децата и техните родители; било то работниците в по-горните примери). Хората са просто безплатен „мат’рял“, който може да бъде експлоатиран и захвърлен, когато стане ненужен.

Тези примери илюстрират добре, че в ценообразуването играе роля не само търсенето и предлагането, но и класовата сила на дадената категория хора, участващи на пазара. Това да наречем Софарма монополист не е достатъчно. Защото твърдението е деполитизирано. В икономическата теория то не носи нито етична оценка, нито се съпътства с така нужния структурен анализ, а се третира просто като факт. Монополът и картелните споразумения в реалния свят не могат да се елиминират на пазарен принцип, защото това дали те съществуват или не, не се определя от пазара, а от политическата власт, която тази класа хора притежава. Нали някой трябва да определи кое да броим за екстерналия и кое — не. Представете си свят, където продукцията, произведена от деца, или от нископлатени или неосигурени работници, струваше безкрайно много; и където всички лекарства бяха безплатни. Според икономическата теория, свят като този е не по-малко неестествен, отколкото светът, в който живеем, пропит с експлоатация (и двата свята са крайни отклонения от „идеала“ за свободните пазари). Защо тогава не живеем в този утопичен свят, а вместо това живеем в света на корпорациите и мутрите? Това става именно заради неравномерното разпределение на властта — момент, който икономистите упорито игнорират.

Същото можем да видим и в съотношението на цените на стоките, произвеждани от глобалния север и глобалния юг. Ако търговията между тях е грубо казано технологии срещу банани, то кой определя съотношението на цените между бананите и технологиите? Естествено този, който има повече власт в отношенията, който контролира веригата, обръщаща ресурсите в стоки на пазара (международната търговия с банани се контролира от шепа западни корпорации). И затова относителните цени на бананите спрямо технологиите непрекъснато падат и една бананова република трябва да продава все повече и повече банани, за да купи една и съща единица технологии.

И последен пример: Защо един финансов спекулант или една мутра получава заплата от стотици хиляди долара на година (а в някои случаи милиарди на година), докато един чистач получава минимална заплата? Кой казва, че трудът на мошеника трябва да е десетки, стотици, и дори хиляди пъти по-добре платен от честния труд? (Няма да се учудя ако трудът на чистачите има по-голям принос за здравето ни, отколкото здравната система. Замисляли ли сте се над това?) Нима в ценообразуването на труда не играе роля класовата сила? Накарайте някой икономист да ви покаже членът на класовата сила в уравненията си!

++ Свободните пазари, бизнесът и държавата

Икономистите и политиците ни казват, че не могат да нарушат обещанията си към банкерите (вижте какво става в Европа). Но без да им мигне окото могат да нарушат обещанията си към обществото (да откажат да предоставят качествено здравеопазване или достойни старини). Защо обещанията към банките и другите корпорации винаги са свещени, но към хората винаги могат да бъдат предоговорени? Не би ли трябвало да е точно обратното? Нека задълбаем и да видим защо се получава така.

Четейки предната дискусия, не можем да не осъзнаем, че мантрата на бизнеса е: „Свободните пазари са за вас, но не и за мен.“ Залагат се хиляди спънки на работниците да не се събират в профсъюзи и да не подписват изгодни за тях трудови договори. В същото време на висшите ешелони е позволено да са монополисти (т.е. да се държат противно на идилията на свободните пазари): Лукойл Нефтохим за една година има приходи от милиарди лева, като за „две години компанията ‘не е внесла в бюджета нито един български лев’ “ [ http://bit.ly/H8hRfF ]. Даваме субсидии на бизнеса, когато заврънка за пари. А ако тези субсидии не са директни, то им ги даваме преоблечени под една или друга форма. Припомнете си за екстерналиите, за които говорихме малко по-рано. Ами данъчните облекчения като тези на Лукойл? Или приватизацията: Какво по-хубаво от това да ти подарят земя, която е на всички (планински склон ли чувам? или плаж?); или фабрика, построена с чужди пари (парите на данъкоплатците)? Политикът затова е политик, защото с много красиви и логични приказки може да ви убеди, че този вид изземване на общите блага и подаряването им на мафиотите е най-хубавото, което може да ви се случи. Нека тук наречем този процес с истинското му име: това е социална помощ за богатите. Същото става и когато някоя по-голяма банка закъса за пари. Загубите се покриват от държавата (чрез подаръци към банките), като сметката се връчва на народа.

Имайки предвид по-горните примери, като чуете някой да ви говори за реформа, винаги имайте едно на ум. Реформата се предполага да е нещо хубаво за нас или поне в това ни карат да вярваме политиците. Почти задължително обаче реформа се прави, за да се подпомогнат богатите в богатството им, и много рядко да се помогне на бедните в бедността им, като ако последното все пак се случи, то почти винаги е като страничен продукт от забогатяването на богатите. БДЖ е добър пример: Какво по-хубаво от това да унищожим сравнително евтин, „народен“, екологичен транспорт; и да го заместим със скъп мръсен автобусен транспорт, който се обслужва от мафиотски структури, и харчи петрол на надути цени!? [ https://en.wikipedia.org/wiki/Fuel_efficiency_in_transp...ation ]

Където и да копнете в предлаганите реформи от политиците ще видите скрити социални помощи за богатите и скрити данъци за бедните. Образование? Какво по-хубаво от това да се сложи висока такса в университетите? Тази такса е фиксирана и не е пропорционална на приходите на семейството. Следователно като процент университетските такси действат като страшно регресивен данък: За богатите таксата е смешна, за бедните — цяло състояние. Същото се отнася и за поскъпването на градския транспорт, здравеопазването, и т.н. А замразяване на заплатите в държавния сектор? Трябва да се замислим точно 3 секунди, за да осъзнаем, че това е еквивалентно на вдигане на данъците на тези хора (същото щеше да се постигне ако не бяха замразили заплатите, а бяха вдигнали данъците им). Пише се закон за лобизма? А какво е това, ако не просто узаконяване на подкупите към политиците? И така до безкрай …

И бързо да споменем осигуровките. Знаете ли, че най-богатите 1% от българите печелят около 15-20% от доходите в държавата, приблизително колкото най-бедните 40-50% от българите [За абсолютния връх на наглостта вижте: http://www.dnes.bg/business/2011/07/26/milionerite-u-na...867,4 ]? Да, 70 хиляди българи на върха печелят грубо колкото най-бедните 3 милиона! Имайки предвид, че има таван на осигурителния доход, веднага можем да сметнем, че въпросните топ 1% богаташи са платили около 1% от „заплатите“ си за осигуровки. Колко е вашият осигурителен процент? 20%? А спомняте ли си колко е богатството на същите тези най-богати 1% от българите? Веднага ви припомням — около половината от богатството в страната. Явно според финансистите, богаташите ни не са се нагушили достатъчно …

Виждаме, че държавата е изключително нужна на мафията. И не вярвайте нито дума на повечето икономисти (Институтът за Пазарна Икономика, мненията на който редовно се публикуват в Дневник и Капитал, е чудесен пример), които претендират, че искат държавата да спре да се меси в икономиката. Това, което тези пионки на властта се мъчат да направят, е не да разкарат държавата от пазарите, а да я преструктурират, за да помага повече на богаташите и да спре да подпомага по-бедните. Дотам се стига чрез масовата приватизация и заличаване на социалните структури, за които въпросните икономисти лобират.

А какво става, ако бедните поискат обратно част от откраднатото от мафията? Държавата веднага се намесва със сила, за да предпази експлоатационната собственост на богатите. За целта има специално изградени структури — съдилища и полиция. Сериозно ли някой си мисли, че тяхната цел е да решават проблемите с престъпността?! Колко са истински осъдените мутри в България (не говоря за тези със смешни присъди от по няколко месеца)? Сравнете тази бройка с пуснатите на свобода след поредната популистка „акция“. А сравнете сега тази бройка с общата бройка мутри в България (най-вероятно става въпрос за десетки хиляди). Сериозно ли дребните кражби са най-големия проблем в България, че полицаите и съдиите нямат време да обърнат внимание на клетите мутри, които зъзнат от нетърпение някой да ги прибере на топло?

Но много икономисти ще кажат, че богаташите заслужават богатствата си. Всъщност вече говорехме за въпросните предприемачи и преди. Но нека затвърдим с пример. Има различни оценки, но средната е, че разработването на Интернета е струвало общо (като порядък) около стотина милиарда долара на американския данъкоплатец (чрез държавни пари минали през военни, университети и т.н., чрез директни и индиректни субсидии). След това продуктът е бил подарен на частните корпорации (пример – телекомуникационни компании), които няма нужда дори да плащат „наем“ на обществото за използването му (Колко милиарда са изплатени от Гугъл и Фейсбук на държавата според вас за покриването на разходите по разработването на тази система?). Ако се разровите (приканвам ви да го направите!), ще видите, че тази схема се повтаря отново и отново при почти всяко технологично (и не само) нововъведение. Повечето от рисковите разработки се правят с държавни пари (независимо дали в частна компания или не), като след като технологията се докаже, че работи, тя мигновено преминава в частни ръце безплатно. Накратко: Рискът от начинанието се социализира, а печалбите се приватизират.

Не казвам, че държавата е чудесна институция. Дори напротив (говорихме вече надълго и нашироко как предпазва богатствата на мутрите)! Според мен има много малко доводи (да не кажа — почти нула) за нейното съществуване. Но сред морето от безотговорни, недемократични и непрозрачни институции на бизнеса, държавата е едно място, което *поне по принцип* може да бъде по-отговорно, по-демократично и по-прозрачно. Но въпросните принципни положения няма как да се реализират, ако просто чакаме на политиците. Те могат да се реализират само с протести и стачки. Но за това по-късно. Преди това нека се върнем към един аспект на държавата, който е до болка познат. Бюрокрацията.

Икономистите твърдят по медиите, че държавната бюрокрация е нещо ужасяващо. Напълно съм съгласен с това. Но сигурни ли сме, че бизнесът ни предлага нещо по-добро? Нека поговорим за бюрокрацията в корпорациите — нещо, което медии и икономисти винаги премълчават. Нека вземем типичен пример в тази категория: здравното осигуряване в САЩ, което е почти изцяло в ръцете на частни застрахователни компании. Знаете ли, че в САЩ здравното осигуряване/застраховане струва около два пъти по-скъпо на глава от населението, отколкото това, в която и да е друга западна държава [ https://en.wikipedia.org/wiki/Comparison_of_the_health_...tates ] (това е по абсолютна стойност. А като процент, здравното застраховане в САЩ струва средно около 20% от заплатата на средния американец, като процентът е много по-висок за по-бедните, тъй като цената за застраховане е фиксирана, а не е пропорционална на дохода.)? Мислите си, че тази скъпотия се дължи на качество? Ако е така, защо продължителността на живота в САЩ е най-ниска сред западните държави? Знаете ли, че САЩ по продължителност на живота са на 36-то място в света, наравно с Куба (която вече е 50 години икономически изолирана от САЩ), и почти наравно със Словения! А знаете ли, че Гърция (с нейната прословута неефективна държавна администрация) е на 18-то място? По-напред от Германия и Англия [ https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_life...tancy ]! Не значи ли това, че парите, които се пръскат за здравеопазване в САЩ отиват за поддържане на неефективна частна бюрократична машина и хранене на шепа капиталисти, а не за истинско здравеопазване? Това ли е примерът, който трябва да копираме в България? [ Тези, които не са съвсем убедени, че в САЩ здравеопазването е под всякаква критика, могат да погледнат ето тази статия: http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/10904513 . В нея се демонстрира, че здравеопазването е "третата водеща причина за смърт в САЩ след сърдечните болести и рака." ]

Друго редовно обвинение, отправяно към държавата, е корупцията. Да, държавната корупция е потресаваща, и трябва да се борим с нея! Но защо винаги, когато се напада корупцията, се напада единствено държавната корупция, и никога не се говори за корупцията в частната сфера? Защо основните медии не разискват до какво води пълното сливане на капиталистическия елит с държавния апарат: Като пример, ще дам узаконяването преди няколко десетилетия на подкупите от страна на бизнеса към държавни служители на САЩ (нарича се лобизъм), и скорошното премахване на тавана за харчене по избирателни кампании от страна на бизнеса (оттам и единият милиард долара, които ще бъдат „подарени“ на Обама, за да може да плати за преизбирането си). Няма да се учудите, ако ви кажа, че подобно сливане между политиците и капиталистическата мафия става и в България. За връзките между ГЕРБ и мафията можете да четете в журналистическите разследвания на Бивол [например: http://www.bivol.bg/stratfor-borissov.html , http://www.bivol.bg/fabrikata.html , http://www.bivol.bg/wlbadapples.html , http://www.bivol.bg/wlborisov.html ]. Та затова, когато се гледа коя държава като цяло е по-корумпирана, не би ли трябвало да броим и легализираната корупция, и корупцията в частния сектор? И не би ли трябвало да преценим коя корупция е по-голямо зло, едва след като претеглим всички аспекти на корупцията (държавна, частна, потоци на пари от един сектор към друг)? Не очаквайте обаче такава информация да дойде от устите на икономистите. Последното, което можете да очаквате от тях, е безпристрастност.

Икономистите ни убеждават, че свободните пазари са панацея. Казват ни, че трябва да се откажем от синдикатите си (колкото и жалки да са те), от колективните трудови договори, от социалните помощи. Това в името на една доказано нестабилна утопия, в която и те самите не вярват (имайки предвид, че препоръчват точно обратното на бизнеса, на когото служат). Прилагайки принципите на свободните пазари, те ни препоръчват пазарът на труда да стане по-раздвижен, по-ефективен и конкурентоспособен. Какво имат предвид те, ако не това, че заплатите ни ще паднат, и че по-лесно ще можем да бъдем уволнени при най-малкия каприз на шефа? Но не си мислете, че синдикатите в България ще опазят правата ви. Нима не бяха именно те тези, които казаха, че се *отказват* от националната стачка против вдигането на пенсиите [ http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2011/12/07/1355406_sindi...chka/ ]?

