И да не го бях запомнил, любимото ми правителство се грижи да ми го припомня – последно с епохалното решение на проблемите в българското здравеопазване – „проблемът с болниците е решен – болници няма да има“. Ще рече човек – сакън, – че държавата се управ­лява от някой фат­мак – концентриран израз на човешкия мързел.

Дебилизмът на решението за закриването на 80 болници тази година е стъписващ. Предполагам, че взелият го министерски мозък си хвърля колата в дерето всеки път, когато спука гума и няма в джоба пари за нова, след което чака да удари от тотото, за да си купи нов автомобил. Ясно защо ги возят само на държавни мерцедеси тия малоум­ници. Очак­вам скоро да ги возят по четирима министри в един ролс ройс за по-малко масраф по същата логика.

Този случай е един от редките обаче, в които нито един от аргументите на „държавните мъже“ (да не се бъркат с истинските) не може да бъде определен по друг начин, освен като идиотски. Повечето пъти доводите им имат някакво рационално зърно. Този път обаче проблемът с логиката също е решен.

Първият довод е, че имало криза и затова нямало пари за болници. Хубаво, но нали догодина обещавате да няма криза? Тогава наново ли ще ги отваряме и пълним с доктори, легла и спринцовки? И как така, рожбо, няма пари, че ти не четеш ли билбордовете на банките, за които сигурно са отишли пари за стотина линейки – „едно птиченце ми каза, че имаш нужда от пари“ (ДСК), „имате нужда от парични средства  за покриване на текущи нужди?“ (Райфайзен), „осигурете средства за Вашите проекти и нужди“ (Уникредит)? Или банките имат пари за мен, индивидуалния кредитополучател, а за държавата нямат. Чини ми се, че когато индивидуалният кредитополучател е станал по-надежден платец от държавата, е време да закрием една държава, пък да си оставим 70-80 болници, за които ще плащаме със „средствата за нашите проекти и нужди“.

Вторият зашеметяващ извод на фатмаците от правителството е, че част от болниците били „фалирали“. Как ще фалира един доктор? Един магазин ще фалира, ако в него не влизат купувачи или ако влизат, купуват дреболии. Ако при един доктор не влизат болни или влизат само да им премери кръвното, това е най-великият доктор на света, защото явно знае как да си пази хората здрави. Вместо да прати другите да се учат от него, нашият фелдфебел, положил по погрешка хипократова вместо военна клетва, го праща да сади лук. За него явно докторът си върши работата, когато поддържа постоянен поток от превиващи се клетници. По логиката на държавата и капитала е така – докторът е просто продавач на хапчета и ако не продава достатъчно – „фалира“. За нормалните (не „държавните“) хора обаче не е така – богатството на един доктор е обратно пропорционално на броя на бол­ните му подопечни.

Третата класика на кретенизма е, че в някои градове имало твърде малко хора – например 3 хиляди души в Кула нямали нужда от болница. Същият този корифей при първата бъбречна криза, която получи (с удоволствие ще му я уредим), трябва да бъде пратен на опашка от 50 души пред кабинета и на всеки влизащ преди него да повтаря през зъби „опашка от 50 души е по-лошо от опашка от 2 души“.

Дори в държави, пред които изобщо не се прехласвам, но явно имат по-малко старшини-министри, качеството на здравеопазването се оценява именно по тези неща – колко лекари са осигурени на еди колко си пациенти, колко скенера, колко болнични легла, колко близо е най-близкият лекар, за колко време колко пациенти може да обходи, от всички възрастни хора, за които отговаря, колко имат високо кръвно, колко често постъпват с оплаквания – логични неща. В най-фатмашките страни обаче качеството на здравеопазването е онова, което винаги се повишава по думите на простака министър след поредното му изсмукано от пръстите оправдание да не си раздвижи дебелия задник да намери средства и начин да свърши работата, за която уж твърди, че е пратен. А поредните простотии на простаците министри явно са станали много, щом сме я докарали до „фалирали“ болници и „преформатиране на системата“.

Във вълшебната приказка за държавата това била нейната функция – данъците да стигат за всичко необходимо, а когато няма за нещо, да заеме от други държави (или банки) – външен дълг – или от бъдните поколения – вътрешен дълг. Щом хората си решат необходимостта, ще работят повече и по-добре и ще покрият „дълга“. Вълшебната приказка обаче свърши, Сънчо мина, идва информационната емисия: водеща новина – държавата е дебил, който на две магарета сено не може да раздели, ако не му платиш един сеновал под формата на консултантски услуги и после не си разделиш сеното сам.

Дано след цялото закриване си оставят един психодиспансер, защото там ще ги пратим министрите, че имат неотложна нужда от специализирана помощ.

А. Ванчев

Произволни публикации:

• 02 февруари 2010 — Ченгета и по-висши организми
• 09 януари 2010 — 2010 – скъпотия и безработица
• 06 ноември 2008 — НИКОЙ НЕ Е ЗАБРАВЕН
• 08 юли 2009 — Дневният ред на безвластниците
• 09 декември 2009 — Един на всеки шест в света гладува
• 01 март 2006 — 250 години от рождението на Уилям Годуин
• 08 юли 2009 — Анархистите и изборите

Държавата ли е виновна за всичко?

Тазгодишното разпределение на постната държавна софра задели малко повече за пенсионерите от друг път. Шоуменът на България Бойко Борисов отчита дейност с пълна сила: около 12% от държавния бюджет или около 4 милиарда лева ще отидат за пенсии1. Към средата на годината се очаква хората над 70 години да получат добавка от 50 лева над пенсията си2. Добавката беше обещана за 1 януари, но финансистите решиха да почакат, може би с надеждата парите за изплащане да намалеят малко по естествени причини. Друг подарък бяха парите по Коледа – милион и сто хиляди пенсионери с пенсии под 200 лева взеха по 25 лева подарък от държавата3.

Светилата на българската икономика традиционно не останаха във възторг: „Общо взето това е цялата логика. За да си позволим да плащаме 20% по-високи пенсии по време на криза, трябва да има по-ниски разходи за другите бюджетни сфери. Икономическата логика ни казва, че в криза няма пари за всичко, а политическата логика е решила, че пенсиите са най-голям приоритет.“4

И както се полага на толкоз умни хора, и този път са прави. Ходът на правителството е чисто политически. Освен за пенсии, повече пари тази година ще има и за магистрали и туризъм5. За сметка на това в образованието тече реформа „Сатър“6, а в страната болница след болница затварят врати7. Тъй че не можем да обвиним правителството в пристрастия към социалните разходи.

Но правителството си е направило елементарната сметка, че е много по-изгодно да се купи пенсионерски глас с 25 лева увеличение, отколкото да си вдигне авторитета пред хората, като финансира болници и университети. Защото пенсионерите са докарани дотам, че ако държавата им подари по една вечеря в прилично заведение месечно (толкова може да се купи с тези пари), те ще го отчетат като забележителен прогрес.

Според НСИ 17% от пенсионерите у нас живеят под прага на бедността8. Това звучи като подигравка, при положение че линията на бедността у нас е 211 лева за 20109, а в началото на годината както отбелязахме, поне 1 100 000 души (около половината пенсионери) са взимали под 200 лева. Но без значение как се надцакват НСИ и Бойко, смело можем да твърдим, че положението на пенсионерите не е розово. 300 лева пенсия, прибавени към 200 лева заплата, не стигат на един пенсионер в провинцията да живее нормално10, какво остава за пенсионер в столицата, който е принуден да живее със заплатата си от 200 лева?

Правителството, разбира се, има решение (то ако си признае, че няма решение, направо трябва да си ходи). Решението е в комбинация между увеличаване на пенсионната възраст и увеличаване на изискването за трудов стаж. По този повод вицепрезидентът на „Подкрепа“ коментира: „Да избирам между вдигането на възрастта и вдигането на стажа е като да избирам дали да ме обесят или да ме удушат“11. Пенсионната възраст вече е 63 години за мъжете и 60 за жените. Необходимият трудов стаж е съответно 40 и 37 години. При средна продължителност на живота в България от 73 години излиза, че работиш 40 години, а ти плащат 10.

Ако разсъждаваме според техните правила – да разпределят само парите, до които са се докопали, без да пипат мутрите, управляващите наистина нямат избор. Работещите в България са около 2,5 милиона души, грубо пресметнато те трябва да издържат още толкова пенсионери. А средната работна заплата у нас е 606 лева.12 Ако се сложи в сметката фактът, че от работещите се очаква да издържат по едно дете, излиза че пенсионерите няма какво толкова да се оплакват от средната пенсия, която ни обещаха да стане 270 лева през идната година.

Тоест, проблемът не е в това, че работещите не плащат. Проблемът е, че „40 години непрекъснато всеки божи месец всеки един от нас дава безлихвени безвъзмездни суми на държавата, а тя 40 години безотчетно, некомпетентно, ненаказуемо разполага с парите ни и не ни ги връща адекватно… Най-големият крадец и престъпник в областта на пенсиите е самата държава“13.

Повечето от днешните пенсионери са строили държавата на „развития социализъм“ под ръководството на „номенклатурните кадри“. Днес държавата се нарича капиталистическа, а собственици и управници са същите тези „кадри“. При това положение мисля, че е ясно кой трябва да плаща пенсиите на хората — не тези, които работят с двете си ръце, а онези, които откраднаха построеното с труда на пенсионерите.

Това не може да стане, докато зачитаме собствеността на забогателите в годините на „прехода“. Два милиона и половина пенсионери приемат извинението „няма пари“ и си кротуват в панелките, а в същото време край тях минават автомобили, струващи по 1000 пенсии14. Управляващите про­дължават традицията на предишното правителство да прехвърля данъчната тежест от печелещите към работещите15. Продължават и традицията да разпродават за жълти стотинки и последните държавни имоти – от магистрали до паркове. Нямат никакво намерение да потърсят „изчезналите“ пари, които държавата е взела от днешните пенсионери с извинението, че осигурява старините им. При това положение „специалистите по икономика“ имат наглостта да обясняват, че „няма пари“, защото хората „лъжат колко получават“16.

Но докато наглостта на управляващите и икономистите може да бъде обяснена с това, че си защитава интереса, по-трудно е да се обясни пасивността на пенсионерското съсловие у нас. Без претенции за изчерпателност и информираност, ще нахвърлям няколко причини, повечето от които могат да бъдат отнесени към обществото ни като цяло.

На първо място, вездесъщата липса на алтернатива. Реално никой не обещава повече от огризките, които Борисов хариза на бабичките. Защото никой в България няма кураж да обяви, че ще вземе парите на милиардерите и ще върне печалбите от предприятията в държавната хазна. А и да го обяви, не би имал шанс да спечели изборите. Затова и пенсионерите няма как да го изберат.

На второ място идват манипулациите и социалното разслоение на съсловието. Дори и да не работят, пенсионерите са по-податливи на съвременните манипулативни техники, отколкото по-младите поколения. В самите пенсионерски среди има доста хора, които взимат далеч повече от минималната пенсия – не само миньори и моряци, но също маса номенклатурчици, военни и полицаи. Това са все хранени хора на бившата и на настоящата власт, хора запазени и все още дейни, които нямат никакъв интерес да се пипа статуквото.

Последен по ред, но според мен първи по важност е фактът, че днешните пенсионерите не гледат в бъдещето си. Те са пасивни не само поради природното естество, израснали са във време, в което да се опитваш да промениш бъдещето си се е приемало за грях. Бъдещето ти е било предварително определено от едни други хора, нависоко и надалеч, и недоволството е струвало скъпо.

