Георги Константинов

Медиен плурализъм:една и съща снимка(на младеж, чупещ витрина) е изплолзвана на първа страница в основните британски вестници за студентските протести през ноември 2010г.

ЗА МЕДИИТЕ ВАЖНОСТТА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА Е ПРАВОПРОПОРЦИОНАЛНА НА НАЛИЧИЕТО НА ПЕТРОЛ
През изминалата година станахме свидетели на социални вълнения и политически промени, каквито не е имало поне от 60-те години на ХХ век. По-скоро трябваше да станем свидетели, но бяхме упорито възпрепятствани от институциите, които се предполага, че трябва да ни информират. Най-тъжното е, че медийното затъмнение и елементарните опити за манипулация до голяма степен дори не са резултат от цензура на различните варианти на „Министерство на истината“, които съществуват в днешно време. Самите медии до такава степен са изгубили усета и уменията за обществената си функция, че цензурата е основно вътрешна и често се дължи на мързел или неразбиране. Подобно на самото общество, огромната част от производителите на медийно съдържание наистина са затънали в онази виртуална реалност, където най-важните събития са смъртта на алчния олигарх Стив Джобс или сватбите и разлъките на някакви хора, които са известни, защото са известни.
Едновременно е интересно и отвращаващо да наблюдаваш двойните стандарти и шизофреничното поведение на „либералните“ медии на запад, чието поведение обикновено механично се копира и у нас. Когато през лятото стотици хиляди хора протестираха месеци наред в Испания, Италия и Франция, това изобщо не беше отразявано, или ако беше, то съвсем повърхностно. Когато в Атина през деня има 100-хилядна демонстрация, до нас достигат само кадрите с 20-тина „лумпена“, замерящи с камъни полицията вечерта. Когато започна „окупацията“ на Уол стрийт, нашите медии я забелязаха след 3 седмици и естествено копираха презрителното отношение на Фокс Нюз към „хипарите, които не знаят какво искат“. Като нищо можеше да не се чуе за това и още един месец, ако не се беше случило една събота срещу неделя да няма други новини, освен опита за блокиране на Бруклинския мост.
Нито една програма, декларация или обръщение от тазгодишните протести на Запад не стигна до масовата публика, не само в България. Същевременно еднократното събиране на 30 хиляди души в Москва, половината от които комунисти или крайни националисти, ни се представя като „арабска пролет“, а всяко неадекватно изказване на руски блогър или някой още по-случаен – като край на путиновия режим. Колкото и да ми се иска и в Русия най-после да се заражда истинска съпротива срещу беснеещата полицейщина и бюрократщина, няма как да не ми стане противно това хиперболизиране, продиктувано единствено от политическите и икономическите интересни на конкретни елити.

Класика от Фокс Нюз: на надписа пише: КОИ СА ТЕЗИ ДЕМОНСТРАНТИ? ПРОТИВНИ ПРЕСТЪПНИЦИ ИНФИЛТРИРАТ ПРОТЕСТИТЕ „УОЛ СТРИЙТ“

Идентична манипулация беше организирана преди няколко години, когато протестите след изборите в Иран бяха представяни като бунт в името на демокрацията, макар на практика да представляваха конфликт между самите ислямисти. Докато бяхме заливани със съмнителните кадри от убийството на иранката Неда, никъде не чухме за десетките жертви сред протестиращите срещу военния преврат в Хондурас. Няколко месеца по-рано мащабните протести срещу полицейското насилие в Гърция, които доведоха дори до опити за създаване на алтернативни обществени структури, бяха отразявани единствено като вандалски прояви. Очевидно важността на борбата за свобода и демокрация не е въпрос на принципи, а е правопропорционална на наличието на петролни залежи…
Особено смехотворен е начинът, по който в момента западните медии се правят, че винаги са виждали в „арабската пролет“ положителна тенденция и са я подкрепяли. Всъщност първоначално „арабската пролет“ беше представяна в силно негативна светлина – единствено като натиск на ислямистите, а френското правителство дори предлагаше помощ на Тунис и Египет за борбата с безредиците. Мубарак стана „диктатор“ чак след като бе свален, а цъфтящите отношения на Кадафи със западноевропейските лидери от последните години, ознаменувани от мащабни оръжейни сделки, бяха забравени. Същевременно пак същите медии не се свенят да определят като диктатор някой управник в Южна Америка, който е избран демократично, но си позволява да оспорва колониалното положение на родината си.
Единственото хубаво в цялата ситуация е, че, благодарение на модерните технологии, информацията е в изобилие, въпреки засилващите се опити за цензура и в интернет. За да бъдеш обективно информиран обаче трябват доста време и усилия, за да видиш истината зад многобройните филтри, налагани от „средствата за масова информация“. •

http://philipotel.blogspot.com/

Китайски завод за автомобилни свещи

Съвременен Китай е страна с гигантска работническа класа, повече от 200 милиона души (половината от населението на ЕС). Почти цялата американска лека промишленост е пренесена на китайска земя, европейски, японски, корейски и тайвански компании постъпват по същия начин. Нищо чудно: трудолюбивата китайска работна ръка е около 40 пъти по-евтина за бизнеса, отколкото работната сила в САЩ. При това огромна част от произвежданата продукция е предназначена за износ в САЩ, Евросъюза, Япония, Корея, Тайван. Транснационалните корпорации, благодарение на американско-китайската симбиоза са увеличили печалбите си със стотици проценти. Самите китайци получават работни места, но в същото време стават жертви на жестока експлоатация и социално неравенство – така нареченият коефициент на Джини, измерващ социалното разслоение, в КНР е приблизително същият както в САЩ.
За положението на китайските работници в страна, която твърди за себе си, че е „социалистическа“, достатъчно говорят самите китайци и изнасят на бял свят следните факти: работното време често достига 12 часа, пренебрегва се техниката за безопасност, а фабричните правилници приличат на затворнически режим.
Китайските работници обаче започват да стават все по-опърничави. По страната периодично преминават стачни вълни. В повечето случаи протестите излизат извън контрола на профсъюзите, които са изцяло бюрократични структури, зависими и управлявани от държавата, а такива организации не подкрепят стачни действия. Затова избухващите стачки се инициират пряко демократично, ръководят се от изборни комитети, зад които стоят маси редови работници. Пресата нарича такива стачки „диви“ (wild-cat strikes).
Наскоро повече от 10 000 работници от първенеца в експорта, провинция Гуанчжоу, започват стачки. Причините: кризата в Европа и Америка води до съкращаване на износа, което налага съкращение на производството, а това веднага се отразява върху работническите заплати; второ, самият Китай е започнал да премества промишлеността в зони с по-ниско платен труд – в по-бедните си провинции или в съседен Виетнам, където според МВФ работната ръка е с 50% по-евтина.
По този начин облагодетелстваната от сегашната криза китайска икономика бързо се развива… и се превръща от фактически все още развиваща се страна (средните доходи на населението имат още много да растат, докато стигнат дори тези в Русия, а и расте разликата между доходите на 700-те милиона селяни и тези на градското население) в „нормална държава“, все повече подобна на европейските или на САЩ,… които са изпаднали в трайна рецесия.
Засега ръстът на икономиката е забележителен – 9% годишно. Дори малко намаляване на това темпо обаче – а то няма как да не намалее, в глобалния свят всички нива и пазари са близки до насищане, иначе нямаше дума да става за криза – би поставила на изпитание социалното равновесие в Китай. Неконтролируемите потоци трудови преселници от селските райони към индустриалните зони, ако не бъдат осигурени с работа, ще увеличават социалното напрежение. От друга страна, в света днес има подходящ за революция политически климат – китайската диктатура не е по-мека от тази в Египет или Сирия, населението страда от неолибералните реформи, а по китайската телевизия минават новини за арабските бунтове.
Вътре в самия Китай се надува спекулативен балон с недвижимите имоти, държавното ръководство се мъчи да предотврати напомпването на предстоящата криза, но безуспешно. Под заплаха ще се окаже появилата се китайска средна класа (вече е станало трудно да се купи собствено жилище, важен елемент в китайската културна традиция), а тъкмо от нейните среди излизат критично мислещи интелектуалци, които в условията на една обща криза се съюзяват с най-онеправданите слоеве на населението. Нещо подобно започва да се оформя през 1988-1989 г., но тогава все още има външни отдушници и благоприятна, сравнително стабилна световна икономическа обстановка. Днес обаче планетата е станала тясна за капитализма, системата е достигнала своите предели. Радикализирането на населението и реакцията му срещу обедняването навярно ще постави началото на края на последния успешно регулиран от държавната бюрокрация капиталистически модел.
Всяка голяма работническа стачка в Китай може да се превърне в бунт, а той да прерасне в революция. •
по материали от статии на анархиста Михаил Магид (Русия) и ляворадикалния публицист Карл-Хайнц Рот (Германия)

Простичко казано – гражданското общество се разглежда и като един колективен полицейски доносник. Всеки следи ближния, всеки бди над правото и морала.