Икономистите ни казват, че нямаме нужда от социална държава, която да ни помага, когато бъдем „оптимизирани“ от работа. Можем да разчитаме на дарения от филантрописти — богаташи с големи сърца и дълбоки джобове. Но така ли е всъщност? Нека вземем един от най-големите филантрописти на света — Бил Гейтс, който подава ръка на онеправданите чрез неговата Гейтс Фондация (където слага пари, за да получи данъчни облекчения). Оказва се, че почти половината от парите, които въпросната Фондация разпраща по света, се даряват на западни корпорации за добив на нефт (който добив води до замърсяване на въздух и вода, до болести, …), на фармацефтични компании (които вдигат цените на лекарствата си отвъд достъпното за бедните), на други индустриални замърсители (като Дао Кемикал, КонокоФилипс, …, които тровят родителите на същите деца, които Фондацията уж се мъчи да спаси). Останалата половина от парите си Фондацията дарява на жертвите на тези корпорации. [ За покъртителни детайли вижте тази статия: http://www.latimes.com/news/la-na-gatesx07jan07,0,25338...story ] Така че следващия път, когато някой богаташ ви предложи да ви помогне с лявата си ръка, погледнете първо колко е голяма тоягата в дясната му ръка, преди да приемете помощта …

Свободни пазари? Ха! Знаете ли, че над 30% от световната търговия всъщност се извършват вътрешно-корпоративно (т.е. вътрешно във фашистките структури наричани корпорации) [ http://www.chomsky.info/books/secrets03.htm ], а не чрез помощта на „свободните пазари“? Да речем Форд иска да прехвърли част от капиталите си от държавата А в държавата Б. Това прехвърляне не става на пазарни принципи. Става като по команда — шефът казва, и хоп! И въпреки това, икономистите наричат това търговия. А това ако не е точно дефиниция за икономика от планов тип! Не случайно според социалните науки режимите в бившия соц. блок (България, СССР, …) често се класифицират като държавен капитализъм, а не като „комунизъм“ (поредната двуговорна дума). Помислете по въпроса …

Да обобщим: Икономиката, и по подразбиране бизнесът, трябва да се чувстват чудесно! Хората не са важни — нека стават все по-бедни!

Предрешено заключение

Много приказки изприказвахме досега. Мога да дам заключение като дълъг списък от твърдения. Но честно казано винаги съм обичал въпросите повече …

Защо й е на икономиката да се прави на наука? Защо държи да превръща всичко човешко в цифри? Докога ще си затваряме очите за света, който е конструиран около нас, за да ни приспива и експлоатира? Ще се научим ли да ценим истински хората и природата, или ще се крием винаги засрамени в полите на икономическата идеология? …

Сега направете едно добро дело за себе си, и допишете това заключение с вашите въпроси. Ето моят последен въпрос:

Оттук накъде?

Навсякъде по света отчаянието много често се „лекува“ или с грозна апатия, или с разрушително поведение (било към себе си, било към ближните), или с безмозъчни забавления. Като хората чакат ли чакат смелият принц да дойде и да ги спаси от тегобите.

Истината е, че системата е изключително добре смазана и допуска в редиците си само корумпирани политици. Нали си спомняте за онези един милиард долара, които Обама ще изхарчи, за да бъде преизбран? А сещате ли се, че бившата компаньонка на Б. Борисов притежава няколкостотин милиона лева — колкото са спестяванията на около половината най-бедни българи? [ http://bit.ly/HzzIbU ]

Но нека бъдем наивни за момент. Нека приемем, че ще се появи милионер с чисто сърце и безкористни мисли, който ние ще изберем на следващите избори. Какво може да постигне той, след като половината държава се притежава от 1% от хората в нея? Структурните бариери могат само да никнат като гъби: неефективна бюрокрация ли чувам? Или фалшиво следствие? А може би платено убийство? Нека се обзаложим: колко време според вас ще трябва на машината да превърне добрия диктатор в следващия Борисов или Станишев, или ако не успее — да го изплюе и да постави на негово място „свой човек“?

Но нима в западния свят хубавите работи не са донесени от политици, питате вие. Не се учудвам, че питате. Историята в училище ни е представяна винаги като история на славни крале, или смели министри. Народът някак си винаги е сбутан някъде настрана. Това че по време на Римската империя около 40% от населението са били роби, докато след разпадът й робството де факто е било елиминирано на територията й, някак си дискретно се подминава.

Ако отворим историята, ще видим, че в западните държави хората са *извоювали* правото си да живеят по-добре — то не им е било подарено отгоре. САЩ през първата половина на миналия век е добър пример: Движения за граждански права, движения за права на малцинствата, на жените, на работниците. Стачки, протести … Разочарования, погрешни завои … След десетилетия борба хората там са успели да извоюват привилегии за себе си. Оставяйки обаче системата непокътната, машината постепенно им отнема тези така трудно извоювани права [ https://en.wikipedia.org/wiki/A_People%27s_History_of_t...tates ].

Мислите си, че в България не сме способни на същото? А нима не е българин този, който е казал:
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
…

Можем ли ние, бедните 99% от човечеството, които разполагаме с едва половината от богатствата на света и не сме продали душите си, да направим нещо срещу тиранията на единия процент? Едно е сигурно: ако бездействаме и чакаме някой да ни оправи отгоре, било то политик или икономист, никога няма да се оправим. Независимо къде живеем по света.

Шевек

Забележка: Тази статия се появи на бял свят след страхотните дискусии, които се развихриха с А., Г., С., В., И. и Р.

Източник: Индимедия – България

(дез)Информация от ГАЗПРОМ: посредници прибират 40% от цената на газа?

България е „троянски кон“ на Русия в Европейския съюз. Отношенията между Русия и България може понякога да са студени, но те винаги ще останат славянски братя в крайна сметка. Това е споделил през юли 2010 г. шефът на информационната служба на Газпром пред анализатор на американската частна разузнавателна кантора СТРАТФОР. [1717183]

Източникът на СТРАТФОР има „картонче“ с код RU106, но американците се отнасят предпазливо към информацията получена от него. Те ѝ дават средно ниво на достоверност като не изключват възможността за дезинформация.

В същия доклад се анализира промяната на отношението към руските проекти Бургас-Александруполис и Южен поток след идването на власт на правителството на Бойко Борисов. Според човека на Газпром причините за охлаждането на отношенията са две: 1. България е най-силно засегнатата страна от спирането на газа през 2009 г. и 2. „Добрият малък брат“ Станишев, роден в Украйна и говорещ перфектен руски вече не е на власт, а Борисов не е толкова заинтересуван от Русия като „голям брат“.

В резултат България се отдръпва от „Православната тръба“, както в Газпром наричали Бургас-Александруполис, защото преминава през територията на три православни страни: Русия, България и Гърция, прекратява проекта „Белене“ (по финансови причини и заради нежеланието АЕЦ да бъде руска собственост) и преразглежда условията по Южен поток.

Последният проект обаче има бъдеще, защото българите не искат да изгорят всички мостове в Русия, притесняват се, че тя може да се обърне към Румъния, а освен това Южен поток може да бъде използван като аргумент в преговорите за сваляне на цената на газа.

Колко струва газът за „троянския кон“?

В кореспонденцията са дадени конкретни сведения за цената, на която България получава синьо гориво: $576 за хиляда куб. м. При отстраняване на посредниците в бъдещите преговори цената ще падне на $339 за хиляда кубометра, казал шефът на информацията на Газпром.

В друг мейл до анализаторите на СТРАТФОР, изпратен през август 2010, отговарящата за региона Лорен Голдрич обръща внимание, че парите от посредниците се връщат в Русия. [1787633]

„Например, Русия продава на Унгария, Словакия и България природен газ на цени от $350 до $450 за хиляда кубически метра. Посредниците ги продават на индустрията, правителството и местните потребители на цени от $450 до $600 за хил. кубометра. Тези пари отиват директно при руското правителство и Газпром. Тези пари не се отчитат, но са част от голям източник на приходи, за които никой не знае“, пише Голдрич, като се позовава на данни от говорителя на Газпром, с код RU105.

Анализирайки това нейният колега Майкъл Уилсън прави следното откритие: „СТРАТФОР наблюдаваше как Газпром изкупува голям брой газови компании посредници в Европа, но не смяташе това за важно, защото те са посредници и не притежават своя инфраструктура. Но изглежда, че това има значение, защото те не само вдигат местните цени, но също и създават голям приход за руската държава“.

Непрозрачното ценообразуване на газа чрез посредници всъщност е добре известен проблем в България и в Европа, много преди „разузнавачите“ на СТРАТФОР да го идентифицират като значим феномен.

Под въпрос са също данните за цените на синьото гориво и маржовете на посредниците. Конкретно за България съобщената разлика за посредниците е направо стряскаща: $236 на хил. куб. м. или близо 40% от крайната цена от $576.

Станишев преговарял за Белене с руския „министър на мафията“

Руската организирана престъпност е „интегриран лост на държавната сила в Русия“

Главният прокурор на Русия, Юрий Чайка, който е източник на американската шпионска кантора СТРАТФОР, вдига завесата над странното посещение на Станишев в Москва на 27 април 2009 г. Тогава президентът Медведев отложи с един ден срещата с българския премиер, без да даде мотиви за това.

В официалните прессъобщения за визитата пишеше, че в този ден Станишев ще отрие национална изложба на България в Русия и ще се срещне с президента на Калмикия Кирсан Илюмжинов.

Юрий Чайка, който е обозначен с код RU101 обаче съобщава, че заради отложената среща Станишев е имал рядката възможност да се срещне с някои „необичайни руснаци“, с които провел „вълнуващи разговори“.

Необичайните руснаци били Лужков и „неговите хора“. Те провели със Станишев „приятна дискусия, ако разбирате какво искам да кажа“, обяснява Чайка. „Разбира се, Русия не беше само „игли и огън, а размахваше пред Станишев и моркова на 5 милиарден заем“ уточнява той.

Според Чайка щяло да има споразумение за Южен поток преди края на май, но това не било толкова важно, колкото сделката Русия да контролира повече от Белене.

Бившият кмет на Москва Юрий Лужков е определен в публичните анализи на СТРАТФОР като „министър на организираната престъпност“, натоварен от Кремъл с необичайния „портфейл“ да поддържа контактите с мафията.

Според същия анализ на СТРАТФОР руската организирана престъпност е „интегриран лост на държавната сила в Русия“. •

Подбрал от Бивол за СМ: Весо

Неолиберализмът често се възприема като идеология на свободния пазар – неограничена частна инициатива в честна конкуренция, в резултат на която оцеляват само най-ефективните, следователно най-жизнени и нужни на стопанството формации. Държавата уж се оттегля от икономиката и само бди за правилата на играта, еднакви за всички. Малцина обаче забелязват при това „тайнствената връзка“ между стремителния ръст на държавни и частни дългове с държавните мероприятия за съкращаване на социалните разходи.

„Шокиращото“ откритие е, че държавата изобщо не възнамерява да се оттегля от стопанската сфера (и защо ли? – капитализмът е започнал и победил като държавен). Ситуацията за мнозина е парадоксална. Общественият елит, банкерите, които са причинителите на кризата, не фалират – единствено поради държавните дотации от трилиони (хиляди милиарди) долари. Политическата власт напомпва банките, за да ги спаси от пропадане, но и увеличава богатствата им. Държавните дългове се погасяват с нови дългове. За да не доведе тази финансова въртележка до хиперинфлация, както и за да се покрият част от задълженията, се въвеждат сурови мерки за икономии – радикално съкращаване на бюджетните разходи в социалната сфера, приватизация на държавни фирми. Държавите режат от образованието и медицината, разпродават остатъците от държавната собственост, повишават налозите на широките слоеве на населението. Масите беднеят, банките се обогатяват. За дълговете, грешките и некадърността на управляващите от капитала плаща държавата, която изстисква парите от останалото население. Финансовата отговорност за кризата се стоварва върху онези, които не са вземали никакви решения по въпросите за корпоративните финанси.

По този повод американският икономист Леонид Валдман пише:

По същество проблемът, лежащ в основата на първата кризисна вълна, остана нерешен. Просто рисковете бяха свалени от финансовия сектор и национализирани. Нека обаче се замислим: какво значи неограничена финансова подкрепа? Наистина ли с нищо не е ограничена? Ако е така, тогава централната банка може да си печата колкото иска банкноти, без за търпи тежки последици от неограничените емисии, но защо тогава са нужни данъците от гражданите и бизнеса? Защо е нужно утвърждаване и контрол над бюджета? Щом можем просто да обединим правителството и централната банка, нека си финансират всички разходи. Ясно, това е невъзможно, но не по-малко невъзможна е и неограничената подкрепа на икономиката от властите… Развиващата се в момента криза на суверените дългове трябва да накара водещите страни да се заемат с първопричините, вместо да сменят платеца за допуснатите безобразия.

За да се удържа в подчинение обедняващото население, се използват репресии. Палки, газ и гумени куршуми срещу демонстранти по площадите. Пребити и арестувани протестиращи в Ню-Йорк, Барселона, Атина, Букурещ – това е реалността, а не рекламните клипове за демокрация, свобода на словото и събранията. Нещо повече, живеещата от държавни дотации върхушка нагло поучава хората да обичат свободната конкуренция и свободния пазар като нарича това си поведение „либерална политика“.

Не, неолиберализмът – това не е добрият стар стопански либерализъм на свободния пазар с присъщите му кошмари и кризи, но и с особената му жизненост, която е отсявала само най-пробивните бизнесмени. Неолиберализмът е обикновен държавен капитализъм, съчетан с полицейщина. Система за тотално ограбване и насилствено потискане на масите със силите на държавата – с цел безкрайното обогатяване на стотина международни банки и инвестиционни фондове. Неолиберализмът е диктатура на лихварите. Чисто паразитна форма на държавен капитализъм. Рай за няколкостотин топ мениджъри и финансови олигарси. Ад и ангария за останалото човечество.

Единственият разумен отговор на това може да бъде поемане на цялата отговорност и контрол в политическо и икономическо отношение в ръцете на производителите – асоциации на самоуправляващи се трудови колективи. •

Михаил Магид

http://shraibman.livejournal.com/772174.html

превод: Николай Теллалов

Това не може да стане без насилие в началото, по същество последващите действия са мащабна манипулация и накрая трябва да се самоотстраниш от хегемонската роля (ти и сподвижниците) – общо взето утопично-садистичен социален експеримент, патент на старите комунисти с комисарска закваска.

Един от тезисите на Маркс гласи: ако хората са продукт на обстоятелствата, то тогава трябва да направим обстоятелствата човешки. Капиталистическите обстоятелства по негово време, както и сега при нас, са нечовешки. Но другият вариант като вътревидова, класова борба е също нечовешки – единственото, което ме удовлетворява при него е, че има елемент на историческо възмездие за кратък момент от време.“

Не съм „маниак на тема социални експерименти“. Милтън Фридмън е маниак на тема социални експерименти. Джордж Буш е маниак на тема социални експерименти. Всеки шеф, който „съкрати“ част от работниците си, прави „социален експеримент“. Ние обаче сме научени да го приемаме като безпристрастен професионалист, а революционера – като маниак? Самият израз, който си използвал, е плод на успешната пропагандата, която ни е наложила да възприемаме света като „най-добрия възможен“, която нарича опита да подобриш живота си „експеримент“ и която те кара да подхранваш илюзията, че животът ти може да бъде подобрен въпреки другите хора. Изхвърли тази пропаганда навън! Забрави клишетата! Аз искам да променя своя живот, заедно с онези хора, които искат същото. Ако те не го искат, ще ги оставя да си тънат в блатото и няма да им го превръщам в градина, за да го осерат отново.