Като прибавим към всичко това факта, че една радикална промяна на системата17 би застрашила поне в краткосрочен план и малкото, което държавата им гарантира, като сложим факта, че управляващите все пак няма да ги уморят масово от глад, мисля че можем да разберем по-добре пасивността на пенсионерите. Не можем да очакваме от тези хора да рискуват мизерстването през малкото останали им години в името на бъдещето на онези внуци, които и бездруго търсят начин да се разкарат от България. Промяната не може да дойде от тях. Ако нещо може да се промени, то може да стане само когато внуците се запънат като магаре на лед и кажат „Това е моята родина, а не магистрала за Мара Отварачката!“

Златко

БЕЛЕЖКИ

1 Доклад към проекта на Закон за държавния бюджет на Република България за 2010 година, от сайта на Министерството на Финансите, стр. 56

2 econ.bg, „Акценти от бюджет 2010“

3 „25 лв. коледни добавки за 1 млн. 100 хил. пенсионери“, в. „Труд“, 13 декември 2009

4 „Бюджет 2010: Увеличените пенсии орязаха парите за други сектори“, Георги Ангелов, в. „Труд“, 23 ноември 2009

5 „Бюджет 2010 – повече пари за магистрали, по-малко за здраве“, в. „Сега“, 8 ноември 2009

6 „Още за последиците от Програмата „Сатър““, 10 февруари 2010, Индимедия – България

7 „Интервю с Нанев: приватизира болниците сега“, в. „24 часа“, 5 февруари 2010

8 „Данни за доходите и разходите на домакинствата през 2009“, сайта на НСИ

9 „Линията на бедността достигна 211 лева“, dnes.bg, 28 октомври 2009

10 Според думите на самия човек пред радиопредаване ЕРА, 11 февруари 2010

11 „Последно изстискване“, в. Капитал, 23 януари 2010

12 Всичко това са данни на НСИ

13 Цитатът е от анонимния блог „Любопитство“

14 Според в. „24 часа“ от 1 декември 2009, бентлито на известната фолк звезда Мара Отварачката струва около 400 000 лева или според горните статистики – 2 000 пенсии.

15 Пресен пример е почти двойното повишаване на минималния осигурителен праг в някои браншове

16 „Лъжци… по буквата на закона“, Петър Ганев, ИПИ

17 Както видяхме, такава промяна би включвала като минимум експроприацията на имуществото и средствата за производство, притежавани от хора, чиято въоръжена армия от охранители е по-голяма от армията и полицията на държавата взети заедно

Четете още:

• 09 септември 2008 — Новата класа в България
• 15 май 2008 — Много пенсионери станали

Делото  за „международен тероризъм“ продължава

След почти шестмесечен тормоз в предварителния арест и в Централния белградски затвор и постоянно протакане на насрочването на делото, най-накрая то е свикано на 17 февруари. В месеците преди това се засилва вниманието върху техния случай, а веднага след Нова година, на 3 януари, техните другари провеждат протест за освобождаването им. Пред зала номер 3, където се подготвя започването на процеса, се събират над 100 души. Освен родители и роднини на подсъдимите, има много техни другари от Анархосиндикалистка инициатива – Сърбия, Антифа Белград и други сръбски колективи, активисти от Националната конфедерация на труда (СНТ) – Испания, Свободния работнически съюз (ФАУ) – Германия, Федерация „Солидарност“ – Великобритания, полска анархосиндикална група, Федерация за анархистко организиране – Словения, Мрежа на анархосиндикалистите – Хърватска, Антиавторитарно движение (автономна асамблея „Солидарност“) – Гърция, Федерация на анархистите в България, както и хора от Австрия. Роднините на подсъдимите остават много приятно изненадани от присъствието на толкова техни другари. Процесът е публичен, което означава, че всеки има право да присъства, но полицията и охраната на самата зала пропуска само роднините и близките на подсъдимите, както и неколцина сръбски журналисти и хора от групата за наблюдение на процеса, сформирана от активисти и леви интелектуалци. Хърватски другар и австрийка от сръбски произход закачват на една врата, така че да се види вътре в залата, импровизиран плакат с надпис „Анархизмът не е тероризъм“. Веднага ченгетата арестуват 5-6 души, които по-късно са освободени, с изключение на първите двама, които са задържани в белградски арест с обвинение в нарушение на съдебния ред по време на процеса. За щастие двамата са освободени на 20 февруари, но нямат право да напускат Сърбия и трябва да се разписват в полицията всеки понеделник!

След кратка почивка, част от нас са допуснати в залата след преговори с охраната на съдебната зала (аз съм допуснат благодарение на журналистическата ми карта). Много от другарите се ядосват и наричат сръбските власти „тоталитарни“ (оправданието на ченгетата е, че в залата няма място, а всъщност спокойно можеше процесът да се проведе в друга, по-голяма). Когато няколко от нас успяват да влязат, това предизвиква много приятелски, благодарни погледи сред част от подсъдимите. Успяваме да „хванем“ изказванията на последните трима обвиняеми – Иван Савич, Никола Митрович и Саня Дойкич. По-голямата част от адвокатите пледират направо за освобождаване на шестимата от арест. Много добро е изказването на една от адвокатките, че всъщност атаката на гръцкото посолство не само, че е предизвикала минимални поражения, но и че делото на младите хора, макар и изразено по по-радикален начин, е имало хуманистични подбуди, тъй като е целяло освобождаването на намиращия се по това време в 45-ти ден на гладна стачка гръцки анархист Тодорис Илиопулос. Тя добавя, че атаката не е посегателство над гръцкия народ, а точно обратното. Съдиите решават, че следващото дело ще бъде на 23 март тази година, но и че шестимата арестувани трябва да бъдат освободени незабавно след приключване на заседанието. Засега обаче обвинението в „международен тероризъм“ не е снето, въпреки че много хора смятат, че то ще бъде смекчено, тъй като вече звучи съвсем абсурдно. По време на заседанието на съда стават известни факти за насилие и изтезания срещу част от подсъдимите белградски анархисти. Иван Савич е измъчван от ченгетата по време на разпитите и е заплашван с нож да признае, че е искал да взриви гръцкото посолство и дори да убие посланика! Друг от арестуваните, Ратибор Тривунац, също е заплашван. В момента този въпрос се дискутира усилено в сръбските медии и общество, а омбудсманът на държавата настоява за незабавно уволнение и наказание на виновните полицаи. Целият център на Белград беше изписан с графити „Свобода за анархистите“, подписани от техните другари от Анархосиндикалистка инициатива.

За 19 февруари е обявен бенефисен концерт в солидарност с подсъдимите сръбски анархисти, решението за който е взето още преди заседанието на съда. Няколко дни преди това един от организаторите е привикан от полицията и му е обяснено, че провеждането на такъв концерт „е рисково“ и полицията не може да гарантира мирно провеждане на проявата. По време на самия концерт се получава фалшиво обаждане за бомба и идват ченгета с кучета, които претърсват цялата зала. Концертът е преустановен. След като продължава по-късно, нацисти хвърлят вътре в залата (става дума за мазе) две бомби със сълзотворен газ и този път другарите го прекратяват. Излизат навън, за да не се издушат, и тръгват да преследват нацистите. Полицията изниква „изневиделица“, спира анархистите, прави малък обиск на нацистките хулигани, след което последните най-вероятно са освободени. Все пак от много време насам за първи път няма арестувани анархисти, тъй като през последния месец в сръбското общество се говори много повече за репресиите и несправедливия процес. Ясно е обаче, че провокациите и репресиите от страна на Държавата и нейните слуги няма да свършат скоро.

Иво

Произволни публикации:

• 01 февруари 2006 — Хората срещу държавата: Злато за цианид?
• 13 април 2009 — Рециклирането на екологията
• 01 март 2008 — А някои имат кураж да си кажат
• 09 март 2010 — По-скъпи лекарства за хипертониците
• 09 септември 2008 — БЕЗ ГРАНИЦИ – ПАТРА 2008
• 02 август 2009 — [ПРАВИТЕЛСТВОТО ПОНЯКОГА Е НОВО, ВЛАСТТА – НИКОГА] Отговор на едни вярващи
• 01 юни 2007 — ПЪРВИ МАЙ

На 18 март 1871 е обявена Парижката Комуна

Комуни биват обявени също така в Лион (където участва и Бакунин), Марсилия, Тулуза, Нарбон, Сен-Етиен, Льо Крузо… Поредица от събития, които вдъхновяват и най-дейните революционери (Левски, Ботев, Герджиков…) на отдавна колонизираните от Османската империя балкански народи в борбите им за освобождение. Сред резултатите от това влияние ярко се откроява Странджанската комуна.

На 1 март 1921 въстава Кронщад

Моряците и войниците от Кронщадската крепост въстават срещу болшевишката диктатура.

За истинското лице на „червената народна демокрация“ дори още в тези ранни години можем да съдим от Резолюцията на общото събрание на разбунтувалите се екипажи на 1 и 2 линейни кораби от 1 март 1921, която отхвърля болшевишката власт и постановява:

• Свобода на словото и печата за работниците, селяните, анархистите и левите социалистически партии. …

• Свобода на събранията, професионалните съюзи и селските обединения. …

• Освобождаване на всички политически затворници от социалистическите партии, а също и всички работници и селяни, червеноармейци и моряци, затворени във връзка с работническите и селски движения. …

• Избор на комисия за преразглеждане на делата на изпратените в затвори и концентрационни лагери. …

• Закриване на всякакви ПОЛИТОТДЕЛИ, тъй като никоя партия не може да използва привилегии за пропаганда на своите идеи и да получава от държавата средства за тази цел.

Тези „контрареволюционни“ идеи звучат толкова страшно за лениновите палачи, че болшевишката партия нарежда въстанието да бъде удавено в кръв. Много червеноармейци отказват да участват в погрома и за потушаването на бунта са изпратени направо делегати на Х конгрес на болшевишката партия.

На 26 март 1923 са извършени „ямболските кланета“ срещу анархистите

Правителството на Стамболийски нарежда на народа да си предаде оръжието. Ямболските анархокомунисти яростно се възпротивяват, като изтъкват, че това е безумие пред лицето на яростно въоръжаващата се и подготвяща се за преврат фашизирана военна клика.

На 26 март се провежда митинг против наредбата. Митингът е разпръснат с куршуми и бомби от полицията, по-късно пристига военен ескадрон от Сливен и целият град е блокиран. Започват масови арести и разстрели. От близо 80-те убити и ранени, 30-тина са изтъкнати анархокомунисти, които са навързани и разстреляни в двора на кавалерийските казарми без съд и присъда. Две момчета, едното от тях 14-годишно, успяват да се измъкнат от трапа с труповете, но на следващия ден главорезите ги намират отново и ги убиват.

На 10 март 1945 – изкореняването на анархизма в България

В Княжево до София е свикана национална конференция на ФАКБ, която да приеме проект на програма за организация. Подготовката и самата конференция преминават нелегално, но откриването ѝ е обявено публично.

В момента, в който започва да говори първият делегат, нахлува полиция. 86 делегати са арестувани. Задържаните са закарани в столичния следствен арест. Там им се удава да установят връзка един с друг и да продължат работата на конференцията. Делегатите приемат решение за възобновяване на издаването на ежеседмичник и избират негов главен редактор и секретар на ФАКБ. През пролетта на 1945 г. по решение на ЦК на Българската работническа партия (партията на българските сталинисти) десетки делегати от конференцията са изпратени в новия концлагер в Дупница, където някои от тях прекарват до 6 месеца.