Признавам, преди време, като се опитвах да говоря на разбираем за несведущите в анархизма слушатели език, казвах, че „анархията е такова състояние на гражданското общество, при което то не се нуждае от държавна власт“. Съжалявам, сгреших. По простата причина, че съдържанието на понятието „гражданско общество“ прави твърдението ми противоречиво, а значи и невярно. Аз смятах, че е справедлива, поне във втората си част, мисълта на американския просветител Т. Пейн: „Гражданското общество е благо, а държавата — неизбежно зло. Колкото по-развито e гражданското общество – толкова по-малко нужда от държавна регулация.“
Комай на практика обаче истината се съдържа в разсъжденията на двама английски философи от ХІХ век:
„Гражданското общество е общност на враждуващи помежду си хора, които, за да спрат тази вражда, го преобразуват в държава.“ (Томас Хобс)
„Гражданско общество е политическо общество, тоест обществена сфера, в която държавата има определени интереси.“ (Джон Лок)
Затова днес гражданското общество се разбира като преди всичко сюрия разнообразни „неправителствени организации“ (след които и работодателски, корпоративни, религиозни), чието предназначение е буквално да участва в диалога с държавата, да бъде коректив на властта, като спазва рамките на „морала“ и „правото“ (законите).
Нищо повече.
Всеки, който е имал „диалог с държавата“ – в полицейски участък, в приемна на бюрократична институция, в съдебна зала с претенции срещу държавна фирма или орган, – много добре знае как протича този „диалог“. Или се подчиняваш на полицая, бюрократа, съдията, независимо дали ти харесва, независимо дали нарежданията им дори не миришат на справедливост и човещина,… или срамежливо им буташ плик с пари, за да проявят разбиране към твоя случай. Така де, без смазката на корупцията, държавната машина смила всекиго на кайма. За непривилегированите рушветът е начин да се отърват от често непредизвикани неприятности (или направо да съхранят живота си, ако са попаднали в болница). За овластените да вземат решения пък е добавка към заплатата. Какъв диалог „в рамките на закона и морала“ предлага тук гражданското общество? Моралът при капитализма е един – печели и изпреварвай конкурентите, продавай и купувай каквото ти падне. Законът само формализира този морал, като добавя: плащай си данъците.
Ето сега въпросното гражданско общество в лицето на природозащитни групички роптае срещу разрешеното от правителството застрояване на природни паркове със съоръжения с туристическо предназначение. Роптае и се обръща към държавните съдилища – сакън да не нарушат законите, които поначало са против тях, против околната среда, но за благото на бизнеса. Същите роптаещи се застъпват за прилежно плащане на данъци. И на държавата това ѝ е достатъчно. Нека си викат, нека си подават жалби, нека ако искат и улични блокади да спретнат. С парите от данъците на сега протестиращите държавата ще мотивира полицейските палки да „респектират“ по-буйните и по-гласовитите. Законът обаче не позволява на гражданите по същия начин да „респектират“ някой самозабравил се политик, който с един подпис е отнел безплатните лекарства от онкоболните например. С парите от данъците на протестиращите държавата ще финансира съдебната система, която ще се произнесе в полза на бизнеса, иначе бюджетните приходи ще намалеят и съдиите ще останат гладни. На гражданите обаче не им е позволено сами да решават кой е прав и кой крив, независимо че виждат нещата с очите си и ги усещат по гърбовете си и в стомасите си.
Концепцията за „гражданско общество“ с нищо не се различава от ролята на казионните синдикати. Тоест, да бъдат буфери между народа и властта, да ги залъгват с надежди, че има оправия „в рамките на закона“… и срещу съответната цена. Също както легалните синдикални лидери, на всеки „съвестен гражданин“ се вменява в задължение да следи за нарушения на закона, колкото и глупав и несправедлив да е този закон, но не сам да вземе мерки, а да се обади „където трябва“, на „компетентните органи“. Простичко казано – гражданското общество се разглежда и като един колективен полицейски доносник. Всеки следи ближния, всеки бди над правото и морала. Къде обаче остават самоинициативата, солидарността, самоуправлението? Подменени са с вярност към закона, но гражданското общество не пише законите, то може само да отправя пожелания към законотворците без гаранции, че ще ги послушат.
Германия е страна, минаваща за образец на гражданско общество. Типична проява на „гражданска съвест“ там е да наклепаш комшията, че е оставил автомобила си една минута повече от позволеното под знака за забрана на паркиране. В духа на пазарната икономика доносникът получава част от глобата на нарушителя (също като контрольорите в градския транспорт) – възнаграждение за правилната му гражданска позиция. Съвест със заплащане.
Веднъж приказвах с човек, който усетил спазми в стомаха, докато шофирал из Мюнхен. Спрял пред заведение, изскочил и се втурнал към тоалетната. Устискал да се задържи за половин минута и да обясни на персонала какъв е проблемът. Почти викал и клиентите го чули, някои се захилили. След двайсет минути видял, че колата му е вдигната от паяк. Келнерите и клиентите пък се препирали кой има правото да получи процента от глобата. Човекът ми каза, че никога няма да забрави най-скъпия дрисък в живота си – малко над 1000 евро. Друг път, зарече се той, ако съм отново в Германия, ще избера евтиното и ще си сера направо в гащите.
Помислете дали ни е необходимо точно такова „гражданско“ общество. •
Васил Арапов

Надали прогнозите на маите, юните, септемврите и други древни пророци за свършека на света ще се сбъднат, но за някои неща определено е дошъл краят. Например, краят на капитализма „в този му вид“ – за това говорят политици, икономисти, социолози, журналисти и всеки, когото не го е домързяло да се обади по въпроса. Свиването на социалните придобивки в развитите западни страни, обезценяването на еврото и ставащата все по-хронична икономическа криза подсказва точно за какъв „вид“ става дума. Пред фалит се изправиха икономиките на Гърция, Ирландия, Исландия, Испания и Италия. Логиката води до извода, че не предстои друга версия на капитализма, освен онази, старата, позната ни от филми и книги за Голямата депресия, с всичките ѝ „прелести“, на всичко отгоре на „по-високо ниво“, най-вече технологично.
Но какво точно да очакваме от новата година? Нека не питаме врачки и гадатели, нека погледнем вече случилото през отминалата.
2011 г. започна с Арабската пролет, която помете неколцина диктатори, а завършва с Руска протестна зима. На арабските народи им предстои да изминат дълъг път до същинска социална революция, затова пък масовото съзнание на руските граждани бавно, но сигурно започва да свиква с мисълта, че злото не се корени в отделни „лоши“ или „национално безотговорни“ политици, а в самата идея за власт – от властта на държавната бюрокрация до властта на парите.
Изтеклата година бе година на протестите, те избухваха навсякъде по света като фукушимски атомни централи, обикаляха континентите като цунами.
У нас, според израза на някои социолози, свърши една „сива, скучна и печална година“. Мъничко цвят в нея внесе разкрасяването на паметника на Съветската армия. Медиите дванайсет месеца гледаха все повече да угаждат на властта, която ги използваше за трибуна, за да поучава народа как да живее. Върхът на слугинажа бе отбелязан от редица културни и научни дейци, които тръгнаха да раздават почетни титли на министри и футболни звезди.
Печалното наистина го има – на косъм от рухване, а може би вече в процес на срив се намират пенсионната, осигурителната, образователната система. Заедно с коледарите, на вратите на гражданите тропат частни бирници. Зад красивите и брюкселоугодни макроикономически показатели, доказващи стабилността на икономиката ни, продължава обедняването на населението. За последното се изказаха и от НЦИОМ, едва ли не изумени от факта, че за 21 години БВП бил нараснал три пъти, а средните заплати останали същите, малко над 400 долара. Това е свидетелствало за „крайно неравномерно разпределение на благата“ (социална несправедливост в чист вид), заключиха социолозите. Здрасти, колумбовци. Пак по-добре късно, отколкото никога да ти се отворят очите.
А междувременно държавата разчиства пътя на печалбарството пред туристическия бизнес в природните резервати. Примерите на Гърция и Египет обаче ясно показват колко нестабилни са икономиките, осланящи се предимно на туризма, така че интересното тепърва предстои – когато протестиращите природозащитници изведнъж се усетят, че подават жалби срещу ламята на едната от нейните глави.
Скуката пък се разсейваше от бунта на жителите от Катуница срещу местния чорбаджия, докато националистите (в лицето на футболните агитки, фактически контролирани от полицията) не сведоха социалното припламване до скучното и банално етническо противопоставяне: „Циганите на сапун, турците под ножа“, макар че подобни пожелания в пълна мяра заслужават мутрите и политиците.
Основната разтуха за народа обаче беше предложена под формата на местни и президентски избори. Резултатът: управляващата партия разшири местното си представителство, за президент е избран човек, за когото от собствените му думи може да се направи изводът, че или е глупак и не познава българската литература, или е мръсник, който смята за нормално държавата да ограбва хората, а те да не понечват да се подкрепят поне мъничко. Изборните измами и електоралната активност отбелязаха съответно най-високи и най-ниски показатели от началото на изборния цирк.
Все пак в края на годината се появи една истински оптимистична нотка – побоят над изпълнителния директор на националния фонд „Земеделие“ може би е едно добро начало за търсене на лична сметка от представители на политическата класа. Макар че навярно става дума за вътрешни борби между групировките, които са в основата на откритата от НЦИОМ социална несправедливост.
На този фон вътрешнополитическите коментатори извеждат своите пожелания за „реформи“ на и от държавата, за развитието на „гражданското общество“ и други подобни начини за затваряне на очите пред реалните проблеми, които не търпят друго решение, освен радикалното. Призивът за „реформи“ е чисто и просто наливане на свежа кръв в илюзията, че с гримиране и подмяна на стари курви от бардака може да се направи нещо по-различно от бардак. Колкото до „гражданското общество“, то е аналогът на казионните синдикати в извънпрофесионалната сфера; също като при синдикатите, на това „общество“ се възлага ролята на съучастник и съглашател в далаверите на политическата класа, масов полицейски доносник и гръмоотвод за социалното напрежение. Тъй както синдикатите съсипаха не една стачка, особено тази в БДЖ, така и „гражданското общество“ е призовано да насочва отчаянието и гнева на ограбените и обезправени хора в безопасните за властта рамки на „умерения прогрес в рамките на закона“.
Така че ако на нещо му иде краят през 2012, това ще е краят на много илюзии. И може би началото на истинското събуждане на жаждата за свобода, без която няма нито сигурност, нито що-годе приличен живот. •