Разбира се, че „съзнанието и ценностите“ на хората са „продукт на обстоятелствата“. Аз не бих могъл, дори да имам хиляди съмишленици, да реформирам обстоятелствата, да „превъзпитавам“ хората. Нямам нито силите, нито претенциите за това. Питаш тогава „за какво се бориш“? Явно не успявам да го обясня, затова ще цитирам Бакунин: „нямаме намерение и не правим и най-малък опит да налагаме на нашия или на друг народ какъвто и да било идеал за обществен порядък, изсмукван от книжки или измислен от нас самите, но убедени, че народните маси носят в своите насъщни потребности и в стремежите си – съзнателни или несъзнателни – всички елементи на бъдещата си нормална организация, ние търсим този идеал в самия народ“. Нашата роля като революционери е да подпомогнем народа, а не да го водим. Затова и не виждаш у мен желание да хвана оръжието – защото такова желание не би намерило своето основание у народа или поне у този народ, който аз познавам.

Държавническата класа е хилядолетен паразит, който, освен че изсмуква жизнените сили на народа на планетата, отравя и мозъка му. Но хирургическото отстраняване на паразита, за да се налеят „правилните отрови“, е просто оправдание за заселването на нов паразит. Който заема позиция на божи наместник, на раздавач на справедливост, на безпристрастен и добронамерен хирург, готов да оперира чуждото тяло, с „добри намерения“, вече сам се е превърнал в паразит. В такива се превърнаха и продължават да се превръщат не само марксистите, но и другите радетели на „нормалната държава“, „здравата държава“ и „истинската държава“, та и всякакви фанатици на „правата вяра“, без значение коя е тя.

Затова не само не мога, но и не искам да правя някакви „утопично-садистични социални експерименти“. Няма нужда да бъда експерт по социология, за да предвидя последствията, както няма нужда да съм физик, за да знам какво ще стане, като бръкна в контакта. Хората, които поемат този път, обикновено имат „утопично-садистични“ илюзии за непогрешимост, от които, надявам се, в достатъчна степен съм се отърсил. Никой не се е очистил напълно от подобни илюзии, но те са противопоказни на ценностите на анархизма, на практикуването на свобода, равенство и солидарност между хората – а аз искам да живея така.

Питаш, знам, тогава каква е ролята на революционерите? Какво правят, щом не могат да променят обществото? Помагат, както казах. С думите си, но и с делата си. Обществото се развива и ние – като се започне с „бомбаджиите“ и се свърши с „мишоците“ сме част от това развитие. И всеки, който се е нарекъл революционер, сам се е задължил да търси начин да тика това развитие към Социалната революция. Днес начинът може да е един, утре – друг. Ясно е (без да претендирам, че имаме теория на революцията, има теория на развитието на „хаотичните“ системи), че обществото съществува в динамичното равновесие, крепящо държавно-класовия паразит. В определени точки от развитието му обществото може, със сравнително малки изменения в условията, да излезе от това равновесие и да навлезе в различно динамично равновесие. Ясно е също, че една сравнително малка намеса с времето може да доведе до такова изместване. Тоест, без да претендираме, че ние решаваме проблемите, именно нашата дейност може да се окаже решаваща за една бъдеща революция и то не непременно в далечното бъдеще – не бих се наел да прогнозирам времето на една революция.

Наистина сякаш не ѝ е дошло времето. Наистина хората искат хляб и зрелища. И аз искам хляб и зрелища. Но искам и друго. Ти също искаш друго. Откъде знаеш, че хората искат само хляб и зрелища? Така може да мисли само някой, който зяпа цял живот вратата на хлебарницата и цирка. •

Златко

Сутринта в автобуса един младеж държеше бутилка вино и разказваше, че животът е хубав. От 1940-та г. бил роб. Но знаете ли кой е Рамзес? За да стане Рамзес, човек трябва да бъде роб. Младежът вече 70 години бил роб. Още малко му оставало и щял да стане Рамзес. Засега ТЕ го държали и го мачкали, но той се забавлявал. И животът му бил хубав. Защото е намерил бутилка евтино вино отнякъде.

И по радиото казаха, че животът е хубав. Даже ни препоръчаха в кои клубове да му се радваме. Взимаме си заплатата, носим я в Sin City или Pasha. Специалистките намират начин да задоволят всеки, който знае как да се радва на живота до размера на месечния си доход.

Други искат щастливо семейство, усмихната съпруга и здрави деца – рецептата я рекламират по телевизията. Завършваш престижен университет и взимаш добре платена професия – колко му е! Още в университета се записваш да работиш в международна корпорация, която набира служители в България, за да плаща съвсем малко по-ниски заплати, отколкото в САЩ. Работиш по 15-16 часа на ден, оставяш нервите и ума си на работното място. Живееш в столицата сред два милиона откачени хора, половината от които още не са научили, че животът е хубав. За да няма нужда да ги гледаш и да говориш с тях, купуваш на изплащане жилище, няколко строшени автомобила, последните модели телефони, поне един компютър и телевизор за всяка стая и ако сумата от месечните ти сметки все още е по-ниска от прословутата ти заплата, ако все още говориш с жена си и ако веднъж седмично играеш с децата си, можеш да си мислиш, че държиш Господ за шлифера. Само намирай време и за телевизия – да не пропуснеш нещо от рецептата.

Ако искаш, не гледай телевизия. Това му е най-хубавото на живота, че всички имаме избор. Можем да си съсипем здравето от труд, ако намерим някой да ни плаща. Можем да целуваме дупета и да преглъщаме мръсотия, ако подушим някоя топла службица. Можем да живеем под мостовете или на гърба на родителите си, ако не виждаме друг начин. Костюмираните момченца с позлатени очилца по телевизията ще кажат, че това е нашият избор. На тях за това им плащат, да ни обясняват колко хубав е животът – само да си се сетил навреме да хванеш Господ за шлифера.

Малко са хората, които имат наглостта да кажат направо, че животът не е хубав. Без да държат никого за шлифера, те имат повече и по-истински приятели от „успелите в живота“. Обичат красотата на природата и прекарват сред нея повече време, отколкото „успелите в живота“. Радват се на живота така, както не могат да се радват дори онези, които обикалят световните курорти с частни самолети. Но не казват, че животът е хубав.

Защото те знаят по-добре от „успелите“ какъв живот искат да живеят. Живот, който започва с революция. С отхвърляне на всяко неравенство и експлоатация. С окупирането на полицейските управления, въоръжаването на всеки зрял човек и превръщането на Парламента в увеселително заведение. За да можем наистина да избираме пътя в живота си, за да решаваме как да бъдем полезни и от какво имаме нужда. Това е хубав, истински живот. Другото е украса на кочината. •

Златко

Капитализмът често ни се представя като „най-добрата обществено-икономическа система, която не е съвършена, но по-добра не е измислена“ или като „западния логос“, в чийто фундамент са залегнали демокрацията, свободата и зачитането на човешките права. На думи е така, но по-внимателният анализ ни разкрива съвсем различна реалност. По вертикалата се сблъскваме с неравенство, социална несправедливост, ширеща се организирана престъпност, невидими ограничения за творческите инициативи на креативните личности. Нещата са построени така, сякаш има две реалности едновременно. Едната е медийно-регламентираната реалност, с ясно разграничени положителни и отрицателни герои и идеологии. Другата реалност е светът на хората, борещи се за оцеляване на трудовия пазар, понякога дори продаващи труда си на ниска цена.

Престъпността е точката на съприкосновение на двата свята. Тя е „най-интимната“ същност на модерното общество, нейната най-дълбоко скрита тайна. Разрешена за „висшите класи“, забранена за „низшите“, престъпността е инструмент за легитимация на класовия ред. Войната и убийствата са прерогатив на държавата-суверен. По-малките престъпления са разрешени на богатите – кражбите, експлоатацията, измамите. На низшите класи е запазена ролята да се възхищават на хората, дръзнали да нарушат моралните норми. Остава отворен въпросът докога подобен тип шизофренно общество може да остане стабилно? Може би докато низшите класи не се събудят от матрицата и не решат да подредят живота си без господари, властници и паразити. •

Миро

Пейрац, третирайки политическата ориентация на CNT от началото на борбата, се позовава на почти пълното единодушие на „влиятелните активисти“ в ориентацията им към сътрудничество с политиците, но прибавя, че:

“по-голямата част от активистите и редовите членове от базата на CNT (на Конфедерацията) отдаваха значение, в течение на много месеци, само на проблемите, които поставяше борбата по фронтовете: да разкриват фашистките засади в тила, да реализират експроприацията и да организират новата революционна икономика.“

Читателят неизбежно ще забележи в този цитат различаването, което се прави между „влиятелните активисти“, „активистите“ и „членовете от базата“. Възможно е едно масово движение, което приема всеки работник в редовете си, независимо от идейната му ориентация и политическа принадлежност, въпреки че прокламираната цел е свободният комунизъм, неизбежно да прибягва, за да протежира своите цели, към секретни маневри и към решения от „един по-висш план“, тоест взети от актива или от „влиятелните активисти“. Неизбежно това провокира неприязън, било сред бойците, било сред базата. Този проблем съществува в CNT от основаването ѝ и има като последица не една вътрешна криза. Не може да има съмнение, че много тактически решения, приети от CNT по време на войната с Франко, не са дискутирани в синдикатите и че фундаменталните въпроси много често се решават от „влиятелните активисти“ и са приемани като свършен факт от делегатите на пленумите, без да бъдат дискутирани от членовете на синдикатите.

Изоставянето на традиционната система на CNT за вземане на решения се оправдава с необходимостта да се действа за минимално време. Има въпроси, за които подобна позиция е оправдана, но по фундаменталните принципни въпроси и тези на революционната тактика е непростимо да не консултират синдикатите. Фактът, че CNT-FAI не участва в правителствата на Каталония и на Мадрид съответно до края на септември и края на ноември, тоест повече от два и от три месеца след въстанието през юли, прави абсурден аргумента за липса на време да бъде консултирана организацията преди вземането на решенията. В тези интервали са проведени множество локални и регионални пленуми, но, доколкото можахме да проверим, на нито един от тях не е имало някаква дискусия по въпроса за колаборацията с правителството. Този проблем е разискван само във „висшите сфери“ на Организацията и когато на края е решено, че ще има министри от CNT в правителството на Ларго Кабалеро, Конфедерацията дори не е консултирана за избора на тези представители. В реч, произнесена от Федерика Монсени в Тулуза, Франция през 1945 г. (публикувана във вътрешния бюлетин на Испанското анархистическо движение и CNT в броя му за септември-октомври), тя казва:

„Чрез постигнатото съгласие между Кабалеро и Хорацио Прието, последният пристигна в Каталония и обясни позицията, взета в преговорите, които приключиха с назначението на Хуан Лопец, Пейро, Гарсия Оливер и мен като членове на кабинета. Аз не исках да приема; Хорацио Прието (национален секретар на CNT) и Мариано Васкец (регионален секретар за Каталония) настояваха. Поисках 24 часа, за да размисля, консултирах и баща си, който ми каза замислено: “Ти разбираш какво означава това. В действителност, това е ликвидация на анархизма и на CNT-FAI. Веднъж инсталирани в правителството, вие повече не ще се освободите от властта…“

Въпреки това, Федерика Монсени и другите участват в правителството като представители на Организацията! Казват ни, че макар и CNT да не е консултирана, нейните ръководители, влизайки в правителството, са интерпретирали действителното желание на мнозинството. Такъв метод на определяне позицията на една организация може да бъде валиден при диктатурите, но е немислим в една организация като CNT. В стремежа да установим реалната позиция на Организацията в нейната цялост по колаборацията, не можем да приемем мнението на шефовете, според което те са интерпретирали желанието на огромното мнозинство на Организацията, без да попитат дали това „огромно мнозинство“ е против колаборацията и през септември, когато е публикувана статията против нея в информационния бюлетин на CNT-FAI, която цитирахме преди. Също така, след шестмесечна колаборация, дали то отново е против, когато през май 1937 г. шефовете на CNT отказват да участват в правителството на Негрин. Подобни завои са характерни за политиците; в базата се мисли по-бавно, но обикновено тя не променя толкова често мненията си.

Забележително е, че докато шефовете на CNT се опитват да си съперничат в сферата на политическата мъдрост с професионалните политици, без особен успех, синдикалните членове от базата консолидират своите завоевания в стопанската област, като функционират по абсолютно независим начин и вън от всякакъв правителствен контрол. В действителност как би могло да се каже, че те ще засилят правителството, като участват в него със свои собствени представители, щом са убедени, че това правителство никога не би им позволило подобна реорганизация на икономиката в страната, ако имаше властта да им попречи?

Нещо повече, за всеки е очевидно (и дори „влиятелните активисти“ неведнъж приемат това), че правителството има по-голям интерес да укрепва по-скоро тила, отколкото фронта, държан от работническите милиции, вместо да съдейства за ускоряване на поражението на Франко. Може да се твърди с факти, че не е в интерес на правителството да ускорява това поражение през първите месеци, когато са налице най-добрите случаи за постигането му. Една победа над Франко преди консолидирането на властта на правителството е абсолютно неприемлива за политиците, защото тяхното положение би станало още по-несигурно, отколкото е на 19 юли, на следващия ден след частичното поражение на Франко. Това само може да обясни как, докато на фронта на Арагон офанзивата се оказва невъзможна поради липса на оръжие, в тила има 60 000 карабини и повече боеприпаси, отколкото на фронта (анархистите придават най-голямо стратегическо значение на този фронт, чиято крайна цел е обединението на Каталония, Страната на баските и Астурия, тоест съединяването на индустриалните зони с най-важните източници на суровини). В тила оръжията са в ръцете не само на правителствената полиция и жандармерия, но и на политическите партии и синдикатите. Тилът е своего рода въоръжен лагер, където всяка страна бди срещу всеки опит на някоя друга да наложи волята си с помощта на оръжието. Подобна ситуация показва ясно невъзможността за един ефикасен съюз между революционните работнически организации с политическите партии и правителствените сили. Въоръжените работници в тила са заети със защитата на Социалната Революция против растящата намеса на правителствените сили. За да бъдат изпратени всички оръжия на фронта, е необходимо не да се засилва правителството, което спира и саботира Конфедерацията в нейните решения, а напротив, то трябва да бъде отслабено, като се отрежат въоръжените сили от неговото командване. Работниците си дават сметка за това, въпреки своите „влиятелни шефове“.

През октомври 1936 г. един сериозен инцидент заслужава да бъде напомнен, защото той дава представа за поведението и характера на анархистическите милиции в момента, когато техните „шефове“ договарят с Кабалеро разпределението на министерските портфейли. Имаме предвид Желязната колона (la Columna de Hierro), по това време на фронта на Теруел, която се врязва зад линиите на Валенсия и констатира, че там оръжие има в изобилие, за разлика от бойците на фронта, което засилва властта на правителството.