Това е първият удар, нанесен на анархистите от сталинския режим. Властите разгръщат кампания против анархистите. Още през януари 1945 г. проправителственият вестник „Знаме на труда“ ги обвинява в „услуга на фашистите“. На 5-та конференция на РМС (младежката организация на БРП), 28-29 март 1945 г., секретарят на съюза заявява: „Оформилата се анархистическа опозиция води антинародна дейност. Централният комитет на БРП и Националният комитет на Отечествения фронт решават да забранят техните организации. Никакво легално съществуване на техните проявления. Идеологическото разобличаване на анархистите като съюзници на фашизма. Пълна ликвидация…“

Произволни публикации:

• 06 октомври 2008 — Репресии след акцията „Без граници“ в Патра
• 07 септември 2009 — Работници искат проверка на шивашка фирма в Луковит
• 13 април 2009 — Костадина е в тежко състояние
• 13 април 2009 — Символите на анархистите
• 01 април 2008 — Фатализмът може да бъде фатален
• 15 март 2009 — 12% от младежите са безработни
• 04 октомври 2009 — Хардкор/пънк във Варна

В момента светът е обхванат от криза, която удари и нас. Държавата ни била скапана и от факта, че предишните управляващи оставили хазната празна. За Коледа добавки и премии няма да има. С големи усилия бяха отпуснати пари от и без това нищожния бюджет за най-бедните пенсионери. Но каква излезе тя? Пари имаше и бяха раздадени на „неуморно трудилите се“ за съставянето на бюджета служители на Министерски съвет. А за пенсионерите – отново нищо.

С началото на година започнаха и поредните протести. На 14 януари, когато преди година полицията си позволи невиждан произвол, сега имаше нещо като цирково представление. Все пак беше важен поводът, а именно Законът за електронните съобщения,с който управляващите искаха да се легитимира следенето и подслушването на интернет и телефоните. Наистина, който няма какво да крие, не трябва да го е страх. Когато смениш свободата за сигурност обаче, губиш и двете, а това вече става наистина страшно.

Чевръсто използвали позатихващите вълнения в обществото, властимащите тихичко си прокараха закон, с който доказаха, че демокрацията е илюзия – протестите около сградите на НС, МС и президентството са удобно ограничени, което от край време е фризираното име на всяка забрана. Можем да си викаме в гората – затова „демокрация“ не ти трябва. Чии са все пак тези сгради? На бюрократите, които сме пратили там да вършат работа, или на нас, които им купуваме и бюрата, и столовете, и компютрите, за които им плащаме и тока? Все едно хладилникът ти да ти забрани да го отваряш, защото ще му пречиш да замразява.

Развихриха се залавяния на какви ли не криминални елементи, които отдавна трябваше да са „на топло“. Разбра се обаче, че един от агентите на държавата е по съвместителство и ръководител на престъпния свят. Бившият главен прокурор пък също имал връзки с организираната престъпност. В групата на вече известните „Нагли“ участвали и полицаи. Стана ясно, че баш от пазителите на реда трябва да се пазим – пробвай да питаш някое ченге дали е от „хрисимите“, или от „наглите“. За съжаление това ще се случва, докато не спрат да ни управляват едни и същи номенклатурчици, които си направиха сами измислените промени през 1989 г. и си поделиха наново властта.

Не стига, че сме в криза, безработицата се увеличава с пълна сила и се смята, че до края на година всеки 10-ти ще е безработен, ами и управляващите ни хвърлиха две нови бомби – първо искат тотално да ни разболеят с генно-модифицирани организми, а после да махнат и болниците, за да няма къде да се лекуваме. •

Това е жалка пародия на общество – образованието е разбито, простотията и невежеството растат неимоверно бързо. Страна на абсурдите и небивалиците. Пародия, която търпим. Не искам да живея в такъв свят и искам да го променя.

Инферно

СМ

Произволни публикации:

• 08 юли 2008 — От нашите читатели
• 01 март 2008 — Wikileaks цензуриран от щатски съд
• 02 август 2008 — 11 юли – ден на протест срещу цените на мобилните разговори
• 01 март 2008 — Ибрикчии в Суходол
• 08 юли 2009 — Анархистите и изборите
• 04 октомври 2009 — Работодатели масово бавят плащания
• 03 юни 2008 — Далаверите с хляба

На 13 февруари тази година БНС и други фашизоидни (но представящи се за „патриотични“) групи проведоха поредното си шествие в чест на ген. Христо Луков – историческа фигура, която целят да реабилитират. На историците личността на генерала е напълно известна – преди и по време на Втората световна война Луков е лидер на Съюза на българските национални легиони – фашистка организация и дясна опозиция на царския режим, настояваща за още по-тясно сближаване с нацистка Германия. На тазгодишното шествие се събраха около 200 души с повече или по-малко фашизоидни идеи. Обществото посрещна този факт с пълно мълчание – нямаше почти никаква реакция от медии, политици или неправителствени организации. На самия „Луков марш“ присъстваха и представители на чужди квазифашистки групи от Италия, Испания, Германия, Швейцария, както и румънците от „Ноуа дрепта“ – организация, която претендира за присъединяването на Южна Добруджа към Румъния!

За съжаление за втора поредна година на това шествие присъстваха и представители на палестинската общност (като политически виждания близки до организацията „Фатах“). Тази статия не цели да прави анализ върху късата памет на българската народопсихология, а просто да илюстрира какво е положението у нас и в други страни. Затова отговорът на въпроса защо неофашисткият марш беше разрешен и срещу него противодействие нямаше оставям за друг път. Но преди да видим какво се случи на същия ден в Дрезден, Германия и в началото на февруари в Атина, Гърция, само ще добавя, че на въпросния „Луков марш“ са шествали също така и хора, пряко замесени в побоищата над леви активисти и малцинства – хора, чието място би трябвало да бъде не на улицата, а в затвора!

По същото време на 13 февруари в Дрезден, Германия обикновените хора като цяло успяват да предотвратят неонацистко шествие, отбелзяващо годишнина от бомбардировките над Дрезден.

Тогава в града трябва да се проведе ежегодният „траурен марш“ на немските неонацисти във връзка с 65-годишнината от дните на бомбардировките върху града от авиацията на съюзниците. Трябва да се проведе, но не се провежда. Граждани, политици, обществени деятели, активисти от различни антифашистки обединения блокират историческия център на Дрезден, за да не могат неонацистите да минат оттам. Антифашистите барикадират и покриват със седящи живи вериги всички улици около гара Нойщад, където неонацистите се събират. Маршът завърши, без изобщо да е започвал.

Неонацистите правят тези „траурни маршове“ не за първи път, опитват се да представят бомбардировките като „бомбен геноцид над немците“. По време на въздушните нападения на 13 и 14 февруари върху Дрезден са изсипани 3700 тона бомби и са загинали по различни данни от 25 до няколкостотин хиляди души. Бомбардировката се превръща в една от най-разрушителните в историята, а необходимостта от нея от военна гледна точка се оспорва и до днес. Всъщност никой в Германия не поставя под съмнение необходимостта от почитане паметта на жертвите, а по-скоро у мнозина се появяват възражения от факта, че неонацистите се опитват да „приватизират“ тази траурна дата и да използват паметта на загиналите като възможност още веднъж да заявят публично за себе си. За осуетяването на шествието е започната мобилизация „отдолу“. В интернет се появяват огромно количество призиви да се отиде в Дрезден и да не се допусне неонацисткият марш под общия лозунг „Нито педя зема за фашистите!“ В мобилизацията участват не само автономни антифашистки младежки групи, но и леви (Die Linke), умерени (SPD), еколози, анархисти и просто жители на града. По думите на кореспондента на РИА Новости Татяна Фирсова като цяло на 13 февруари реда в Дрезден охраняват около 8000 полицаи от цяла Германия – с две хиляди повече, отколкото при визитата на американския президент Обама през лятото на 2009 година.

Със своите действия антифашистите успяват да спрат планирания нацистки марш. При опита на неонацистите да започнат марша от района на Нойщад в центъра на града там вече се намират повече от 10 000 души, които просто не пропускат колоната на маршируващите. Сборният пункт на крайнодесните се оказва фактически отрязан, не само че е трудно маршът да започне, но участниците не могат и да стигнат до въпросното място. След като са блокирани улиците, водещи към гарата, много неонацисти започват да се изтеглят към гара Нойщад покрай кордоните на левите. Тук и възникват някои сблъсъци: на една улица антифашистите преобръщат и разбиват камион, с който няколко неонацисти пътуват към сборния пункт. Трябва да се добави, че на улиците дежурят не 10-20 антифашисти и леви радикали, а от няколкостотин на второстепенните улици до няколко хиляди на главните. Някои крайнодесни след това се жалват в блоговете, че полицията не е изпълнила своя дълг да обезпечи безопасността на провеждането на законното мероприятие. Това не е точно така – полицията неколкократно прави опити да спре живите вериги по улиците. На една от централните пресечки полицията се опитва да разруши барикадата и към нея политат камъни. В отговор ченгетата използват водни струи срещу левите демонстранти. Има и няколко други по-малки сблъсъци с полицията, но като цяло ченгетата действат по убеждения и се стараят да не провокират излишно антифашистите.

В крайна сметка блокадата на гара Нойщад води до това, че около 5 хиляди крайнодесни успяват да стигнат до сборния пункт към 3 часа следобед. Тъй като самата демонстрация е разрешена до 5, вече няма практически смисъл от провеждането на мероприятието. Въпреки това улиците остават блокирани от хиляди леви активисти и в крайна сметка полицията обявява, че нацистка демонстрация няма да има, защото не може да гарантира безопасността на участващите. След като се уверяват, че това не е полицейска уловка и че неонацистите наистина започват да се разотиват, антифашистите освобождават улиците и тръгват на спонтанна демонстрация от Нойщад до площад Алберплац.

„Всичко това не беше толкова просто – казва говорителката на съюза „Нито педя земя за фашистите“ Лена Рот – в стълкновенията с нацистите няколко души пострадаха, но това се очакваше. На първо място усилията на повече от 12 000 души от цяла Германия, а също така от Полша, Чехия и други страни, успяха да доведат до спиране на най-голямата нацистка демонстрация в Европа. Лена Рот критикува също така и властите, които са искали да арестуват преди демонстрацията известните на полицията антифашисти в Дрезден. Цялата кампания „NO PASARAN!“, чиято цел е противодействие на нацистките демонстрации, обединява множество различни едни от други граждански и обществени инициативи: партии, автономни антифашистки групи, профсъюзи. Под своето участие в масовата блокада за 13 февруари са се подписали 600 организации и около 2 000 отделни лица.

Нека да хвърлим поглед и към осуетяването на една расистка демонстрация в Атина на 6 февруари. За тогава е обявена расистка антиимиграционна демонстрация пред легендарния факултет Пропилая в Атина – тя е осуетена от масова контрадемонстрация на антифашисти и анархисти. Расисткото мероприятие срещу имигрантите е свикано от контролирания от тайните служби хунтаджийски седмичник „Стохос“, разни ултраправославни християнски групи, както и смесица от други фашистки групи и партии. Седмица след друг фашистки марш, тогава в памет на убитите няколко гръцки войници при един краткотраен гръцко-турски конфликт през 1996, този път фашистката измет избира да започне своето шествие от най-централното университетско убежище на Атина, Пропилая – мястото, откъдето започват всички протестни шествия, символ на лявата и анархистка борба. Провокацията е прекалено голяма, за да бъде оставена без отговор и рано в петъчния следобед преди планираната демонстрация анархисти и други антифашистки другари окупират централния ректорат на Атинския университет, който се намира точно зад Пропилая. Около 200 души се събират в петък, а на съботната контрадемонстрация техният брой е вече около 2 000. С толкова силно антифашистко присъствие фашистите не посмяват да се появят пред Пропилая, а преместват своя сборен пункт на обичайното място близо до стария парламент на площад „Колокотронис“. Въпреки подкрепата на парламентарната крайнодясна партия ЛАОС и физическото присъствие на нейния лидер, депутат и голям привърженик на „световната конспирация“ Адонис Йоргиадис, фашистите не успяват да съберат повече от 300 боклука, най-вече реликви от времето на хунтата, носталгични монархисти, но и неколцина членове на парадържавната фашистка група „Златна зора“. Някои по-малко щастливи, които се опитват да минат покрай Пропилая, са доволно понабити. Полицията за масови безредици се опитва да помогне на своите идейни приятели, но е посрещната също толкова яростно от антифашистите. Опитите на антифашистите да атакуват жалкото фашистко сборище е предотвратено от куките, блокирали целия център на Атина от ранното утро със своите бусове.