Всеки иска от държавата, а държавата – това сме ние
Министърът на земеделието и храните Мирослав Найденов.
Да се разберем веднага: държавата – това са те. Бандата, която се е уредила да определя живота на „кротките хорица“ както намери за добре. Дои данъци, стриже осигуровки и каквото още успее да измисли от овцете, които за това служат – да хранят овчарите. Така че министърът е прав – „те“, тия като него, политическата класа от чиновници и бизнесмени, но не и „ние“, аз или ти, нито колегата от кварталната фурна.
Ние овце ли сме? Добитък, който започва да се дърпа, чак когато му замирише на кръв? Не, ние сме по-покорни. Замирише ли им на кръв, животните почват да блъскат стените на обора, събарят го върху касапина и бягат на свобода. А откакто овчарите смениха стратегията в края на 1980-те, човешките овцете в кошарата намаляхме с милион и половина, но нито един овчар няма стъпкан.
Това не се дължи на непобедимите мускули на бандитите, нито на непоправимия оптимизъм на гласоподавателното стадо. Никой, бил той и най-големият оптимист, не би се издоил сам, с надеждата че овчарят ще го нахрани. Ние сами си плащаме данъците, лихвите, сметките, горивото на бандитите и чакаме… да си вършат работата. С покорство сме закърмени. „Законът е висшият арбитър“, „политиците вземат решенията“, „богаташите са успелите в живота“ – тези неща са втъкани в нашата действителност, приемаме ги, без да се замислим. Сещаме се, че нещо не е наред, когато се опарим – тогава решаваме, че законът бил накриво написан, някои от политиците били корумпирани, а някои от богаташите са обикновени боклуци. Никога обаче не поставяме под въпрос съществуването на закони, богаташи и политици. Научили са ни, че „по-добро не е измислено“.
Занаятът на човековъдството с хилядолетия се е усъвършенствал. Основана в началото върху правото на силния, държавната власт търси морално оправдание в религията, в национализма, а в наши дни дори в мита за демокрацията. Бандитите наистина се имат за „добри пастири“, а жертвите се имат за длъжни да им помагат в „отглеждането“ на стадото. От бандитски занаят, умението да управляваш се е превърнало в изкуство. Макар физическата разправа с непокорните да не слиза от дневния ред, като по-ефективен начин за контрол се е наложила манипулацията на съзнанието.
Ако се доверим на статистиките на НСИ, за 2010 година работещите в България са 2 109 752 души. От тях 568 289 получават заплатата си директно от държавата и следователно – работят на управляващата банда. 135 634 са работили по разните министерства и административни служби. От тях сигурно 100 000 са уредени на заплати по роднинска и приятелска линия. Да добавим и над 95 000 души полицаи и военни, които получават заплати, за да подсигурят със сила изпълнението на решенията на държавния апарат. В сферата на „образованието“ бандата плаща на 157 704 души, за да ни промиват мозъците от детинство. В „хуманното здравеопазване и социалната работа“ има още 104 072, тяхната задача е да поддържат илюзията, че управляващата банда се грижи за болните и бедните.
Разбира се, тези хора не са в бандата. В огромната си част те са нейни жертви. Но покварени морално жертви, възприели правилата на бандитите като свой професионален морал. Много полицаи ненавиждат своето съучастие в престъпленията на началниците, но се утешават, че пазят обществения ред. Повечето учители с удоволствие празнуват „Деня на народните будители“ и преглъщат жалките си заплати с мисълта, че поне учат децата на нещо полезно. Но пазенето на „обществения ред“ е ограничено от заповедите на началниците, а самият ред е програмиран от още по-горе. Полезността на преподаването пак е определено от държавата, отклонението носи риск от загуба на работа.
Дотук излиза, че четвърт от работещите българи са слуги на държавата. Най-лошото тук е, че слугинството се възприема като единствено полезна за обществото дейност.
Останалите 1 541 463 са заети в „частния сектор“. Трудно можем да кажем колко от тях работят директно за бандата, макар че сектори като енергетика, финанси, застрахователен бизнес са контролирани от нея толкова пряко, колкото казармите и училищата. Повечето хора работят в строителството, търговията и преработващата промишленост. И там контролът на бандата е изключително силен – „строителен“ и „промишлен“ предприемач не се става само с честен труд, а изключенията са редки и въртят пренебрежимо малко пари. Надали има съмнения къде да отнесем стоте хиляди служители от частните охранителни агенции – фактически те са „частен“ резерв на държавния репресивен апарат.
Накратко, огромната част от двата милиона работещи българи официално са слуги на управляващите бандити, на 5 милиардери и 10 000 милионери. За всички работещи има куп правила, закони, кодекси и правилници, които регламентират труда им. Това ги превръща в съучастници в най-мащабното престъпление на бандата – ограбването на собствения им труд. Но това не е най-силното оръжие на властта.
Най-силното оръжие на властта е вярата на хората, че държавата се грижи за тях, че ги пази от ближния им, че без нея те биха се превърнали в жертва… на някакви бандити, че биха за изяли взаимно. В противовес на това, държавата претендира да е всемогъща и справедлива. Нещо повече, съучастието в престъпленията ѝ дава възможност на хората да се почувстват всемогъщи и справедливи.
Преувеличено ли звучи? Наскоро работниците от един цех дръзнаха да запълнят траповете на улицата пред работното им място. Наблизо протичал ремонт на пътното платно, помогнали си. Чудо и приказ… обаче в разгара на работата довтасали „контролните органи“. Повикал ги един безработен съсед на обекта, истински съвестен гражданин, който „следи за реда“ в района. С правото на закона, подкрепено от полицейски палки, „органите“ преустановили стихийния ремонт като нерегламентиран от общината. Написали акт на „виновните лица“ за „своеволната промяна на инфраструктурата“ и ангажирали специално фирма, за да отпуши току-що запушените дупки. Срещу съответната сума.
Дали цялата тази простотия се случва заради няколко опиянени от властта човечета, жадуващи да въздадат справедливост, както те я разбират? Не, подходът е системен – властта не търпи нерегламентирана инициатива, защото така става очевидно, че от власт просто няма нужда.
Въпреки че подобните случки са безброй, убедеността в правото на държавата сред обикновените, мачкащи се един друг хорица, остава непоклатима. Огромни ресурси са впрегнати, за да поддържат тази илюзия. Бандата разпределя в пъти повече пари, отколкото работещите получават, за да преживеят. Само държавният бюджет за 2009 г. е 10 пъти по-голям от всички раздадени заплати, да не говорим за печалбите на „инвеститорите“. Една сериозна част от тези ресурси се харчат, за да се обработват мозъците на хората. В училище неудобните въпроси не се толерират. На работа неудобните хора се изхвърлят. Пред медиите неудобните теми не се повдигат. В книжарниците неудобните книги не се издават. По будките неудобните вестници не се продават. Всичко, което претендира да е „обществено мнение“ или „универсална истина“, всички готови отговори, които се предлагат на физически уморените и емоционално изстискани хора, са поставени под контрола на бандата.
Заедно с тоягата се показва и морков. Държавата винаги оправдава смачкването на едни хора със защитата на други. Така стана преди време, когато заплатите на работниците от фирма „Чистота“ в София рязко спаднаха, и те обявиха стачка. В отговор общината изкара затворници да прибират боклука. Така стана и когато жандармерията би хората в Суходол, защото не искаха боклука на София да затрупа праговете на къщите им. Така стана и при скорошната стачка в БДЖ, нескопосано организирана от казионните профсъюзи. Неудобствата на пътниците се превърнаха в средство за натиск върху стачниците, а неравното заплащане за една и съща работа ги раздели отвътре.
При създаването си държавите са били просто изразител на правото на силния. Мързелива и безскрупулна мутра (историята учи, че тези качества за задължителни, а силата – относителна), заедно с банда себеподобни, успява да принуди няколко села да плащат данъци – това остава в историята като държава. Но още първите държави, които успяват да се увековечат, са си приписали божественост. Макар че дълги векове авторитетът на властта е бил поддържан предимно от главорезите в най-близката крепост, винаги заедно с тях са вървели проповедниците на подчинението. Преди няколкостотин години охранени попове са хвалели в местната църква „благоразумното владичестване и мъдрото управление на поставените на земята от Бога власти“. В наши дни платени журналисти и общественици ни призовават да си плащаме данъците и да „протестираме законно“, „да не пречим на управляващите да си вършат работата“. Като че ли „управляващите“ са издрапали до властта със зъби и нокти, за да работят вместо нас!
Преди да опре до оръжията, класовата борба ще се води в умовете. Докато падне измамната утопия за „добрата държава“, както се е сринала утопията за „добрия цар“.
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Христо Ботев