Един манифест, публикуван от Колоната, уточнява, че тя отправя преди това следните свои искания към „заинтересованите власти“:

Пълно разпускане/уволнение на Цивилната гвардия (тоест на жандармерията) и изпращане на фронта на всички въоръжени сили, които са в служба на държавата. Между другото, Колоната иска унищожението на архивите и досиетата на всички капиталистически и държавни институции.

„Ние основаваме нашите искания върху нашите идеи и интереса на революцията. Като анархисти и революционери, ние разбираме опасността, която представлява един съвършено реакционен корпус, какъвто е Цивилната гвардия, която винаги и особено през настоящия период показва открито своя истински лик и начин на действие. Цивилната гвардия буди у нас само отвращение и ние не желаем повече да съществува, защото, поради ред причини, ѝ нямаме никакво доверие. Искахме да бъде разоръжена и го сторихме. Искаме всички въоръжени сили да бъдат изпратени на фронта, защото тук липсват хора и оръжие, а тяхното присъствие в градовете в днешната ситуация беше и остава препятствие за Революцията. Получихме само частично удовлетворение по тази точка и няма да отстъпим, докато не постигнем окончателното ѝ изпълнение.

Накрая, ние искаме унищожението на всички документи, които представляват едно тиранично и репресивно минало, срещу което нашата свободна съвест се бунтува. Ние унищожихме досиетата… Тази цел ни доведе във Валенсия и ние я постигнахме, използвайки методи, които преценихме като най-адекватни“.

Това не е преврат от страна на Желязната колона. Това е акт на защита, на хора готови да пожертват живота си на фронта, които не могат да останат безразлични, когато в тила им се подготвят да ги ударят в удобния момент. Такова съзнание за двуличието на властта не е изолирано явление в едно движение, което дължи своето съществуване предимно на разликите си с другата работническа организация – UGT, – на това съзнание и на волята да постигнат прокламираната цел с други методи. Следователно има достатъчно причини да предполагаме, че ако въпросът за колаборацията беше дискутиран от CNT-FAI в синдикатите и в групите, при едно пълно познаване на фактите, то революционният инстинкт на членовете от базата и бойците щеше да преодолее политическо-юридическите аргументи на „влиятелните, отговорни другари“. •

(следва: „Властта корумпира“)

„Законът за историческата памет“, както е известен сред народа, е блестящ пример на юридическата еквилибристика: от една страна на социалистите се налага най-после да въведат ред в отношенията на Монархията (днешната) към Втората република (1931-1939 г.), от друга – тази задача не им се нрави особено.

Правителството на Сапатеро се опитваше да пробута законопроекта гладко, мазно и безшумно, доколкото това бе възможно. Неговото четене се отлагаше три пъти, а последния път бе насрочено за… лятната ваканция. През това време държавата изплати на „неправителствените организации“, проучващи ерата на франкизма, около 3 милиона евро, за да им запуши устата, но това не стана. Различни недоволни крайно леви асоциации и партии призоваха за акции за отхвърляне на законопроекта или представиха свои проекти. От десницата също не дремеха. Консервативната народна партия обвини Сапатеро, че иска да разцепи Испания, което обвинение не е безпочвено: изключването на социалната революция и на франкистката диктатура от обществената памет и тяхното премълчаване беше един от стълбовете на „националната идея“ на новата монархия. Няма Барселонска Комуна, нито анархосиндикалистка съпротива, имало е само гражданска война, която е една историческа неудача и толкова. Още повече, че участниците в тези събития от двете страни на барикадите или техните близки са живи и подобен законопроект може само да разцепи нацията.

За левите партии и организации, както и за различните граждански инициативи, такъв закон би бил крачка в посока на дългоочакваната справедливост. За Сапатеро той очевидно е средство за слагане окончателен край на дискусията за гражданската война и за франкистката диктатура. В сметките влизаха поправки, внесени от критично настроените обществени организации, като искането за общ достъп до държавните архиви и преместването им в така наречения „Дом на паметта“, за да може всеки човек да узнае какво се е случило с неговите родственици. На чуждестранните участници в гражданската война да се предостави възможност да получат испанско поданство и т. н. Освен това, макар и погребаните в „Долината на загиналите“ Франко и основателя на Фалангата Примо де Ривера да не бъдат изровени от там и пренесени на друго място, се предвиждаше забрана на всякакви неофашистки мероприятия, които се провеждат ежегодно там. Компромиси, но все пак приятни, нали?

След признаването им от закона, жертвите ще получат „морална“, но не и материална компенсация. Според Сапатеро, това щяло да бъде по-разумно и достойно, отколкото да се раздават държавни пари. За връщане на ограбеното и печалбите от принудителния труд в следвоенните десетилетия и дума не се обелва. Нали това също би било „недостойно“. Законопроектът постановява, че имената и адресите на организации и лица, участвали в терористически акции, не могат да водят дела за признаването им или не като жертви на диктатурата. Тоест, внуците на работника-анархист биха нарушили закона, ако се опитат да направят справка за убийците на дядо им, за да ги привлекат към отговорност. Такова е днешното положение: когато най-после в Испания се появяват официално признати жертви, по парадоксален начин убийците им изчезват.

Отделен спорен пункт представляваха съдебните процеси по времето на Франко. „Амнести интернешънъл“ искаше всички присъди на франкистки съдилища да се анулират, но Сапатеро заяви, че такова искане не може да бъде удовлетворено, защото представлява „юридически прелом“. Логично следствие от тази политика е признанието, че някои присъди на франкисткото „правосъдие“ все още са справедливи. Комуто това не е по вкуса, трябва сам да доказва своята невинност… Както казваше един политолог: юристите са създали света. Целенасоченото размиване на доказаните исторически факти и събития, което преобладава в днешната испанска политика, се утвърждава все повече в обществото. Във военните паради в Мадрид вземаха участие както ветерани на Франко, така и техните противници. По данни на една анкета, 54% от испанците одобряват признанието към жертвите на гражданската война, в каквато и да е форма; 24% се изказват против това; 43% считат, че е безсмислено да се „поправя“ това, което отдавна е история.

Правителствената комисия се изказала, че „юридически“ личните спомени за преживяното и разказаните в семеен кръг трябва да бъдат защитени. Как обаче ще става това не е ясно. Ясно е само това, че социалистите не желаят да погледнат в лицето политическото наследство, което са получили от Втората република и от диктатурата на Франко. Преплитането на множеството лични и преразказани възпоминания образува колективната памет на обществото. Испанската държава се грижи възпоминанията да не излязат от личната и навлязат в колективната памет. Защото последиците за нейните господари могат да се окажат по-неприятни, отколкото абстрактната пукнатина в абстрактната конструкция на нацията. •

Превод от руски

Феранте Пала

Бележка на преводача: Така се пада на жертвите, дечицата и внученцата им, щом вместо сами да раздават справедливост, я очакват от „народната“ или „социалистическа“ държава – „легитимен“ наследник и приемник на франкистката диктатура.

Преди всичко, те служат за разделяне на хората. Внушава се, че всяка една конкретна общност от хора живее за сметка на други общности. За да сме добре ние, някой трябва да е зле. Румъния (т. е. правителството ѝ, надали всеки румънец е рипнал, камо ли самата територия, отбелязана на картите като „Румъния“, се е изправила като цунами) имала териториални претенции? Каква наглост! Да защитим националните интереси!

От онази страна на Дунава обаче казват същото: да защитим своите национални интереси и да си поискаме еди-колко си квадратни километра море от България, а някакво си островче – от Украйна!

Такава нагласа логически води до завоевателни действия – или поне намерения. Уж смехотворни в рамките на „обединена Европа“. Ако беше тази Европа наистина обединена, наистина федерация на народи, а не сговор на правителства и корпорации, щеше да е вярно. Няма нищо смешно и неуместно в случая.

Дори да предположим обаче, че в съвременния свят понятието „национални интереси“ не води до остри конфронтации, че вече не е толкова агресивно, макар че фактите говорят за друго, остават още редица въпроси. Например – кой именно формулира „националния интерес“? Кой решава кое събитие е застрашило „националната сигурност“? Скоро това да е ставало чрез сумиране на гласовете на самите граждани? Не помня.

Окончателното (може би окончателно – с това правителство всяко хрумване и действие е предпоследно) загробване на проекта АЕЦ „Белене“ – това какво е? Предателство или защита на националните интереси? Кой реши да се откаже от централата? Нима самите хора от същия регион? Приели са единодушно такова решение? Не, вместо тях го решиха в София (реално – в Брюксел). От името на „цялата нация“ разбира се. Без да я питат – макар че трябва, и то човек по човек.

Тук не става дума за ядрената енергетика. Сама по себе си никоя технология не може да се нарече добра или лоша. Както една брадва е просто брадва, с нея може да се цепят и дърва, и глави, при това има глави, заслужаващи такова третиране, така и атомната енергия е просто път за задоволяване на реални човешки потребности. В социално-икономическата система на капитализма атомната енергия ще се оползотворява лошо, с лоши странични ефекти – защото „пазарът“ диктува намаляване на разходите – това става за сметка на безопасността – и увеличаване на приходите – това става за сметка на обикновените потребители на електричество.

Затова тук става дума за принцип – кой решава? Добро или лошо решение – нека който го е взел, той да носи последиците, не всички да бъдат засегнати, без да са имали реално участие.

Вместо АЕЦ ще се строи газова електроцентрала. Прелест. Болшевиките от БСП този път поне реагираха отчасти адекватно, запитвайки дали този газ ще дойде от космоса, след като целта на отказа от АЕЦ била „енергийна независимост“ от диктаторска Русия. При това, изрично заяви негово величество ББ, централата ще е частна. Възхитително.

Тъкмо в последното откровение се намира отговорът за същността на „националните интереси“ – това са интересите на управляващите. Те ги формулират, те ги заковават. Съмнението дали тези интереси поне донякъде съвпадат с общите интереси на обществото, поне локално и поне с обикновено мнозинство – такова съмнение вече е „заплаха за националната сигурност“.

Според властта националната сигурност е наред, когато се давят хора заради спорове за собственост на язовирни стени. Според властта няма проблеми, че стават недостъпни животоподдържащи и животоспасяващи лекарства. С нищо не е застрашена тази „национална сигурност“ от факта, че всеки шести поданик на „отечеството“ е алкохолик. Повишените потребителски цени също не накърняват национална  – а тъкмо невъзможността да се плащат сметки поражда най-малкото стресов синдром с ефекта на чумна епидемия. Ами битовата престъпност? Пътищата-убийци? Боклуците в храната?

Стоп. Тук властите имат право – всички тези неща нямат нищо общо с въпросите на националната сигурност. Тази сигурност е сигурността на онези групировки, които посочват на раята що и къде е националният интерес, без да им пука какви са интересите на всеки един човек и желанията на местните общности.

Смесването, не изолацията, обогатява всяка местна култура, а тя е част от общочовешката. Грижите на турски, български, сръбски, гръцки и румънски селянин са повече сходни помежду си, отколкото грижите на селянина от Нови хан приличат на дертовете на предприемача или банкера от София. Трудовите хора намират общ език (питайте някой тираджия), а социалните паразити отдавна общуват без проблеми на езика на бакалските сметки и политическите сговори.

Ясно става, че фразите „национални интереси“ и „национална сигурност“ са кухи понятия. Тъпани за вдигане на врява и заглушаване на трезви мисли. Стръв, фалшивият блясък на която хипнотизира управляваното население, така че то да бъде насочвано натам, накъдето това е изгодно на властващото малцинство – дали в пъклото на бойни полета по далечни и близки чужбини, дали в чистилището на фабрики и заводи. А пък раят, неговото земно въплъщение, е запазен за онези, които държат кухия тъпан и бият в него с все сила. •

Николай Теллалов

За повечето хора с анархически мироглед от само себе си се разбира, че идеята на религията, персонифицираният Господ, е оправдание на всяка форма на „земна“ власт. Дори при привиден отказ от признаване легитимността на светските държави и църковната йерархия (примера на толстоистите), пак остава един Върховен и Неоспорим Авторитет – бог. Така се поставя една граница на човешката свобода, таван, похлупак над нея. Той има преки отражения върху разбирането на свободата в чисто социално-икономически смисъл, върху който се концентрират в практическите си революционни програми анархистите. Ясно е, че отвлеченото, философското понятие за свобода е един стремеж към усъвършенстване без пречещите фактори на нечия воля. В „реалния земен“ живот пречките са установените от управляващите класи правила, както и самото неравенство на възможности, ограниченото свободно време например – все последици от упражнената воля на същите управляващи. Предвид днешния капацитет на производителните сили, неравенството в достъпа до елементарни блага е все по-трудно обяснимо. „Волята Господна“ обаче е нещо, срещу което не вървят нито стачки, нито въстания – тя направо е постулирана като природна даденост според вярващите. Човек не може дори да мечтае да се движи към съвършенството. „Такъв е светът – приспособи се“.

Борбите за надмощие сред божите служители и помазаници тук и там водели до крайната победа на някой храм над останалите. На по-далновидните жреци им хрумнало, че вместо просто да обявяват своя бог за главен, а останалите за подчинени, по-добре е да премахнат всякаква опозиция, предотвратявайки рецидиви на други култове, заплашващи техния храмов патрон. Така се стигнало до идеята за еднобожие. На Единствения приписали всички заслуги на „ликвидираните“ му колеги. Уви, това не решило проблемите на жреците, понеже на земята ставали доста очевадни злини и неправди. За да спасят имиджа на Единствения, оставили един негов опонент – дяволът, който да обира негативите. В политиката ролята на дежурния виновник обикновено играе предишният управник, победен на избори, низвергнат чрез преврат или просто умрял.

„Усмиряващата“ роля на религията не е ни най-малко духовна, колкото и да ѝ приписват това. Поповете не посягат единствено на ума и мисълта, това е скорошно явление, незначително като продължителност в сравнение с вековете съвсем телесни убийства и изтезания, превърнали заниманията на поповете кръволоци в нарицателно за всякакви зверства – инквизиции, аутодафета, Вартоломееви нощи, лов на вещици, клади и какви ли не още деяния на божиите служители, от които и до ден днешен настръхва косата и не носят какъвто и да било хуманен заряд. „Не ме гледай какво върша, а слушай какво ти говоря“ върши работа до една тояга време. При избавлението от този жесток и унизителен за мисълта абсурд човек става атеист и прави още една крачка по пътя към неделимата свобода.

Свободата е мисъл и практика. Ако липсва едното – човек или строи въздушни кули, или става социопат. Нещо като олимпийския тартор Зевс, макар и без същата власт.

За да не остане сторената стъпка без продължение, освободеното в ума трябва да породи действие във физическия свят – действие, насочено към отхвърляне поне на една, нека и отначало малка зависимост, натрапена чужда воля. Само тогава може да се направи следващата крачка – тази на Прометей.