Като ясен отговор на главния фашистки антиимиграционен лозунг „Грък не можеш да станеш, грък трябва да се родиш“, главният транспарант на контрадемонстрацията гласи „Тъпанар (мІлака) не можеш да се родиш, но можеш да станеш“.

В декларацията на асамблеята на окупирания университет се казва:

„Днес, 5 февруари, анархисти, антиавторитаристи и антифашисти избраха да оставят сградата на администрацията на Пропилая отворена като пространство за взаимна координация и борба. Нашата цел е да обменяме идеи и информация за утрешната контрадемонстрация. Нашата асамблея се изправя срещу националистките и расистки групи, които ще демонстрират против имигрантите. Ние се изправяме срещу институционализирания расизъм, както и срещу онези, които със своите човеконенавистни призиви целят физическото елиминиране на имигрантите.

Призоваваме всеки човек в тази борба да се присъдени към нашата открита асамблея в Пропилая и да предотвратим фашистката демонстрация.

Никоя власт не ни е приятел! Никой потиснат не ни е враг!

[Академичното] убежище не е нито за фашисти, нито за полицаи – то е за хората в борбата и света на свободата

Война срещу държавата и шефовете

Солидарност с имигрантите

Отворена асамблея на Ректората на Атинския университет“

Около 13 февруари група фашисти се опитват да атакуват най-големия анархистки скуот в Солун – Фабрика Ифанет. Едно момче е ранено, а фашистите хвърлят няколко коктейла Молотов. Полицията, вместо да разгони фашистите, започва да хвърля сълзотворен газ вътре в сградата на скуота. За по-малко от час около 300 души от почти всички анархистки групи в града се събират да защитят своите другари, а на следващия ден се провежда многохилядна антифашистка демонстрация.

Обществото в Гърция винаги реагира на такива провокации, но активността на крайнодесните се усилва и там през последните месеци – явно се чувстват защитени от полицията и властта като цяло. А тук?

по материали от сайта resistance2003.gr

и сайта antifa.ru

Иво

Произволни публикации:

• 12 февруари 2008 — Философията на Лев Толстой
• 12 декември 2007 — Принципите на философията на Толстой
• 03 юни 2008 — Поляците и чехите против американските ракети
• 01 ноември 2009 — Британските пощальони започват национална стачка
• 01 март 2006 — Корените на автономизма
• 06 октомври 2008 — Халид: една нация – човешката
• 15 март 2009 — 2009 в Източена и Обеднена Европа

Бедствието в Хаити

В последните дни медиите се надпреварваха да бълват какви ли не кампании за помощи за хората от Хаити след ужасяващото земетресение там.

Нямаше как да не направи впечатление непрестанното повтаряне на името на една от световните благотворителни организации, която дори си е направила труда да поръча тениски за самата кампания, на които виждаме логото на самата тази организация и с големи букви изписано нейното име – „Unicef“.

Несправедливо ми се струва концентрирането на вниманието на хората конкретно към тази трагедия, пропускайки удобния момент да се споменат други трагедии и кризисни райони.

Жертвите в Хаити по последни данни са около 110 хиляди души. От инвазията на САЩ в Ирак са загинали между 100 и 220 хиляди. В Афганистан само цивилните жертви са между 12 и 32 хиляди, от които 9% са деца! Преди 30 години „хуманитарната“ агресия на другата свръхсила СССР в същата страна донесе смъртта на между 600 000 и 2 милиона цивилни. Цивилните жертви на чеченските „антитерористични“ войни на Москва наброяват между 40 000 и 100 000 души.

Да сте чули за мащабна дарителска кампания за тези жертви? Организаторите на тези кампании едва ли биха обвинили официално за тези жертви някоя от световните свръхсили.

Много лесно и удобно е, когато извършителят на убийствата не може да бъде посочен и обвинен. Много по-трудно е, когато този извършител не е природата, а конкретни хора, държави или организации. Тогава нещата стават лични и се внимава какво се говори и прави, защото всеки знае: „днес в Ирак, ама утре може и пред моята врата да дойде същият“.

Не ме разбирайте погрешно. Аз също съм съпричастен към случващото се, също съм за благотворителността, но нека запазим погледа на хората към цялостната картина, а не медийно да се отклонява вниманието само в посоката, която е актуална, която няма да навреди на силните на деня. Дори да си кажем „Добре, това е актуално, случи се скоро, за това се говори“, пак някак си ми се струва нечестно да не се споменат покрай него и другите кризисни моменти в днешната действителност.

Sickboy и СМ

Четете още:

• 02 февруари 2010 — Кастро обвинява САЩ, че окупират Хаити

В нашия идеал много термини, прогнози, обяснения и мисли за бъдещи действия не са вече толкова реални, практични и съвременни при днешните условия на бързи промени на човешкия живот. Следователно много от нашите второстепенни принципи са изолирани и остарели – донякъде това е причината днес за нашата застоялост, непопулярност и обща изолираност.

Аз не вярвам, че трябва да се занимаваме въобще с основните принципи на анархизма, без които е невъзможен той. Според мен, като начало в нашите бъдещи революционни действия, ще трябва да изработим и да изясним на разбран български език принципите, върху които ще работим, преди и след важните първоначални революционни събития пред народа, и нашите бъдещи съюзници.

• Какви ще бъдат нашите комуникации-сработване и с кои социални групировки, като знаем добре от опит, че сами не бихме могли да правим революция. В Испанската революция например анархистите, противно на нашите принципи, взеха участие в Републиканското правителство. Впоследствие това се отчете като голяма грешка – имаше навремето една такава приказка – „по тъпан – свирка“.

• След революцията – как ще се реализира федеративното самоуправление – свободно общество? При една усложнена ситуация, каква система на покупки и продажби може да съществува, когато сме за равенство и против всякаква експлоатация? Не сме съвсем наясно по тези въпроси – как ще става обмяната вътре в страната и с външния свят – анархистичен или не – с пари, натура, купони или другояче?

• Държавната и религиозна йерархии с техните зверски институции и контрол са успели да озверят човека повече от всяко друго животно. Следователно, в началото на Свободното общество не може да няма всякакъв вид криминални издънки. Ликвидирали сме вече всички репресивни институции на държавното общество – съдилища, затвори, армия и полиция, народът сам ще трябва да решава тяхната съдба. И тук трябва по точно конкретно да се обяснят нещата.

Златко споменава също така в своята статия за тежката предстояща задача на малкото другари от ФАБ – в това няма никакво съмнение, че най отговорната работа ще падне върху плещите на по-запознатите теоретически другари с анархокомунистическия идеал. Всички ние, останалите в движението, също ще трябва да поемем отговорност и да се задължим морално и материално да помогнем за реализиране на това идейно-организационно начинание.

Златко също предлага за вземане решение и осъществяване на горната извънредно важна идея, да се свика събрание или даже конференция. Позволете ми да кажа тук две думи по този най-важен организационен въпрос: организационни решения от този мащаб и важност, не може и не трябва да се взимат от няколко другари, пък колкото и да са добри и запознати идейно с всички въпроси на нашето движение за бъдещи действия. Това е работа и общо дело на всички нас, работни пчелички на нашето безвластническо движение. Само конгрес или най-малко конференция на всички съюзи и организации ще трябва да реши въпроса за бъдещата Програма на безвластническото движение в България.

Златко Златков

Нова Зеландия

Произволни публикации:

• 07 ноември 2008 — Съкращават времето за получаване на социални помощи
• 10 март 2010 — Бъдещето на пенсионерите
• 12 май 2009 — Топлофикациите са пред фалит
• 15 март 2009 — 8 милиарда за 4 години загубила хазната от заменки
• 01 юни 2006 — Какво представлява петролният пик?
• 01 октомври 2007 — Загрижените медии ни дават уроци по променяне на света
• 01 юни 2006 — В като Вендета?

Индия

В Индия анархизмът никога не е имал точно това име. Влиянието на анархизма в Индия е преди всичко върху движенията за национално и социално освобождение.

Антиправителствена философия в древната индуска идея

В древната индуска идея се крие предшественикът на идеята за едно общество без гражданство. „Сатя Юга“ често е описвана като възможно анархистко общество, в което хората се управляват въз основа на универсален закон „дхарма“. Но докато обществото без гражданство се разглежда като възможност, голяма част от индуската политическа идея се фокусира върху вродената зла природа на човека и следователно върху божественото право на царете да управляват толкова дълго, колкото да предпазят хората от злото; в случай, че царете не управляват въз основа на „дхарма“, „правилата на науката“ допускат, че е по-добре да няма цар, отколкото да има такъв, който няма дисциплина. Това контрастира със западните понятия за всеобщото божествено право на царете, независимо от последствията.

Ганди и анархизмът

Джордж Уудкок твърди, че Махатма Ганди се е идентифицирал като анархист. Ганди декларира: „Държавното зло не е причината, а резултатът от социалното зло, както морските вълни са резултатът, а не причината за бурята. Единственият начин за излекуване на заболяването е чрез премахване на самата причина“.

Виждането на Ганди е, че насилието е източник на социални проблеми, а държавата е проява на това насилие: „Държавата е идеална и не използва насилие там, където хората са управлявани най-малко. Най-добрият подход към най-чистата анархия ще бъде демокрация, основана на ненасилието“. За Ганди начинът да се постигне такова състояние на общо ненасилие е промяната на съзнанието на хората, а не промяна на състоянието, което управлява хората. Самоуправлението е принцип от неговата теория за пасивна съпротива. Това самоуправление започва от отделния човек, след това отива до селско ниво, а после и на национално ниво; основното е моралната автономия на индивида, която е над всички други фактори.

Той изказва мнение, че отделното мнение е далеч по-добро и полезно от това на по-голямата част от населението, ако становището на мнозинството е неправилно. Съответно той отхвърля и парламентарната политика, и нейните инструменти за легитимация – политическите партии. Ганди също обсъжда книгата на Лев Толстой „Божието царство е във вас“ като книга за практическа анархистическа организация.

Бхагат Сингх

През 20-те години на ХХ век анархисткото движение е представено от един от най-известните революционери на индийската борба за независимост – Бхагат Сингх. Изучава трудовете на Михаил Бакунин, Карл Маркс, Владимир Ленин и Лев Троцки. Сингх пише в статия: „Крайната цел на анархистите е пълна независимост, при която никой няма да бъде луд за пари. Няма да има вериги по тялото или контрол от страна на държавата“.