Златко

ЕДНА ОТ АНАРХИСТИЧЕСКИТЕ ТЕЗИ, ХИПОТЕЗИ ИЛИ ТЕОРИИ
“Какво е държавата, ако не една голяма банда, и не е ли всяка обикновена банда една малка държава?“
Св. Августин Блажени
(V век след Христа)
В реалната история (а не в юридическите, политически и философски доктрини, чиято критика, сериозно изследване и анализ не е обект на тази статия) държавата е насилствена (принуждаваща) власт и организация (корсет) на обществото, с чиято помощ се създава, утвърждава и разширява господството, грабежа и паразитизма на експлоататорските класи с техните богатства и привилегии. Освен гарант на „правото“ на ограбване на труда и въоръжена защита на „законно установения ред“, нейните основни функции са да бъде надзирател на робите, крепостните селяни или наемните труженици и палач за всички, които се борят срещу класовото господство и социалното неравенство през вековете. Такава, според нас анархистите, е същността и историческата роля на държавата. Останалото е софистика на шебеци.
Като материален израз на властта, тя е съвкупност от репресивни („силови“) и бюрократични институции за администриране на обществените дела в полза на експлоататорите паразити. Репресивните институции: армия, полиция, съд, затвори и т. н. образуват гръбнака на държавната машина. Днес нейна социална опора е многомилионната бюрокрация.
Държавата принуждава „нисшите класи“, чрез законите и стоящото зад тях открито или маскирано насилие, с помощта на заплахи, измама и поощрявано невежество, да спазват съществуващия „ред“, на който са прилепили етикета „правов“. Всъщност, всеки закон е в полза на властниците и богатите. Ако някой закон би могъл да ползва и лишените от пари или връзки с властниците, съдиите правят всичко възможно това да не стане.
Освен с класовия си характер, създаваните „правила“, „норми“ и закони се отличават с невероятното си количество и неяснота, в които неизбежно би се изгубил всеки „простосмъртен“. „Във Франция – се казва в официален доклад за 1992 г. (на Бребо-Юргенсен) – действат 7500 закона, 82 000 постановления и 20 000 правилника! Тази феноменална инфлация на юридическите текстове, които никой гражданин не знае – нито изцяло, нито частично, – превръща законите от протекция в заплаха.“
Това юридическо „производство“ обърква напълно гражданите, те не познават своите права и задължения, а и никой, включително и т. нар. професионалисти, не могат да ги ориентират в тях. Отговор на хаоса в юриспруденцията е още по-голямо „производство“ на правила и правилници. Например, пак във Франция, националното образование към 1981 г. се е регулирало от 6000 страници текстове. Днес министерството „произвежда“ ежегодно над 20 000 страници, които се оповестяват в „Държавен вестник“.
Както се казва, коментариите са излишни.
Разбира се, държавата, особено тази на ХХ век, не е само терор и манипулация. Вековните социални борби на работническата класа заставят капитала и неговата държавна машина към тактически отстъпления и търсене на компромиси. През периода на „бурните устреми“ на пролетариата и увеличаване на неговото социално тегло, за да гарантира безпрепятственото си възпроизвеждане и разширението на обхвата на своята власт в условия на „социален мир“, господстващите класи са принудени да включат в защитния си арсенал т. нар. социална политика (нейното начало на континента като че ли датира от времето на Луи Наполеон III и Бисмарк) (а може би и доста по-рано – по времето на Юлий Цезар в Римската империя 320 хиляди души – почти един на всеки трима – получават безплатно жито от държавата – б. ред.). Нуждите и условията за съществувание на модерната капиталистическа икономика (необходимост от грамотност и професионално обучение, от възпроизводство и съхранение на квалифицираната работна ръка за по-дълъг период и др.) действат в същото направление. В резултат на това, политиците на буржоазията, в сътрудничество с всевъзможни „работнически“ партии и синдикати, създават предимно в страните от Европейския континент институции от рода на народното здравеопазване, всеобщото образование и осигуряване (включително пенсионирането) или поп-„културата“ и евтините зрелища, които не са открито репресивни.
Одържавяването на тези функции и дейности не премахва техните класови характеристики. Достатъчно е да напомним разликите в лечебните заведения (между „правителствените болници“ и амбулаторните пунктове за плебса), в образованието или в погребенията (на „отговорните другари“ и простосмъртните бачкатори) по време на „реалния социализъм“.
Качеството на тези „социални“ услуги и грижи, независимо от това дали се извършват от частни, или държавни институции и заведения, зависи от силата на съпротивата на „нисшите класи“, при това – в планетарен мащаб. Само техните борби могат да принудят класите на потисниците, експлоататорите и „правоимащите“ към отстъпки. Иначе, настъплението на капитала срещу стандарта на живот, правата и свободите на потиснатите, грабените и париите няма други граници освен „оцеляването“ на наемните роби чрез най-евтиния калориен минимум. Последното не важи за старите, болните, и безработните, които са станали „излишни“, защото повече не могат да „снасят яйца“. За тях остава примирението с болестите и смъртта от хроничен глад… Ням свидетел на това твърдение са масовите, разровени като от къртици, купчини прясна пръст, които „нежната революция“ и „мирният преход“ оставят във всяко гробище.
Властта в икономическата сфера намира своето въплъщение в собствеността. Ако тя е държавна, властниците със своята военнополицейска и бюрократична опора са колективен собственик, независимо от „начина на производство“. Средоточието на политическата и икономическа власт (от там и на духовната) в едни и същи ръце, създава една единствена класа от експлоататори – държавно-капиталистическата. Когато двете власти са разделени, властниците са един от иманентните и специфични слоеве на класата на господстващите паразити. Капиталистическото общество, което по всяка вероятност ще бъде последното от класовите, също се развива в диапазона на тези две основни форми на собствеността. Негови екстремни варианти са държавният и ултралиберален капитализъм на които съответстват еднопартийната диктатура и многопартийната пазарна демокрация.
Независимо от формата им, властта и трудът, както и властта и бедността се изключват взаимно. Властниците винаги принадлежат към разряда на богатите паразити. Затова „диктатурата на пролетариата“ е само една фикция и идеологическо мошеничество, зад което се крие бюрократичната диктатура на партийната номенклатура (или „диктатурата на секретариата“ по сполучливия израз на един руски анархист от началото на 20-те години на ХХ век).
Днес над света господства почти безразделно частният капитализъм и неговото доминиращо положение не се оспорва от Китай и малкото на брой, преживели катастрофата „соц“-страни от „Третия свят“. Те се адаптират към „западния вятър“, като провеждат икономическа политика и „реформи“, които подготвят обратната еволюция (или „инволюция“?) и реставрация на частната собственост върху „средствата за производство“ и „производителните сили“, създавайки почва за покълване на „пазарната демокрация“. Затова, тук се занимаваме само с политическата (и полицейска) организация на обществото в нейния „западен“ вариант, т. е. с демократическата форма на държавност, доколкото държавният капитализъм и съответстващата му военнополицейска диктатура претърпяха крах.
Ние сме врагове на държавността във всичките ѝ форми и сме убедени, че, достигайки определен критичен праг, роботронната революция или автоматизацията на трудовите процеси от роботите и компютрите ще предизвика Социалната, чиято първа задача е унищожението на държавата от „нисшите класи“. Само когато се еманципират от нейното господство, те ще могат да сложат край на класовите формации, на тяхната 60-вековна политическа история и на собствения си социален статут, за да отворят перспективите пред анархокомунистическата социална система, в която няма да има място нито за господари, нито за роби.
Ликвидирането на властта на човек над човека и унищожението на държавността означава разпускането на държавните институции и обезвластяването на „избраниците“ и чиновниците.
Втората задача на Социалната революция е „овластяването“ на всеки и на всички, т. е. „масовизиране“ на участието в обществения живот чрез привличане на колкото може повече хора (идеалът е на всички) и създаване на подходящи, различнообхватни, променящи се (и дори временни) организации, съюзи и асоциации, съобразени с нуждите на членовете им, с техните индивидуални и колективни интереси.
Една повече или по-малко детайлна картина на обществото, към което ние анархистите се стремим, може да бъде открита в различните програми и проекти, като се започне с „Червения афиш“ на Бакунин от времето на Лионската Комуна през 1870 г. и някои от програмите, излезли под перото му, на Кропоткин, Жан Грав, както и тези на Малатеста, на испанската CNT, приета на пленума A в Сарагоса от 1936 г., или „Друг възглед за анархокомунизма, представен като проектопрограма на социалната революция“, публикувани в „Свободна мисъл“ през последните години. Не е за пренебрегване в това отношение и революционната практика на нашето движение от Парижката Комуна, през мексиканския и руския опит в Украйна и Кронщад, до Испанската гражданска война (1936-1939 г.) или стихийното и спонтанно творчество на пролетариата в Унгария (1956) и Полша по време на апогея на „Солидарност“ (1980-1981), които вкупом показват нашето разбиране и третиране на държавата, когато е налице една революционна ситуация. •
Георги Константинов