Нека жреци и техни следовници повтарят: „Светът е такъв – примирете се!“

Анархистите пък казваме: „Приспособи света към себе си в съгласие с околните!“ •

Тукту

Хората, които населяват тези общности, са заченали съвременен Израел след първите емиграционни вълни от ХХ век, предизвикани от ционизма и зова за завръщане към Обетованата земя и създаване на Национален дом за еврейския народ. Първият кибуц е основан през 1909 г.

След 1948 г., когато е обявено създаването на държавата Израел, кибуците стават основните опорни точки за строеж и защита на новата държава.

В тези селища няма частна собственост и членовете прехвърлят всичките си активи (без личните вещи) на общността, когато се присъединяват. Кибуцът се грижи за всички нужди на своите членове и техните семейства и обикновено осигурява комунални услуги, заведения за хранене, пране и други съоръжения за своите членове. Семействата имат частни домове и малко лично имущество. Това, което е предвидено, зависи в значителна степен от това колко е богат кибуцът и какво могат да си позволят.

Практиката е „от всеки според способностите, на всеки според нуждите“. Кибуцът се грижи за своите членове от началото до края на живота. Това включва образование и социално осигуряване. Децата до голяма степен са отгледани от общността. Те са отделени от родителите и спят в обществени детски спални.

Чрез този вид кооперативен живот нуждаещите се хора успяват да оцелеят във враждебна среда. С помощта на общността като цяло населените места се поддържат и развиват.

Днес кибуците притежават и експлоатират заводи, хотели и ресторанти. Кибуцът „Дегания“ например притежава завод с годишен оборот от около 15 млн. щатски долара, от който осигурява около 75% от дохода си.

Два процента от населението на Израел живее в 270 кибуца с размер от 200 до 2000 члена. Те произвеждат 35 на сто от селскостопанската продукция на Израел и около 9 на сто от промишлените стоки.

В рамките на комуната всички са равни и всичко се поделя по равно. Някои от хората са по-способни от други, някои работят повече от другите, но всички са еднакво платени. Печалбата се събира и разделя по равно.

Решенията се вземат съвместно на Общото събрание на всички членове на кибуца. Събранието разпределя отговорностите на отделните хора.

На един член може да бъде възложена например отговорността за изготвянето на график на работата и нейното разпределение. В по-големите кибуци тази дейност би могла да се извършва от комисии, чиито членове се избират от Общото събрание.

Те поемат ролята за ограничен период от време – една или две години. Според идеологията на движението всичко е организирано по този начин: финанси, транспорт, здравеопазване, краткосрочно и дългосрочно планиране, социални и културни дейности, комунална трапезария, пералня, съоръжения за детски ясли и т. н.

Вземането на решения от Общото събрание може да включва разгорещени спорове и вътрешни борби между фракциите.

Животът на хората в кибуците включва културен център, ползване на плувен басейн и тенис кортове, излъчване на филми, лекции и концерти.

Всички възрастни членове на кибуците първоначално са включени в отрядите на военизираната организация за отбрана Хагана. Кибуците са използвани за нейни бази, а също и убежища за нелегални репатрианти. Днес голям брой членове на кибуците влизат в командния състав на армията на държавата Израел.

Докато градският живот в Израел е труден и несигурен, членовете на комуните са осигурени и имат висок стандарт на живот. Поради това името им се е превърнало в нарицателно в страната.

Построяването на фабрики и наемането на работна ръка извън общностите кара хората от останалата част на страната да виждат в тях „рая на земята“, а живеещите в тях – като „общност на милионерите“. Много израелци смятат, че богатството и стилът на живот в кибуците е резултат от държавни подаяния.

Кибуците са подкрепяни от Световните еврейски общности. Голяма част от парите са разпределяни чрез Еврейското представителство. То финансира снабдяването с вода и електроенергия. Същото така помага за построяването на пътища, жилища, оборудване и машини.

Години наред доброволци влизат в кибуците, за да участват в борбата за по-добър и по-сигурен живот на общността. В днешно време те вече не са мотивирани от идеологията и са се превърнали в евтина работна ръка. Кибуците Кфар Блум и Кфар Ханаси, например, наемат работници от цялата страна в своите фабрики. Нито един от трудещите се в леярната на Кфар Ханаси не е член на кибуца.

Кибуците стават работодатели. Кооперативната идеология е заменена от личния интерес. По този начин животът и качеството на кибуците расте за сметка на работниците. Днес социалистическият кибуц постоянно наема работна ръка отвън. Нуждата от комунална общност започва да изчезва с годините. Младите все по-често желаят да напуснат тази среда. Това изисква материални възможности, които не винаги са налице – родителите не са заделили никакъв капитал за семейството и това усложнява нещата с интеграцията на младежите във външния свят. Така част от младите се чувстват по-скоро икономически затворници в кибуците, отколкото ентусиазирани участници в изграждането на нещо ново.

Голяма част от общностите са се превърнали в капиталистически формирования. Афиким е вторият по големина кибуц в Израел. В него живеят 1400 жители. Селището има фабрики, които се движат по чисто капиталистическа линия от бордове на директорите и най-вече външни експерти. Промишлените начинания са разделени между кибуцниците, а политиката и управлението са отделени от тях. Мениджърите и директорите започват постепенно да изземват контрола от местните. Кибуцниците са на път да изгубят самоуправлението на селищата. Техните общности стават притегателно място за фирми и компании.

Кибуцът Саса в северната част на страната край границата с Ливан е показателен пример за икономическа промяна. Днес там работи заводът Пласан, който произвежда броните на американските транспортьори, използвани в Афганистан и други горещи точки на света. Това е голям бизнес – продажбите само на военното министерство в САЩ са за стотици милиони долари, а заводът доставя продукция и за останалия свят. След завода Пласан е учредена и свързаната компания Сасатек, която произвежда химикали и наема служители както от кибуца, така и извън него.

Съвременните кибуци печелят от земята, която държавата им е дала за ползване. Промяната в икономическото състояние се свързва и с вливането на средства в нови технологии и нови отрасли на стопанството. Когато парите не стигат, няколко кибуца се обединяват в един, създава се предприятие, а печалбата се дели в съответствие с вложеното. През последните години отново се наблюдава разцвет на кибуците. Това е резултат от няколко тенденции – отдаване на земя под дългосрочен наем, както и за строителство на търговски центрове; наличие на евтина работна ръка – предимно китайци и тайландци; отказ от равенството и промяна на начина на живот в общността. Всичко това противоречи на първоначалната идеология. Останали са едва 80 селища, които живеят в пълно равенство на доходите и начина на живот.

Настъплението на религията не подминава и кибуците. В началото всички са светски, а днес има около 40 синагоги. Атеистите се опасяват, че след построяването им, ще последва разделение на мъжко и женско отделение, ще започнат уроци по вероучение на децата и накрая ще се разтърси светската образователна система, изградена на либерални принципи. Религиозните се опитват да изгладят противоречията с желанието на някои членове да се приближат към наследството на предците си и в същото време да останат социалисти и атеисти. Очевидно, че това противопоставяне ще формира до голяма степен и бъдещия облик на движението. •

Инферно

Доктрината има две версии – формална и „съдържателна“. Формалната трактовка не се интересува доколко етични и справедливи са нормативните актове. Съдържателните модели държат законите да бъдат съобразени с фундаментални човешки права, с неписаните правила на морала и разбиранията за справедливост.

Формалната трактовка е рай за юристите и същински ад за всички останали – жертвоприношение на живота в името на сухи букви и параграфи, но и съдържателната концепция не е сладка попара за сърбане.

Чий морал определя съдържанието на законите? Чий неписан кодекс за справедливост им дава облик? Справедливостта на един работодател като бизнесмена Захариев е в разбирането, че който работи за него по-малко от 24 часа на денонощие, е мързеливец. На въпроса кога ще изплати трудовите възнаграждения, господинът безочливо отговори: „Парите трябва да се изработят!“ Очевидно смята, че досега миньорите и металурзите, които на 40 години изглеждат като старци от дивните условия на труд, киснат по курорти и си клатят краката.

В крайна сметка „съдържателните закони“ се ориентират според вкусовете и интересите на силните и богатите – политици, мутри, чиновници. Никой ДНК-анализ не би могъл да различи едните от другите. За определянето на видовата им принадлежност преди време е бил изобретен по-фин инструмент на справедливостта – гилотината.

Препоръките на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа да наричаме формалния подход „върховенство на закона“, а съдържателния – „върховенство на правото“ – не представляват нищо повече от словоблудство.

Какъв сорт закони се пишат в България? Формални или „съдържателни“? Според зависи, според както отърва на властническата клика. Например бюрокрацията си раздаде бонуси, понеже законът не го забранявал. От всички незабранени от закона неща, чиновниците предпочетоха да направят онова, което беше в тяхна изгода. Всяка социално-професионална група преследва своите интереси в света на конкуренцията и „свободния“ (на практика винаги регулиран от държавата) пазар. Защото бизнесът е война, а войната – бизнес.

Кой остава лишен от правото да тълкува и даже да прилага законите? Народът. Безброй села изнемогват от тормоза на крадци. Къде са ченгетата? Как къде – в Мадан и Кърджали. Около банки, държавни учреждения, пред парламента, министерския съвет, свърталището на суетливото човече с етикетче „президент“. По пътищата, където стрижат левчета от шофьорите. Вясват се само когато някой се престраши да се опълчи срещу нападателите – за да го арестуват. По закон самоотбраната е престъпление. Насилието е монопол на държавата. Няма значение кой е дошъл да те обере – изгладнели и оскотели апаши, напомпани мутри или лъскави съдии изпълнители. Всички те спазват или използват закона в своя изгода – и в наша обща вреда.

Има ли закон, който да е подобрил живота на трудовите хора? Точно обратното – законите породиха милионери, олигарси, мутри. Токът, горивата, храните поскъпват според закона.

Прилагащите закона у нас благополучно оправдаха бивш министър на здравеопазването, закупил и ненужни, и скъпи лекарства – и той е действал според закона. Комай трябва да прекръстим ведомството му на „Министерство на прекия геноцид“, за да го различаваме от другите геноцидни организации. Те също се вписват в закона.

Въпросът е дали страдащите от „властта на закона“ разбират какво точно ги яде и имат ли куража да кажат „Стига!“, решително да отсекат пипалата на хранещото се с тях чудовище и да установят истински ред на свободни договори между свободни хора. Само така може да се разкъса обръчът на системната грешка, недоразумението „закони“!

Идеята за „правов ред“ (или „правова държава“ според римско-германската юридическа терминология) е стара. През далечната 1610 г. с тази фраза Палатата на общините се обърнала към тогавашния английски крал по повод на едно съдебно дело. Самият крал сметнал подобно отношение към пълномощията си за „държавна измяна“.

По-рано, през ХIII век, Тома Аквински изрекъл, че върховенството на закона е отражение на установения от дядо Боже „естествен ред“. „Ред“, според който едни се раждат господари, а други просто нямат късмет и ще бъдат възмездени на оня свят.

Но още преди това Аристотел, учителят на Александър Македонски (един болен от манията да „завладее света“ масов убиец), казвал: „Законът трябва да управлява“. Почти същото е повтарял и Цицерон: „Всички хора сме роби на закона“. За разлика от Ботев („Законът е написан за робове“), талантливият древноримски демагог явно се е гордеел с факта, че е роб.

Още по-преди пък китайските „легисти“ абсолютизирали законите – и когато се докопали до властта, развързали небивал терор, сурово наказвайки поданиците си за най-невинни нарушения. Легистите поне били последователни и откровени – законът не е средство за обуздаване на властниците, а оръдие за контролиране на народа.

Въпреки всички прокламации за човешките права и свободи, мнението на древните китайските легисти остава в сила, не в думите, но в делата на днешните управляващи. •

Васил Арапов

Дошло е време да си отговорим на този въпрос. По целия свят народите се вълнуват и протести заливат улиците на големите градове. От Испания през Гърция и Русия та до Щатите, активната част от населението се е обединила, за да покаже, че не ще приеме спокойно отредената и от властимащите участ, че не е съгласна нито с водените политики, нито с безнаказания пазарен фундаментализъм.

Как обаче нашите медии отразяват тази протестна вълна? Те показват шокиращи кадри на сблъсъци с полицията, горящи сгради и автомобили, окървавени демонстранти и т. н., без обаче да изложат причините, довели до тези протестни действия. И ние, стресирани от видяното, от това, което медиите ни втълпяват, че е плод на действията на пияни тълпи, на хулигани, че това са безредици и противообществени прояви, а не протести на възмутени, на разгневени граждани – ние се отказваме от последното си оръжие и потъваме в блатото на безверието, стреса, апатията и безсилието. Ние се отказваме от протестите, от съпротивата, от революцията?

Страшна ли е революцията – да, страшна е! Но не за нас, а за тези, които са ни поробили! Страшна е за тези, които са заграбили властта и я използват за собствените си интереси! Страшна е за тези, които са си купили неприкосновеност от закона! Страшна е за тези, които ни мамят, лъжат, потискат, експлоатират и ограбват ежедневно. Страшна е за тези които смятат, че стоят над морала и нравствеността. Страшна е за тези, които смятат, че собствените им интереси стоят над интересите на обществото, на човечеството. Страшна е за тези, които в името на закона вършат беззакония. Страшна е за правителствата, които са дошли, не за да управляват в името на обществения интерес, а за да грабят в свое име. Страшна е за тези, за които печалбата стои над общественото благо. Страшна е за тези, които в името на парите са готови да погубят хората, Земята, че и себе си.

Но що е това Революция? Защо правителствата могат да обявяват войни, да водят военни действия в името на демокрацията и възцаряването на справедливостта, а народите не могат да вдигат революции в името на същите тези идеали? Кой определя дали едно правителство е демократично – самото то или народът, който то управлява? Щом войната е продължение на политиката с други средства, нима революцията не е продължение на демокрацията със същите тези средства? Наистина ли тези, които са отишли да заграбят богатствата на по-слаборазвитите народи, водени от чисто икономически подбуди и съображения, са праведници, а тези които са излезли на улиците, за да протестират и потърсят сметка от управляващите и олигархичните кръгове около тях, са престъпници? Наистина ли?

Страшна ли е Революцията? Да, страшна е! Затова навсякъде, където властта се чувства заплашена от нея, се опитва да я контролира и стъпче още в зародиш. Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че към всеки протест, към всеки митинг, към всяко шествие има опити да се присламчи една или друга политическа сила, да го овладее, да го контролира, да го подчини и така да не допусне случващото се да прерасне в революция. Няма власт, която да не е приела закони, ограничаващи по един или друг начин правото ни да протестираме, да се бунтуваме, да търсим сметка на измамниците и продажниците? Нима е нормално, правителството, срещу което протестираме, да приема закони, които ни казват как, докъде и колко време можем да протестираме? Нима е нормално да бъдем обявени за престъпници, задържани и осъдени, затова, че сме протестирали срещу престъпните практики на самите управляващи политически и бизнес елити – същите, които са приели законите как да протестираме?