В средата на 1920 г. Сингх започва въоръжаване на населението и организира народни милиции срещу британците. От май 1928 г. до септември 1928 г. публикува няколко статии за анархизма в периодичното пенджабско издание „Кирти“, в които се приравнява традиционната индийска идея за „универсалното братство“ с анархисткия принцип „без управници“. Въпреки, че е повлиян от трудовете на Ленин и Троцки, Сингх никога не се присъединява към Комунистическата партия. Анархистките идеи изиграват важна роля както в Гандисткото, така и в Сингхианското движение за безвластие.

www.wikipedia.org

Превод: Инферно

Четете още:

• 06 октомври 2008 — Индийски работници убиват директора на завода

Днешният свят, яхнат от сегашния световният властелин САЩ, препуска бясно право към пропастта, пришпорван от заслепения от алчност и имперски амбиции свят на власт и пари. Една перспектива, дошла в резултат на опита да бъде наложен Новият световен ред на глобализацията върху индивида и обществото, целяща светът да преклони гръб пред безумната алчност на международния корпоративен капитал и вечния му съюзник – държавната власт. В името на нейно „величество“ – печалбата, всички средства, помагащи в трупането на пари (в и без това тлъстите банкови сметки), не само са позволени, те са задължителни! Безумната експлоатация на природните ресурси и отпадъците на промишлената дейност, отделяни в пъти над допустимото, превърнаха водата, земята и атмосферата в огромен контейнер за вредни боклуци. Най-големите промишлени замърсители са от страни с водещи военна и имперска политика. САЩ станаха причина за появата на глобалния световен тероризъм. Сега воюват уж срещу него, а реално търсят полигони, където да „консумират“ и пласират производството на военната индустрия.

Ураганът на Глобалната икономическа криза връхлетя света след като треската за бързи печалби чрез търговия с акции на борсата, обхванала голяма част от средната класа, наду балона толкова в безграничната алчност, че той се спука с гръм и трясък! Този финансов колапс помете надеждите на средната класа за лесно замогване, което да я изтласка нагоре в обществото, където заема мястото на буфер между бедни и богати! Защо трябва да се стига до такива сътресения, за да разберат болшинството от хората, че пътят към подобряване на социалния и икономически статус минава през тотална промяна на формата на икономическите отношения между хората?! Настоящото социално-икономическо статукво е построено така, че парите винаги отиват при пари. Много богатите печелят още дори и по време на такава световна криза за сметка на останалата по-голяма и по-бедна част от обществото, която обеднява още повече. Сегашната икономическа криза вече започна да отшумява при големите финансови акули, но на каква цена! „Оздравителните“ финансови планове на големите международни корпорации в същността си просто включваха една основна мярка – закриване на по-нерентабилните сектори, което неизбежно означава масови съкращения на работниците в закритите производства. Така на улицата вече се озоваха стотици хиляди, а тепърва предстоят още съкращения. Изведнъж броят на безработните се увеличи толкова, че можем да говорим за поява на нова социална класа – от декласирани аутсайдери, лумпенизиран пролетариат, който ще изпадне в блатото на отчаянието и гнева, породени от перманентната мизерия и страха от утрешния ден. Рекламираната от послушните на властта американски медии поредна илюзия, параван на истинските цели на САЩ, рисувана в розови краски идилия като идеален пример за новия икономически, социален, културен модел на световно, съвместно съжителство между народите, претърпя тотален банкрут. Вълшебната дума, звучаща като заклинание за решаване на всички световни проблеми – „глобализация“, – постепенно разкри своите „прелести“.

Войната срещу „световната“ заплаха на глобалния тероризъм отдавна разкри истинската ѝ цел – утвърждаване на световното военно и икономическо господство на САЩ чрез завладяване и превръщане в колониална страна на богатия на петрол Ирак. Вече повече от 10 години проблемът за глобалните промени в климата тревожи сериозно почти целия свят. Почти, защото в САЩ едрият корпоративен финансов капитал е основен причинител със своите огромни промишлени комплекси, заели челните места по отделяне на вредни емисии, влияещи на глобалното затопляне. САЩ редовно участват със свои държавни представители на конференциите, посветени на проблема. На практика обаче поддържането на затоплени отношения с американските корпорации, винаги щедри спонсори на предизборни кампании, е по-голям приоритет в политиката на САЩ. Затова и тези международни срещи завършват само с пожелания, но не и с конкретни ангажименти. Финансовият срив на борсовия спекулативен капитал, започнал от САЩ и обхванал целия свят, доведе до най-голямата икономическа криза от времето на Великата депресия през миналия век, пак започнала от САЩ. Прехваленият модел на този последен опит за реформиране на капитализма завърши с провал, а шумното сгромолясване глобалния капитализъм се превърна в отлична възможност за пролог към началото на една нова Социална глобална революция, имаща немалки шансове за успех.

Условията, които могат да я извикат към живот, се крият в предстоящото изостряне на междукласовите конфликти. Те ще бъдат породени от неизбежното пресичане на основния принцип, ръководещ интересите на индустриалците в свободната пазарна икономика „минимум разходи – максимум печалби“, с вече настъпилата зора на епохата на роботронната революция в производствения процес и неговата автоматизация чрез навлизането на компютърния контрол и регулиране. Същото важи и за сферата на услугите. Това ще доведе до огромни сътресения и промени в социалната сфера, оставяйки все повече хора без работа. Техническият прогрес ще сбъдне мечтите на всеки капиталист, а те са как да плаща по-малко, как да увеличи производството и да реши накрая радикално вечния конфликт между работодател и работник, който често завършва със стачка, водеща до непредвидени загуби, резултат от неизползваното производствено време. Замяната на човешкия фактор в трудовия процес ще повиши качеството на производствения процес, намалявайки до минимум бракувания материал, резултат най-често на фактора човешка грешка. Проблемът с времетраенето на работния процес също се решава. Компютрите и роботите могат да работят без почивка много повече време от човека, чието работно време е нормирано. От всичко това може да се заключи, че при сегашния принцип на разпределение на средствата за производство и произведените блага, пропастта, деляща хората на бедни и богати, ще се увеличава, междинната средна класа постепенно ще се прелее в редиците на бедните.

За разлика от капиталистическия принцип, принципите, залегнали в основата на социалното общество, са общо ползване и притежание на средствата за производство и произведените блага. Така при една социална промяна, която отнеме всеки вид собственост – частна или държавна, – заедно със средствата за производство в полза на обществото, роботронната революция не само че няма да застраши социалния статус на работника, но и ще доведе до едно огромно облекчаване на производствения процес. Всеки гражданин ще има достатъчно свободно време да се занимава освен с труд и с друга дейност, към която има афинитет. Хубавото е, че това звучащо като утопия велико учение, веднъж вече реализирано в Испания, с оглед на случващите се катаклизми, става все по-реалистично.

Надигналата се ярост и отчаяние на обикновените хора днес по света за пръв път са достигнали такъв предел на гняв и недоволство от времето на 1956 г., когато унгарският народ извърши своя велик подвиг, изправяйки се сам срещу кървавата болшевишка тирания. Този бунт, еволюирал до Социална революция, беше удавен в реки от кръв от войските на болшевишката съветска армия. В началото на държавното насилие стои грабежа и лъжата! В началото на социалното освобождение стои вътрешният порив на личността за социална справедливост и вродената нетърпимост към потисничеството на човек от човека. Висшият духовен стремеж към промяна, съчетан с чувството за непримиримост и готовността да застанеш открито зад омразата си към политическата и икономическа тирания и да изразиш своя протест, запалват искрата на гнева. Искрата на гнева, която дълго клокочи и кипи в гърдите, докато настъпи решителният момент сдържаната ярост да избухне в пожара на бунта! Моментът, в който всички обединени от една Идея, една Воля, една Цел, поискаме радикална промяна – тук и сега – веднага! Понякога тези моменти се чакат дълго и пропускането на такъв исторически шанс е лукс, абсолютно недопустим, направо престъпление срещу застрашеното бъдеще на човешкото общество!

Заслепени в алчността си и в преследване на имперски амбиции, държавните главорези гарантират чрез военното насилие запазването на сегашното статукво. Нека ние противопоставим на войната стихията на революцията. Днес обаче плановете на американската империя са провалени от алчността на собствените ѝ финансови крале, които сами поставиха основите на бурята, която ще преобърне днешния свят на ограбване и потисничество! Настоящата вълна от съкращения, предизвикани от кризата, ще продължи със замяната на човешкия труд в полза на производствената рационализация. Така на улицата ще бъдат изхвърляни все повече работници, което ще доведе до огромен проблем в социалната сфера. Но нека! Нека неспособността но държавата и капитала да се справят със ситуацията, която сами създадоха, бъде видяна от света, както и тоталната абдикация на държавната власт от нейните социални функции и очевидната идейна импотентност пред лицето на огромната социална криза. Най-важният принцип, залегнал в основата на буржоазната държава – да защитава правото на частната собственост, – неизбежно влиза в разрез със социалното регулиране в разпределението на благата съобразно принципа на обществените нужди: „на всеки според нуждите, от всеки според способностите“.

Настоящият модел на социално-икономическо развитие неминуемо ще доведе до крайна поляризация в разделянето на обществото на две групи. Едната, която като брой е едно нищожно малцинство, ще концентрира в ръцете си огромни богатства, резултат от навлизането на компютъризираната и автоматизирана система в процеса на производство. Ще се стигне до парадокса, пряк резултат от принципа на свободния пазар, огромни маси от хора да гладуват, докато гледат как се изхвърля застоялата, развалена храна в количества, които биха могли да нахранят цялото гладуващо човечество! А капиталистът ще търпи постоянно загуби. Положението, в което ще изпаднат, няма да им остави избор. Единственият изход за тяхното оцеляване ще бъде една революция – революция, която ще има смисъл единствено ако победата над обществените потисници – политици, капиталисти, за чиято сигурност се грижи репресивната военно-полицейска система, бъде пълна и необратима, и върху руините на старото прогнило общество бъде изградено самоуправляващото се общество, което ще премахне статуквото на роби и господари и границите делящи народите.

Основа на обществените отношения ще станат всеобщата солидарност, взаимното зачитане на личната и колективна свобода и права. В икономиката ще изчезне експлоатацията, заедно с премахването на всеки вид държавна или частна форма на собственост. Обществото ще се превърне в колективен притежател и стопанин на собствеността, земята и средствата за производство. Едно общество, което ще бъде основано на принципа на доброволни федеративни отношения между отделните автономни общини.

Видемир Черняков

Четете още:

• 05 септември 2008 — Пекин 2008: между Олимп и ада
• 12 февруари 2008 — Давос 2008

В някои произведения на ранния Маркс можем да открием идеала за „отмирането на държавата“, която на свой ред ще бъде заместена от федерацията на свободните производители и работници. Също така Маркс многократно подчертава, че докато има държави, винаги ще съществува и експлоатация на човека над човека; а комунизмът е общественият строй, призван да освободи човека от гнета на Капитала. Философът Маркс използва хегеловата диалектика, за да обоснове научно неизбежната Пролетарска революция. За Хегел световната история има ясно определени вектори на своето разгръщане. В Античния свят „един е свободен“, в Средновековния „неколцина са свободни“, но след Френската революция „правовата държава дава свобода на всеки“. За Маркс комунизмът е изводим от този хегелов диалектически метод. Той е истинският край на историята.

Но „средният“ и „късният“ Маркс за съжаление натоварват тази истинна идея с множество догматични концепти, например този за „диктатурата на пролетариата“ като преходен етап преди отмирането на държавата. Маркс се превръща в етатистки социалист, който се страхува да се откаже от идеята за нацията. Факт е, че в Пруско-френската война от 1870 г. Маркс е заел доста шовинистична позиция.

Разделителната линия между истинските комунисти (анархистите) и социалдемократите е отношението към идеята за „нацията“. За нас анархистите „нацията“ изпълнява същата функция, каквато е изпълнявала религията през Средновековието – да дресира, дисциплинира и наказва.

Миро

Прочетох във форума това писмо и се почувствах задължен да отговоря на автора му.

Драги Миро,

Може би това, което излагам по-долу, няма да ти допадне, но то е направено с най-добри и приятелски чувства, каквито изпитвам към всеки млад човек, търсещ истината. Отговорът ми следва пунктовете на твоето писмо и аз няма да въвеждам в него необходимия логически ред:

1. Идеята за „анархомарксизма“ или за опитите да се подведе Маркс под общ знаменател с нас анархистите е доста стара и нямам намерение да се впускам в историята ѝ. Интересуващите се от нея мога да насоча към трудовете на френския ѝ популяризатор Даниел Герен, който беше горещ неин привърженик.