„Наше отечество е целият свят, наш закон е свободата“, пеят италианските анархисти. Депортирани в Нова Каледония след Парижката комуна, Луиз Мишел и Шарл Малато срещат канадците и техните аспирации за автономия; висш чиновник в Индонезия, Мултатули напуска своето кресло, за да заклейми холандския колониализъм в своя роман „Макс Хавелаар“; студенти в Лондон, Джомо Кенията и Юлиус Ниерере следят дискусиите на групата „Свобода“; по-близо до нас, френски и американски дезертьори и бунтовници изобличават империалистическите войни в Алжир и във Виетнам. Да подкрепяме борбите за „национално“ освобождение, без да поддържаме държавите, си остава и до днес едно предизвикателство. Скорошната поява на анархистически групи в Индонезия, във Филипините, в Нигерия, стимулирани от млади хора, получили образованието си в университетите на „Първия свят“ и подхранвани чрез интернет, могат ли да променят нещата?
„Когато ще живеем във времето на анархията…“
През 1901 г. Франсиско Ферер основава в Барселона Модерното училище, което, вдъхновено от научния рационализъм и увереността в прогреса, цели освобождението на личността и формирането на мъже и жени, способни да трансформират днешното общество. Той защитава съвместното обучение на половете и на социалните класи, за да атакува корените на предразсъдъците и да подготви новите поколения за бъдещето. През същата епоха Пол Робен и Себастиан Фор ръководят във Франция свободните училища, където педагогиката се основава на свободата, доверието, връзката между умствения и физическия труд. Най-силно е ехото от експеримента на Ферер: след екзекуцията му през 1909 г., на вълната на симпатиите и солидарността се откриват Модерни училища на Ферер в Бразилия, в Швейцария, в САЩ, в Италия. Активната педагогика и днешните алтернативни училища се вдъхновяват пряко или непряко от тези предтечи. В Англия (училището Съмърхил например) и в САЩ анархистическите училища са все още многобройни, въпреки трудностите, които им създава официалната система. Наскоро такива училища са създадени в Испания, в Австралия, във Франция…
Не се касае само за образованието на децата: „Решението на революционната задача предполага напълване на главите на хората с идеи“ (Жан Грав). Първата дейност на една анархистическа организация или група често е публикацията на вестник, брошури, позиви. Текстовете на Кропоткин, на Грав или Малатеста, публикувани в началото на ХХ век в „Нови времена“, се продават с десетки хиляди. Рене Бианко е инвентаризирал близо 2000 анархистически периодични издания на френски за един век – от 1880 до 1980 г. Другите езици също не изостават. „Пропагандата чрез слово“ е едно от предпочитаните оръжия на анархистите; ние ще продължим нашите свидетелства.
„За да станем по-реални – казвал Бакунин на работниците в Сен Имие през 1871 г., – революционната организация трябва да бъде дублирана от една истинска братска солидарност, не само на думи, но и на дело, не само през празниците, в речите и на чаша, а и във всекидневието“. Комуналните общности и кооперативите са едни от безбройните примери; в миналото индивиди и групи създават „анархистически колонии“ в Белгия, в Бразилия, във Франция, в Парагвай, в Уругвай, в Швеция; след май 1968 г. някои отиват да правят козе сирене и да ядат кестени в запустелите колиби на Южна Франция, като дълго време се борят със суровите условия на живот. В своите читалища и народни библиотеки испанските и аржентинските анархисти разпространяват от един век култура, научни познания и революционна подготовка. Индивидуалистите защитават и практикуват международни езици като есперанто, за да преодолеят границите и бариерите. Възраженията срещу данъците, брака, изборите и армията следват същия ход. Днес навсякъде по света разцъфтяват самоуправляващи се общности, които се опитват да живеят без пари и без господари, откриват и практикуват нови форми на обмен и публични прояви.
Ако анархистите са жадни за една култура без господство, то артистите имат какво да им предложат, за да се обогатят духовно. Импресионистите Писаро, Люс и Синяк, художниците и гравьорите Стенлен, Уилям Морис, Франс Мазарел, Карел Купка, Ман Рей, по-новите Флавио Константини, Енрико Баж, Клиф Харпър, Сула и др. предоставят за касите на солидарност илюстрации за книгите и анархистическия печат. Джо Хил, Ерих Мюзам, Йожен Бизо, Стиг Дагерман пишат поеми и песни, Джоан Бейз, Жорж Брасенс, Лео Фере, Пако Ибаньец, Фабрицио де Андре пеят на митингите. Филмите на Хуан Виго, на Арман Гуера, на Жан-Луи Комоли, представленията на Театър Ливинг или на Арман Гати са в чест на анархизма.
„На барикадите за триумфа на Конфедерацията…“
Най-красивата глава от историята на анархизма е Испанската революция от 1936 г., въпреки нейните трагични последици. Месеци наред работници и селяни живеят в свободния комунизъм във фабриките и в селата, в колоните и милициите, във фамилиите и в обществените служби; стотици хиляди участват в организацията на свободните жени. Те обаче трябва и да воюват, за да защитават новото общество, което градят.
Анархосиндикалната конфедерация CNT, основана през 1910 г., хвърля всичките си сили в образованието на народа, в практикуването на организацията и в подготовката на въстанието. Заедно с FAI – анархистическата федерация – в много региони на страната от 1932 до 1934 г. са извършени всевъзможни революционни опити: създаване на анархокомунистически колективи в селата, атаки срещу казармите и кметствата, които засилват вкореняването на анархизма в народното съзнание, но същевременно с това предизвикват невиждани репресии и поляризация с политическата левица. През юли 1936 г. анархистите са готови да се противопоставят на пучистите на генерал Франко и да се качат „на барикадите за триумфа на Конфедерацията“ – CNT, която започва и движението за масова колективизация, заедно с конституирането на работническите милиции.
Солидарността на чуждестранните приятели е незабавна: хиляди френски, италиански, германски, аржентински, швейцарски анархисти напускат работата си от месец август 1936 г., за да отидат и се бият в Испания против фашизма за Социалната революция. Двадесет и пет китайски анархисти стигат до Марсилия, преди да бъдат върнати. Камиони с храни и облекла, под които често са скрити оръжия, се друсат през Пиренеите, за да преминат границата, посрещани с приветствени възгласи.
Много по-различно е поведението на европейските демокрации и на социалдемократическата и болшевишката „левица“, която се страхува от генерализиране на войната и победата на Социалната революция. Те възприемат така наречената политика на ненамеса и с това отварят вратите за масивната подкрепа за фалангистите от страна на Мусолини и Хитлер, които им изпращат войски, самолети и тежко въоръжение. През октомври Сталин сменя тактиката и окуражава създаването на интернационални бригади под стриктния контрол на агентите на НКВД, чиято мисия е да спрат революционния устрем на испанския пролетариат за сметка на войната.
Фронтовете, както и жертвите се умножават, анархистическите милиции са лишени от оръжие и муниции, колективизираните фабрики импровизират производството на бронирани коли и снаряди. Постепенно цялата индустрия става военна или служи на ариергарда и „войната изяжда революцията“ по думите на френския анархист Пиер Ганиве. В своята изолираност, считайки за приоритетна отбраната на антифашисткия фронт, ръководството на CNT взема безпринципното и катастрофално решение да влезе през септември в правителството на Ларго Кабалеро, а след това да приеме и милитаризацията и включването на работническите милиции в редовната армия. Това позволява на сталинистите да си присвоят военното командване. През май 1937 г. те атакуват фронтално анархистите и POUM (антисталинска марксическа работническа партия) в Барселона и убиват Камило Бернери – един от най-отявлените критици на участието на CNT в правителството. Притиснато от два фронта – на фалангистите и на правителството – ръководството на Конфедерацията и нейните министри-анархисти призовават пролетариата на Барселона… „към спокойствие“.
Скоро колективните фабрики и стопанства в селата на Каталония и Арагона ще бъдат разтурени, докато тези на Леванте се запазват още за известно време. През февруари 1939 г. Барселона е завзета от франкистите и десетки хиляди работници и селяни ще бъдат избити незабавно или затворени, докато други стотици хиляди ще поемат пътя на изгнанието, за да бъдат изпратени в лагерите, открити от френските власти по средиземноморските брегове.
Анархистическото движение се възстановява в изгнание със CNT, FAI и организациите на младежта и жените, и с неизбежните деления, които предизвиква подобна ситуация. В самата Испания CNT се възстановява в нелегалност с цената на многобройни жертви и безкрайни години затвор. Такава е съдбата и на герилеросите, които се опитват да организират съпротивата и множеството опити за атентати, целящи ликвидирането на Франко, чак до естествената му смърт през 1975 година.
За съжаление, на улица Гей Люсак, бунтовниците от 1968 г. можаха да запалят само колите…
„Май ’68“ не започва през месец май на същата година. Студентите изобщо не помнят, че анархизмът надига глава във Франция и Италия веднага след края на войната през 1945 г.; през годините на изобилие те забравят за куража на онези, които публикуват вестници, възстановяват връзките и се реорганизират. През годините на своето изгнание, испанските анархисти допринасят за поддържането на пламъка на движението и техният войнстващ антифранкизъм несъмнено е един от детонаторите на Май 1968 г. •
(следва)

„От военна гледна точка това е хаос, но хаос, който функционира. Не им пречете!“

Социалната революция и въоръжената борба срещу Франко никога не страдат от липса на хора на саможертвата с решимост да победят и да реконструират една Испания, основана върху нови концепции за свобода и равенство. Това, което липсва на испанските пролетарии, е количеството и качеството на оръжието, суровините за индустрията, модерните машини и торове за земеделието, храните и накрая – опитът да организират новата икономика и да водят една продължителна въоръжена борба. Само политическите шефове и някои от членовете на най-представителните синдикати се паникьосват от ситуацията и търсят убежище, не знаейки на чия страна да застанат спрямо държавните институции. Работниците, обратно, водейки се от вярното си и естествено чувство, подхождат към ситуацията с това, с което разполагат, и със знанията, които имат. Тяхната система на управление на обществените дела, услуги и разпределението на хранителните продукти може би е хаотична, но никой критик още не е казал, че някой е умрял от глад; тяхната импровизирана защита на Барселона, Мадрид и Валенсия може и да е дезорганизирана, но въпреки всичко това те побеждават добре организираните и добре въоръжени редовни армии, които на 19 юли вярват, че са господари на цяла Испания; техните зле въоръжени колони без съмнение не успяват да завземат Сарагоса и други стратегически градове, но въпреки това задържат противниковите сили в месеци наред. Техните действия изглеждат хаотични, но както накратко ги окачествява един професионален военен (полковник Хименец от Бераса), когато го запитват какво мисли за тези импровизирани колони: „От военна гледна точка това е хаос, но хаос, който функционира. Не им пречете!“
За да изпреварим критиката, ще кажем, че напълно съзнаваме недостатъците на този „хаос“; фактът, че транспортът е толкова дезорганизиран, че понякога бойците на фронта остават по три-четири дни без храна; че не е организирана санитарна служба, която да се грижи за ранените и че в някои случаи бойците от фронта пред Мадрид напускат вечер окопите, за да се видят с годениците си в града! Ние казваме само, че испанските труженици се оказват способни да действат в една ситуация, парализирала властта, която не прави нищо друго, освен да публикува безполезни и оскърбителни декрети в „Държавен вестник“, а политиците да импровизират и да организират безнадеждни акции. Ако съпротивата срещу франкистките армии става възможна, това е благодарение на този славен „хаос“ от първите седмици на боевете.
Струва ни се, че ролята на анархистите е да поддържат тази масова енергия и ентусиазъм и да работят за тяхната консолидация и координация, разяснявайки проблемите пред своите другари пролетарии, търсейки и внушавайки им решенията, защитавайки винаги идеята, че всяка инициатива и действие трябва да произлизат от самите работници – не само от работниците в CNT, но също и от тези в UGT, които, разочаровани от „социалистическите правителства“, не показващи с нищо, че се различават от останалите, са готови да отдадат много по-голямо внимание на революционните аргументи, вместо на срамежливите съвети на по-голямата част от своите шефове.
„Без хаос революцията е невъзможна!“ пише Кропоткин в едно писмо до свой приятел по време на Руската революция от 1917 г., докато много членове на испанските революционни организации са до такава степен заети в борбата против Франко, че от първите моменти започват да апелират за дисциплина, за връщане на работа, за увеличение на работните часове, за да бъдели удовлетворени изискванията на войната. Това поведение може да се резюмира в две фрази, съдържащи се в статия на Хуан Пейро, с които той се противопоставя на идеята да се намали работния ден за работниците в заводите и фабриките на Каталония: „Прочутата фраза на Наполеон е твърде често забравяна. Войната и нейните успехи зависят винаги от парите, защото през всички времена войните са се уповавали на икономическата база.“
Колко вярно е това в испанския случай през август 1936 г.! Но вместо да кажат на работниците, че преди всичко останало те трябва да завземат банките и златния резерв, те подбуждат работниците в тила да увеличават максимално работните часове, за да произвеждат повече! Не че това не е вярно, но още по-вярно е това, че който контролира златния резерв на Испания, той контролира развоя на войната и на испанската икономика.
В тези първи дни на борбата нуждата от оръжия и суровини е първостепенна. За да се произвеждат оръжия, каталонските работници имат нужда да приспособят фабриките за тази цел; машините трябва да бъдат купени от чужбина със злато, както и самолети, транспортни средства, пушки, оръдия и муниции; със злато могат да се купят даже германски и италиански оръжия. Златният резерв e онова средство, което може да позволи на въоръжените работници да минат от отбрана към нападение. Вярно е, че те не са обучени и тренирани както се полага и че на колоните на работническите милиции липсва координация, но без достатъчно оръжие и транспорт, тези проблеми нямат особено значение.
За да се увеличи объркването във финансовата сфера, допълнително спомага съперничеството между правителствата на Каталония и Мадрид – съперничество, което не се съобразява с общия враг и в което Мадрид има предимство, защото държи контрола върху златото. Предимство, което той използва, за да задуши революцията в Каталония и да саботира фронта в Арагон, както и кампанията за Балеарските острови, които са инициативи на CNT. Според Сантилян, същото поведение продължава да има и правителството на Кабалеро, когато наследява това на Хирал през септември 1936 г.
Нека разгледаме в детайли щетите, произлизащи от факта, че златото остава в лоши ръце. На 24 септември 1936 г. в Барселона се провежда регионален пленум на синдикатите, където са представени 505 делегати на 327 синдиката. На този пленум Хуан Фабрегас, делегат на CNT в Икономическия съвет, след като посочва активността на синдикатите, говори за финансовите затруднения на Каталония, произтичащи от отказа на правителството в Мадрид да „даде икономическа и финансова помощ, защото не симпатизира на установения ред в Каталония… Въпреки смяната на правителството, ние срещаме същите затруднения“. Фабрегас продължава, декларирайки, че делегация е заминала за Мадрид, за да иска кредити за закупуване на военни материали и суровини, предлагайки като гаранция един милиард пезети в ценни книжа, намиращи се в Испанската банка, но получава категоричен отказ. Достатъчен е фактът, че новата военна индустрия на Каталония е контролирана от работниците на CNT, за да откаже правителството в Мадрид всякаква помощ. То се съгласява да отпусне тази помощ само в замяна на правителствения контрол. Този очевиден саботаж на правителството в оръжейното производство е разкрит в един отчет за разговорите от 1 септември 1937 г. между Йоженио Валехо, представител на каталонската военна индустрия, контролирана от CNT, и заместник министъра на въоръженията и мунициите на централното правителство, в които последният признава пред свидетели, че „военната индустрия на Каталония произвежда десет пъти повече, отколкото цялата останала Испания и се съгласява с Валехо, че това производство лесно може да бъде учетворено от началото на септември, ако Каталония разполага с необходимите средства, за да си набави суровините, които се намират на испанска територия“.
Но нека се върнем през септември 1936 г. Регионалният пленум на синдикатите завършва на 26 септември. На следващия ден пресата обявява влизането на CNT в правителството на Каталония. В комюнике за пресата CNT отрича, че участва в правителството и уточнява, че участва в един Регионален съвет на отбраната! Кой взима това решение? Нито Пиерац, нито Сантилян дават обяснения. Няма никакви индикации, че този въпрос е бил дискутиран на регионалния пленум. Към 20 септември, след формирането на правителството на Кабалеро, се провежда национален пленум на регионалните Комитети, председателстван от Националния комитет на CNT, с цел да се намери формула, с която, скривайки измяната на принципите, „колаборацията“ да стане възможна.
Решено е да се създаде „Национален съвет на отбраната“ и съществуващите министерства да се трансформират в „департаменти“. В тази декларация са включени няколко решения, отнасящи се до милициите, банките, собствеността на църквата и т. н. Този документ няма особено значение, защото терминът „Национален Съвет на Отбраната“ е употребен като смокинов лист, за да се направи по-малко ужасна за ушите на CNT думата „Правителство“. Това е добре схванато от политическите партии, които не взимат под внимание предложенията и отхвърлят блъфа на CNT по такъв начин, че два дни по-късно отново е свикан пленум, на който CNT изразява съжаление за отхвърлянето на нейните предложения. В края на този документ се заявява изрично, че формирането на Регионалния съвет на отбраната, с който евфемизъм се дефинира каталонското правителство с участието на CNT, е резултат на предишния пленум и се прибавя, че подготовката на „Националния съвет на отбраната“ трябва да продължи. Но тъй като Регионалният съвет на отбраната е всъщност правителството на Каталония, не е никаква изненада, че през ноември CNT капитулира и четирима негови членове се включват в централното правителство на Кабалеро в Мадрид. •
(Следва)

ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО

Ако масите проумеят, че основната цел на държавнокапиталистическата класа е съхранението на монопола върху властта и собствеността, на привилегиите и на експлоатацията, те ще отхвърлят душеспасителната вяра в либерализацията и демократизацията на режима, разбирайки, че парламентарната демокрация е възможна само в предишните фази на капитализма, където на „плурализма“ в собствеността съответства многопартийност в политиката. В стадия на държавния капитализъм, експлоататорската класа е такава само доколкото и докогато има държавната власт. Отстраняването ѝ от нея означава пролетаризиране, а не проста смяна на екипите. Означава сбогом на мощта, на охолството, на банкетите и на харемите – с две думи сбогом на празника! Затова военнополицейската диктатура на партията е единствената адекватна, неизбежна и неделима от тази социаликономическа структура форма на управление. Затова и най-големите „революционери“ сред болшевиките не отидоха по-далече от искания за реформиране на диктатурата. Първият „демократизатор“ на държавния капитализъм – Троцки изрази това си убеждение по следния начин: „Това е една работническа държава, в която под влияние на изолацията на революцията в една-единствена страна, при това свръхизостанала, се извършва бюрократично израждане, вследствие на което моторът на икономиката е повреден, но той продължава да се върти и може би напълно ще се възстанови в предишното си състояние посредством смяната на някои части.“ Тоест, изходът е в замяната на сталинските апаратчици, мафиоти и дегенерати с троцкистки резервни части! Само че тази измама не се котира повече на източните пазари. Пролетариатът е наясно, че нито едно от основните му искания не може да бъде удовлетворено от „израждащата се работническа държава“. Докато нейното острие е насочено срещу него и тя го е лишила от всички легални средства и възможности за защита, единственият път към промяна на социалното статукво си остава насилствената революция и унищожение на властта. Това са разбирали много добре и номенклатурчиците, които непрекъснато ни повтарят: „С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем!“ Затова, в „първия ден на гнева“, ако пролетариатът иска да се еманципира, трябва да събори сергиите на амбулантните търговци на реформи.
ХVII. Други възможности за реформиране или промяна
В палеонтологичния музей на болшевизма могат да се видят и препарираните фигури на още една изчезваща порода реформатори – привърженици на партийния плурализъм и на парламентарната демокрация. Ако те удържат връх, това би било равносилно на реставрацията на буржоазна България отпреди военния преврат на безпартийните фашисти от 1934 г. Само че еволюцията в манталитетите и социалноикономическите структури на държавнокапиталистическото общество е отишла толкова далече, че реставрираната стара България е възможна само като фарс. Силите на едрата и дребна буржоазия са умъртвени, а след Иисуса Христа мъртвите не възкръсват и след известна продължителност историческите процеси проявяват своята необратимост.
Все пак ще разгледаме и тази малко вероятна възможност – съществуването на няколко политически партии, чиито ръководители през 4, 8 или 12 години правят рокади в министерските кресла и надолу по йерархическата стълба на властта. От гледна точка на пролетариата, тази перспектива едва ли ще доведе до ситуация, различаваща се принципно от настоящата. По-дълъг или по-кратък, срокът на властване и експлоатация не променя същността на класовото общество! Затова ние твърдим, че единствената действителна алтернатива на диктатурата на държавния капитал е анархокомунизмът или свободният комунизъм както го наричат нашите испански другари.
Но нека допуснем възможността за реставрацията, наложена от някакви трети поредни „освободители“, които успяват със сизифови усилия да отместят надгробната плоча, която покрива екарисажа на историята и настаняват в креслата на едно „временно правителство“ скелетите на отдавна изгнилите политически партии. Само след известен мъчителен период, тази операция би довела до възстановяване с известни изменения на държавния капитализъм, независимо от цвета на партийната диктатура. Защото, той е законният наследник на капитализма какъвто го знаем от предишните му стадии и форми. Търсещите доказателства на това ни твърдение могат да ги открият в господстващите днес на Запад теории на официалната политическа икономия или на конвергенцията. И в данните за растящата стопанска роля на държавата и на смесената икономика, в политиката на национализации и във финансовите сделки, продължаващи ускореното централизиране и концентриране на капиталите, водейки ги към „единствения и неговата собственост“ – към Левиатан. Това са тенденции, характерни не само за „патриотите“ от третия свят, за социалдемократите или за различните епигони на националсоциализма. Към такава практика, в условията на кризи, прибягват дори ултраконсервативните английски тори.
ХVIII. Пътища много, но само един води към свободата
Време е да се върнем отново към сценариите за вероятната история на бъдещото ни десетилетие. Няма да навлизаме в един прецизен анализ на всестранната социална, икономическа, политическа, културна, морална и идейна криза на болшевишкия режим у нас. Нито ще се занимаваме с причините и „перспективите“ ѝ или с нейната зависимост от световната криза и в частност от тази на „съветския“ блок. Няма да разглеждаме и конкретните ѝ прояви като инфлация, скрита безработица, хиляди нещастни случаи на работните места, резултат от „социалната“ политика на управляващите, която би заприличала на геноцид, ако те не бяха заинтересувани от принадения продукт, създаван с ръцете и ума на милиони работници. Не се спираме и на изпращането на гастарбайтери в Коми или в арабските страни, на недоволството, на кражбите и съзнателното неработене или спонтанните стачки. Няма да изброяваме сблъсъците на полицейската машина с националните и религиозните малцинства, мимикрията на част от протестиращите под форма на религиозни тълпи, които в нощта срещу Великден влизат в ръкопашни боеве с милицията или се бият с нея по време на футболните мачове и на студентския празник. Няма да се впускаме в детайлите на основните противоречия – между двете класи, между колонията и метрополията или между бюрократичната организация на обществото и нуждите му от свобода и равенство за едно безпрепятствено развитие на научнотехническата революция.
Само ще отбележим, че БКП няма повече никакви задачи, които да оправдават морално, социално или исторически нейните действия и съществуване. С изостряне на кризата на българския държавен капитализъм ще растат колебанията сред части/фракции от господстващата класа/партия, тласкащи ги към търсене на изход в посока на реформиране на обществената вкаменелост. Ще се увеличава натискът на масите към промяна, водещ до сблъсквания с властта, до дестабилизация на системата и до съзряване на революционерите и издигането им до висотата на задачите, които стоят за разрешаване пред българското общество. Тези процеси са взаимно обуславящи се и разликите в интензивността им ще доведат до един от вариантите на двата споменати сценария:
1) Ако инициативата бъде подета от партийните среди при една относителна слабост на пролетариата, тогава едно дезавуиране на днешната политика на БКП и на нейното правителство от един дворцов преврат може да прокламира независимостта на НРБ, като ликвидира колониалния ѝ статут и съхрани с или без изменения държавния капитализъм. Хипотетичните възможности или форми, в които може да се излее такава „независимост“, се определят от двата екстремни прецедента:
1а) Просталински или прокитайски вариант, какъвто е случаят с Албания.
1б) Протитовски или „ревизионистки“, илюстриран с югославския случай.
Северната ни съседка – Румъния на Чаушеску, – в която процесът на окончателното отделяне от Москва още не е приключил, представлява междинен случай на горните два.
Общо взето, просталинският вариант, който е характерен за по-изостаналите в развитието си „соц“-страни, с оглед достигнатата степен на развитие, е по-малко вероятен за НРБ. Тази възможност беше пропусната или по-скоро предотвратена от Хрушчовото ръководство на КПСС през петилетката 1956-1961 г. Тогава, с активната помощ на Хрушчов и неговите „специалисти“ от КГБ, вождът на българските сталинисти Червенков беше свален и впоследствие напълно деградиран, изключен от партията и пенсиониран заедно с мнозина от най-активните му привърженици. Днес сталинската „фракция“ на БКП е сборище от безсилни недоволници, изгубили власт и богатство, които в пиянски компании разказват политически вицове за измамилия ги правешки хитрец и разиграват ролята на „истински“ маркс-ленинци. Подобно на буржоата, те също слязоха от сцената без каквато и да е съпротива. „Обезщетени“ с тлъсти пенсии, в скука и тъга по изгубения рай, без помисъл и воля за възвръщането му, днес те доизживяват безнаказано последните си години. Червенков се нарежда демагогски по опашките пред княжевските магазини и търси съчувствие в погледа на помнещите го, Югов просвещава бабичките в кварталния ОФ клуб, а в слуховете на поклонниците си живее със славата на „заговорник“. В слънчевите утрини може да го срещнем по алеите на „борисовата градина на свободата“, заобиколен от купчина „обожатели“, които шпионират бившия обершпионин (сред тях и един бивш царски офицер, престоял доста години в „народните затвори“). Подобна е съдбата и на останалите персонажи от всесилната някога кохорта на българските сталинисти. Само „Горуня“ дето го самоубиха, но това е друга история. Тези от тях, които останаха в държавния апарат, са се „покръстили“. Направили навреме завоя, разединени, те се клепат един-друг пред управляващата живкова клика. „Най-смелите“ от тях чакат възкресението на мъртвите, тоест една „благоприятна международна обстановка“, вследствие „промяна“ в Кремъл или китайска окупация на НРБ и един „нов 9-ти септември“. Затова фракцията е в кавички – трудно бандата от „антипартийни“ склеротици може да бъде наречена така. Надеждите на най-„твърдокаменните“ сред лишените от власт бивши убийци са „голи“, а „заговорите“ им на чашка – комични или жалки. •
(следва)
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано

Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония.

На оръжие. Да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме. Единствената победа срещу армията е идейната.
Мирно въстание няма. Оръжието е необходимо. Въпросът е да направим всичко възможно, за да не се наложи да го използваме. В едно въстание е по-важно народът да се въоръжи и да поддържа „въоръжено присъствие“, отколкото да води въоръжена борба. Трябва да правим ясна разлика между това да бъдем въоръжени и употребата на оръжията. Оръжията присъстват неизменно във всяка революционна ситуация, но не се използват често и рядко имат решаващо значение в големите повратни моменти: 10 август 1792 г., 18 март 1871 г., октомври 1917 г., октомври 1956 г. в Унгария. Когато властта се въргаля в канавката, е достатъчно да я прегазим.
Поради дистанцията, която ни дели от тях, оръжията едновременно ни привличат и отвращават. Това раздвоение можем да преодолеем единствено като боравим с тях. Истинският пацифизъм не е в отказа от оръжията, а само от тяхната употреба. Пацифизъм без възможност да откриеш огън не е нищо повече от теоретична формулировка на безсилие. Такъв пацифизъм a priori е един вид превантивно разоръжаване – чисто полицейска операция. В действителност въпросът за пацифизма стои сериозно само пред онзи, който има възможността да открие огън. В този случай пацифизмът става признак за сила, тъй като само в позиция на ясно надмощие сме освободени от необходимостта да стреляме.
От стратегическа гледна точка непрякото асиметрично действие изглежда по-печелившо, по-подходящо за нашето време: окупационна армия не се атакува фронтално. Въпреки това, перспективата за една градска партизанска война в иракски стил, която се точи безкрайно без възможност за преминаване в настъпление по-скоро трябва да се избягва, отколкото да се търси. Милитаризацията на гражданската война е равносилна на неуспех за въстанието! Червените постигат своята победа през 1921 г. (срещу Махновщината и Кронщад), но Руската революция е вече изгубена.
Трябва да се разгледат два типа държавна реакция. Едната е открито враждебна, а другата е по-коварна и демократична. Първата цели нашето безцеремонно ликвидиране, докато втората, подмолна, но неумолима военна операция, цели единствено да ни вербува. Можем да претърпим поражение както от диктатурата, така и от свеждането на борбата само до борба срещу диктатурата. Поражението е както в загубата на войната, така и в загубата на избора на войната, която ще водим. И двете поражения са възможни, както го доказа опитът на Испания от 1936 г.: революционерите претърпяха двойно поражение – от фашизма и от републиката.
Щом нещата станат сериозни, армията окупира терена. Дали тя ще влезе в сражение обаче не е толкова сигурно. За това е необходимо държавата да реши да започне клане, което засега е нищо повече от заплаха – нещо като заплахата с употреба на ядреното оръжие от половин век насам. Макар и отдавна ранено, държавното чудовище е още опасно. Срещу армията е необходима една огромна тълпа, която да навлезе в редиците ѝ и да се побратими с войниците. Нужен е 18 март 1871 г. Когато армията излезе на улицата, имаме ситуация на въстание. Влизането ѝ в действие ускорява изхода от нея. Всеки се оказва принуден да вземе страна, да избере между анархията и страха от анархията. Едно въстание трябва да възтържествува като идейна сила. Не е невъзможно да се победи една армия идейно.
Да свалим властта на местно ниво
Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония. Ето защо процесът на въстанието съдържа в себе си формата на своята победа или на своя неуспех. В действителност разрушението само по себе си никога не е било достатъчно за неговата необратимост. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили. Който прахосва силите си с трупа на един ред, може да бъде сигурен, че това ще събуди желание за мъст. Затова там, където икономиката е блокирана и полицията – неутрализирана, е важно властта да се сваля възможно най-хладнокръвно. Тя трябва да бъде детронирана с най-методично безразличие и насмешка.
В наше време краят на централизираните революции е отражение на децентрализацията на властта. „Зимни дворци“ има и днес, но те са оставени по-скоро на атаката на туристите, отколкото на въстаниците. В наши дни може да се завземе Париж, Рим или Буенос Айрес, без да се спечели решителният бой. Завземането на Рюнжис (най-големият в света пазар на едро за пресни хранителни продукти, с които се снабдяват 18 милиона консуматори) определено би имало по-голям ефект, отколкото превземането на Елисейския дворец. Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите потоци и булеварди, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на мегаполиса. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точка. Всеки, който я победи на местно ниво, излъчва глобална ударна вълна по нейните мрежи. Бунтовете в Клиши-су-Боа зарадваха не едно американско семейство, докато въстаниците в Уахака намериха съратници в сърцето на Париж. За Франция отпадането на централизираната власт бележи края на Париж като център на революционна дейност. Всяко ново движение след стачките през 1995 г. го потвърждава. Най-дръзките и последователни акции вече не се извършват в Париж. Накрая Париж остава единствено цел за набези – терен, който чисто и просто трябва да се опустоши и плячкоса. Бързи и яростни нападения отвън поразяват потоците в метрополията в техните точки на максимална плътност. Пламъците на гнева плъзват по тази пустиня на фалшивото изобилие и бързо изчезват. Ще дойде ден, когато от тази столица и нейното чудовищно стълпотворение на властта ще остане величествен куп развалини, но това ще стане в края на един процес, който другаде ще е стигнал много по-далеч.
Цялата власт на комуните!
В метрото вече няма и следа от булото на притеснение, което обикновено сковава жестовете на пътниците. Непознати хора разговарят непринудено. Групичка си шушука нещо на ъгъла. По булевардите се провеждат много по-големи събрания, обсъждат се сериозни неща. От ден на ден и от град на град – нови и нови нападения. Поредната казарма е разграбена и опожарена. Принудително изселените обитатели на общински жилища вече не преговарят с общината – те продължават да си ги обитават. В пристъп на красноречие директор на фирма се опитва да охлади страстите на събралите се колеги. Неясно как изтича информация с домашните адреси на всички полицаи и жандарми, а също така и на персонала в затворите, което повлича след себе си безпрецедентна вълна от трескави смени на жилища. Който има нещо в повече, го носи в селската кръчма и бакалница и си взима каквото му липсва. Част от хората се задържат, за да обсъдят обстановката и да решат какво трябва да се набави за цеха. Радиото държи въстаниците в течение на отстъплението на правителствените сили. Ракета пробива стената на затвора в Клерво. Никой не може да каже месеци или години са изминали от началото на „събитията“. Самотно звучат призивите за спокойствие на министър председателя.
Невидимият комитет, 2007 г.
Послеслов
Това е текстът на книгата, издадена от La Fabrique през март 2007 г. Тя се оказва и основното веществено доказателство срещу деветимата арестувани на 11 ноември 2008 г., основно в село Тарнак. Те са обвинени в „престъпно сдружаване с цел терористична дейност“ на основание предполагаемо участие в саботаж на електропроводите на френската национална железница. Въпреки мъглявите „доказателства“ срещу деветимата, министърът на вътрешните работи на Франция публично ги свързва с надигащата се опасност от „ултраляво“ движение, като обръща особено внимание на тази книга, наречена „наръчник по тероризъм“, за чието написване те са обвинени. В следващия брой ще публикуваме първото изявление на Невидимия комитет след арест­ите. •
(следва)