Страшна ли е Революцията? Да, страшна е! Затова и политиците са готови на всичко, само и само да не допуснат тя да се състои! Властта е сладка, а привилегиите от упражняването ѝ – огромни. Затова не бива да се учудваме, че няма политическа сила, няма партия, която да не се е обявила срещу революцията, да не я е заклеймила и отхвърлила. Тука говоря за тази революция, която се бори за равенство, братство и солидарност. За равенство във взаимоотношенията, братство в труда и солидарност в моментите на изпитания. Това е истинската цел на революцията, а не онова което лукавите и хитрите се опитват да втълпят на лаиците – че равенство било да се раздели всичко по равно без оглед на способностите и положения труд, че братство било да мислим еднакво, а солидарност да ти отнемат това, което ти е нужно за да живееш.

Страшна ли е Революцията? Да, страшна е! Страшна е за властта, престъпила границите на чувството за справедливост у собствения си народ. Не трябва вярваме на тези, които искат да ни управляват. Не трябва да вярваме на тези, които искат да им делегираме правото да определят как да учим и възпитаваме децата си, при какви условия да се трудим, как да се разпореждаме с плодовете на труда си, как да продаваме уменията си, какви ценности да изповядваме, кое е полезно за нас и за бъдещето на децата ни. Не трябва да им вярваме! Съзнаваме ли каква огромна власт предоставяме в ръцете на тези хора, които дават мило и драго, само и само да ги изберем да ни управляват? Съзнаваме ли, че легализираме собственото си робство? Че предоставяме в техните ръце правото да решат дали да живеем, или да умрем. Че законите, които те приемат, уж в наша полза, всъщност ограничават нашата свобода и гарантират тяхната неприкосновеност. Вярваме ли, че този, който сме избрали да ни представлява, е компетентен във всяка една област, в която е призван да приема закони? Че когато гласува, той гласува по вътрешно убеждение, а не по указание на лидера си или купен от заинтересовани бизнес среди?

Страшна ли е Революцията? Да страшна е! Затова винаги, когато назрее революционен момент, политическата машина заработва, олигархичната мафия развързва кесиите си и създава уж нов политически проект. Нова партия която да уталожи нашите страсти и да възроди вярата ни в политическата класа, в партийната демокрация. Ако се вгледаме внимателно обаче, ще видим, че всяка нова партия, всяко ново уж народно движение, стремящо се към властта, към правото да ни управлява, е всъщност маска. Маска, зад която прозират стари муцуни и едни и същи мафиотски финансови структури. Властта е притегателна сила за мошениците, за алчните, за безскрупулните, за тези които искат да живеят от труда на другите и да богатеят за наша сметка. Те казват, че ще ни гарантират законността, но законните са всъщност решетките на нашата свобода. И дори до властта да се добере човек с чисти помисли и намерения, то той скоро ще бъде смазан, сдъвкан и изплют от системата или ще стане част от тази система, без да може да я промени, защото самото право да ни управляват нарушава нашата свобода. Не можем да вярваме на онзи, който ни казва, че иска да ни управлява, за да защитава нашата Свобода – това е невъзможно.

Страшна ли е революцията? Да, страшна е! Особено тогава, когато е назрял моментът тя да се състои. Кога обаче идва този момент? Тогава, когато не можем да различим управляващите от мафията. Тогава, когато тези, които са призвани да въздават правосъдие, извършват престъпления. Тогава, когато законите се прилагат съобразно тежестта на кесията, а не съобразно тежестта на прегрешението. Тогава, когато затворите са пълни с кокошкари, а улиците – с мафиоти. Тогава, когато на народа се казва, че не разбира, че не е компетентен, че не знае какво иска и затова само трябва да слуша и да изпълнява. Тогава, когато интересите на обществото са поставени в подчинение на интересите на парите. Тогава, когато работодателите четат законите така, както дяволът чете евангелието. Тогава когато, банкерите, монополите и политиците определят едностранно правилата, по които да живеем и по които да функционира обществото. Когато работникът е оставен без защита, а работодателите са се обединили в картелни структури, защитаващи неприкосновеността на техните печалби. Тогава, когато да откраднеш хляб, за да нахраниш децата си, е престъпление, а да откраднеш милиони е подвиг. Тогава, когато тези, които сме избрали да ни управляват, се възползват от властта, за да вземат бонуси, консултантски хонорари и сами си гласуват редица привилегии, недостъпни за обикновения човек. Тогава, когато, накъдето и да се обърнем, виждаме неправди, неправди и неправди. Тогава, когато да говорим за революция, да мислим за революция, да желаем революция е престъпление.

Страшна ли е Революцията? Да, страшна е! Страшна е, когато се извършва от хора измамени, излъгани, потиснати и унижени. Още по-страшна е, когато се извършва от хора идеалисти. Още по-страшна е, когато се извършва от хора, осъзнали, че да бъдеш човек, значи да бъдеш свободен. Още по-страшна е, когато се извършва от хора, които са усетили истинския живот – лишен от стрес, страх и безропотно подчинение. Още по-страшна е, когато се извършва от хора презрели и властта, и смъртта. Но най-страшна е, когато се извършва от тези, които знаят що значи Свобода, от тези, които осъзнават, че ако можеш да действаш, си длъжен да действаш.

Страшна ли е Революцията? Да, страшна е! Защото тя се ръководи от един единствен принцип, по силата на който сме длъжни да се отнасяме с другите така, както искаме да се отнасят с нас. Да, аз знам какво ще попитате – с какво право тогава ще наказвате тези, които желаят да ви управляват? С това, че ако ние пожелаем да ви управляваме, да ви диктуваме закони и правила, то в същия миг попадаме под ударите на революцията. •

Блога на Чергар

http://networkedblogs.com/v7LhD

ПРОТЕСТИТЕ В МАДАН И КЪРДЖАЛИ

Миньорите от „Горубсо – Мадан“ и металурзите от Оловно-цинковия комбинат в Кърджали са оставени повече от година без заплати, подложени са на лишения и унижения. Търпението им до този момент беше направо волско. Държавата зае позата на избавител и съдник, но каза: пари няма, оправяйте се. При това прояви височайшата милост да обърне внимание на това социално бедствие, което вилнее в още над 500 предприятия, по официални данни, из цялата страна, едва след като в изблик на възмущение хората блокираха междуградско шосе.

Блокираха го за кратко. Направо символично. Макар че ситуацията беше повод за истински бунт. Градските власти побързаха да дадат легитимност на протестите и „разрешиха“ блокадите.

Нали ред и закон трябва да има.

Нещастен български трудов народ – без значение дали майчиният му език е турски, цигански, или славянски.

Банки и бирници го притискат, работодатели не му плащат, като го обвиняват в нелоялност и мързел, от отчаяние млади хора на 30 години се бесят, синдикални босове разперват ръце – не може, работодателят не нарушава закона. А! Прокуратурата се сетила след години зимен сън да разследва? Ще има дълго да разследва. И накрая – ядец.

А ответната реакция на този народ е жалка: плахи искания за 60% от дължимите пари, като веднага след това ще докажат, че не са лентяи. Вие, дето умирате, преди да сте навършили пенсионна възраст, така че държавата и от смъртта ви е на печалба, пестейки пенсии, не само от потрошеното ви в мини и цехове здраве! Коя чавка ви изпи ума? Искате закрила от покровителите на същите олигарси, които ви обраха чрез РМД-та, търсите си нови концесионери, сиреч нови чорбаджии, които да ви източват пак кръвчицата? В Кърджали да ви подхвърлят по 325 лв „помощи“ (срещу подадени МОЛБИ!) и да ги взимате с благодарност. Отврат!

Наскоро по вашия край държавата плати за къртовския труд на тютюнопроизводителите по два лева и четирийсет стотинки за килограм тютюн – за сорта „басма“, останалите – още по-евтино. Нищо ли не ви говори това?

Неотдавна родители на загинали при ПТП деца също молеха властта „да вземе мерки“. След като вече непоправимото се е случило. След като преди можеха, без да питат институции, да сложат край училищата ограничаващи скоростта бабуни – и да ги слагат отново и отново, колкото и пъти чиновниците да ги премахват. А това какво ви говори?

Би трябвало да ви каже, че политиците, бюрократите и работодателите са една и съща сила, една и съща групировка. От тях милост, освен показна, не чакайте. Не чакайте „да вземат мерки“, вземете нещата в свои ръце.

Вместо това вие продължавате да спазвате правилата, създадени от вашите потисници. Да им се заканвате, че няма да гласувате за тях. Да приказвате, че „не сте анархисти, а искате само да нахраните децата си“. Да демонстрирате покорство. Да се самоубивате.

А виновниците за вашия хал живеят и живеят добре. В цифри – сто и повече пъти по-добре от вас.

Може би ще ви дадат заплатите – без лихвите, с всички удръжки. Ще ипотекират нещо от вашите предприятия, в които често се случва да работите с цялото си семейство – баща, син, внук. Ще разпродадат оборудване и терени. И ще избият ипотечните вноски от вас.

Във вашия край, в цялата страна, в света, се води конкурентна война за контрол над енергийни обекти. Затова се източват предприятия, купуват се на безценица, премахват се тези звена, които не носят печалба. Цените на оловото и цинка паднаха на световните борси. Вие ще платите това. Руда и въглища стоят по вагони и складове – предпочитат вноса, та когато фалирате, да вземат изработеното от вас даром. Капиталистически и политически групировки водят помежду си студена война за оцеляване, вас ви харчат като пешки.

А вие търпите. Колцина от вас се досещат, че нежни революции няма? Кому ще развалите рахатлъка с търкане на обуща по шосета и площади? Кому ще бръкнете в здравето с обещания да гласувате против тях? Какво очаквате от новите си господари? Да върнат от оня свят ваши самоубили се или умрели от рак и силикоза колеги, приятели, роднини?

Вече се решихте да протестирате, макар и плахо, без да чакате позволения. Направете и следващата стъпка – вече няма какво да губите, можете само да си върнете достойнството, както и да си вземете онези права, които никой не ще ви поднесе на тепсия.

Заводи, мини, фабрики – те са ваши. Изградени и работещи от вашите ръце, пот, кръв. Теглете един сиктир на правилата, които ви убиват и побиват до ушите в мизерията.

Превземете предприятията. Кредиторите да си търсят шибаните пари от онези, които са натрупали дълговете – а това не сте вие. Свикайте работнически съвети. Вие си разбирате от работата, знаете я до най-малките подробности. Изхвърлете паразитите. Изпъдете синдикалните измекяри, освен онези, които останат с вас против профсъюзната бюрокрация, навлякла скъпи костюми. Създайте потребителски кооперации, уредете си снабдяване от околните села, поставете под свой контрол болници, аптеки, складове. Разкарайте от градовете си мутрите – те въртят свои далавери, по нищо не се различават от „законните“ чорбаджии. Влезте в местните радиотелевизионни центрове – и те работят за заплати от вашия ограбен от данъци и осигуровки труд. Кажете истината за живота си. Превземете ги – те са ваши. Свалете градската администрация, ако тя не е на ваша страна. Конфискувайте банковите клонове – върнете си заграбеното. Социализирайте градския транспорт и всички услуги. Погрижете се всеки да си получава заслуженото. Формирайте доброволни дружини за опазване на реда и за самозащита, защото полицаите няма да защитават вас, по служба са задължени да бранят кръвопийците ви и да бият вас. Може пък сред ченгетата още да има свестни хора, които ще се присъединят към вас и ще ви помогнат да организирате собствени сили за самоотбрана. Ще има и инженери, и лекари, и учители и всякакви специалисти, които ще ви подкрепят. Зашийте по два шамара на всички националисти от всякакви видове – великобългарски, турски, цигански, – за да не всяват сред нас глупави раздори. Къде са националистите с техните вопли за „национални интереси“? Няма ги. Вашите мъки не ги интересуват – те правят политика. Възстановете производствата като пълноправни колективни собственици, намерете къде да пласирате продукцията, заживейте като хора, като преки стопани на всичко, което сте построили, създали, ремонтирали, изстрадали.

Защото, ако не вземете нещата в свои ръце, очаква ви същото, както преди – да мизерствате, да бачкате до затъпяване и да мрете. •

Шаркан

На 23 март в пресклуба на БТА се състоя пресконференция на Европейската платформа за памет и съвест, организирана от Васил Къдринов, представител на България в нея, бивш политзатворник и директор на Центъра „Хана Аренд“ в София. В пресконференцията участваше президентът на Платформата, бивш председател на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, председател на нейния Комитет по политическите въпроси и докладчик на Резолюция 1481 за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на диктаторските „комунистически“ режими – Йорен Линдблат от Швеция. Бях поканен и аз като участник в съпротивата срещу диктатурата на номенклатурата. Четвърти участник в пресконференцията беше бившият депутат във ВНС Христо Марков от Пловдив. В своето слово Линдблат каза следното:

„На 5 юни 2012 г. предстои да бъде проведена конференция в Европейския парламент, в която ще вземат участие професори по международно право, прокурорът на Хагския съд Карла Дел Понте, политици, сред които сегашният президент на ФРГ Йоаким Гаук – бивш председател на Комисията за ЩАЗИ – и др. Става въпрос за разследване на престъпления срещу човечеството и мира. Освен правна, този въпрос има и политическа страна. Правното осъждане на тези престъпления трябва да бъде осъществено, защото това е важно не само за европейското население, но и за света. Една част от виновните са починали, но живите трябва да бъдат изправени пред съда, за да не се повтарят ужасите на тоталитарните системи. Това трябва да бъде направено и заради младите хора, които не са информирани за тази част от историята на Европа. Много често ми задават въпроса за сравнение на нацистките престъпления с болшевишките. Това не е важно, ние подхождаме спрямо режимите съответно на техните дела – те и техните извършители трябва да бъдат осъждани. Наказанията трябва да бъдат произнесени на основа на разследвания, по съдебен ред и в рамките на закона. Това е единственият начин за постигане на отговорност и справедливост.

Според принципите на Платформата и моето лично мнение, полицейските и другите архиви трябва да бъдат максимално отворени и достъпни за граждани и изследователи. Не коментирам работата на българската Комисия по досиетата, а акцентирам върху етичния кодекс на Платформата, който не позволява участието в нея на лица, които са били политически функционери на диктатурата или сътрудници на нейните репресивни служби. За мен е изненада, че самият Костадинов, който е работил в репресивните структури на бившия тоталитарен режим в БГ, оглавява разследванията на досиетата. Това е грубо нарушение на кодекса и е основание за неприемане кандидатурата за членство.“

След Линдблат взех думата, за да констатирам още веднъж, че „журналистите“ ни са станали още по-окаяни, отколкото бяха по времето на Христо Ботева.