2. Принадлежността ни към анархистическото движение не е въпрос на субективно чувство. Аз не съм „самоопределящ се за анархист“, а анархокомунист, което означава, че съм приел революционната програма на това движение и работя за нейното осъществяване, като членувам в организация от съмишленици, които отговарят на същите условия/изисквания.

3. От изложеното по-долу се надявам да стане ясно защо считам всякакви корекции, включително и частичните, на отношението ни към Маркс и марксизма за немотивирани, непотребни и вредни, поради конфузиите, които могат да създадат както у по-младите ни другари, така и сред тези, които искаме да привлечем и да им помогнем да се изградят идейно като бойци на Социалната революция.

4. „Лява идея“ изобщо не съществува. Една прецизна дефиниция на понятията „дясно“ и „ляво“ ще ни покаже, че вън от нас няма левица, ако под това разбираме безусловните врагове на ДЪРЖАВАТА и КАПИТАЛА или на институционализираното насилие и експлоатацията на наемния труд.

5. За „сталинския модел на социализма“:

• Точното название на „модела“ е ДЪРЖАВЕН КАПИТАЛИЗЪМ. Той не е „израждане на лявата идея“, а реализация на формулираната от двамата „класици“ – Карл Маркс и Фридрих Енгелс – програма на „Комунистическия манифест“ от 1848 г.

• „Сталинизмът“ не е „най-обикновена форма на държавна диктатура“, а е еднопартийна, военнополицейска и административно-бюрократична диктатура на ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА КЛАСА, която в литературата се среща още под названието „бюрокрация“ (Лев Троцки), „нова класа“ (Милован Джилас), „номенклатура“ (Михаил Возленски) и т. н. Нейната „необикновеност“ и свирепост се дължат на реакционността на тази последна фаза в концентрацията и централизацията на капитала. С помощта на извъникономическото насилие на диктатурата капиталът е доведен до един-единствен МОНОПОЛ – държавният. Това е последният, предсмъртен стадий в развитието на системата на експлоатация на наемния труд. В „новосъздаденото“ общество имаше само две класи – пролетарии и техните господари! Тук всяка кулминация на кризата, която беше иманентна и перманентна, довеждаше до кървави сблъсъци между наемните роби и техните експлоататори, на които не оставаше никакво друго оръжие в класовата борба, освен преторианците, тайната полиция, шпионите, армията, съда и репресиите на диктатурата. От тук и десетките милиони физически, морални и интелектуални трупове, в сравнение с чийто брой дори фашизоидните режими ни изглеждат като либерални. Отвъд този „модел“ беше Социалната революция и именно страхът от нея доведе до споразумението и „конвергенцията между елитите“ на Запада и Изтока.

Това, че „сталинският модел влизаше в марксизма“ ще докажа по-долу. Тук само напомням, че самият Маркс се е опитвал неведнъж да се разграничи от учениците и последователите си. Негови са фразите, които произнесъл в своя залез: „Във всеки случай, аз не съм марксист“ и “Посях дракони, а пожънах бълхи“. Каквото е посял, това е и пожънал. Останалото в най-добрия случай е самоизмама!

6. „Идеалът за отмирането на държавата“ не е анархистически. Ние сме за умъртвяването ѝ или за разрушаването на държавата и борбата на пролетариата с нея (или Социалната революция) можем да считаме завършена само когато тази цел бъде постигната. „Отмирането“ е марксистка шмекерия и тактическо отстъпление на ортодоксалния Маркс и последователите му във всеки момент от борбите им с нас анархистите, в които сме имали заплашителен превес.

Вън от това, в природата и в обществото такъв феномен или процес като „отмирането“ не съществува. Това го доказа и световноисторическата практика на марксистите-социалдемократи или болшевики. Създадените от тях държави не „отмряха“.

7. Според нас разрушената в процеса на революцията държава се замества от федерацията на комуните и производствените съюзи на всички труженици.

8. Ако не ме лъже паметта, Маркс е казвал заедно с Енгелс, че съществуването на старата държава е доказателство за разделението на обществото на две враждуващи класи и за да съхрани господството си и експлоатацията, буржоазията се нуждае от държавната машина. Техният ученик Ленин допълва в „Държавата и революцията“, че „докато има държава, не може да има свобода“. Но всички марксисти – „класици“ или „ученици“, в това число и Сталин, – поясняват, че за разлика от буржоазната държава, тяхната е временна (те говорят непрекъснато ту за пролетарска диктатура, ту за пролетарска демокрация) и е призвана да изведе човечеството „от царството на необходимостта, за да го въведе в царството на свободата“. Те твърдят още, че докато съществува „пролетарската държава“ (тази „най-висша форма на демокрацията“) и не е „отмряла“, нейната цел не е да потиска и експлоатира работническата класа, а само съборената от власт буржоазия. Практиката е известна и – добре е да го знаем – беше предречена от Бакунин още преди 140 години в споровете му с двамата „класици“ в Първия Интернационал.

9. Критиката на марксовото „доказателството“ за края на капитала, базиращо се върху Хегеловата диалектика, е разгледано от мен в сборника статии „Краят на държавата и капитала“ (страници 269-272), към които отправям всеки интересуващ се от проблема. Там фигурира и оценката на Бакунин за Маркс, която не е зле да познаваме. Тук само искам да обърна внимание на обстоятелството, че ако се съди по фактите, диалектическият метод няма никаква научна стойност и води системно всичките си последователи до ултрареакционни изводи. За Хегел „всичко съществуващо е разумно“ и последното „въплъщение на развиващия се абсолютен дух“ беше Пруската абсолютна монархия, която представлявала краят на историята. Националсоциалистите бяха „десни“ хегелианци и съзираха тоя край в „Хилядолетния райх“. Болшевиките също мислеха, че са последната дума на човешката история, а за Фукуяма това бяха САЩ с техния „либерален капитализъм“.

Доколкото се простират познанията ми, този метод не е дал никакви резултати в нито една наука, за разлика от индуктивния и дедуктивния, експерименталните и, разбира се, математическите методи, които, освен в естествените, от няколко десетки години се прилагат с успех и в хуманитарните науки.

10. „Пролетарската революция“ не може да бъде „обоснована научно“ по много причини. Първо, не е ясно дали в перспективата на извършващата се научнотехническа революция пролетариатът ще бъде „възходящата класа на мнозинството“? Статистиките сочат обратни тенденции и в САЩ още преди две десетилетия държавното чиновничество надмина по броя си работническата класа от индустрията, на която е разчитал Маркс. Второ, вместо нея, в „Първия свят“ растат лумпенпролетариите, а в „Третия“ – и париите! Трето и може би най-съществено, дори всичко да е узряло за Социалната революция, ако не съществува революционна организация, воля и жертвоготовност у революционерите и в пробудилите се за социално творчество маси, са възможни крайно неприятни изненади. Тук няма да ги изброявам, но ще спомена две от многобройните възможности: прогнилият свят на капитала и държавността може да се срути и да ни затрупа под развалините си или да се създаде една Глобална империя на транснационалния капитал с нейните господари, слуги, роби, полицаи, доносници, хазартни и публични домове, „поп-култури“ и зрелища, „развлекателни“ публични екзекуции на неудобни вещици и държавни престъпници и десетки още прелести на един тоталитаризъм, пред който всичко познато досега би бледняло. В човешката и обществена еволюция няма нито фатализъм, нито детерминизъм. Светът ще бъде такъв, какъвто го направят днешните „низши класи“ в борбата си с „елитите“ и в нея остава открит въпросът КОЙ-КОГО? Може да звучи като фантастика или клевета, но вече съществуват „научни теории“ за „излишните хора на планетата“. Според авторите им на сегашния етап „излишните“ се движат от 90% в Африка до 10% в САЩ и ако „излишните и низшите“ не са готови за атаки и контраатаки и за борба не на живот, а на смърт, едва ли съвестта и филантропията ще спрат днешните господари на света в намеренията им да оставят (засега) само “златния милиард“!

11. „Младият“ Маркс е „натоварен“ със същите мирогледни и морални грехове като „средния“ и „късния“. В неговите еластични, диалектически теории се намират ембрионите и корените на марксистката КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ в цялото ѝ многообразие – от Кауцки и съвременната социалдемокрация до Ленин, Троцки, Сталин и епигоните им, чиято история приключи в края на ХХ век. Обещал съм и ако имам време, ще представя на вниманието на младите анархисти красноречивата история на руския марксизъм „От Николай Утин до Владимир Путин“.

Г. Константинов

(следва)

Произволни публикации:

• 10 април 2009 — НАП започва акция срещу данъчните длъжници
• 04 октомври 2009 — Протести в Питсбърг срещу срещата на Г-20
• 30 март 2008 — Невинност и възмездие
• 01 октомври 2007 — Добре дошли в Евросъюза
• 30 март 2008 — Философията на Лев Толстой
• 09 януари 2010 — 2010 – скъпотия и безработица
• 07 ноември 2008 — Национални и училищни стачки в Гърция

защо хората протестират срещу олимпиадата

На откриването на Олимпийските игри във Ванкувър пет хиляди протестиращи влизат в сблъсък с полицията. В началото демонстрацията започва мирно, с музика и речи против игрите. След като шествието преминава през града, то стига до стадиона, на който се провежда церемонията по откриването на игрите. Районът е отцепен от специални части, въоръжени със солидно количество сълзотворен газ. Протестиращите атакуват полицията с метални прътове. За щастие арестувани няма.

Има много причини за протестите против олимпийските игри. Това е индустрия за стотици милиони, управлявана от шепа хора, които търгуват прескъпо със символа на олимпийските игри и използват спорта като корпоративно забавление. Компанията NBC Universal плати рекордните 2,2 милиарда долара за изключителните права да предава – всъщност да продава – по телевизията в САЩ олимпийските игри във Ванкувър и заплашва да води дела срещу всеки, дръзнал да гледа зимните спортове или дори да използва думите „предаване на олимпиадата“, „олимпийски репортаж“ и други без нейно разрешение – всъщност без да зяпа тъпите ѝ реклами.

Историята на олимпийските игри, гръмко прокламирани като символ на мира и приятелството между народите, е отдавна свързана именно с войните – „горещи“ или „студени“ – с омразата, фашизма, авторитарните режими. От 1980 година насам над три милиона души са загубили домовете си поради строежи на различни съоръжения, необходими за провеждане на олимпийски игри. Същото се случва в момента във Ванкувър.

Мнозина питат: „За какво са тези протести? Те не променят нищо и олимпийските игри пак ще се състоят?“

Протестите са тактика на социалните движения. Независимо дали са прераснали в масово гражданско неподчинение и дали са принудили правителствата в да изпълнят исканията на протестиращите, те винаги са започвали като малобройни. Протестите не са и единствената форма – организират се форуми, дават се безплатни правни консултации, издават се вестници. Примери за това са движенията за граждански права на чернокожите в САЩ, движенията за правата на жените, екологичните движения и много други. Хората, които казват, че протестите не променят нищо, просто не познават историята.

През последните три години антиолимпийското движение успя да изхвърли Ванкувърския олимпийски комитет от улиците. Те вече не провеждат публични церемонии, както през 2007, а всеки път, когато организират някакво събитие, то изисква масирано полицейско присъствие. През 2006 година групи от Комитета против бедността във Ванкувър започнаха да организират многобройни протести и да окупират празни хотели. Над 20 души от организацията бяха арестувани. През 2007 година правителството беше принудено да предприеме мерки, за да ограничи увеличаването на бездомните в Канада. Без натиска, оказан върху политиците от група хора, които протестираха срещу системата, в момента ситуацията за бедните и бездомните щеше да бъда още по-тежка.