Много от международните медии описаха последните Букурещки протести като „срещу ограниченията“ и „срещу кризата“, което, според мен, е сравнително вярно, но не е точната причина за масовата мобилизация.
Никога през последните години до днес не бе имало толкова силна народна реакция срещу МВФ, съкращенията на работните места, и законите обедняването като цяло – повечето от мобилизациите от началото на кризата бяха или анемични, предвождани от официалните профсъюзи, или пък отделени и изолирани в категории от хора, директно засегнати от определени закони (пенсионери, млади майки, работници в обществената чистота и т.н.), без да се радват на значителна солидарност от страна на останалите групи в обществото. Случващото се сега е точно това – усещане за солидарност, общи социални проблеми, общ гняв срещу правителството и президента, и срещу полицейските репресии. Директният повод за протестите бе последната инициатива на правителството и президента за „либерализация“ на общественото здравеопазване, което даде началото на псевдо-обществен дебат (общо взето монолог от страна на президента за ефективността на частните болници, частните застрахователни компании и прочие…) и скандалната оставка на един от най-бележитите специалисти по спешна медицина – Раед Арафат (палестински доктор, който имигрира в Румъния през 80-те), защото той е един от най-значимите публични опоненти на навлизането на частни компании в спешната медицина. Обаче хората в Румъния обичат Арафат много (предполагам, че сега би могъл да се кандидатира в президентските избори) и намесата на авторитарния президент в този дебат върху здравеопазването (който беше повода Арафат да се оттегли) беше основната причина за бунтовете…
Честно казано, тези събития изненадаха много от нас, така че ние сме там и вземаме участие всеки ден, но досега не сме се намесили със автономистко изявление като алтернатива на електоралната еуфория. Предполагам, че това ще се дискутира в следващите дни.
Започвам да ставам доста оптимистичен за тези протести и със сигурност те ще растат в идните дни (вчера бяхме само 3000-4000 души) и се надявам все-повече социалните лозунги и призиви за общественото здравеопазване, работните места, социалната сигурност да си проправят път.
Ето няколко новини на английски език за протестите и поведението на жандармерията:

http://www.mediafax.ro/english/romanian-health-ministry-resignation-sparks-antigovernment-protests-9148344

http://www.youtube.com/watch?v=Difi2rzsGTk

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=C66mLz170Pk

В зависимост от пътя, по който се развива, сигурно ще публикуваме повече в английската секция на румънската Индимедия.

***
В началото споменах  коктейла „Молотов“ (всъщност изобретена от финландците, за да се бият срещу Червената армия агресорка) като по-ефикасно средство за спиране на сондажите с хидравличен удар. Някому това се струва екстремизъм, направо престъпление. Ще кажат, че при такава атака има риск да пострадат хора. Склонен съм да се съглася с последното. Не е хубаво да страдат невинни. Само че доколко са невинни сондьорите и доколко им пука за последиците от тяхната работа върху местното население? А тези последици са меко казано ужасяващи.
Но да речем, че мирно протестиращите имат право. И затова, спазвайки законите на страната (същите, дето са писани от господари за спазване от робовете), нека викат под прозорците на министерства и размахват плакати.
За съжаление, в плакатите и петициите, жалбите и обръщенията се мярка нещо не по-малко екстремистко от запалителна бомба в бирено шише. Това е искането проучвателните сондажи и добивът на шистов газ да се забрани… със закон.
В разгара на изборната кампания един от лидерите на Зелените в прав текст каза, че опазването на околната среда трябва да става дори за сметка на социалните интереси на хората. Законът е инструмент на принуда. Днес ще бъде забранен добивът на шистов газ, утре – какво? Мобилните телефони? Интернет? Електричеството? Все неща с реални или илюзорни негативни влияния върху околната среда. Да се върнем към парните машини и газените лампи може би?
Природозащинтиците не се усещат, че в иначе справедливата си борба използват опасни похвати и тласкат обществото в неприятни посоки. А може би си усещат… и тогава нещата наистина придобиват грозен обрат.
Първо, природозащитниците апелират за справедливост към държавата, но същата държава е допуснала тази несправедливост или пряко я причинява. Наивност ли е това или политически игри?
Второ, спирането на вредни за екологията проекти става със закон – сиреч мрез разширяване на пълномощията на държавата. Силна държава? Май някои забаравиха, че такава имаше вече по тези земи – болшевишката.
Трето, отказът от научнотехническия прогрес е невъзможен. А някои крайни природозащитници виждат изход именно в това. Връщането от интензивно към екстензивно развитие ще доведе до рязко спадане на жизненото равнище, до болести, глад, измиране на населението, защото екстензивните технологии не могат да изхранят седемте милиарда човечество. Бедата не е в новите технологии, а в начина им на прилагане. Държавите и бизнесът използват тези технологии не според повелите на здравия разум, не според постигнати съглашения с народите си, а с цел извличане на печалба и удържане на контрол.
Средата на ХХ век е белязана с едно начало – начало на обезлюдяването на промишленото и селскостопанстко производство. Все по-малко са производителите, но все повече са потребителските стоки. Толкова повече, че половината от хранителните продукти в световен мащаб се унищожават – защото не носят печалба. В кръговрата „пари-стоки-пари“ участват все по-малко реални производители, все повече посредници, все повече търговци и финансови спекуланти. Безработицата расте, защото реална, изгодна за капитализма работа остава все по-малко. Новите технологии, механизацията, автоматизацията и информатизацията подкопават устоите на сегашния свят на печалбата, неравенството и властта. Ето защо призивите за отказ от интензивните технологии не са добра идея. Интензивните технологии не само по-малко ще вредят на природата, но и ще са способни да излекуват нанесените й досега рани. Спирането им по същество отлага срутването на властническата система. Прогресът преди е бил яхван от капитализма и е препускал със стоманени подкови върху главите на трудещите се. Но ето че настъпва моментът, в който същият прогрес е готов да изхвърли социалните паразити от седлото. И тъкмо тогава излиза на сцената движението за защита на околната среда – но защита с насилнически, бюрократични методи.
Да, природата трябва да бъде опазена. Но дали с цената на установяване на диктатура?
Природата страда от капитализма, не от самото съществуване на човека върху тази планета. Не мисля, че трябва да жертваме хората, за да може капитализмът да развее знаме, под което да оцелее и да си остане същия, само че еко-гримиран.

Васил Арапов

Изглежда усетил, че този път е прекалил, днес премиерът заяви:

Считам, че Марин не трябваше да получи орден „Стара Планина“, за това че помилва толкова престъпници, не вярвам, че това е неговата заслуга да получи орден „Стара планина“ от президента Първанов

Един изследовател на психологията на властника може да извади доста поуки от случая.

Марин не бе запомнен с нищо друго, освен с амнистирането на престъпници, чиито имена дори не е длъжен да оповестява. Един от тях изглежда е печално известния „дон Цеци“, за останалите можем само да подозираме. За тези му заслуги към глутницата (или за някакви други, за които дори не сме чули), по-големият бандит Първанов му дари орден. Да се знае, че и той е направил нещо „за родината“. Така Марин се нареди сред други бележити бандити като Муамар Кадафи, Силвио Берлускони, Кондолиза Райс, Константин Тренчев, Джон Байърли и др. Ако не го е срам, да му е честито!

Борисов също е… оака. Но понеже не може да си върне думите обратно, мина на дежурната фаза „а вие защо биете негрите“. И оплю (с пълно право) помиярите в съседната копанка. На което Марин отговори, че не може да приеме:

…орден, за чието получаване ме е предложил сам той и е преподписал указа за награждаването ми. Борисов два пъти се е подписал под мотивите за предложение: „За особени заслуги”.

Ще се ръфат, ще се джавкат, ще правят шоу за публиката, а като дойде време да се пенсионират, ще си раздават взаимно ордени. Така ще е, докато не изключим телевизора и не хванем сопите.

Икономиките от арабските страни, разтърсени от политически катаклизми, са изгубили общо 75 млрд. долара през 2011 г. … Тази сума може да нарасне още, защото бизнесът продължава да бездейства, чуждестранните инвеститори напускат, а стачките се множат… Ще отнеме време, докато икономиките на тези страни се върнат в правия път (!!!)

Изявлението е много удобно. Преди 100 години Аллах наказваше непокорните. Днес този номер не минава, затова почват да ни плашат с вездесъщата власт на Пазарите(!!). Значи хората трябва да търпят да ги тъпчат, стига икономиката да расте?! Когато народът навдигне глава, „инвеститорите“ бягат като опарени – никой не обича добитъкът да се бунтува. Но какво ще стане, когато и говедата в Китай се сетят, че са хора – може би дотогава инвеститорският гений ще е намерил начин да печели от експлоатация на… марсианци?

! Сигурно не е случайно, че изданието е саудитско. Едва ли подобен цинизъм би бил спокойно приет в страна, в която хората не са дотолкова поробени.

!! Пазарите обикновено ни се представят като божествена ръка и световна стихия – неподвластна на хората и неумолимо поддържаща идеалната справедливост в света. Но удобно се пропуска факта, че на пазарите търгуват хора, чиято печалба се гарантира от огромни армии, готови да смачкат всяко неподчинение. В конкретния случай с арабския свят, „инвеститорите“ се интересуват основно от петрола и едва ли ще си тръгнат за дълго, стига да не им отнемат възможността да го смучат почти безплатно.

!!! „Правият път“ го знаем, явно на хората не им се нрави. Не знам обаче дали ще им бъде дадена възможност да вървят по своя път.

Хиляди дребни фермери в България заложиха машините и имотите си, за да вземат европейски субсидии. Много малко от тях протестираха насред София – дори парите за нафта на трактора са им много. Но това не значи, че всичко им е наред.

Протестите на зърнопроизводителите приключиха, милионерите се разбраха с правителството и си уредиха далаверите за няколко години напред. Дребните фермери останаха с пръст в устата – те не си пият ракията с депутатите, а някой трябва да изгори в името на борбата с корупцията. Затова разните норми, наредби и правилници за отпускане на субсидии са пълни с капани. Ето една история от Интернета:

Как един приятел инвестирал над 200 000 евра (честно заработени пари) в свиневъдство не можа да вземе нито 1 евро в субсидия? Загубил му се по пътя от град в Южна България до София документ номер 18 от папката, не била отговаряля фермата му на стандарт „не знам кой си“, който не бил задължителен за БГ до 2013 година, ама Министъра устно бил казал, че трябва да отговарят и на него … и всичко това, само за да може на Министъра приятелчето във Варненско да ползва 2 субсидии за една ферма (което мина и замина по новините без последствия за никого …)

Тези истории не са една и две, само количеството на парите е различно. Някой е вложил пари, написал е бизнес план, може дори да е взел пари от държавата и сега да му искат да ги връща с лихвите, заради някоя запетайка в документите. Е – на човека му е преляла чашата. Жалко само за директора и за това, че ръката на отмъщението не стига по-нависоко. Тогава може би управляващите наистина щяха да ни имат уважението. Както е казал народа, „Бий, за да те уважават!“