Инструктирани, повечето от тях изобщо не дойдоха, други го сториха за минутка, „бързайки за други мероприятия“. Неколцината откликнали, за да получат от торбата със зоб, оставиха безропотно началства и редакторки да цензурират и изрязват всичко от дописките им, което е табу, защото е неприятно за ушите на властници и чорбаджии. Трети от жриците на „най-стария занаят“, поради високата си политическа култура, направиха своите антрефилета непонятни, защото често не разбираха за какво става дума. Имаше и такива като поборниците за свободното слово от Асоциация „Ана Политковская“, които залепят лепенка върху устата на всеки, който „превръща свободата в слободия“, и отминават с гробовно мълчание дразнещите слуха им слова. Това ме задължава да възпроизведа тук нашата позиция по въпросите, на които беше посветена пресконференцията:

„Става дума за колосални престъпления. В арестите на диктатурата бяха подложени на средновековни инквизиции неустановен още брой, навярно стотици хиляди, нейни противници. Бяха монтирани хиляди съдебни процеси и изпълнени съответен брой смъртни присъди, с което режимът целеше вселяване на ужас и страх в народа и превръщането му в пластелинена маса. Десетки хиляди бяха изпратени в затворите, изтезавани и унищожавани в наказателните отделения, превърнати в затвор в затвора. Не по-малък е броят на депортираните без съд и присъда в концлагерите, където с робски труд, глад, побоища и с нечовешки наказания властта „неутрализираше“ физически или чрез болести и без право на лечение други пленници на диктатурата. Десетки хиляди бяха принудени да потърсят спасение в чужбина с бягства през границите, където отново неустановен брой от тях бяха разстреляни и оставиха костите си в незнайни гробове. Друг начин на разправа с близките на затворници, концлагеристи и емигранти беше интернирането им в селата на Делиормана, край Дунава или в градчета край Балкана и Средна гора със задължението да се разписват ежедневно в местните кметства или милиционерски участъци. Бяха извършени престъпления срещу цели категории от населението като живущите в Пиринска Македония или малцинствата, започвайки с евреи, цигани, помаци, за да завършат с „възраждането“ на близо един милион турци от които 300 000 бяха „прочистени етнически“ и прокудени от България през 80-те години на ХХ век.

Но може би най-тежкото престъпление на диктатурата и нейните репресивни „органи“, споменавано под сурдинка, е масовото вербуване на доносници сред насилваните, заплашваните, шантажираните или нещастниците, просто желаещи да правят професионална кариера. Към тях трябва да се прибави поголовно вплетеното в шпионските мрежи на властта население от пограничните зони и не на последно място – членовете на упражняващата диктатурата БКП, активисти на казионния БЗНС, ОФ, комсомол, септемврийчета и др. Според изявленията на бившия главен прокурор Татарчев, всеки трети граждани е бил доносник, а днешният премиер Б. Б. каза, че ако доносниците се обединят и образуват партия, тя ще спечели изборите. Макар и „разединени“, те, заедно с вербовчиците си, продължават да управляват България вече 23-та година, независимо от разцветката на партиите, в които са се разсеяли като метастази. Това разруши и унищожи нравствено българския народ и го доведе до сегашното му безсилие и неспособност да се организира, за да реши собствените си социални проблеми.

Престъпленията на номенклатурата или на създадената от диктатурата „нова класа“, образувана от партийната, полицейска, военна, административна и стопанска бюрокрация, не свършиха с подмяната на режима в края на 1989 г. Тя се трансформира от колективен държавен собственик на икономиката в колектив от частни собственици, чиято върхушка образува днешната едра „червена буржоазия“ с нейната агентура и подставени лица. Мутантите на диктатурата съхраниха позициите си във всички сфери – политическа, полицейска, икономическа, финансова, медийна, културна, научна и т. н., осигурявайки господството си и ограбването на народа с помощта на нови форми и „механизми“. Това продължава вече трето десетилетие и ако народът съхрани овчеподобното си поведение, няма никакво основание той да очаква промяна през следващите десетилетия – дечицата и внученцата вече са заели местата на своите мутирали и „генномодифицирани“ бащи и деди. В резултат, от 9 милиона, пряко всички фалшиви статистики, ние сме не повече от 6 милиона и през следващите няколко десетилетия се очертава перспектива да достигнем броя на населението в следосвобожденското княжество България – тоест 3, максимум 4 милиона души. И най-кървавата революция нямаше да ни струва повече от 1% от тези жертви на безкръвната гилотина на мизерията, на болестите, ниската раждаемост и на бягствата от страната, като по време на чума.

Това са престъпления против човечеството, човечността и мира (глава 14 от НК), за които няма давност. За такива престъпления и днес, след близо 7 десетилетия, в западната част на Европейския съюз продължават да съдят нацистките престъпници. У нас се състоя смешният процес срещу кръстника (капо ди тути капи) на Българската мафия – Тодор Живков. Съдиха го за… раздаване на коли и апартаменти на близки, на метреси и на слугите си, които изразиха своята благодарност към сваления по заповед на Кремъл диктатор-слуга. Гавра беше и делото срещу Мирчо Спасов и съучастниците му за убийствата и мъченията в концлагерите, което така и не завърши с осъдителни присъди. Смешни и жалки бяха дори процесите в „демократизираната“ ГДР, където осъдиха няколко войничета, стреляли по бегълци през „стената на срама“, а оставиха на свобода тези, които им нареждаха да стрелят и им раздаваха награди за всяко убийство. Мнозина от най-висшите номенклатурчици на ГЕСП днес са милионери и милиардери в Германия и Европа, а техният главатар Хонекер, след като Москва го предаде на германските власти, беше оставен да замине безпрепятствено за Чили, понеже… бил тежко болен.

Вината за това състояние на нещата безспорно носи и страдащият от амнезия т. нар. Свободен свят. Той разтвори обятия, за да приласкае мутантите, прие ги в НАТО и ЕС, а европейските социалисти (с извинение) назначиха за свой председател сина на кандидат-члена на живковото политбюро и секретар на ЦК на БКП Д. Станишев, обвиняван, но не и осъден за кражба на 23 милиона долара… Няма съществени разлики и в другите европейски „интернационали“ на либерали, народняци и др., които приеха в редовете си престъпници, за които казват, че са „гангстери и мошеници, но наши…“

Това „колегиално отношение“ и безнаказаност е следствие от договореното между победители и победени в Студената война „меко кацане“ на господстващата класа в повалената московска империя с нейните колонии (сателити). Сред тях е и нашата прекрасна БГ-република, която един чешки художник представи сполучливо като клекало в клозет, без казанче с вода за отмиване на наследените от миналото екскременти.

Тази договореност осигури т. нар. мирен преход от диктатура на номенклатурата към пазарна демокрация и приемствеността между вчера и днес. Неин резултат е контролът над историческите процеси, съхранението на социалното статукво в света, в разпадналата се империя и у нас, и като следствие – продължаващото вече трето десетилетие блокиране на всяко мирно решение на проблемите.

За разбирането на причините за тези събития и нерешимостта на „клозетния проблем“ (който далеч не е само наш) следва да се припомнят поне два факта:

1) Още през далечната 1975 г. заместник-държавният секретар на САЩ Хелмут Зоненфелд (отговарящ за източната им политика) предупреди, че СССР навлиза в най-тежката криза от началото на съществуванието си. Той добави, че Империята е узряла за революция и дори посочи Полша като първата страна, в която ще избухне социалната експлозия. Предвид верижната реакция на революционния процес и опасност от разпространение на пожара в намиращата се също в криза Западна Европа, Зоненфелд заяви, че една социална революция от Тихия до Атлантическия океан ще струва на САЩ много по-скъпо от една Трета световна война.

2) При „гостуването“ на Горбачов в ГДР през 1989 г., на въпроса на Хонекер: „Защо отстъпваме без бой?“, Александър Николаевич Яковлев – идеолог на „перестройката“ – му отговорил: „Защото у нас зрее революция, в сравнение с която тази от 1917 година ще прилича на буря в чаша с вода“.

Именно този страх от революцията направи възможни споразуменията, колаборацията на „демократите“ с мутантите на болшевизма, условната капитулация на последните и координацията на общите им усилия. Победените приеха ролята на слуги на победителите при условие, че няма да им се търси отговорност за извършените престъпления срещу човечеството, няма да има разследвания, нито конфискация на награбените богатства от превърналите се в капиталисти номенклатурчици, нито от техните наследници, палачи и доносници. В тази операция Западът използва своя богат опит в „приобщаването към юдеохристиянските ценности“ на „демократизиралите“ се нацисти, фашисти, франкисти и т. н., в мръсните и престъпни дела на „мирния преход“ с всички произтичащи и съпътстващи го последици.

Затова днес на Запад никой няма да отвори дума за въвеждане на ретроактивен закон (с обратна сила) за създаване на съд от рода на Нюрнбергския. Причина от по-стара дата за откритата или завоалирана съпротива на победителите в Студената война срещу датирането на началото и размера на тези престъпления (които количествено и „качествено“ по нищо не отстъпват на нацистките) е всеизвестният факт, че във Втората световна война „Великите демокрации“ бяха съюзници в „антифашистката коалиция“ с един от най-масовите убийци в цялата история на човечеството – Сталин, поради което и те би следвало да бъдат съдени като съучастници в престъпленията против човечеството, дори да игнорираме собствените им военни престъпления през Втората световна касапница.

От 22 години тези проблеми са препратени към серията мизерни „комисии по досиетата“ от Тамбуевата през 1990 г. до днешната и утрешна на Костадинов или евентуалния му приемник. Тяхната роля е многолика. Те отвличат вниманието на публиката със „сензационни“ съобщения за доносниците на ДС, служат като параван на вербовчиците и на авторите на престъпните решения от Политбюро и ЦК на БКП, на които „органите“ бяха само дисциплинирани изпълнители, оставяйки по този начин в сянка истинските престъпления и престъпници преди и след „демократичната“ подмяна. Доказателство за ролята на участниците в тези комисии, като техни укриватели и съучастници, които се крият зад един престъпен закон, е фактът, че нито една от тях не постави и няма да поиска разследване на изброените престъпления срещу човечеството, за които няма давност. Същевременно никой от „политическата класа“ не потърси отговор на въпроса за „легитимността на комисионерите“: кой ги е проверявал за „чисто минало“ и кой е проверявал самите „проверители“?

В заключение, за тези, които очакват справедливост от разни комисари, комисии и платформи, ще напомним думите на Гео Милев: „Всички пътища водят за Рим, само един – към Свободата“… пътят на Революцията! •

Георги Константинов

„Слушай, марксист!“ е критика на по-значителните клонове на марксизма, но Букчин, който в младостта си е минал през марксовата школа или църква, е съхранил в нея пиетет към своята „първа любов“ или по-точно към самия Маркс и неговата диалектика, като не желае или не може да разбере, че всичко което „дадоха на света“ двете големи марксически формации – болшевизмът и социалдемокрацията с техните подразделения, – не е отклонение от учението на „класиците“, а води началото си именно от тях. Всичко случило се в теорията и практиката на учениците, срещу които Букчин насочва острието на критиката си, вече се е съдържало, ако не в завършен, то в ембрионален вид в „светите писания“ на двамата отци на „научния социализъм“. Въпреки това, считаме, че статията заслужава да бъде прочетена от всеки, който се интересува от проблемите на революционната теория и практика, най-малко защото в нея те са поставени по един сериозен начин, който, надяваме се, ще подтикне всеки революционер към размисъл, търсене, организиране, акции и борба в условията на очертаващата се най-голяма и вероятно последна криза на съвременния капитализъм.

От преводача

Митът за партията

I.

Социалните революции не се извършват от партии, групи или кадри. Те възникват в резултат на дълбоки противоречия между социалните сили в обществото, които привеждат в движение най-широки слоеве от населението на обхванатата от революцията страна или страни. Те стават не просто защото „масите“ са дошли до заключение, че съществуващото общество е почувствано като непоносимо (както твърди Троцки), но също – и най-вече – вследствие на противоречията между това, което е, и онова, което би могло да бъде. Крайната бедност сама по себе си не произвежда революции. Много по-често тя поражда безцелна деморализация или – което е още по-лошо, – индивидуални „борби“ за оцеляване.

Руската революция от 1917 г. възбужда много мозъци, като кошмар, защото тя беше в значителна степен резултат от „непоносимите условия“ на разрушителната империалистическа война. Ако в нея имаше и мечти, всички те бяха разбити от още по-кървавата гражданска война, от глада и предателствата. От революцията възникнаха не развалините на старото, а руините на всякакви надежди да се създаде новото общество. Руската революция се провали с гръм и трясък, заменяйки царизма с държавния капитализъм. (Факт, който Троцки никога не разбра. Той никога не направи последователни логически изводи от собствената си концепция за „комбинираното развитие“ на капитализма. Той виждаше, че на царска Русия, закъсняла в буржоазното си развитие в сравнение с Европа, ще се наложи да приеме най-развитата индустрия и класови форми, вместо да преминава през целия процес на буржоазното развитие от самото му начало. Той отхвърляше предположението, че раздираната от колосалната гражданска война Руска империя, би могла да изпревари капиталистическа Европа. Хипнотизиран от формулата, че „държавната собственост е равна на социализъм“, той не отчиташе, че монополистическият капитализъм сам се стреми към сливането си с държавата по силата на вътрешната им диалектика. Отстранявайки традиционните форми на буржоазната обществена организация, болшевиките неволно подготвиха почвата за едно „чисто“ държавнокапиталистическо развитие, в което държавният бюрократичен апарат сам се превръща в господстваща класа. Без поддръжка от страна на технологично развитата Европа руската революция се превърна в контрареволюция. СССР стана форма на държавен капитализъм, който съвсем не беше „в полза на целия народ“. Лениновата аналогия между държавния капитализъм и „социализма“ се превърна в ужасяваща реалност при Сталин. Независимо от хуманните си лозунги, марксизмът не беше в състояние да разбере колко много неговата концепция за „социализъм“ се приближава до последния стадий на капитализма с връщането към меркантилизма на едно по-високо индустриално ниво с най-активното вмешателство на държавата в икономиката под формата на протекционизъм. Неразбирането на това развитие доведе до най-разрушителната теоретична обърканост в съвременното революционно движение, за което свидетелстват множеството разцепления сред троцкистите по този въпрос. Така болшевиките се оказаха трагични жертви на собствената си идеология и се разплатиха за това с живота на огромния брой умъртвени и осъдени по време на чистките през тридесетте години на ХХ век. Да се опитваме да извлечем някаква уникална мъдрост от тази „революция на дефицита“ е направо смехотворно. От миналите революции можем да извлечем само този урок, че всички те имаха общи и дълбоки ограничения в сравнение с днешните огромни възможности, откриващи се пред нас.