Защо трябва да протестираме? Защото историята ни показва, че управляващите могат да бъдат спрени единствено от хората, които те се опитват да управляват.

По материали на Мрежата за съпротива срещу Олимпийските игри. Горд Хил, който поддържа No2010.com, е арестуван на 12 февруари 2007 след като нахлува на сцената по време на церемонията по стартирането на часовника, отброяващ времето до началото на Олимпиадата.

Марто

Четете още:

• 10 март 2010 — Греховната история на „олимпийския дух“

– Какво значи за теб да спечелиш олимпийски медал?

– Пари, много пари.

Американският бегач Грег Хънтър, 1972 г.

Олимпийските игри днес са характерен образ на капиталистическата, неолиберална глобализация. Те не повишават нивото на атлетизма, а това на шампионатизма, което в крайна сметка уврежда здравето на атлетите. Повишават яростния антагонизъм, налагането на силния над слабия и разделят националностите, вместо да ги обединяват, като реално пропагандират национализма. Международният олимпийски комитет (МОК) като другите организми на икономическата глобализация (Световната търговска организация, Световната банка и т. н.) контролира продукта „Олимпийски игри“, за да увеличи печалбата на корпорациите, медиите и най-силните империалистически страни, начело със САЩ.

За нас олимпийските игри са нежелани, защото не са израз на солидарност и хуманизъм, а на комерсиализиране на атлетизма. Следва бърз преглед на някои показателни моменти от съвременната им история:

1896: В първите съвременни олимпийски игри в Атина участието на жени е забранено.

1900: Към олимпийските дисциплини е прибавена стрелба. За цел са използвани живи гълъби.

1908: Забранява се участието на независими атлети. Разрешава се участието само на представители на национални отбори. От този момент нататък атлетите са първо представители на нацията, а след това личности. От тази година започва издигането на знамената и изпълнението на национални химни по време на церемониите по награждаването.

1912: Джим Торп печели два златни медала в дисциплините петобой и десетобой. През 1913 г. МОК отнема медалите на Торп под претекста, че е играч и атлет от полупрофесионална бейзболна лига и защото е от коренното американско население (индианец).

1916: Със започването на Първата световна война принципът за международно братство по време на Олимпийските игри („олимпийското примирие“) е погазен.

1920: На Олимпийските игри в Антверпен, Белгия до участие не са допуснати Германия, Австрия, Унгария, България и Турция заради своя съюз по време на Първата световна война.

1922: В отговор на забраната за участие на Олимпийски игри на Германия, продължила до 1925 г., последната провежда т. н.  „Дойче кампфшпийле“ („Немски бойни игри“), започващи със зимни дисциплини. Именно те се считат за първите Зимни олимпийски игри!

1924: В Олимпийските игри участие взимат 3 000 атлети, от тях само 100 са жени, а немските спортисти отново не са допуснати до участие.

1928: За първи път в дисциплината гимнастика са допуснати до участие жени въпреки протестите на оттеглилия се барон дьо Кубертен (бивш президент на МОК) и римския папа.

1932: Първото олимпийско село, построено в Лос Анджелис, е достъпно само за атлетите мъже, докато жените са настанени в евтин хотел в центъра на града.

1936: МОК изхвърля един американски представител, когато заявява, че Берлин не трябва да бъде домакин на олимпийските игри поради нацисткия режим и расистката политика на Германия. Игрите се провеждат на стадион изцяло украсен и декориран със свастики. Хората, които твърдят, че Олимпийските игри помагат за мира, никога няма да могат да обяснят защо игрите от 1936 г. в нацисткия Берлин не помогнаха с нищо за предотвратяването на Втората световна война.

1948: Създаден е Американският олимпийски комитет с изключителното право да използва и рекламира „Олимпийските кръгове“ и да използва думата „Olympic“! От 1964 г. нататък те получават по 10% от приходите от телевизионните излъчвания на игрите.

1960: МОК започва да получава все по-големи приходи от продажби на телевизионни права. От този момент нататък част от спектакъла на игрите стават рекламите и спонсорите.

1964: Организаторите на игри в Токио подкупват МОК, за да спечелят домакинството. Част от подкупа били жени, които трябвало да задоволят сексуалните нужди на членовете на МОК.

1968: Десет дни преди началото на игрите мексиканската полиция стреля по тълпа от протестиращи пред олимпийския стадион и убива 25 души. Империализмът, национализмът, елитизмът, сексизмът и големите компании с техните реклами са вече пълновластен господар на Олимпийските игри. От друга страна, от всички олимпийски картини от този период, най-вдъхновяващ е образът на двамата бегачи на 200 м Томи Смит и Джон Карлос, които вдигат юмрук по време на церемонията по награждаването, с черните кожени ръкавици на „Черните пантери“.

1972: Мюнхен: палестински бунтовници взимат за заложници целия олимпийски отбор на Израел. По време на акцията по освобождаването им полицията убива голяма част от похитителите и заложниците. Игрите спират за един ден и след това продължават нормално.

1980: За президент на МОК е избран Х. А. Самаранч, който остава на поста до 2001 г. Той е популярен със своите фашистки идеи, известен член на фашистката „испанска фаланга“ до 70-те години на ХХ век. Олимпийският комитет има богата традиция да приютява хора с фашистки възгледи в своето ръководство. Ейвъри Бръндидж, президент на Олимпийския комитет на САЩ и президент на МОК в периода 1952-1972, по време на реч в Америка заявява, че човечеството може да научи много от Адолф Хитлер. Самаранч е убеден поддръжник на испанския диктатор Франко. През 1999 г. МОК изхарчва близо 1 750 000 долара за подобряване имиджа му пред обществото.

1996: Олимпийските игри в Атланта са празник-реклама на корпорациите Кока-Кола и Найки. Общината на Атланта издава разпоредби, с които става престъпление да бъдеш бездомен. Арестувани са над 10 000 души, „мъже, които не са бели“ по изрични инструкции на полицията. Закусвалните и приютите за бездомни и бедни, спортните зали, социалните центрове са или затворени, или изолирани от обществото. Дърветата и пейките в парковете са наковани с пирони, за да попречат на хората да ги използват за спане. Наемите се вдигат и много хора са принудени да напуснат домовете си. Други са прогонени със сълзотворен газ.

Превод на основната хронология на А. Аргириадис, от гръцкия антиавторитарен вестник Вавилония №8

Четете още:

• 10 март 2010 — Банкувър 2010

Доктор Крапула

„Казваме направо това, което мислим“, споделя колумбийската група

Доктор Крапула е колумбийска група, която смесва стиловете пънк, ска, реге и рок. Групата започва да свири през 1998 в град Богота в състав Марио Муньос – вокал, Ерман Мартинес – китара, Давид Харамийо – бас, Нико Кабрера – барабани и Серхио Акоста – акордеон.

През 12-годишната си кариера те издават 4 албума: „Карнавалът на Апатия“, „Пусни този запис“, „Бомбеа“ и „Светото сърце“. Членовете на Доктор Крапула са основна част от артистичното движение в Латинска Америка. До момента групата има над 500 концерта и е спечелила множество музикални награди. Музиката на Доктор Крапула е много мелодична и танцувална, но в същото време има сериозни социални текстове. Тя използва силата на пънка и ритъма на ска музиката и по този начин създава свой собствен стил. В песните на Доктор Крапула се пее както за опазването на околната среда и братството между хората, така и за футбол. В песента „Господин опасен“ групата отправя „любезности“ към президента на САЩ Джордж Буш:

Ние на юг сме спокойни хора –

не се напъвай толкова.

У нас нещата си вървят,

жалко само, че ти си ни съсед.

По-добре не се ни се мяркай –

тук никой не те обича.

Ти си просто едно пиянде,

което се прави на мъжкар.

Чрез своята музика Доктор Крапула изразяват желанието на цяла Латинска Америка за мир, единство и братство между хората. Мечтата за един континент без граници, без войни и потисници.

Марио казва: „Според мен музиката трябва да бъде средство за комуникация между хората. За съжаление повечето артисти избягват да изказват своето мнение за социалните проблеми, но ние сме безкомпромисни в това отношение и винаги казваме направо това, което мислим.“

Марто

Произволни публикации:

• 09 декември 2009 — Истинският паметник на Кръстьо Хаджииванов
• 13 април 2009 — Кой печели от делегиран бюджет
• 04 юни 2008 — Тодор Михалчев – анархист, пацифист, гражданин на света
• 08 септември 2009 — Свобода за Тодорис Илиопулос
• 10 юни 2009 — Националисти нападат инвалид
• 07 ноември 2008 — Вадим лични документи с биометрични данни
• 15 март 2009 — Свилоза Свищов затваря врати

УНСС

Университет за национално и световно стопанство (УНСС). Поредното раздаване на дипломни за завършен бакалавър в зала „Тържествена“, бившето кафе за непушачи „Ганчев“. Щастливи студенти очакват да получат легитимация на положения труд през последните години. Церемонията започва с реч на председателя на общото събрание в УНСС проф. Благой Колев, ръководител и на катедрата по „Икономическа социология и психология“. Следват няколко изречения за важността на този миг за всеки студент и т. н. Всичко това е прелюдия към една втълпявана през последните 3 години мисъл на всички студенти в УНСС: „И не забравяйте, че нашият университет е номер 1 в България по всички показатели. Ние много уважаваме вторите (Софийски университет – б. а.), но важното е, че ние сме първи и затова трябва да сте горди с това“. Доста агресивни думи, при условие, че УНСС винаги е бил свързван с корупция, лобита и политически интриги в очите на широката общественост, а съкращението му се тълкува като „Утре носете съответната сума“. Нека дори си спомним и текста на популярното парче от 2005 година на Ъпсурт, в което се пее „Примоция в УНСС – три изпита за двеста марки и едно прасе“. Смешно, тъжно, но дори и този текст е истина. Предполагам, че мнозина студенти от УНСС са били на мястото на лирическия герой. Лично съм чувал за студент от село Ерден, Монтанско, който преди 10-15 години, за да се прехвърли от не толкова популярната специалност „Икономика на транспорта“ в далеч по-престижната „Финанси“, дари 200-килограмов шопар на тези, които му уредиха прехвърлянето. В крайна сметка даденото му образование стигна дотолкова, че след завършването си емигрира в Лондон, където дълги години работеше като келнер в ресторанта на петзвезден хотел.

Тъжното е, че мафията и корупцията в образованието и в частност УНСС не е само фолклор, а реално съществуващ проблем, обхващащ почти целия университет, като се започне от ректора Борислав Борисов.

В последно време медиите настоятелно го издирват във връзка с арестуването на „главата на октопода“ на българската мафия и преподавател в УНСС по корпоративна сигурност Алексей Петров, който ще се окаже не октопод, а дребна хамсия в държавно-мафиотската структура. Има защо Борисов да се крие, защото се оказва, че интересите и на двамата са изключително преплетени.

Ректорът Борисов е един от най-близките хора до бившата барета. Толкова близък, че само една ограда дели имотите на двамата в столичния квартал „Кръстова вада“. През последните десет години двамата заемат ръководни постове в Съюза за стопанска инициатива (бивш ССИГ) – единият като председател на управителния съвет, а другият – като изпълнителен директор. От името на ССИ последователно участват и в надзорния съвет на Националния осигурителен институт.

Дъщерята на ректора Владя Борисова, която също е преподавател в катедра „Интелектуална собственост“ на УНСС, е съдружник с 3% в „Лев истейт“ ООД – една от фирмите, контролирани от бившия съветник в ДАНС. Мажоритарен собственик в това дружество е приятелката Ива Павлова – жената, с която живее Алексей Петров.

Проверка на вестник „Капитал“ от началото на тази година установява и друг интересен факт. Председателят на общото събрание на УНСС, гореспоменатият проф. Благой Колев, е от няколко години председател на надзорния съвет на „Лев корпорация“. Нещо повече, оказа се, че в същото време той е пълномощен представител на две от израелските фирми акционери в застрахователната компания „Лев инс“. Справка в Търговския регистър показва, че проф. Колев е гласувал на последните две общи събрания на „Лев инс“ като пълномощник с 44,7% от акциите.

Едва ли е изненада, че проверката в регистъра на обществените поръчки показва „Лев инс“ като застраховател на недвижимите имоти на УНСС. Договорът е бил сключен в първия работен ден на 2010 г. Преди това застраховки не са правени.

Както се казва – свързаните случайности показват закономерност. Ако българската съдебна система реши да осъди Алексей Петров (а това е твърде вероятно да стане, иначе Бойко Борисов рискува да подбие и без това спадащия си вече авторитет), то е твърде вероятно цялото ръководство на УНСС да прекрати академичната си кариера или просто да бъде принудено да обслужва нови интереси. Всичко това ще докаже разпространените твърдения, че УНСС се използва като маска на част от мафията в България, свързана с висшето образование.

Тези интереси не са тайна – двайсет години след промените, УНСС продължава да бъде червен бастион. Нещо „нормално“, защото в него имаше и продължава да има, макар и реформирани, най-много идеологически катедри, които преподаваха марксизъм и ленинизъм, а в ръководството му винаги са доминирали бившите кадри на БКП (сега БСП).

Проф. Борислав Борисов и да иска, не може да скрие политическата си принадлежност, въпреки че по закон висшето образование у нас би трябвало да бъде деполитизирано. Самият той казва в интервю за в. Шоу от 2008 г.: „Преди 10 ноември ВИИ „Карл Маркс“ си беше идеологически ВУЗ. Не можеше едновременно да си преподавател и да не си член на партията. Такъв вариант просто не съществуваше! Аз не го крия, наистина съм бил партиен секретар“.

Преди да стане ректор на УНСС, проф. Борислав Борисов изкарва един цял мандат като депутат от българската левица в 39-ото Народно събрание. Не крие близостта си с Румен Петков от този период: „Да, наистина съм близък с Румен Петков, но не виждам нищо подсъдно в това“. От периода 1997-2001 датират и по-близките му отношения с Георги Първанов, който по онова време е само депутат и лидер на БСП. По-късно, като президент, Първанов назначава от своята квота Борислав Борисов в ръководството на БНБ, но последният отказва поради ангажираност. През 2007 г. ректорът на УНСС влиза в екипа на президента като съветник по въпросите на образованието, науката и икономическото развитие. Оттогава държавният глава обича да използва посещенията си в УНСС като трибуна за отправяне на политически послания.

Мафията и корупцията не са само сред високите етажи на УНСС. Преди около половин година при зрелищна акция на полицията беше арестуван и даден на съд главен асистент Петкан Илиев от катедра „Икономикс“. Той беше обвинен, че е участвал в престъпна група, занимаваща се с купуване на изпити, семестриални заверки срещу заплащане и явяване на кандидатстудентски изпити в УНСС от лица дубльори. Петкан Илиев е обаче незначителна пионка в целия Левиатан и лесно може да бъде обяснена ролята му на изкупителната жертва в случая. Хората, близки до въпросната катедра, знаят за обтегнатите отношения между председателя на катедрата Трайчо Спасов и Петкан Илиев, като на последния дълго време е отказвано издигането в научната йерархия. Корупцията на преподавателско ниво продължава да съществува и няма катедра, която да е чиста. В последно време е факт обаче, че корупцията се пренасочва повече към кандидат-студентските кампании, отколкото към самия учебен процес. Именно по този повод лъсна и името на Петкан Илиев.

Идеята за ДАНС (или идеята за възраждане на ДС) – инструментът на т. нар. Октопод – е родена в една от залите на УНСС. „Първото обсъждане на проект за създаване на ДАНС е проведено от ректора на УНСС Борислав Борисов, Петко Сертов, Алексей Петров, Велизар Шаламанов и Иво Цанев именно през 2005 г.“, пише в документа, наречен „Справка относно действията на лица и кръгове, оказващи деструктивно влияние върху функционирането на министерства и структури на държавната администрация“, който излезе преди време в медиите.

Българската общественост и всички студенти, независимо дали са от УНСС, или не, трябва да бъдат наясно, че Октоподът на държавната мафия е навсякъде, включително във висшето образование. Българските студенти трябва да бъдат наясно, че на ценности ги учат преподаватели, участващи в мафиотски структури. Резултатът е налице – хиляди млади хора не могат да си намерят работа по специалността, принудени са да емигрират. Нищожната част от тях, която успява да намери такава работа, се превръща във винтче в машината на Октопода. От друга страна цената на таксите за обучение във вузовете се повишава всяка година. Българското висше образование се схваща единствено като трамплин за духването в чужбина или в най-лошия случай – едно неколкогодишно продължение на абитуриентското напиване, докато не те захапе системата. Идиличната картина на „студентския живот“, дискотеките, гаджетата, простотиите обаче никога не е била толкова неуместна, колкото е днес, защото върху младите лежат много повече отговорности – и което е по-важно, те имат реални възможности да се справят с тях, – отколкото по времето на буржоазната елитарна академичност или на болшевишката наукомелачка. Борбата за отвоюване на образованието е истинска борба на живот и смърт, която бушува и в момента по целия свят, защото достъпът до знания, технологии и съоръжения ще определя съвсем скоро кои общества ще оцелеят и кои просто ще изчезнат с големи мъки.

Съществуването на престъпното чудовище в образованието е недопустимо, гибелно за младите хора и за обществото, в което те по-късно ще пренесат погълната отрано зараза. Неговото унищожаване зависи изцяло от гражданската съвест и обществената активност на студентите. Пределно ясно е, че преподавателите отдавна са преглътнали поднесения им хап, парализирал „гражданската“ им и човешка съвест, а държавните „органи“ са просто част от гнусното мекотело – от тях помощ не чакай, те са самият враг. Затова е необходимо обединяването на студентите в организации, които да се изправят срещу държавната мафия в образованието. Само така Октоподът може да бъде изкаран на сухо.

Ал. Пешунски

А. Ванчев

Произволни публикации:

• 12 май 2009 — Покушението срещу Борис III
• 02 февруари 2010 — Затварят 150 болници
• 08 юли 2009 — Платформата на ФАБ
• 12 февруари 2008 — Анархизмът в Гърция
• 03 юни 2008 — Далаверите с хляба
• 10 април 2009 — НАП започва акция срещу данъчните длъжници
• 07 ноември 2008 — 33% от домакинствата са под прага на бедността

Великобритания

Консерваторите, които водят в проучванията преди вота във Великобритания, обещават на избирателите си „народна банкова премия“. Опозиционната британска Консервативна партия обяви, че планира да насърчи данъкоплатците да купуват дялове в банки, които са били частично национализирани по време на финансовата криза, предаде Ройтерс. „Данъкоплатците спасиха банките, затова заслужават „народна банкова премия“, когато дойде времето за продажба на държавните дялове“, заяви Джордж Озбърн, който вероятно ще стане финансов министър, ако консерваторите спечелят изборите.

Въпросните банки са „Роял банк ъв Скотланд“, в която държавата има дял 84%, и „Лойдс“, където държавното участие е 41%. Планът предвижда възможност гражданите да стават акционери в държавни банки при облекчени условия, с предимство на по-младите хора и на тези с по-ниски доходи. С него консерваторите искат да спечелят подкрепата на избирателите, разгневени от разкритията за огромните премии на банкерите, смятани за главни виновници за рецесията и закриването на стотици хиляди работни места.

Четете още:

• 13 април 2009 — Къде са парите?
• 15 март 2009 — Над 1000 американски банки може да фалират
• 05 септември 2008 — Британската анархистка федерация: идеи и борба
• 02 август 2008 — Протести срещу цените на горивата във Великобритания

Канада

Антиолимпийски протести съпътстваха откриването на олимпийските игри във Ванкувър. Обвинения са отправени към повече от 200 маскирани демонстранти, които са марширували по улиците на Ванкувър, хвърляли предмети по полицията и чупели автомобили и витрини на магазини. Демонстрацията е организирана от Антиолимпийската мрежа като призив срещу капитализма и „има за цел да разтърси бизнеса на първия ден на Игрите“, според съобщение в местните медии. Организацията обединява защитници на различни каузи – от природозащитни до икономически. Сред тях са както представители на индианското население, което претендира за собствеността си с мотото „Не на игрите върху открадната земя“, така и активисти от движението „Домове, не игри“, които изтъкват, че в олимпийското домакинство се влагат огромни суми, които биха могли да отидат за направата на общински жилища.

Произволни публикации:

• 01 февруари 2006 — Коментар по програмата на група „Васил Икономов”
• 01 март 2008 — Всички са невинни
• 12 февруари 2008 — Бургазлии протестираха срещу петролопровода
• 15 май 2008 — Кой колко плаща за лекарства
• 12 декември 2007 — Нови стълкновения в Гърция
• 11 ноември 2007 — Философията на Толстой
• 07 ноември 2008 — ИЗБОРЪТ НА НОВОТО ПОКОЛЕНИЕ: Революция или бедност

Четете още:

• 09 декември 2008 — Израел и Палестина – кой не иска мир?
• 03 юни 2008 — ЕС и Израел – никога против!
• 08 януари 2009 — Израел вкара сухопътни войски в Газа
• 07 ноември 2008 — ИЗРАЕЛ: АНАРХИСТИ СРЕЩУ СТЕНАТА
• 01 август 2008 — Мечтите на баба и дядо
• 08 юли 2008 — Палестинското гето в Ливан
• 03 юни 2008 — Извън картата

САЩ забрани свободния софтуер за неудобни страни

SourceForge.net е затворен за потребители от „неблагонадеждни“ страни, съобщава Arab Crunch. В черния списък попадат Куба, Иран, Сирия, Судан и Северна Корея. Текстът, забраняващ на потребителите от тези страни да използват сайта, се намира в условията за използване на SourceForge.net. Освен това, на жителите на тези страни се спира достъпът до GoogleCode. Забраните, наложени  от държавни органи в САЩ, практически лишават разработчиците от „черния списък“ да участват в развитието и разработката на софтуер с отворен код. Събитието съвпада с изказването на държавния секретар на САЩ Хилъри Клинтън за свободата в интернет, в което тя посочва, че всички потребители трябва да имат равен достъп до иновациите, информацията и идеите

Четете още:

• 02 февруари 2010 — Кастро обвинява САЩ, че окупират Хаити
• 10 юни 2009 — САЩ поиска Европа да приеме затворници от Гуантанамо
• 09 декември 2008 — 23 деца загинаха при атака на САЩ в Афганистан
• 07 ноември 2008 — Империята си сменя пионките
• 07 май 2008 — Колко страшна е кризата?
• 01 април 2008 — Народът Лакота скъса със САЩ
• 30 март 2008 — „Независимото“ Косово

Произволни публикации:

• 04 октомври 2009 — Задържаха близо 300 емигранти във френския лагер „Джунглата“ в Кале
• 12 май 2009 — Улиците са наши!
• 09 март 2010 — Хероин в български камион с помощ за Хаити
• 10 март 2010 — Банкувър 2010
• 02 август 2009 — Философията на Пьотр Кропоткин
• 11 юни 2009 — Из „Нечути песни“
• 02 февруари 2010 — Продължава неправомерното събиране на лични данни