Най-поразителната особеност на миналите революции е това, че всички те са започвали спонтанно. Ако изследователят избере за изучаване първите фази на Великата френска революция от 1789 г., тази от 1848 г., Парижката Комуна, Руската революция от 1905 г., премахването на царизма през 1917 г., Унгарската революция от 1956 г. или генералната стачка във Франция през 1968 г., началните им етапи като правило са едни и същи: периодът на брожения довежда спонтанно до избухване в масов подем. Дали последният ще бъде успешен или не, зависи от неговата решителност и от това войската ще премине ли на страната на народа. „Славната партия“ почти неизменно е изоставала от развитието на събитията. През февруари 1917 г. петроградската организация на болшевиките се обявява против стачките в самото навечерие на революцията, на която е съдено да свали царя. За щастие работниците игнорират болшевишките „директиви“ и обявяват своята генерална стачка. В последвалите събития никой не е по-удивен от революцията, от самите „революционни“ партии, в това число и болшевиките. Както свидетелства Троцки: „Ръководното начало от партийните центрове изобщо не се усещаше… Петроградският комитет беше арестуван, а представителят на ЦК Шляпников беше безсилен да даде директиви за утрешния ден“. Възможно е в това да е бил късметът му. В навечерието на ареста на Петроградския комитет, неговите оценки за ситуацията и собствената му роля са толкова мрачни, че ако работниците са били приели ръководството му, е твърде съмнително дали революцията е щяла да започне точно тогава.

Подобна история може да се разкаже и за въстанията, предшествали 1917 г., и за последвалите по-късно студентски подем и всеобща стачка през май-юни 1968 г. във Франция. Съществува удобна тенденция да се забравя, че в същото време в Париж съществува една дузина „солидно централизирани“ организации от болшевишки тип. Крайно рядко се споменава, че практически всички тези „авангардистки“ групи се отнасят презрително към студентското въстание чак до 7 май, когато избухват съвсем сериозни улични боеве. Известно изключение правят някои троцкисти и „Революционната комунистическа младеж“, но по същество те просто следват инициативата на „Движението 22 март“. (То служи като катализатор на събитията, а не като техен „ръководител“. Не командва, но подстрекава, като оставя на случая свободната игра на социалните сили. Тя позволява на студентите да се придвижват напред по силата на собствената си инерция и е задължителна за диалектиката на въстанието, доколкото без нея няма да бъдат възможни барикадите на 10 май, които на свой ред провокират генералната стачка на работниците.) До 7 май всички маоистки групи критикуват студентското въстание като периферно и незначително; троцкистката „Федерация на революционните студенти“ го разглежда като „авантюристично“ и се опитва да застави студентите да напуснат барикадите. Компартията, разбира се, изиграва съвършено предателска роля. Далече от това да оглавят народното движение, маоисти и троцкисти стават негови пленници. Колкото и странно да е, болшинството от тези болшевишки групи използват безсрамно манипулационните методи пред студентската асамблея в Сорбоната, за да я „контролират“, създавайки подривна атмосфера, която деморализира всички. Накрая, за да завършим с иронията на историята, трябва да кажем, че всички болшевишки групи бръщолевят за необходимост от „централизирано ръководство“ на движението, което възниква без директивите им и често въпреки тях.

Повече или по-малко забележителните революции и въстания имат не само видими анархистически начални фази, но също и тенденции към спонтанно създаване на собствени форми на революционно самоуправление. Парижките секции от 1793-94 г. са най-ярките форми на самоуправление от всички създадени в историята на социалните революции. По-известните форми като „съветите“, които петроградските работници създават през 1905 г., макар и по-малко демократични от секциите, се появяват отново и отново в хода на много от по-късните революции. Още една форма на революционно самоуправление са фабрично-заводските комитети, които създават анархистите в хода на Испанската революция от 1936 г. Най-после, секциите възникват отново под формата на студентските асамблеи и акционните комитети по време на майско-юнското въстание и генералната стачка в Париж през 1968 г.

Тук трябва да поставим въпроса: каква роля играе във всички тези събития „революционната партия“? От самото начало, както видяхме, тя има затормозяваща функция, а не роля на „авангард“. Там, където се ползва с влияние, такава партия, като правило, забавя хода на събитията, а не „координира“ революционните сили – и това не е случайно. Организираната по йерархическата схема партия отразява обществото, срещу което твърди, че се бори, независимо от теоретическите си претенции. По същество тя е буржоазен организъм, държава в миниатюра, с апарат и кадри, чиято функция е завземането на властта, а не нейното ликвидиране. С корени в дореволюционния период тя притежава всички форми, методи и манталитет на бюрокрацията. Нейните членове са обучени в послушание и предразсъдъци спрямо партийните вождове и догми и се учат да почитат ръководството, каквато и политика да следва то. То на свой ред е преминало курса на обучение в навици, породени от командването, властта, манипулирането и самовлюбеността. Тази ситуация се задълбочава, когато партията участва в парламентарните избори. В изборните кампании „партията-авангард“ изцяло моделира себе си в съответствие със съществуващите буржоазни форми и норми и дори придобива атрибутите на буржоазните електорални партии. Ситуацията се превръща в гротеска и придобива критически мащаби, когато партията се обзавежда с „голяма преса“, със скъпо струваща генерал-щабна квартира, с голям брой контролирани от нея централизирани периодични издания и създава платен „апарат“ – с една дума, тя вече е бюрокрация, преследваща собствените си материални интереси. •

(следва)

Мъри Букчин

Във въведението четем:

„Водеща роля в раболепието и слугинството, в близането и целуването на ръцете, които държаха тоягата и моркова, че и „по-надолу“ и отзад на поредното властващо нищожество и обграждащата го банда от преторианци и номенклатурчици играеше българската „творческа“ интелигенция. А отказът от една системна, постоянна и ефикасна масова съпротива срещу безскрупулния стремеж към власт и привилегии, срещу алчността и самозабравата на новите господари доведе до замиране на инстинктите за бунт, взаимопомощ и солидарност. Поради това бях стигнал до заключение, че в обозримо бъдеще едва ли нещо отвътре можеше да „събуди от сън мъртвешки“ народеца ни. В тази „епоха кърмачка на велики люде“, в родината ни място за апостоли нямаше. Вярвах, че с малцината, които не бяха вдигнали бялото знаме, и с помощта на другарите ни отвън можеше да се попречи на вмирисването на народното месо или тесто. Освен това бях решил да не позволявам да ме върнат отново в душегубките на болшевишките тюрми – там, където нееднократно копоите се заканваха да приключи земният ми път в безмълвие, което обезсмисляше смъртта, правейки я безрезултатна и непонятна. •

СМ

През 50-те години на миналия век се премества да живее във Варна, създава свое семейство и работи в стопанствата на съседни села като агроном. Приел веруюто на Ботев и Герджиков, постепенно се изгражда като борец за по-добър живот и справедливост.

Винаги сърдечен, прям и откровен, отстоява с чест идеалите на анархизма. С революционен патос и дръзновение вдъхновява всички нас за протест срещу социалните неправди и злоупотребите на лицемерни управници. С поетичния си талант, изразен в стихове и злободневни епиграми, накара много млади хора да се осъзнаят и да преоткрият себе си като достойни граждани на страната. С природосъобразния си начин на живот, чрез въздържание и вегетарианство, той се издигна над изкушенията и суетата на ежедневния живот, показвайки ни така пътя към съвършенство чрез самоутвърждаване. Съчетал в едно минало и настояще, през своя дълъг жизнен път, Човекът Георги Калчев намери своето историческо оправдание в бъдещето на човечеството.

Поклон пред паметта му!•

От Варненската секция на ФАБ

бел. ред.

Преди време закърнелите ни от блаженството на социализма мозъци, бяха озарени от идеите на други просветители. В противовес на свободата, братството и равенството, те проповядваха независимост на индивида, оставен свободно да се конкурира със себеподобните си, благодарение на което да създава благата си. Тези нови носители на светлина, естествено както и предходните, смятаха себе си за единствените имащи право. Те твърдяха, че всеки има право на мнение и те ще се съобразяват с него, градейки идеалното ни общество. Така казваха. За всеки случай, понеже човекът е лошо същество, заченато в грях, те като пазители на справедливостта си запазват последната дума. В името на нашето добро, разбира се.

Мина време и понеже съм човек греховен, от онези низши твари спиращи прогреса, съмнявайки се, си зададох въпрос. Какво става, ако нашите пазители не са толкова чисти и духовно извисени и от векове градят монопол над справедливостта. Което разбира се е невъзможно, защото те самите твърдят, че монополът е ужасно зло.

Изглежда съвсем съм се побъркал, защото това нечисто съмнение ме кара да виждам невъзможни неща.

Кажете ми нормално ли е да се съмнявам в справедливостта на английската футболна висша лига. Този бастион на феърплея. Умело управляван от FA. Единствен пазител на правилните решения и защитна стена за жадуващите справедливост зрители, пред развилнелите се варвари футболисти, техните вождове треньори и тем подобни.

Не е нормално да се съмнявам в доблестните рефери, отсъждащи постоянно в полза на едни, ощетявайки други. Още по лошо е, че не съм единствен. Има и неверници, които с безкрайни тв повторения сеят съмнение и почти са ме убедили, че целомъдрените служители на истината бъркат целенасочено. Не е възможно FA да не отменя несправедливите решения на служителите си, след като от най-различни гледни точки им е показано, че грешат. И вместо да се извинят – заплашват с двойно наказание несъгласните.

Но такава несправедливост е невъзможна. Това са само шизофреничните бълнувания на няколко варварски недоверчиви мозъци, противници на цивилизацията, хапещи ръката, която ги храни духовно.

Това, че футболистите нямат право да обсъждат съдийските решения е само в името на справедливостта. Защо е нужно всеки да има мнение и свободно да го изказва, в следствие на което в главата му да се зараждат ненужни мисли. При положение, че има едни които го правят от векове и е очевидно, че го правят най-добре.

Та нали преди време ни беше казано, че за нас се грижат умни и справедливи хора. Що за позитивно мислене е това да се съмняваш в решенията на по-мъдри от теб. Ти който не виждаш по-далеч от носа си!

Добре, че от време на време здравия разум се обажда в мен, един иначе очевиден безумец. Защото както съм тръгнал може да съзра нещо нередно в поведението на феодален владетел, който иска от близките на отвлечено и убито момиче, да се извинят на стражите му, за това, че именно те – стражите не са си свършили работата на време и са бездействали престъпно. Аз не разбирам, защо тези хора не са се извинили, нали работата е свършена? Нищо, че разкриването на престъплението (не до край, разбира се) е станало почти случайно и въпреки нехайството на градската стража. Същият този справедлив владетел искал да храни кучетата помогнали при разследването с сочни пържоли. Вероятно месото е трябвало да бъде отрязано от кървящите рани на близките на жертвата, за да покажат колко съжаляват, че са се усъмнили в справедливостта на владетеля си.

Дори да е възможно в този случай да се намери нещо леко нередно, аз съм спокоен – та това се случило толкова отдавна. А случило ли се въобще? Кой знае?

Ох, не знам защо изобщо се сещам за такива неприятни истории от миналото. Да се съмнявам в правотата на владетелите ни е все едно да виждам в безкористните дела и стремежи на религиозните ни водители някакъв си долнопробен монопол над истината и справедливостта. Как въобще може да мине през ума на някой, че на този свят има хора, които биха се възползвали от най- съкровените блянове на човечеството, за да властват над него.

Що за негативизъм?!

При положение, че пазителите на истината са казали, че трябва да се мисли позитивно. Защото е добре за самите нас .Ама то по пътя на негативното мислене съвсем спокойно можем да решим, че:

Има същества , които са нахални чак до безочие, за да твърдят, че единствената възможна справедливост е тяхната. За съжаление има обаче и късогледи наивници, които неистово подкрепят самозваните съдници само защото имат моментна изгода.Да подкрепиш фалшива истина само защото ти е угодно в момента е доста жалко, тъй като следващия път ти ще си на губещата страна, разбира се ще има други за които това е удобно и така до безкрай.

Винаги в печеливша позиция са монополистите над справедливостта, нахалниците, които винаги крещят по-силно от нас, въпреки че са доста по- малобройни. Не че ние не можем да викнем по-силно от тях и да им затворим устата за винаги. Но често не ни се занимава или увлечени в изкарване на прехраната не ни остават сили и време, под достойнството ни е или е твърде незначително, за да обръщаме внимание.

Излиза, че който е достатъчно нахален, дребнав, не подозира за съществуването на достойнство, разполага с достатъчно време, защото е мързелив може лесно да се качи на главата на благородното мнозинство. В началото предимството на тези хора би било незначително, но с течение на времето узурпаторите натрупват значителна преднина. След тях идват отрочетата им, следвани от своята челяд, които вече са убедени в божествения си произход. Те вече са готови да бранят предимството си дори с цената на човешки животи (какво значение има, нали жертвите са низши същества).

Така с течение на времето би се получила олигархия на егоизма, късогледството и фалшивата справедливост. Винаги съм си мислел, че ако някой има желанието и способностите да направи нещо, да строи, да рисува, да пее не са му нужни привилегии, за да го прави или поне не са му били нужни. Не може ли да си вършим работата без да ни досаждат?!

Извинявам се, размечтах се нещо. Какво тогава биха правили онези, които не могат нищо, но са достатъчно хитри, за да ни манипулират? Един момент! Ама разбира се – те ще казват на можещите как да вършат това което те и без тях могат. Ще създават ненужна йерархия. Не на последно място ще убеждават останалите, че те държат монопола над справедливостта. Че единствената възможна истина е тяхната. Така или иначе една лъжа повторена безброй пъти се превръща в истина.

Моля ви! Нека бъдем благородни, да не оставяме мързеливите некадърни лъжци извън системата, нека не ги изхвърляме! Ние трябва да повтаряме след тях: „Има нужда от нас!Ние сме истината и справедливостта! Ние мислим вместо вас, за ваше добро! Има нужда от нас! Ние, ние,ние…Има нужда…

Бъди благороден,

мисли позитивно.

Hoi Polloi

„Окупаторското правителство на Цолакоглу* унищожи всяка възможност за оцеляването ми с прилична пенсия, за която съм платил с 35 години труд.

Тъй като съм на възраст когато вече не мога да им отговоря така както заслужават ( бих подкрепил всеки мой сънародник, който вземе в ръка Калашников), не виждам друго решение за себе си, освен достоен край, вместо да започна да ровя в кофите за боклук за да намеря храна.

Един ден, вярвам в това, лишените от бъдеще млади хора в тази страна, ще вземат оръжието и ще обесят на Синтагма с главата на долу всички предатели, така, както италианците обесиха Мусолини през 1945г.“

* Цолакоглу е министър-председател на първото колаборационистко правителство в Гърция след окупацията от германците през Втората световна война.

Новината за самоубийството веднага предизвиква обществена реакция и вечерта на Синтагма се проведe протестен митинг, на който са присъствали няколко хиляди души. Стига се до сблъсъци с полицията, като протестиращите хвърлят камъни и коктейли Молотов, а полицията използва сълзотворен газ. Има арестувани и ранени.